Лоис Макмастър Бюджолд
Етан от Атон (3)

Глава 3

Станция Клайн… Основана преди триста години, тя поразяваше въображението с гигантските си размери и сложността на конструкцията си. Станция Клайн заемаше област, през която минаваха шест оживени междугалактически трасета, на разумна дистанция едно от друго. Най-близката мъртва звезда нямаше планети и станция Клайн самотно се въртеше на стационарна орбита около угасналото светило.

Когато Атон още се заселваше, станцията вече имаше богата история. Именно станция Клайн послужи като стартова площадка за благородния експеримент на Отците-Основатели. Лоша крепост, но отлично място за бизнес, тя преминаваше от ръка в ръка, колкото пъти на някой от съседите му дотрябваше аванпост на своите граници, без да говорим за неизчерпаемия източник на бързи пари. В момента й се удаваше да поддържа в несигурно равновесие политическата си независимост, най-вече благодарение на силно развитата система за подкуп на външните врагове, а така също на упоритостта, огромния делови опит и вътрешната сплотеност на станционерите. Сто хиляди човека живееха из обърканите й разклонения, а в пиковите периоди това число се увеличаваше около шест пъти заради транзитните пътници.

Всичко това Етан разбра от разговорите с екипажа на пощенския кораб. Екипажът се състоеше от осем души, само мъже, което, както се изясни, беше продиктувано не от уважение към правилата и законите на Атон, а само защото женския персонал на Бюрото отказвал да замине на четиримесечен рейс без право да слиза на планетата. Независимо от причините, Етан получи отсрочка преди да се потопи с главата напред в галактическата култура. Екипажът се отнасяше вежливо към него, но нищо повече. Никой не се опита да му помогне да се отпусне, така че двата месеца път той прекара основно в каютата си, четейки и отдавайки се на тревожни мисли.

За тренировка той реши да прочете всички статии от „Бетанско списание за репродуктивна медицина“, написани от жени. На кораба, разбира се, имаше библиотека, но сигурно цялото й съдържание беше забранено от Цензурния Съвет на Атон, а Етан не знаеше какво точно е нивото на допуска му по време на командировката. По-добре да не се поддава, издръжливостта ще му потрябва по-късно.

Жени… В края на краищата това не бяха нищо повече от ходещи маточни репликатори. Той нямаше точна представа дали жените са подстрекатели към грях, или грехът ги изпълва както сока — портокала. Впрочем, има още един вариант — грехът да се прихване от тях като вирус. Изглежда, в училище е трябвало да обръща по-голямо внимание на уроците по катехизис, а не да слуша какво се шушука за това по ъглите. Макар че, след като най-внимателно прочете един от броевете без да поглежда в съдържанието, Етан така и не успя да разбере кои са „женските“ статии и кои са „мъжките“…

Тук нещо не пасваше. Може би работата е там, че душата им е друга, а с разума им всичко е наред? Една от статиите, която Етан без колебание приписа на мъж, всъщност, както се оказа, беше написана от бетански хермафродит — човек с такъв пол, какъвто просто не е съществувал когато Отците-Основатели са се спасявали с бягство на Атон. Етан се отплесна за минута, представяйки си каква бъркотия ще настъпи на атонската митница, ако подобно същество се появи и пожелае да живее на планетата. Чиновниците щяха да се побъркат, чудейки се: да го пуснат, отчитайки мъжките признаци, или да го изгонят, откривайки женските? Решението щеше да се проточи стотина години, а през това време хермафродита за радост на всички сам ще разреши този проблем, умирайки от старост…

Почти с такъв бюрократизъм го посрещна и митницата на станция Клайн. На по-щателни контролни процедури и микробиологична проверка Етан не се беше подлагал никога досега. На митничарите, както се разбра, беше безразлично дали носиш контрабандно оръжие, наркотици или политически бежанци, само на подметките ти да няма някоя зловредна гъба-мутант. Когато Етан най-сетне получи разрешение да напусне кораба и да се отправи през гъвкавия тунел към изследване на непознатата вселена, го тресеше от страх и любопитство.

