Лоис Макмастър Бюджолд
Етан от Атон (14)

Глава 14

Минавайки през детектора за оръжие без да предизвика звън, Етан облекчено въздъхна. Той се намираше в отделението за предварителен арест на службата за безопасност на станция Клайн. Всичко тук изглеждаше строго и делово: никакви цветя, фонтани, изкуствени пейзажи. Преднамерената строгост на помещението оказваше нужното въздействие — едва пристъпил вътре, Етан веднага се почувства като обвиняем.

— Командир Куин се намира в медицински изолатор номер три, господин посланик — информира го охранителя, прикрепен към него като придружител. — Насам, ако обичате.

Нагоре по асансьорната шахта и после по коридорите. Живота на станцията, помисли си Етан, сигурно трябва генетично да изработва у обитателите на Клайн прекрасно чувство за ориентация. Без да говорим за възприемчивостта към тънките различия в оттенъците… Далтонистът би бил инвалид тук. Униформата на службата за безопасност, както всичко останало на станцията, беше цветнокодова: съотношението на черно и оранжево се променяха в зависимост от званието. Най-низшите охранители ходеха в оранжево с черни ивици; но придружителя на Етан се спря, за да отдаде чест на сивокос мъж в чисто черна униформа с едва забележима оранжева ивичка, който вяло отговори на поздрава. Цялата йерархия в станция Клайн можеше да се определи по цветовете и оттенъците.

Когато Етан и охранителя се приближиха към изолатора, оттам тъкмо излизаше Арата. Видът му беше леко озадачен.

— А, посланик Еркхарт! — той се отърси от дълбокия си размисъл и лицето му придоби малко иронично изражение. — Дойдохте да посетите нашата героиня? Нямаше нужда да се притеснявате: тя скоро ще е на свобода. Колкото и да е странно, кредитната й карта е редовна, всички глоби са заплатени и сега остава само да получим разрешение от лекаря.

— А, не, капитане, не се притеснявам — отговори Етан. — Просто искам да й задам един въпрос.

— Аз също искам да й задам въпрос. — Арата въздъхна. — И не един. Надявам се, че ще имате повече късмет с отговорите от мен. Последните няколко седмици, когато толкова исках среща, тя мечтаеше само за едно: да продаде информация. А сега дойдох за информация и какво получавам? Среща. — Той малко се ободри. — Но, разбира се, ние с нея ще се спазарим. Ако успея да измъкна нещо от нея, ще мога да докладвам на началството, че ухажването се развива благополучно. — Той млъкна, сякаш очакваше отговор.

— Късмет — неизвестно защо отговори Етан. Той избегна обясненията с властите след вчерашното тежко произшествие само благодарение на това, че навреме си спомни за статута си на посланик и безжалостно преадресира всички въпроси към винаги находчивата Куин. От своя страна тя представи зашеметяващо безупречна история, в която нямаше почти нищо вярно и която не можеше да се опровергае по никоя точка, подлежаща на проверка. Според тази версия, гем-полковник Милисор и капитан Рау се опитвали да отвлекат командир Куин и да я направят двоен агент за внедряване в дендарийския флот в полза на Сетаганда. Наистина, наемните убийци от Архипелага Джексън се обвиняваха честно — за всички престъпления които са извършили, и нечестно — например, за изчезването на Окита. И сега службата за безопасност бодро се зае с консулството на Бхарапутра, където беше отседнал наказателния отряд. Уви, ставаше дума само за условията на депортация. Терънс Си изчезна от сцената, като че ли не беше съществувал. Никой не спомена името му, включително и Етан.

— Колко досадно, — промърмори Арата, — че именно аз се налага да ви помоля за разрешение да ви приложим суперпентотал…

— Уви. — Етан напрегнато се усмихна, те вежливо се поклониха един на друг и се отправиха в различни посоки.

Килията на Куин беше напълно неотличима, освен по ключалките на вратите, разбира се, от която и да е болнична стая — по-точно, от която и да е космическа болнична стая. Етан забеляза, че е започвал да тъгува по отворените прозорци — нещо толкова привично и естествено на Атон.

