Лоис Макмастър Бюджолд
Етан от Атон (4)

Глава 4

Етан се съвзе в хотелска стая, далеч по-просторна и комфортна от неговата. Мислите му се точеха като струйка мед, а самият той беше в сладка, дълбока еуфория. Всичко наоколо изглеждаше толкова мило, очарователно и даже много забавно. Само някъде далеч, под сърцето, или някъде в гърлото, нещо виеше, скимтеше и отчаяно драскаше като зверче, затворено в тясна клетка. Съзнанието му безразлично отбеляза, че е здраво завързан за твърд пластмасов стол, а мускулите на гърба, ръцете и краката му горят от болка. Е, добре. И какво от това?

Далеч по-интересно беше да разглежда собственика на стаята, който се появи от банята, енергично търкащ с хавлия почервенялото си лице. Сиви очи, приличащи на късчета гранит, здраво телосложение, среден ръст — той много приличаше на човека, отвлякъл Етан, който сега седеше на хидравличния стол, внимателно наблюдавайки пленника.

Похитителят имаше толкова забележителна външност, че дори гледайки право към него, Етан не можеше мислено да характеризира чертите му. Затова пък Етан виждаше, по много странен начин, скелетът му, точно като на рентгенограма. Етан с удивление откри, че в костите на този човек има не костен мозък, а лед, твърд като камък, същия като онзи извън станцията. Интересно, помисли си Етан, по какъв начин замразения костен мозък може да произвежда червени кръвни телца? Него, като медик, това извънредно много го озадачи. Може би по вените на похитителя течеше течен азот? И все пак тези хора бяха толкова неописуемо мили, че на Етан направо му се искаше да ги разцелува!

— Той под наркотик ли е, капитане? — попита мъжа с хавлията.

— Тъй вярно, гем-полковник Милисор — отговори втория. — Вкарах му максималната доза.

Първия удовлетворено изхъмка и метна хавлията на кревата, където внимателно бяха подредени дрехите на Етан, като и цялото съдържание на джобовете (Чак сега Етан осъзна, че е напълно гол). Отделно на кревата лежаха няколко дребни монети, гребенче, празно пакетче от стафиди, холокристала с картата на станцията и кредитната му карта.

— Провери ли ги вече? Всичко чисто ли е? — попита гем-полковника.

— Ха. Почти — отговори „ледения“ капитан. — Вижте това.

Той взе холокристала, отвори капака и прикрепи над микросхемата електронен увеличител.

— Виждате ли тази черна точка? Тук имаше капка киселина в поляризирана липидна мембрана. При взаимодействие с излъчването на моя скенер мембраната се деполяризира и се пукна, а киселината изгори всичко. Сигурно тук е имало радиомаяк, а може би и записващо устройство. Чиста работа: микросхемата шуми — и „бръмбара“ не се чува. Той е агент, това е сигурно.

— Успя ли да засечеш приемника?

Капитанът виновно поклати глава.

— За съжаление не. Веднага след като го открих, той се самоунищожи и връзката беше прекъсната автоматично. Но за сметка на това сега няма да ни проследят. Те не знаят къде се намира шпионина им.

— И кои са всъщност тези „те“? Терънс Си?

— Да се надяваме, че да.

Главният, когото похитителя нарече гем-полковник, отново изхъмка, приближи се към Етан и се втренчи в очите му.

— Как се казваш?

— Етан! — жизнерадостно отвърна Етан. — А вие как се казвате?

Но събеседника му отклони тази дружелюбна покана за общуване.

— Пълното ти име и звание.

В съзнанието на Етан нещо прещрака и той отчетливо доложи:

— Старши сержант Етан СДБ-8 Еркхарт, Трети полк, Медицинска служба, Ю-221-767, сър!

Рапортувайки това, той намигна на разпитващия (който от изненада даже отстъпи назад) и след кратка пауза добави:

— В оставка.

— Нима не си лекар?

— О, да! — гордо потвърди Етан. — От какво се оплаквате?

— Не мога да го понасям този суперпентотал! — изръмжа полковника, обърнат към подчинения си.

Капитанът сдържано се усмихна.

— Да, но поне винаги знаеш, че няма да скрият нищо.

Свивайки устни, полковника въздъхна и отново се обърна към Етан.

— Терънс Си ли ти определи среща?