Непознатата вселена го разочарова. Мръсен, унил товарен док. Етан се спря, опитвайки се да определи кой от многочислените изходи води към обитавани от човека места. Екипажът на кораба беше твърде зает; микробната инспекция, след като приключиха работата си, изчезнаха — вероятно бързаха към друг кораб…

До един от изходите стоеше човек, облегнат на стената; неговата небрежна поза говореше за това, че всъщност е много приятно да не правиш нищо, когато другите работят. Етан се отправи към него, за да разпита за пътя.

Сиво-бялата униформа беше непозната на Етан, но безусловно принадлежеше на военен, за което говореше и оръжието на бедрото му. Това беше всичко на всичко парализатор, разрешен за носене в станцията, но въпреки това изглеждаше доста заплашително. Стройният млад войник хвърли на Етан оценяващ поглед и вежливо се усмихна.

— Извинете, сър, — започна Етан, но нерешително се сепна. Бедрата бяха твърде широки за такава слаба фигура, очите — твърде големи, брадичката — твърде малка и крехка, а кожата — гладка като на новородено — това можеше да е изключително изящен юноша, ако не…

Чувайки мелодичния й смях, Етан се смути окончателно.

— Вие, без съмнение, сте от Атон — каза тя.

Етан се приготви за отстъпление. Не, тази особа по нищо не приличаше на онези възрастни жени-учени, чийто лица беше видял в бетанското списание. Нищо чудно, че се беше объркал. Беше твърдо решил да избягва всякакво общуване с жени, доколкото е възможно — и веднага да направи такъв пропуск…

— Как да се измъкна оттук? — промърмори той, трескаво оглеждайки се настрани.

— А нима не ви дадоха карта? — вдигна удивено вежди тя.

Етан нервно замаха с глава.

— Нима? Та това е направо престъпление — да захвърлиш новак на станция Клайн без карта! Тук може да тръгнеш да търсиш тоалетна, а после да се заблудиш и да умреш от глад. Аха, ето човека, който търся. Ей! Дом! — тя помаха с ръка на пилота на пощенския кораб, който тъкмо минаваше през дока с преметнат през рамо спортен сак. — Не ме отминавай!

Мъжът промени курса си; недоволството на лицето му плавно се смени с изражение на човек, желаещ да се хареса, макар и малко озадачен. Той се поизпъчи и прибра корема си — Етан не го беше виждал такъв на кораба.

— Срещали ли сме се някъде, мадам?… Надявам се…

— Е, ти би трябвало да помниш — нали седеше до мен на лекциите по катастрофи цели две години. Наистина, оттогава мина много време. — Тя прекара ръка през тъмните си, късо подстригани къдрици. — Представи си дълги коси… Хайде де, регенерацията не би могла да ме промени толкова. Аз съм Ели.

Той се втренчи в нея, отваряйки уста.

— О, богове, нима това е Ели Куин? Какво си направила със себе си?

— Пълна регенерация на лицето — съобщи тя, докосвайки бузата си. — Харесва ли ти?

— Фантастично!

— Бетанската изработка, както знаеш, е най-добрата.

— Да, но… — Дом смръщи чело. — Защо? Ти и така беше доста поносима за гледане преди да избягаш при наемниците. — Той се ухили така, като че ли тайно я е смушкал в ребрата, макар и ръцете му да бяха сключени зад гърба, като на момче пред витрината на сладкарница. — Или внезапно си забогатяла?

Тя отново докосна лицето си, но вече не така радостно.

— Не. Не съм станала пират. Просто се наложи да го направя. Преди няколко години ме улучи плазмен лъч в едно сражение, близо до Тау Верде. Някак смешно беше да ходя насам-натам без лице, затова адмирал Нейсмит, който не обича половинчатите решения, ми купи ново.