Затова започна именно с прозорците.

— А как се отнасяш към отворените прозорци? — попита той. — Тоест, исках да кажа, към отворените прозорци на планетите.

— Веднага ме хваща параноя — без да се замисли, отговори Куин. — Винаги търся с какво да ги залепя. А не искаш ли да ме питаш как се чувствам?

— Е, аз и така знам, че всичко ти е наред. — Етан махна с ръка. — Ако не броим изкълчването и натъртванията. Говорих с доктора. Болкоуспокояващи, никакви резки движения, и след няколко дена всичко ще мине.

Тя наистина изглеждаше добре. Нездравата бледност беше изчезнала, останала беше само лека скованост на движенията — пречеха й шините на лявата ръка. Куин беше успяла да се откаже от болничния халат — символ на болния — и сега отново беше в обичайната сиво-бяла униформа, макар и без куртката. И вместо ботуши — домашни чехли.

— Е, как изглеждам? — поинтересува се Ели, проблясвайки с очи. — И как се отнасяш сега към жените, доктор Еркхарт?

— Ами… — той се замисли. — Боя се, че горе-долу така, както ти — към отворените прозорци. Някога опитвала ли си да свикнеш с прозорците? Или да се научиш да им се радваш?

— Разбира се. Е, мен винаги са ме смятали за търсачка на приключения. — На устните й заигра усмивка. — Никога няма да забравя първото си пътешествие на планета, след като подписах договор с дендарийските наемници — тогава това бяха все още хората на Озер, преди адмирал Нейсмит. Цял живот си мечтаех да поживея малко на истинска планета. Мъгливи планини, океански вълни и други такива… В справочника беше казано, че климатът на тази планета е „умерен“, и аз помислих, че това значи „мек“. А кацнахме за аварийно зареждане насред ледена пустиня. Наоколо бушуваше виелица. Мина цяла година, преди отново да се включа в планетно задание.

— Мога да си представя. — Етан се разсмя и леко поуспокоен, седна на леглото.

— Да, — тя поклати глава, — можеш да си представиш. Това е едно от най-удивителните ти качества — сигурно още от дете си такъв. Тоест, имаш развито въображение и си способен да видиш всичко през погледа на друг човек.

Етан смутено сви рамене.

— Просто винаги съм искал да науча нещо ново, да разбера кое как е. Но повече от всичко ме увлече молекулярната биология. Между другото, теолозите не считат любопитството за добродетел.

— М-м, това е така. А как мислиш, съществуват ли добродетели не духовни, а плътски?

Тази неочаквана мисъл хвърли Етан в дълбок размисъл.

— Аз… не знам. Трябва да съществуват. Сигурно просто се наричат по друг начин. И въобще аз мисля, че няма нови добродетели под слънцето, впрочем както и нови грехове — каза той и преди Куин да заяви, че тук не са под слънцето, а тъмната звезда около която се въртеше станция Клайн едва ли можеше да мине за слънце, побърза да продължи. — Между другото, за нещата, плътските… аз… да… докато не си се върнала при дендарийските наемници, исках да те помоля, ако… мм… е, сигурно ще го сметнеш за много необичайна молба. Ако, разбира се, не се обидиш — нервно завърши той.

Куин беше цялата във внимание. Тя наклони глава настрани и усмихнато го погледна с блестящи очи.

— Докато не ми кажеш какво искаш, как мога да ти отговоря? Но ми се струва, че всичко това вече съм го чувала. И така, по-смело!

Той седеше близо до вратата, освен това едната й ръка, така да се каже, беше завързана, а отвън стои охранител, който ще може да го защити… Етан успокои дишането си.

— Аз все пак смятам да изпълня заданието си да осигуря нови яйцеклетъчни култури за Атон. Най-вероятно от Колония Бета, както ме посъветва. Прегледах каталога на държавния им фонд: те предлагат донорски материал от най-видните си граждани. Изглежда доста привлекателно.

Ели одобрително кимна, гледайки го любопитно-очаквателно.