Етан в недоумение замига. Срещал ли се е той с Терънси? Единствения Терънси, който познаваше, работеше като медицински техник в Репродукционния Център.

— Ама него не са го изпращали тук — обясни той.

— Кой не го е изпращал? — рязко попита полковника, превръщайки се целия в слух.

— Съвета.

— По дяволите! — занервничи капитана. — Нима си е намерил ново убежище веднага след провала на Архипелага Джексън? Но той нямаше нито време, нито пари за това! Аз предвидих всяка…

Главният вдигна ръка, изисквайки тишина, и отново пристъпи към Етан:

— И така, Терънс Си. Разкажи ми всичко, което знаеш за него.

Етан безпрекословно се подчини, но само след няколко минути беше прекъснат от сърдит крясък:

— Стига!

— Май не сме прибрали когото трябва… — унило отбеляза капитана. Полковникът му хвърли гневен поглед и той припряно предложи: — Опитайте друга тема. Питайте го за културите…

Полковникът си пое дълбоко дъх:

— Човешките яйцеклетъчни култури, доставени на Атон от Лабораторията Бхарапутра. Какво направихте с тях?

Етан започна да описва в подробности този злополучен ден. За негово огромно огорчение, това изобщо не се хареса на събеседниците му. А той толкова искаше да ги развесели…

— Пак някаква глупост! — констатира капитанът. — Що за безсмислици ръси този?

— Може би се съпротивлява? — досети се изведнъж полковника. — Увеличи дозата.

— Опасно е, ако още смятате да го пуснете с дупка в паметта. И без това ни остана съвсем малко време. По план отдавна трябваше да сме приключили с това.

— Планът вероятно ще се наложи да се промени. Ако товарът е доставен на Атон и вече е разпределен, не ни остава друг изход освен военно нахлуване. И трябва да го започнем не по-късно от седем месеца, иначе вместо избирателна бомбардировка на Репродукционните Центрове ще се наложи да изпепелим цялата проклета планета.

— Не е голяма беда — сви рамене капитана.

— Големи загуби. И ще е много трудно да избегнем гласността.

— Няма останали живи — няма и свидетели!

— Даже при масово унищожение винаги остава някой жив. Пък макар и сред победителите…

В очите на полковника се появи някакъв странен блясък и капитана незабавно млъкна.

— Сложи му още! — заповяда полковника.

В ръката на Етан отново се мушна игла. Методично и без паузи му задаваха подробни въпроси за товара, за заданието, за началниците му, за местоработата му и за близкото му обкръжение. Етан бърбореше без умора. Стаята ту се увеличаваше, ту се смаляваше; той имаше усещането, че са го обърнали наопаки, за да може целия свят да се полюбува на вътрешностите му, а очите му са се измъкнали от орбитите си и сега се гледат едно друго.

— О, колко ви обичам всичките! — проникновено заяви Етан, когато в разговора настъпи кратка пауза, и от изблика на чувства повърна на пода пред себе си.

Дойде в съзнание от водата, която се изливаше на главата му.

Сега вече в действие влезе нов препарат, който сякаш оголи всички нервни окончания на Етан. Към тялото му, на местата с най-голяма чувствителност, прикрепиха контакти които не оставяха следи, но причиняваха адски болки. Той разказа всичко което знаеше, абсолютно всичко, и охотно би издал всяка държавна тайна, ако знаеше какво всъщност им трябва. Накрая всичко потъна в пристъп на диви конвулсии. Сърцето му отчаяно заби и започна да спира. Етан загуби съзнание. Едва тогава те прекратиха изтезанията.

Етан омекна на стола, дишайки бързо и не сваляйки огромните си невиждащи очи от своите мъчители.

Главният с отвращение го погледна.

— Дяволска работа, Рау! Напразно загубихме толкова време. Товарът, който са получили на Атон, явно не е този, който е изпратен от Лабораторията на Бхарапутра. Изглежда, че Терънс Си го е подменил някъде. Върви сега и търси това съкровище из цялата галактика, ако си нямаш друга работа!…

Капитанът изпъшка.

— На Архипелага Джексън всичко беше почти в ръцете ни. Но не! И все пак, трябва да е на Атон. Ние всички се съгласихме за Атон.