— А… — разбиращо каза Дом.

Етан не се вълнуваше много от загадъчните тънкости на женската красота, но съчувстваше напълно искрено на непознатата: всяко плазмено изгаряне е ужасно, а тогава тя навярно е била на косъм от смъртта. Той отново започна да разглежда лицето й, но вече с професионален интерес.

— А нима не беше с момчетата на адмирал Озер? — попита Дом. — Това е неговата униформа, нали?

— А… Разрешете да се представя. Командир Ели Куин, от флота на „Наемниците на Дендарии“, на вашите услуги! — Тя кимна по военному, леко изчервявайки се. — Дендарийците присъединиха флота на Озер към своя, заедно с всичките хора, запазвайки униформата. Честно казано, едва оттогава светът започна да се открива пред мен. Но аз за пръв път от десет години се връщам в къщи да си почина и смятам да извлека от това максимум удоволствие. Да се въртя около старите си училищни приятели и да им разбивам сърцата — само за да потвърдя предсказанията на онези, които казваха, че ще свърша лошо. Като говорим за лошите завършеци — струва ми се, че си оставил пътника си без карта.

Дом подозрително се вгледа в наемническия командир.

— Ти какво, искаш да ме бъзикаш ли? Летя на Атон вече четири години и ми писна всеки път да слушам вкъщи всички тези глупашки шеги!

Отмятайки глава, жената се разсмя. Смехът й летеше нагоре, разбивайки се в горните панели на дока.

— Тайната на вашата изостаналост е разкрита, атонецо — каза тя на Етан и отново се обърна към приятеля си. — Може ли аз да го поема? Като се има предвид пола ми, няма опасност да ме заподозрат в ъ-ъ… противоестествени наклонности.

— А мен какво ме засяга? — сви рамене Дом. — Моля. А мен жена ми ме чака вкъщи. — Нарочно отстъпвайки, той заобиколи Етан отдалеч.

— Всичко хубаво! Ако нямаш нищо против, някой ден ще намина на гости, става ли? — каза жената.

Дом й кимна, малко разочаровано, и закрачи по тунела. Етан, оставен насаме с жената, едва се удържа да не се хвърли след капитана, молейки за защита. Той смътно си спомняше, че желанието за примамване винаги се е считала за една от неотменните черти на тази проклета порода. Ами ако тази харпия се е прицелила в портфейла му — цялата годишна валута на Атон? Етан с ужас се вгледа в парализатора й.

В странните очи на жената отново затанцуваха весели искри.

— Струва ми се, че сте притеснен от нещо? Не се бойте, няма да ви изям — тя неочаквано изхъмка. — Конверсивната терапия не е по специалността ми.

В гърлото на Етан нещо избълбука. Той се прокашля и заекна с треперещ глас:

— Аз съм верен… на моя… моя Янос. Искате ли да ви покажа негова снимка?

— Достатъчна ми е и думата ви — отговори тя. Игривото изражение на лицето й се смени с нещо, приличащо на съчувствие. — Аз наистина ви изплаших, нали? Предполагам, че досега не сте виждали жена?

Етан подтиснато кимна. Дванайсет тунела, а той трябваше да се натресе точно на този…

Ели въздъхна.

— Вярвам ви — повтори тя и замълча замислено. — Смятам, че трябва да наемете добър гид от местните. Станция Клайн се ползва с добра репутация сред пътешествениците — ние тук винаги сме готови да помогнем. Без дружелюбие няма бизнес. А аз съм много дружелюбен туземец.

Етан поклати глава с измъчена усмивка.

Тя сви рамене.

— Добре, когато се съвземете след „културния“ шок, сама ще ви намеря. За дълго ли сте тук? — тя извади от джоба си някакъв малък предмет. — Ето. Това е холокристал. Дават такъв на всички пътници, които слизат от обикновените кораби. Вземете го, на мен не ми трябва.