— Но това не значи, — продължи Етан, — че не мога да започна събирането на образци още сега. Е, тоест, имам предвид редки, изключителни екземпляри. Исках да кажа… ъ… Ще подарите ли Атон единия си яйчник, командир Куин?

За миг в стаята се възцари оглушителна, като след земетресение, тишина.

— О, богове… — със слаб глас проговори Куин — Такова нещо не бях чувала никога…

— Операцията е абсолютно безболезнена — разпалено я увери Етан. — И на Клайн има прилични апарати за култивиране на тъкани — проверих ги тази сутрин. Поговорих с някои хора и те са готови да ми помогнат. И помниш ли, ти ми обеща: ако аз ти помогна със заданието, ти ще ми помогнеш с моето?

— Обещала съм? Наистина, обещах…

— Имаш един излишен, нали? — изведнъж сякаш уплашено запита Етан. — Доколкото разбрах, жената има два яйчника, по аналогия с мъжките яйчници. Нали не си била донор преди? Или някакъв нещастен случай, в сражение… Не искам да ми даваш единствения си.

— Не, все още съм напълно окомплектована. — Тя се разсмя и Етан малко се успокои. — Просто малко се разстроих. Това не се оказа онова предложение, което очаквах, това е всичко. Извинявай. Боя се, че започвам да развивам хронично слабоумие.

— Е, с това нищо не може да се направи — съчувствено каза Етан. — Все пак си жена.

Тя отвори уста, после я затвори и поклати глава.

— Н-да, болни мазоли — промърмори Ели. — Добре… — Тя се наклони към Етан и шепнешком попита: — А кой ще може да се възползва от моя ъ-ъ… дар?

— Всеки, който поиска — отговори Етан. — С времето културата се разделя на субкултури и те ще бъдат разпратени до всичките ни репродукционни центрове. След година може да имаш стотици синове… — Етан почувства, че се изчервява пред спокойния й внимателен поглед. — Аз бих искал всичките ми синове да произлизат от една култура. След година сигурно вече ще заслужа четирима сина. Никога не съм имал брат-близнак, от същата култура, от която съм и аз. А това придава на семейството вид на нещо здраво, истинско. Разнообразие в единството, така да се каже… — Той изведнъж разбра, че дрънка глупости и млъкна.

— Стотици синове… — замислено каза Ели. — И нито една дъщеря?

— Не. Нито една. Не и на Атон — бързо отговори той и смирено попита: — Защо, дъщерите толкова ли са важни за жените, както синовете — за мъжете?

— Не знам. Във всеки случай това би ми било приятно — призна тя. — Впрочем, в моята дейност не остава място нито за дъщеря, нито за син.

— Ето, сама разбираш…

— Да. Сама разбирам. — Очите й, обикновено весели, изведнъж станаха сериозни и печални. — И аз никога няма да ги видя, нали? Моите сто сина? И те никога няма да разберат, коя съм аз?

— Само номера на културата. ЕК-1. Може би… може би ще успея да получа толкова висок цензурен допуск, че някога да успея да ти изпратя, например, холограма — ако, разбира се, искаш. Но ти няма да можеш да дойдеш на планетата, нито да им предадеш съобщение… Във всеки случай, не и с твоето име. Виж, под мъжко име… — тук Етан си помисли, че явно твърде дълго е общувал с Куин, след като толкова леко започна да дава противозаконни предложения и млъкна объркано.

— Каква революционна идея! — възхити се Ели и в очите й отново загоря насмешливото пламъче.

— Сама знаеш, че не съм революционер — не без достойнство отговори Етан и след кратка пауза, добави: — Макар че… Боя се, че като се върна вкъщи, много неща ще ми изглеждат другояче. Но изобщо не смятам да се променям заради това, което преживях.

Куин се огледа, сякаш можеше да види през стените цялата станция, своя бивш дом.

— Яйцеклетъчната култура, — отново заговори Етан, — може да просъществува около двеста години, а сега, след като въведем усъвършенствани методи за съхранение, и значително повече. Твои деца ще се появяват на бял свят още дълго време, даже и след смъртта ти.

— Да умра можех и вчера. А мога и след месец, ако говорим за това. Или точно след година.