— Нима някакъв сложен троен план… — полковника уморено разтри врата си; от момента, в който Етан го видя за пръв път, той беше много по-отпаднал. — Покойният доктор Джахар добре е поработил. Терънс Си оправда почти всичките му надежди. Само с лоялността му нещо не се получи както трябва… А от този повече нищо няма да можем да измъкнем. Сигурен ли си, че тази точка на микросхемата не е била просто мръсотия?

Капитанът оскърбено вдигна вежди и така отвратено погледна Етан, като че ли той беше парче глина, полепнало по подметките на обувките му.

— Не беше мръсотия. Но и този глупак не е агент на Терънс Си! Смятате ли, че може да го използваме за стръв?

— Ако беше агент, — с досада каза полковника, — си струваше да опитаме, но понеже явно не е агент, не представлява каквато и да е ценност за нас. — Той хвърли поглед на хронометъра си. — Боже мой, нима сме си загубили с него цели седем часа?! Вече е твърде късно да му устройваме загуба на памет. Кажете на Окита да го изведе някъде и да организира нещастен случай.

* * *

На товарния док беше хладно. На меката светлина на прожекторите проблясваха сребърните панели на оборудването, издигащи се като острови сред гъстия мрак. Някъде отгоре смътно се различаваше причудливо преплитане на мостове и подпорни греди. Натам водеше и металната стълба, по която конвоиращите го накараха да направи няколко крачки. Таванът изглеждаше като оплетен от огромна паяжина, а тайнствени механизми висяха като изсъхнали жертви на паяка.

— Е, тук като че ли е достатъчно високо — промърмори човека на име Окита. Външността му беше толкова неизразителна, колкото и на капитан Рау, но Окита се отличаваше от другите с твърде внушително телосложение. Той натисна Етан за раменете и го принуди да коленичи.

— Хайде, пий!

Етан се задави и в гърлото му потече изгаряща ароматна течност.

— Сега полежи, нека малко се разнесе — посъветва го Окита, като че ли Етан имаше някакъв избор.

Етан се строполи върху мрежестото покритие и се загледа през дупките към пода, отлят от метал, далеко долу. Главата му се завъртя. Струваше му се, че пода се клати и бавно се отдалечава, някъде далеч. Неизвестно защо Етан изведнъж си спомни за разбития си скутер…

Окита се наведе над парапета и също погледна надолу, подсмърчайки.

— Падането е много интересна работа — реши да поразсъждава той. — Случва се и два метра да стигнат, за да се убиеш. Но аз съм чувал за един, който паднал от триста метра и какво — оживял! Сигурно зависи от това, в какво ще се удариш — дълбокомислено заключи той и внимателно оглеждайки дока, добави: — М-да, гравитацията е слабичка. По-добре първо да ти счупя шията. За по-сигурно.

Етан направи плах опит да се вкопчи в мрежата, но дупките се оказаха твърде малки. Във възпаления му мозък проблесна мисъл — да се опита ли да подкупи палача с бетанската валута, която похитителите отново върнаха в джоба му заедно с останалите вещи?

Но това беше само минутна слабост. Верен на дълга си, Етан реши да загине заедно с кредитната си карта. Освен това Окита изглеждаше неподкупен. Едва ли отлагаше екзекуцията, за да пребърка джобовете му. В крайна сметка неговото осакатено тяло ще бъде претърсено и ще изпратят парите обратно на Атон.

Атон. Етан не искаше да умира, той нямаше право да умира. Откъси от тягостния диалог, заседнали в мозъка му по време на разпита, терзаеха душата му. Да бомбардират Репродукционните Центрове?! Етан си представи натрошени репликатори с безпомощни зародиши, пламъци, врящи хранителни разтвори и ужаса го разтресе от главата до петите. Етан застена, но полупарализираните му мускули вече не го слушаха. Диви, нечовешки замисли — и всичко е толкова сериозно, а животът не струва нищо… Що за безумен свят бе това!…

Окита се прозя, изправи се, тежко въздъхна и за трети път погледна хронометъра си.

— Добре — каза той. — Сега вече из твоята биохимия никой няма да се оправи. Време е да се учиш да летиш, приятелче!

С тези думи той хвана Етан за яката и го повлече към заграждението.

— Защо правите това с мен? — прошепна Етан в последен, отчаян опит да умилостиви Окита.