Във въздуха се появи разноцветна схема.

— Ние се намираме тук. А вие трябва да стигнете тук — в Транзитната Зона. Там има автостоянки, ще имате и прекрасната възможност да наемете стая или разкошен апартамент, макар че едва ли смятате да харчите много… Значи, ще идете до тази секция, после по тунела и така до второто отклонение. Знаете ли как да ползвате това нещо? Е, желая ви късмет! — Тя пусна кристала в ръката на Етан и усмихвайки се за последно, се скри в друг тунел.

Етан взе оскъдния си багаж и след като се полута малко, сравнително бързо стигна до посоченото място. По пътя си той срещна много жени. От тях гъмжеше по коридорите, стоянките, тротоарите, асансьорните шахти и магазините. В ръцете на една Етан забеляза безпомощно бебе и с труд подтисна героичния си порив да грабне бебето и го отнесе със себе си. Едва ли ще успее да изпълни заданието си с бебе в ръце, а и освен това, всичките не можеш да спасиш… По-късно, докато се промъкваше между смеещите се деца, които изскочиха на пътя му и като стадо врабци изпърхаха към асансьорната шахта, му дойде на ум, че това бебе би могло да е от женски пол. Това малко успокои съвестта му.

* * *

Етан си избра стая, съобразявайки се с цената, след кратко телесъвещание с управителя на хотела, обществената компютърна система на станция Клайн и управителя на транзитния отдел. А за да определи обменния курс на атонските фунтове, му се наложи да се запознае с пет чиновника с нарастващи рангове. Впрочем, те се отнесоха с него напълно милостиво, намирайки печеливш способ за прехвърлянето на фунтовете му през две валути, за които той никога не беше чувал, в максимално количество бетански долари — една от най-твърдите валути, охотно приемана навсякъде. Но в крайна сметка доларите все пак се оказаха много по-малко, отколкото бяха фунтовете и се наложи да се откаже от предложения суперлукс в полза на икономична класа.

Малката стаичка приличаше по-скоро на килер. Но и тук можеше да се наспи — в края на краищата, каква е разликата… Само че сега не му се спеше. Натискайки бутона, той напълни матрака с въздух, излегна се и започна да прехвърля наум получените инструкции…

На заключителното заседание на Съвета беше решено да не изпращат Етан да връща пратката на Архипелага Джексън: щеше да струва много пари, а вероятността за възмездяване на загубите им изглеждаше доста съмнителна. Затова, след дълги дебати, Етан беше упълномощен с правото на самостоятелен избор на друг изпълнител, като изхожда от последните данни, които ще получи на станция Клайн.

После — цял куп попътни наставления. Постарай се да бъдеш икономичен. Да купиш само първокласна стока. Можеш да отпътуваш толкова надалеч, колкото се наложи. Не харчи пари за неоправдани пътувания. Да избягваш ненужни контакти с галактическите жители, да не им разказваш нищо излишно за Атон. Да просвещаваш галактическите жители, да вербуваш емигранти, да им разкажеш всичко за чудесния живот на Атон. Да не предизвикваш критични ситуации. Да не им позволяваш да издевателстват над теб. Да се оглеждаш за допълнителни възможности за бизнес. Помни: използването на държавните фондове за лични цели се счита за кражба, и като такова се наказва от закона…

За щастие, след заседанието председателя поговори с Етан насаме.

— Това ли е всичко, което ти наприказваха? — кимна той към листчетата със записки, които Етан разсеяно прехвърляше. — Я ги дай тук. Главната ти задача е да закупиш културите и да се върнеш вкъщи — добави той, хвърляйки хартийките в сейфа. — Всичко останало са пълни глупости!

Припомняйки си този епизод, Етан се ободри. Усмихвайки се, той се надигна, подхвърли кристала във въздуха, хвана го, пъхна го в джоба си и излезе да се поразходи.