— Всички можем да кажем това за себе си.

— Да, само че аз имам шест пъти по-големи шансове, отколкото другите. Застрахователната компания ги оцени на нула точка три десети. — Ели въздъхна и изкриви уста. — А пък аз си мислех, че Тев Арата е най-нахалния… Доктор Еркхарт, ти надмина всички.

Етан разочаровано помръкна; ятото тъмнокоси синове с блестящи очи изчезна някъде зад границата на мечтите.

— Извинявай — каза той, ставайки. — Не исках да те обидя. Ще си тръгвам.

— Много лесно се предаваш — отбеляза Ели, гледайки към стената.

Етан побърза отново да седне и нервно стисна ръце между коленете си. Мозъкът му трескаво търсеше нови доводи.

— Всички момчета ще получат прекрасно възпитание. Моите — без съмнение. Ние много внимателно подбираме кандидатите за бащинство. А на мъжете, които не се справят с родителските си задължения, могат да им отнемат синовете и да ги дадат на друг — срам и позор, който всеки се опитва да избегне.

— Е, и какво ще получа от всичко това?

Етан много сериозно обмисли въпросът й.

— Нищо — честно отговори той най-накрая. Мярна му се мисълта да предложи на Ели пари (все пак е наемница), но Етан бързо я отхвърли. В това имаше нещо неправилно, макар че не можеше да каже точно какво. Оставаше само да разпери ръце.

— Нищо… — тя тъжно поклати глава. — И коя жена може да устои пред „нищо“? Никога ли не съм ти казвала, че едно от хобитата ми е да си блъскам челото в тухлени стени?

Етан с удивление погледна безупречното й чело — не успя да разбере веднага, че това е шега.

— А ти сигурен ли си, че Атон е в състояние да приеме стотици малки Куин? — отхапвайки последния си неизгризан нокът, попита тя.

— Не само сто, а доста повече, с времето. Може би малко ще ни пораздвижат… Току-виж и армията станала по-силна.

— Е, какво мога да кажа? — тя разстроено сви рамене. — Печелиш, доктор Еркхарт.

Етан едва не подскочи от радост.

* * *

Както се бяха уговорили, Етан се срещна с Куин в малко кафе, на границата на жилищната и транзитната зона. Ели беше пристигнала по-рано и седеше на масата, отпивайки от пластмасова чаша някаква напитка. Виждайки Етан, тя вдигна в знак на приветствие чашата си.

— Как се чувстваш? — попита той, сядайки до нея.

— Добре — отговори тя, меланхолично прекарвайки ръка отдясно под корема си. — Всичко беше както каза: нищо не усетих. И сега не усещам. Даже белег не остана за да напомня за моята щедрост.

— От яйчника ще се получи отлична култура — ободри я Етан. — Клетките се размножават прекрасно. След четиридесет и осем часа културата ще е готова за замразяване и транспортиране, и аз ще мога да тръгвам за Колония Бета. А ти кога заминаваш?

Внезапното предположение — или надежда? — че могат да се окажат на един кораб, за момент го развълнува.

— Отлитам още тази вечер, докато станционните власти не са ме докопали отново — отговори тя, моментално изключвайки онази посока на разговора, която предварително замисляше Етан. Значи нямаше да успее да я разпита за всичките планети, които е видяла във военните си походи. — И после, бих искала да съм по-далеч от Клайн когато тук се появи наказателния отряд от Сетаганда. Макар че, според мен, те смятат първо да навестят Архипелага Джексън. Пожелавам им приятно изкарване. — Ели се изпъна и се ухили, точно като сита котка, вадеща перушина от зъбите си след успешен лов.

— Аз също не искам да се срещам повече със сетагандийци — каза Етан. — Ако успея.