— Заповед — тросна се той. Етан се вгледа в неговите мътни, неизразителни очи. Да, сега него, Етан, ще го убият само защото не е виновен за нищо…

Дърпайки Етан за косите, Окита наведе главата му над преградата. Призрачният таван, пресичан от опорни греди, се превърна в мъгливо петно. Студеният край на металната ограда се впи в шията му.

Окита пъхна бутилката в ръката му, примижа, критично оглеждайки работата си и кимна:

— Нормално — той стисна между коленете си краката на Етан, наклони се над преградата и вдигна юмрук за решителния удар.

Изведнъж мостика се поклати и затрепери. По него, задъхвайки се, бягаше жена; в ръцете си стискаше парализатор. Даже без да забави за да предупреди, тя стреля. Наистина, зарядът засегна малко и Етан, но в поредицата от неприятности тази не беше най-страшната. Всичко останало попадна в Окита, и без юмруците му да успеят да достигнат Етан, по той по инерция прелетя над заграждението.

— Ах, мамка му! — пронизително извика Куин, изпускайки парализатора и се хвърли към Окита. Но тя не успя да го хване за краката — той вече стремглаво летеше след парализатора.

Етан безсилно изпълзя на моста. Крака във високи ботуши се повдигнаха на пръсти: наведена над заграждението, Куин гледаше надолу.

— Така, така — каза тя, смучейки кървящият си палец. — Лошо, много лошо. Никога досега не съм убивала човек случайно. Много непрофесионално.

— Пак вие… — изхриптя Етан.

— Какво съвпадение! — ухили се тя с котешка усмивка.

Размазаното на пода тяло потръпна. С труд обръщайки глава, Етан погледна неуспелия си убиец.

— Аз съм доктор. Може би трябва да се спуснем и…

— Боя се, че е твърде късно — каза Куин. — Но аз не смятам да проливам горчиви сълзи за този мръсник. Днес той едва не ви уби, а преди пет месеца в Архипелага Джексън той очисти единайсет души — само за да запази една тайна, която аз се опитвам да разкрия.

Етан полека възвръщаше способността си да мисли логично.

— Но ако хората ги убиват само защото знаят тази тайна, не ви ли се струва, че ще е по-разумно да не се опитвате да я разкривате? И коя сте вие всъщност? Защо ме преследвате?

— Формално не преследвам вас. Аз следя гем-полковник Луис Милисор, капитан Рау и двамата им главорези. Ъ-ъ… вече един. Милисор се заинтересува от вас — следователно, аз също се заинтересувах от вас. К.Н.И. — Куин Надушва Интересното.

— Защо? — едва чуто прошепна той.

Тя сви рамене.

— Ако бях пристигнала на Архипелага Джексън малко по-рано, бих могла да отговоря на въпроса ви… Що се касае до останалото, то да, аз наистина съм командир Куин, служа във флотата на дендарийските наемници и не съм ви излъгала за нищо, освен че съм в домашен отпуск. Адмирал Нейсмит ни позволява малко да разнообразяваме службата си.

Тя клекна до Етан, измери пулса, прегледа очите му и провери рефлексите.

— Е, докторе, — заключи Ели, — вие сте страшен като смъртта.

— И всичко заради вас! Те откриха вашето следящо устройство. Решиха, че шпионина съм аз, а не вие, разпитваха ме… — Етан се тресеше неудържимо.

Устните й сурово се свиха за момент.

— Знам. Извинете… Но, струва ми се, забелязахте: току-що ви спасих живота. Засега.

— Засега?

— След това, — тя кимна към Окита, — гем-полковник Милисор отново ще загори от желание да пообщува с вас.

— Ще се обърна за помощ към властите…

— Е, хм… Надявам се, че първо ще обмислите това много внимателно. Първо, боя се, че властите няма да са в състояние да ви осигурят необходимата степен на безопасност. Второ, това ще ме изкара на светло. Предполагам, че досега Милисор не е и подозирал за моето съществуване. А понеже на Клайн имам твърде много приятели и роднини, бих предпочела всичко да си остане както досега, а Милисор и Рау да останат в неведение. Разбирате ли за какво ви говоря?

Етан почувства че трябва да възрази, но беше твърде слаб и измъчен. А освен това те още не са слезли от моста… Пред очите на Етан всичко заплува. Ами ако тя реши да го изпрати след Окита?…

— Аха — измърмори той. — И какво… какво смятате да правите с мен?