* * *

Зоната на транзитните хотели най-накрая разкри пред Етан станцията в пълния й блясък. За това трябваше само да се повозиш на автомобил до най-разкошния пътнически док, да се върнеш назад, а после още веднъж да минеш по този маршрут пеша. От двете страни, през огромни илюминатори, на фона на бездънната дълбина на космоса, се виждаха многочислените разклонения на станцията, облени от весела светлина; проблясваха, въртейки се бавно, дисковете на най-старите секции — гравитацията в тях се създаваше по примитивен начин, за сметка на центробежния ефект. Те не бяха изоставени — тук никъде не оставяха нещо да запустее. От време на време някои се използваха, а други бяха частично демонтирани, използвайки ги като материал за нови конструкции.

Под прозрачните стени на Транзитната Зона буйстваше зелено великолепие от лиани, дървета и папрати. Цъфтяха орхидеи, тихо звънтяха камбанки, удивителните фонтани бяха обърнати наопаки, отгоре надолу, обвивайки със спирали висящи мостчета — всички тези чудеса бяха извършвани от изкуствената гравитация. Етан захласнато постоя четвърт час при един от фонтаните, чиято струя, стоейки във въздуха, течеше непрекъснато, образувайки лента на Мьобиус^[1]. А зад тънката прозрачна преграда, на разстояние една протегната ръка, в мъртва тишина се спотаяваше хлад, който само за миг можеше да превърне всичко живо в камък… Контрастът зашеметяваше, и Етан не беше първия планетник, изумено взиращ се в чудесата на станцията.

По-нататък, след парка, се намираха кафетата и ресторантите, където, както пресметна Етан, би могъл да вечеря, ако ядеше само веднъж седмично. И още — театри, кабини за реални сънища, и секция, която според картата предлагаше на пътешествениците утешение чрез която и да е от осемдесет и шестте официално признати религии. Религията на Атон, разбира се, не влизаше в тази бройка… Някаква процесия — съдейки по всичко, погребална — премина покрай Етан. Някой философски настроен субект се бе отказал от процедурата по замразяването, предпочитайки микровълновата кремация. Етан, в чийто очи още стоеше бездънния мрак на космоса, беше готов да разбере това решение: по-добре огън, отколкото вечен студ. След това той наблюдава много загадъчна церемония: смеещи се хора посипваха с ориз двете главни действащи лица — жена в алена коприна и мъж в искрящо синьо, след което ги вързаха за китките с дузина разноцветни лентички.

Достигайки центъра на Транзитната Зона, Етан реши, че е време да се заеме с работа… Тук се намираха посолствата, консулствата и търговските представителства на планетите, търгуващи с космическите съседи на станция Клайн. Той ще открие износител на биопродукция, отговарящ на нуждите на Атон, след това ще купи билет за тази планета, и… Впрочем, от този един ден на станцията вече му се въртеше главата.

За успокоение на съвестта Етан все пак надзърна в посолството на Колония Бета. За нещастие, зад компютъра с търговска информация стоеше същество, в което безпогрешно се разпознаваше жена. Етан побърза да се скрие, докато не го е забелязала. По-добре да се върне по-късно — може би ще застъпи друга смяна. Той игнорира цялата редица консулства, представляващи най-големите синдикати на Архипелага Джексън, а на фирмата Бхарапутра реши да изпрати строга рекламация, но също друг път.

Минавайки през различни нива, Етан успя да се отдалечи от разкошния док на повече от два километра, но страстта му към откритията и все още неудовлетвореното му любопитство го подтикнаха да напусне Транзитната Зона и да се потопи в район, заселен с местни жители. Тук имаше по-малко лукс, но повече уют.