— Е, това не е толкова сложно. За твое успокоение мога да ти съобщя, че преди смъртта си гем-полковник Милисор успя да изпрати на началството си рапорт, че културите от Дом Бхарапутра са унищожени. Съмнявам се, че Сетаганда ще продължава да се интересува от Атон. Виж, господин Си е друго нещо, понеже в същия рапорт беше съобщено за присъствието му на станция Клайн. Но аз също имам една купчина рапорти, над които ще се наложи да поразмишлява адмирал Нейсмит поне два месеца. Какво щастие, че не трябва да решавам всичко сама! Не стига само едно нещо, за да го озадачим както трябва. А, ето го и него. — Ели кимна към входа и Етан се огледа.

Към тях, заобикаляйки масите, се приближаваше Терънс Си. Неговият зелен станционерски комбинезон не привличаше вниманието, което не можеше да се каже за русата му коса. Етан забеляза, че Си го заглеждаха с интерес и по-възрастните дами.

Той седна на масата им, кимна на Куин и късо се усмихна на Етан.

— Добър ден, командире. Добър ден, докторе.

— Добър ден, господин Си — усмихна се в отговор Куин. — Позволете да ви предложа нещо за пиене. Бургундско, шампанско, шери, бира…

— Чай — каза Си. — Просто чай.

Куин мушна кредитната си карта в системата „авто-келнер“, монтирана направо в масата и набра поръчката. И веднага, покривайки с пара прозрачните стени на чайника, се появи това, което поискаха — ароматен черен чай, отгледан и преработен на станция Клайн. Етан също си поръча чай, опитвайки се да скрие неловкостта, която винаги усещаше в присъствието на Терънс Си. Сигурно той вече не се интересуваше от Атон.

Минутка или две всички старателно се преструваха, че са заети само с чашите си.

— Е, добре — нарушавайки мълчанието, каза Куин. — Донесе ли ги?

Си кимна, отпи още веднъж и сложи на масата три диска с данни и малка кутийка. Всичко това мигновено изчезна в куртката на Куин. Етан въпросително я погледна и тя, свивайки рамене, каза: „Изглежда, всички тук търгуваме с тела“ — от което можеше да се заключи, че в кутията има обещания образец от тъканта на телепата.

— А аз си мислех, че Терънс ще тръгне с теб при дендарийските наемници — удивено отбеляза Етан.

— Опитах се да го уговоря… Между другото, господин Си, предложението остава в сила.

Терънс Си поклати глава.

— Когато Милисор ми дишаше във врата, не виждах друг изход. Вие ми дадохте възможност за избор, командир Куин, за което съм ви много признателен. — Движението на пръста му в посока на пакета, скрит в джоба на Куин, указваше видимия знак на неговата признателност.

— Да, аз съм прекалено добра — иронично каза Куин. — Но ако някога премислиш, не е трудно да ни намериш. Потърси голяма камара народ с малко хитроумно човече на върха и му кажи, че те праща Куин. Той ще те вземе.

— Ще запомня — неопределено обеща Си.

— Както и да е, — Куин се усмихна хитро, — все пак няма да пътувам самичка. Вече си намерих доброволец за компания по пътя. Интересно момче, работник-емигрант, обиколил цялата галактика. Струва си да се запознаеш с него, господин Си. Той е горе-долу с твоя ръст и е същия кльощав блондин като теб. — Ели вдигна чашата си и с думите „Да загинат всичките ти врагове!“ юнашки изля в себе си съдържанието й.

— Благодаря ви, командире — искрено каза Си.

— И сега… накъде, ако не при дендарийците? — попита го Етан.

Си разпери ръце.

— Варианти много. Даже твърде много, и всички са еднакво безсмислени… Извинете. — Той си спомни, че сега трябва да изобразява приповдигнато настроение. — Някъде по-далеч от Сетаганда. — Премествайки поглед върху Куин, той кимна към левия джоб на куртката й. — Надявам се, че ще успеете безпроблемно да изнесете този образец. Трябва много скоро да го сложите в хладилна камера, макар и съвсем малка. И би било по-добре, ако не фигурира в митническата ви декларация.

Куин замислено се усмихна, подраска с нокът зъбите си — ноктите й отново бяха акуратно обработени с пиличка — и промърмори:

— Много малка или… хм. Предполагам, господин Си, че намерих идеалното решение на този проблем.