Тя опря ръце на кръста и замислено смръщи чело, гледайки го отгоре надолу.

— Още не съм решила. Не зная какво сте — коз или жокер. Изглежда, че засега е най-добре да ви държа в ръкава си. Докато не се изясни как е най-добре да ви въведем в играта. С ваше позволение, разбира се — припряно добави тя.

— Стръв… — мрачно прокоментира Етан.

Тя насмешливо вдигна вежди.

— Може би. Ако имате по-интересно предложение, готова съм да го обсъдим.

Етан поклати глава, от което болката мигновено се разпространи из целия му череп, а пред очите му се завъртяха на всички страни огнени шестоъгълници. В крайна сметка тя, както се изясни, не е заедно с неговите неотдавнашни похитители. Врагът на моя враг е мой съюзник?…

Куин помогна на Етан да се изправи на крака, прехвърли ръката му през рамото си и те бавно започнаха да слизат към дока. Едва сега Етан забеляза, че Ели е с няколко сантиметра по-ниска от него. Но ако се наложи да се бие с нея, едва ли щеше да излезе от боя като победител…

Долу, останал без опора, той отново се отпусна на пода, безсмислено гледайки право пред себе си. А Куин се наведе над тялото на Окита, опитвайки се да напипа пулса му.

— Безнадеждна работа. Счупил си е шията. — Ели въздъхна и премести погледа си към Етан, явно извършвайки наум някакви сложни изчисления.

— Бихме могли просто да го оставим тук — продължи Куин. — Но повече би ми харесало да устроим на гем-полковник Милисор малка мистификация. Нека поразмисли малко, ще му е от полза. Омръзна ми да стоя в глуха отбрана и да отговарям на действията на противника. Някога замисляли ли сте се колко е трудно да се отървеш от тяло на космическа станция? Обзалагам се, че Милисор се е замислял за това. Нали не ви притесняват труповете? Вие все пак сте медик.

Изцъклените очи на Окита, гледащи с неизменен укор, удивително напомняха очите на умряла риба. Етан преглътна.

— По принцип никога не ме е интересувал края на жизнения цикъл — каза той. — Цялата тази патологоанатомия… Сигурно затова се заех с репродуктивна медицина. В това има — как да го кажа — повече надежда ли, що ли… — Той помълча. Способността му да мисли логично бавно се връщаше. — Нима на космическа станция е толкова трудно да се отървеш от тяло? Нима не можем да го изхвърлим от най-близкия люк или да го пуснем в изоставена асансьорна шахта?…

Възможността за нормално общуване явно зарадва Куин.

— Всички шлюзове са под контрол — обясни тя. — Дори изхвърлянето на миниатюрно пакетче боклук се регистрира от компютъра. А там, навън, той ще плува вечно. По-разумно е да се направи от трупа рагу и да се пусне в унищожител за органични отпадъци, но и това си има своите проблеми. Около осемдесет килограма висококачествен протеин ще предизвикат твърде голям излишък. Освен това вече са правени опити да се извърши такова нещо, преди няколко години. Знаменито престъпление. Предполагам, че след лечението дамата се е успокоила. Не, така няма да стане.

Ели се отпусна на пода редом с Етан, подпря брадичка на коленете си и се сви, обгръщайки с ръце ботушите си — поза не на отдих, а на съсредоточен размисъл.

— Абсолютно същото ще е, ако го скрием някъде цял. Патрулът на службата за безопасност може и да не се натъкне на него, но те са новобранци в сравнение с Екологическата полиция. На цялата станция няма и един кубичен сантиметър, който да не е редовно изследван от тях, в съответствие с дяволския им график. Може, разбира се, от време на време да го преместваме, но… Мисля, че имам по-добра идея. Разбира се! Защо не? Щом съм решила да извърша престъпление, нека да бъде идеално. Както би казал адмирал Нейсмит, каквото и да правиш, прави го добре.

Тя се надигна и внимателно обходи целия док, разглеждайки механизмите и оборудването със същия съсредоточен вид, с който домакинята избира плодове на пазара.

Етан лежеше на пода, тъжно завиждайки на Окита, който вече нямаше никакви проблеми. Той пресметна, че се намира на станция Клайн от около денонощие, а през това време дори троха не беше сложил в устата си.