Ароматите, носещи се от малката кафетерия до работилницата за ремонт на скафандри, напомни на Етан че не беше ял нищо от момента, в който напусна кораба. Но вътре имаше цяла тълпа жени. Той преглътна слюнката си и продължи нататък. Маршрутът му, избран напосоки, го отведе след две спускания до тесен и доста неприятен на вид търговски пасаж. Сега той се намираше много близо до дока, през който пристигна на Клайн. Странстванията му неочаквано бяха прекъснати от миризмата на прегоряла мазнина, долитаща от полуотворена врата. Етан надникна вътре…

В помещението цареше полумрак. На столовете стояха мъже в разноцветни, в зависимост от работата си, работни комбинезони на станцията. Ленивите им пози свидетелстваха за това, че атмосферата тук е приятелска и дружеска. Жени не се забелязваха, и Етан, вече загубил надежда, отново се оживи. Може би ще успее да си почине малко тук, и даже да се подкрепи с нещо, а току-виж и разговор се завързал. Всъщност, ако вземе предвид указанията на Отдела по Емиграция, той просто е длъжен да отдели част от времето си за пропаганда. Защо да не започне още сега?

Пренебрегвайки чувството за неловкост — сега не беше време да се поддава на комплекси — той влезе в помещението. Не, това не беше просто стая за отдих. Съдейки по миризмата на алкохол, работния ден на присъстващите вече беше завършил. Явно това беше заведение — някакъв бар или клуб, макар че никак не приличаше на атонските. Етан тъжно се запита дали ще може да си поръча тук ангинарова бира. Едва ли, бирата на станцията най-вероятно се правеше от водорасли… Той подтисна пристъпа на носталгия, облиза устни и смело закрачи към групата залепени за плота мъже. Обитателите на Клайн явно виждаха у пътниците далеч по-необикновени дрехи, отколкото неговите прости атонски риза, сако и панталони, но за миг Етан съжали, че не е облечен с белия халат, който носеше в центъра, толкова чист и свеж след пране — дреха, която винаги го изпълваше с увереност.

— Здравейте! — вежливо започна Етан. — Аз представлявам бюрото по емиграция и натурализация на планетата Атон. Ако ми позволите, ще ви разкажа за възможностите за усвояване на новите земи, които все още имаме…

Внезапно настъпилата тишина беше прекъсната от як работник в зелен комбинезон.

— Ти си от Атон? От планетата на педалите? Наистина ли?

— Не може да бъде — отбеляза друг, облечен в синьо. — Онези пичове не си показват носа от своята кална топка.

Трети, в жълто, каза нещо крайно непристойно.

Етан събра смелост и стоически продължи:

— Уверявам ви, говоря напълно сериозно. Казвам се Етан Еркхарт; аз съм доктор по репродуктивна медицина. Отскоро при нас силно се снижи нивото на раждаемостта, и…

— Как няма да се снижи! — басово се разсмя Зеления. — Ела, приятел, да ти обясня каква е работата!

Типа в жълто, около когото алкохолните пари само дето не горяха, отново измърмори някаква гадна пошлост. Зеления прихна и фамилиарно потупа Етан по корема.

— Не си попаднал, където трябва, атонецо. Пола сменят най-добре на Бета. След операцията мини пак оттук.

Жълтия повтори фразата си. Етан се обърна към него, скривайки гнева и объркването си зад маската на строга официалност.

— Господине, боя се, че обидно повърхностно и превзето съдите за моята планета. Интимните отношения са нещо твърде лично, този въпрос всеки го решава сам за себе си. Освен това при нас има комуни, членовете на които, строги последователи на Отците-Основатели, са дали обет за въздържание. Това са много уважавани хора.

— Пфу? — възмути се Зеления. — Та така е още по-гадно!

Неговите събутилници се разсмяха.

Етан почувства, че се изчервява.

— Извинете. Само минавах оттук. Просто това беше единственото място на станция Клайн, където не видях жени, и затова си помислих, че между нас е възможен разумен диалог. Това наистина е сериозна…

Тук жълтия изригна в цял потоп от вулгарности.