* * *

Етан с интерес наблюдаваше как Куин поставя здравия пътен хладилник до бюрото на хранилище 287-C. Грохотът върна към действителността младата дежурна, която с вълнение следеше перипетиите на холограмната драма. Персонажите на пиесата се изпариха като дим и момичето бързо свали слушалките.

— Да, госпожо?

— Дойдох за тритоните си — каза Куин и отивайки в другия край на бюрото, сложи в четящото устройство легитимацията си с отпечатъка на палеца.

— Да, да, помня ви — каза момичето. — Кубометър в пластмаса. Искате ли да ги подложите на бързо размразяване?

— Не, благодаря, ще ги транспортирам замразени — отговори Куин. — Иначе се страхувам, че за четири седмици път ще се превърнат в нещо твърде неапетитно.

Момичето смръщи нос.

— Според мен те са неапетитни при всякаква температура.

— Уверявам ви, стойността им расте право пропорционално на разстоянието до мястото им на произход — ухили се Куин.

Вратата към коридора със съскане се отвори и в помещението доплува платформа, натоварена с малки херметизирани кутии. Платформата се водеше от екотехник в зелено-син комбинезон. Етан и Си се отдръпнаха настрани.

— Извинете, госпожо, — каза дежурната, — но това е с предимство.

Етан беше приятно изненадан, разпознавайки в новия посетител Теки, който по всяка вероятност идваше от станцията си. Теки също веднага забеляза Етан и Куин, не обръщайки внимание на Си, когото не познаваше.

— А, брат’чед! — възкликна Куин. — Тъкмо смятах да отскоча до теб да ти кажа довиждане. Надявам се че вече си се съвзел след онова приключение миналата седмица?

— Аха — изсумтя Теки. — Благодаря за доставеното удоволствие. Цял живот съм мечтал да бъда отвлечен от банда кръвожадни глупаци.

— А Сара? — усмихна се Куин. — Прости ли ти това, че не отиде в бистрото?

В очите на Теки проблеснаха весели искрици и той не можа да сдържи самодоволната си усмивка.

— Е-е, да. Когато най-накрая се убеди, че всичко това не са измислици, тя като че ли стана по-любвеобвилна. — Той отново се намръщи. — Но, дявол да го вземе, чувствах, че всичко не е толкова просто! Сега вече можеш ли да ми разкажеш, Ели?

— Разбира се. Веднага, щом мога. Когато го разсекретят.

— Това не е честно! — възмути се Теки. — Ти ми обеща!

Ели безпомощно сви рамене. Теки се нацупи, но изведнъж трепна, сякаш чак сега разбра какво му казва:

— Да кажеш „довиждане“ ли? Ти какво, заминаваш ли?

— Да, след няколко часа.

— Виж ти… — Теки изглежда искрено се разстрои и помълчавайки малко, се обърна към Етан. — Добър ден, господин посланик. Много съжалявам за това което е направила Хелда с вашия товар. Надявам се не смятате, че всички в нашия отдел са такива. Хелда сега е болна — смятат, че има нервно разстройство. А аз временно заемам длъжността началник на Преработвателна секция „Б“ — добави той и гордо показа ръкава си: вместо една, на него вече имаше две сини нашивки. — Е, поне докато Хелда се върне. — При по-внимателно разглеждане се оказа, че втората нашивка бе само тропосана към ръкава.

— Можеш да не се притесняваш — каза Етан. — И заший втората по-здраво: увериха ме, че началничката ти ще боледува до края на живота си.

— Наистина ли?! — Теки засия целия. — Чуйте, аз сега ще изхвърля тези боклуци, — той посочи кутиите, — ще се върна и ще ви заведа за две минутки при мен на станцията, става ли?

— Но само за две минутки — предупреди Куин. — Не мога да остана повече, че ще закъснея за кораба.

Теки разбиращо вдигна длан.

— Искате ли да видите? — покани ги той, водейки платформата към вратата на шлюза, услужливо отворена от дежурната.

— А, не, чакам си багажа — отказа Куин.

Етан, воден от неизтребимото си любопитство, го последва незабавно.