Вместо да го нахранят, го набиха, отвлякоха, натъпкаха с наркотици и едва не го убиха, а сега се опитват да го замесят и в престъпление. Галактическата действителност се оказа именно такава, каквато си я представяше, а именно — гнусна. А самият той беше попаднал в ръцете на умопобъркана жена. Не, все пак са били прави Отците-Основатели…

— Искам в къщи-и! — простена той.

— Сега, сега — промърмори командир Куин и подкара антигравитационната платформа към тялото на Окита. Напрягайки се, тя свали от нея обемист цилиндричен контейнер. — Е, какво ви е? Не е моментът да се отпускате, особено сега. Най-после всичко се придвижи от мъртвата точка, и ако съдим по всичко, скоро ще има пробив. Просто вие сигурно отдавна не сте яли? — тя му хвърли бърз поглед. — Сега ви е нужен поне едноседмичен престой в болницата. Боя се, че с това не мога да ви помогна, но веднага след като приведа нещата тук в ред, веднага ще ви заведа на място, където малко ще си починете, докато аз се подготвям за новата фаза на сраженията. Разбрахме ли се?

Щракайки с ключалките, тя отвори капака и напъха тялото на Окита в контейнера.

— Ето така. Не прилича много на ковчег, нали?

След като бързо, но внимателно обходи зоната на падане с акустичната четка, тя изтръска сметта направо върху Окита, тресна капака и вдигайки контейнера с помощта на робота-товарач, го разположи на платформата. Накрая Куин, с лека тъга, събра останките от своя парализатор.

— Ето, вече имаме първото гранично условие. Платформата и контейнера трябва да се върнат не по-късно от осем часа, до пристигането на следващия кораб, иначе ще открият липсата им.

Ели помогна на Етан да се качи на платформата и да се разположи по-удобно.

— А кои са те, тези хора? — попита той. — У тях се наблюдават явни признаци на тежко психическо разстройство. Тоест, искам да кажа, тук въобще всички са много ненормални, но тези… Те говореха за бомбардировка на Репродукционните Центрове на Атон. За избиване на децата — а може би и на цялото население!

— Нима? — удиви се Куин. — Това е нещо ново. За първи път чувам за такъв сценарий. Жалко, че не успях да подслушам какво са си говорили по време на разпита, но предполагам, че вие непременно… ъ-ъ… ще ми помогнете да попълня това, което съм пропуснала. Цели три седмици се опитвам да пробутам „бръмбари“ в стаята на Милисор, но антишпионското им оборудване, за съжаление, е просто превъзходно.

— Това, което сте пропуснали, са били най-вече моите крясъци — унило отговори Етан.

Ели видимо се смути.

— А… е, да. Не предполагах, че ще им се наложи да прибягнат към допълнителни мерки. Обикновено такива проблеми се решават с помощта на суперпентотал.

— Стръв… — промърмори той.

Ели се прокашля и седна до него, кръстосвайки крака. Тя натисна някакъв бутон и платформата се понесе във въздуха като летящо килимче. На Етан му секна дъха.

— Не, моля ви, не толкова високо! — замоли се той, опитвайки се да се хване за несъществуващата дръжка. Куин послушно снижи до скромните десет сантиметра над пода и те заплуваха във въздуха със скоростта на пешеходец.

Ели заговори бавно, внимателно подбирайки думите си.

— Гем-полковник Луис Милисор е офицер от сетагандийското контраразузнаване. Капитан Рау, Окита и още една горила на име Сети са неговия екип.

— Сетаганда? Нима тази планета не е твърде далеч оттук, та сетагандийците да имат някаква работа с… ъ… — той нерешително погледна жената, — с нас? Тоест, исках да кажа — в тази част на галактиката.

— Очевидно не е толкова далеч.

— Но кажете ми, в името на Бога-Отца, те наистина ли искат да унищожат Атон? Нима на Сетаганда властта е в ръцете на жени?

Тя не успя да сдържи смеха си.

— Не бих казала. По-скоро, това е типично мъжка тоталитарна държава. Но работата не е в това. Милисор, на практика, не се интересува нито от Атон, нито от станция Клайн. Той преследва друго. Гони… е, най-общо, това е точно онази загадка, която ми е поръчано да разгадая.

Ели замълча за кратко — на това място пътят правеше остър завой.