Това вече беше прекалено. Етан се обърна и с размах удари пияницата по лицето. И замря ужасено, изплашен от собствения си порив. Такова поведение е недостойно за посланик, той трябва незабавно да се извини…

— Значи не си видял жени?! — заръмжа Жълтия, вдигайки се на крака; пиянските му очи горяха яростно. — Значи затова се напъха тук, сводник проклет?! Сега ще ти покажа…

Зад гърба на Етан се приближиха още двама, същински горили. Етан затрепери, борейки се с отчаяното желание да ги разблъска и да се втурне навън. Трябва да запази спокойствие, тогава ще…

— Зарежете го, момчета — засуети се Зеления. — Той сигурно е просто транзитник…

От първия удар Етан се сгъна на две; въздухът със свистене се измъкна през стиснатите му зъби. Двамата го хванаха и го накараха да се изправи.

— … какво правим с такива типове, — тряс! — които се пъхат тук!

Етан почувства, че в него не беше останал въздух за извинения. Оставяше само да се надява, че речта на Жълтия няма да се окаже твърде дълга. Само че онзи продължаваше, подкрепяйки всяка дума с удар:

— … гад! животно! душиш наоколо, мръсник!…

Внезапно в неговото ръмжене се вклини висок насмешлив глас:

— Не се ли боите от последствията, момчета? Ами ако избяга и после се върне с приятелите си? Те може да се окажат шест пъти повече от вас!

Етан рязко се огледа: това беше онази същата жена от флота на дендарийските наемници, командир Куин. Тя твърдо се поклащаше на пети, предизвикателно вирнала глава.

Зеления изруга през зъби. Жълтия — с пълен глас.

— Стига, Зед — каза Зеления и без да откъсва поглед от лицето на жената, хвана приятеля си за лакътя. — Хайде, стига му толкова.

Но той отблъсна ръката му.

— А този мръсен бозайник какъв ти се пада, кукличке? — поинтересува се той.

Жената се усмихна с едното крайче на възхитителните си устни; работникът със синия комбинезон се втренчи в нея като омагьосан.

— Е, да допуснем, че съм му военен съветник — отговори тя.

— Любовницата на педал, — заяви Жълтия — е по-гадно нещо и от самия педал! — Своята теза той подкрепи с поток вулгарни псувни.

— Зед, — промърмори синия комбинезон, — млъкни. Тя не е техник, тя е военен. Боен ветеран — не виждаш ли значките?…

Из цялата стая настъпи раздвижване; няколко от страничните наблюдатели предпазливо се заизнизваха към вратата.

— Ох, как не обичам пияниците, — гледайки неопределено нагоре, проточи тя. — А пък агресивните пияници направо не мога да ги понасям!

Жълтия тръгна към нея, изригвайки несвързани псувни. Ели спокойно чакаше дотогава, докато той не пресече някаква невидима граница. Изведнъж се чу жужене и проблесна синя светкавица. Когато парализаторът след салто в ръката й изчезна безшумно в кобура, Етан разбра, че командир Куин специално е изчаквала, когато Жълтия ще се приближи на необходимото разстояние: никой друг не беше засегнат от заряда.

— Подремни малко! — тя въздъхна и хвърли поглед към двамата, които все още държаха Етан, след което кимна към грубияна, проснат безчувствен на пода: — Това ваш приятел ли е? Съветвам ви да сте по-придирчиви: с такива приятели може да свършите лошо.

Етан беше незабавно пуснат. Колената му се подкосиха и той се хвана за корема, в който пулсираше неистова болка. Ели му помогна да стане.

— Напред, пилигриме. Разрешете да ви изпратя до вашето пристанище…

* * *

— Не казах каквото трябваше — размишляваше на глас Етан. — Трябваше да кажа „Ще отговаряш за думите си!“ Така трябваше, или…

Командир Куин иронично изкриви уста. Но защо, с досада си помисли Етан, атонците тук са обект на присмех — в най-добрия случай, а в най-лошия от тях бягат, като от прокажени? Внезапно нов пристъп на ужас го изкара от равновесието, придобито с труд не без помощта на командира от дендарийските наемници.