— Кажете ми за Хелда — помоли Теки. — Вярно ли е, че е изпратила на Атон всякакви отпадъци?

— Вярно е — кимна Етан. — Макар че още не разбирам защо й е притрябвало да прави това. Сигурно и тя едва ли го е разбирала. Може би просто за да запълни контейнерите: празни щяха да изглеждат много подозрително, дори при най-повърхностен оглед. В крайна сметка й се удаде да сътвори много тайнствена история, макар че това не влизаше в плановете й.

Теки поклати глава, сякаш още не можеше да повярва.

— А какво носиш тук? — кимна Етан към платформата.

— Образци от един заразен товар, който днес конфискувахме и унищожихме. Ще се съхраняват в случай на съдебен иск, ако потрябват доказателства.

Те влязоха в прохладна бяла стая с въздушен шлюз и множество роботи. Теки бързо набра на ком-пулта данните за товара, пъхна вътре дискета, сложи една от кутиите в здрав пластмасов плик с лепенка-код и го предостави на робота. Автоматът грабна плячката си и отплува в отвора на шлюза.

Теки натисна един бутон на стената; панелът се плъзна настрани и през малък прозорец, подобен на огромните панорамни стъкла в Транзитната Зона, се видя открития космос. Впрочем, струпаното отвън оборудване пречеше на добрия изглед. Теки внимателно проследи как роботът напусна шлюза и заплува във вакуума покрай ярко осветените редици от метални стойки, плътно окичени с пакети и кутийки.

— Най-големия килер във вселената — гордо каза Теки. — Какво ли няма тук! Изобщо ние отдавна трябваше да поразчистим и да унищожим всичко старо, изхвърлено още през Година Първа. Макар че, от друга страна, мястото в космоса засега стига… Но ако наистина ме назначат за началник на преработвателната станция, ще мога да измисля нещо… Отговорност… Никакъв безпорядък…

Думите на екотехника се превърнаха в неясен шум някъде отзад — цялото внимание на Етан беше ангажирано от прозрачните пластмасови чували, висящи на една от близките „закачалки“. Всеки чувал беше натъпкан с до болка познати малки кутийки — именно такава кутия той подготвяше тази сутрин в станционарната лаборатория за пожертвованието на Куин. Колко са във всеки чувал? Повече от двайсет, това е сигурно; даже повече от трийсет. Затова пък преброяването на чувалите не беше проблем: те бяха девет.

— Изхвърлени… — прошепна Етан. — Изхвърлени?!

Роботът се добра до края на решетката и закачи товара си на указаната стойка. Вниманието на Теки беше напълно погълнато от процеса; когато автомата доплува до шлюза, Теки се върна при монитора. Етан на бегом се върна в приемната, хвана Си за ръката и след като го завлече в стаята, мълчаливо посочи през прозореца.

Си погледна натам веднъж, погледна втори път — и застина, отваряйки уста. Телепатът гледаше така, сякаш с един поглед можеше да преодолее и разстоянието, и преградата. Притискайки длан към прозрачната повърхност той замърмори нещо, но толкова тихо, че Етан не можеше да разбере нито дума.

Етан се вкопчи в рамото му.

— Това те ли са? Нима това са те?

— Виждам фирмения знак на Дом Бхарапутра — издиша Си. — Нали аз контролирах опаковането.

— Вероятно тя лично ги е изхвърляла — трескаво бърбореше Етан. — И никакъв запис в компютъра — обзалагам се, че това място е отбелязано като празно. Тя наистина просто ги е изхвърлила!

— Дали са се запазили? — запита Си.

— Замразени до абсолютната нула — защо не?…

Те се втренчиха един в друг, мислейки за едно и също нещо.

— Трябва да кажем на Куин — започна Етан.

— Не! — пръстите на Си се сключиха около китката му. — Тя си получи своето. А Джейнайн е само моя.

— Или на Атон.

— Не! — Си затрепери, а сините му очи потъмняха като небе преди буря. — Моя.

— Едното, — внимателно каза Етан, — не е задължително да изключва другото.

В настъпилата тишина лицето на Си изведнъж се озари от надежда…