— Известно е, че на Сетаганда е съществувал дългосрочен генетичен проект, който е финансиран от военното министерство. Допреди три години Милисор е отговарял за безопасността на този проект. И секретността там е била безупречна. Цели двайсет и пет години никой не е успял да разбере какво точно са разработвали. Знаело се е само едно: с проекта се занимава някой си доктор Фез Джахар — талантлив, макар и не най-добрия сетагандийски генетик, който изчезва от погледите точно когато започва всичко това. Имате ли представа колко е трудно да се осигури пълна секретност на изследванията през всичките тези години? Тази работа е станала смисъл на живота и за Джахар, и за Милисор.

Не е ясно какво, но внезапно нещо се е объркало. Целия проект е вдигнат във въздуха — в буквалния смисъл на думата. В една прекрасна нощ лабораторията се взривила заедно с Джахар. И оттогава Милисор със своите момчета обикаля цялата галактика, търсейки нещо — не знам какво — и трепе хората като мухи. Може да се предполага, че те или окончателно са се побъркали, или са толкова уплашени, че вече не могат да мислят логично. Впрочем, полковник Милисор не изглежда като умопобъркан, но за капитан Рау не мога да гарантирам.

— Е да, разбира се, аз не съм никакво доказателство за вас — обидено каза Етан. Всичко пред очите му продължаваше да плува и да се върти, а мускулите му конвулсивно потръпваха.

Те стигнаха до голям люк в стената на коридора. „РЕКОНСТРУКЦИЯ“ — гласеше яркия надпис. — „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“.

Етан не успя да види какво направи командир Куин с контролния панел, но капака на люка безшумно се плъзна встрани и платформата влезе вътре. Отзад, в коридора, се чуха нечии гласове и смях. Куин побърза да затвори люка и те се оказаха в пълна тъмнина.

— Отлично — прошепна тя, включвайки джобното си фенерче. — Никой не ни забеляза. Незаслужен късмет. Като никога остана време да направим преоценка на нещата.

Етан се огледа. Те се намираха в просторна зала с колони, декоративни решетки, мозайка и изящни арки.

— Предполагало се е, че това тук ще бъде точното копие на интериора на някакъв знаменит дворец на Земята — обясни командир Куин. — Ел-Хамбургер или нещо от този род. Строяха го за един много богат износител, и почти бяха приключили всичко, когато изведнъж започна спор за имуществото му. Процеса продължава вече четири месеца, а двореца засега е запечатан. Можете да почакате тук с вашия приятел. Аз скоро ще се върна — и тя отбарабани по капака на контейнера.

Етан си помисли, че за пълното щастие не достига само това, Окита да почука в отговор… Куин натисна бутона и платформата меко се отпусна на пода, след което събра всичките дунапренени подложки от седалките и ги хвърли на Етан.

— Жалко, няма одеяло — промърмори тя. — А куртката ще ми трябва. Но ако се покриете с подложките, ще ви е по-топло.

Това приличаше на падане в облак…

— Покрия… — прошепна той. — Топло…

Тя се порови в джоба на куртката си.

— А това са бонбони, ето, вземете. По-добре е от нищо.

Измъчен от глад, Етан с мъртва хватка се вкопчи в пакетчето.

— А, да, още нещо. Канализацията тук не трябва да се използва: всичко се отбелязва на компютъра. Знам, че звучи ужасно, но ако ви се прииска да се облекчите, използвайте контейнера. — Тя помълча. — В края на краищата, не можете да отречете, че си го е заслужил.

— По-добре да умра! — неясно промърмори Етан, бързо унищожавайки бонбоните. — А-а… вие много ли ще се забавите?

— Най-малко един час. Надявам се, не повече от четири. Ако искате, засега може да поспите.

— Благодаря — каза Етан, сепвайки се от моментната си дрямка.

— И така, — тя енергично потри ръце, — преминаваме към втория етап на търсенето на Ел-Екс-10 Терънс-Си.

— Какво, какво?

— Това беше кодовото наименование на проекта на Милисор. Съкратено — Терънс-Си. Може би част от генетичния материал, с който са работили, има земен произход^[1].

— Но Терънс Си е човек — сънено възрази Етан. — Те непрекъснато ме разпитваха дали съм пристигнал тук за да се срещна с него.

Ели за момент загуби дар слово.

— Нима?… Странно. Много странно. Никога не съм чувала за това.

Очите й заблестяха и след секунда вече я нямаше.