— О, Бог-Отец! Това какво е, полиция ли? — срещу тях по коридора вървяха двама мъже. Те носеха тъмнозелена униформа с небесносини нашивки, а на пояса им заплашително висяха някакви предмети.

Етан почувства, че съвестта му го пробожда.

— Може би трябва да се предам, нали? Аз наистина оскърбих онзи човек…

На устните на Куин отново заигра насмешка.

— Е, ако развъждате под ноктите си нова порода бактерии… Това са момчетата от биоконтрола — Екологическа полиция. Те вземат страха на цялата станция. — Забавяйки крачка, тя размени вежливи кимвания с мъжете, минаващи покрай тях, и със зловещ шепот добави: — Отряда за принудително измиване на ръцете. По-добре не се замесвайте с тях. Те имат неограничени пълномощия да проследяват и арестуват, а после да осъждат на принудителна дезинфекция без право на помилване.

— Предполагам, че екологията на станциите е далеч по-уязвима, отколкото на планетите? — попита Етан.

— Да, това е все едно да балансираш на косъм между лед и пламък — съгласи се тя. — Някои си имат религиозни култове, а ние си имаме култ към безопасността. Между другото, ако някъде, освен по доковете, видите петно от измръзване, съобщете им за това незабавно.

Те се върнаха в Транзитната Зона. Жената продължаваше насмешливо да се усмихва, но погледът й беше твърде проницателен, от което на Етан му ставаше неловко.

— Надявам се, че този малък инцидент не ви е настроил против всички станционери? — каза тя. — Какво ще кажете, ако за компенсация на лошите маниери на моите съграждани ви поканя на вечеря?

Ами ако всичко това е предварително замислено, за да го хванат неподготвен, самотен и безпомощен?…

— Аз… не мислете, че не съм ви благодарен… — с чезнещ глас избърбори той, — но мен… ъ-ъ… боли ме корема…

Това поне беше чиста истина. Той още веднъж благодари на командир Куин и се втурна в асансьорната шахта, мечтаейки час по-скоро да се върне в стаята си. За довиждане той все пак успя да изобрази някакво жалко подобие на усмивка.

* * *

Излизайки от шахтата, Етан се оказа на булеварда и веднага се пъхна зад някаква абстрактна скулптура, оградена с храсти. Той чакаше, наблюдавайки пътя през листата, докато не се убеди, че Ели не го преследва. Най-накрая, успокоен, той се отпусна на близката пейка. Опасността премина…

Надигайки се, Етан дълбоко въздъхна и бавно пое нагоре по булеварда. Тясната стая в хотела сега му изглеждаше даже много уютна. Ще си поръча нещо леко по интеркома, ще вземе душ — и в леглото. Повече никакви авантюри. Утре трябва да пристъпи към работата си. Да събере всички данни, да избере доставчик, да излети с първия подходящ рейс…

По един от тунелите към Етан с усмивка се приближаваше мъж, облечен според модата на някаква неизвестна планета.

— Доктор Еркхарт? — запита той, хващайки Етан за ръката.

Етан неуверено се усмихна в отговор. И изведнъж се дръпна, готвейки се високо и възмутено да протестира: в ръката му се мушна игла. Сърцето му бясно заби, устните му се свиха треперещи, в очите му всичко заплува и вик не се получи. Мъжът внимателно го поведе към автомобила, чакащ го в тунела.

На Етан му се стори че е в безтегловност и много се надяваше, че мъжът няма да го пусне, иначе щеше да излети до покрива и ще си виси там с главата надолу, като забравен въздушен балон. Огледалният покрив на автомобила плавно се спусна над главата му…