Лоис Макмастър Бюджолд
Етан от Атон (8)

Глава 8

Етан се вцепени за секунда.

— Какво искате от Атон? — идвайки на себе си, сърдито запита той.

— Убежище, сър — каза младия човек. — Аз наистина съм бежанец. — Напрежението правеше усмивката му странна и неестествена. Етан продължаваше да отстъпва, но младежа крачеше след него. — В списък на пътниците от пощенския кораб освен всичко друго сте посочен и като извънреден и пълномощен посланик за особени поръчения. Вие можете да ми предоставите политическо убежище, нали?

— Аз… Аз… — Етан се обърка. — Съвета на Населението даде това предложение в последния момент, защото никой не знаеше с какви трудности може да се сблъскам тук. Всъщност аз не съм никакъв посланик, доктор съм.

Младежът неотклонно гледаше Етан; Етан отговори със същия втренчен поглед. Той вече успя да забележи, че юношата се намираше на границата на нервно и физическо изтощение. Симптомите бяха налице: възпалени клепачи, нездрава бледност, почервенели очи и предателски треперещи пръсти. Една ужасна догадка се стовари върху Етан.

— Чуйте… да не би случайно да искате да ви защитя от Милисор?

Си кимна.

— О, в такъв случай се страхувам, че вие просто не разбирате ситуацията. Тук съм сам. На станцията нямам нито офис, нито представителство — нищо. Тоест — как да ви обясня — в истинските посолства има служба за безопасност, охрана, контраразузнаване…

Си изкриви уста.

— Нима за човека, който организира изчезването на Окита, всичко това е толкова важно?

Етан застина с отворена уста, изгубил дар-слово от страх.

— Те са твърде много — продължаваше Си. — Милисор може да хвърли срещу мен всички ресурси на Сетаганда, а аз съм сам, съвсем сам. Аз съм единствения, който остана. Единственият, който оживя. И работата не е в това просто да ме премахнат, работата е в това, да го направят колкото се може по-скоро. — Красивите му ръце отново се протегнаха с молба. — Бях убеден, че съм им се изплъзнал, че ще мога да нанеса ответен удар. Ах, ако само можех да хвана Милисор, този безстрашен „ловец на вампири“! — той силно стисна юмруци. — Умолявам ви, сър. Дайте ми убежище.

Етан нервно се прокашля.

— А… какво всъщност имате предвид под „ловец на вампири“?

— Това е представата на Милисор за самия себе си — Си сви рамене. — За него всичките му престъпления са подвизи в името на Сетаганда. Някой все пак трябва да върши мръсната работа. Той се смята за герой, но все пак ме ненавижда и се бои от мен, защото го виждам като на длан. Като че ли неговите тайни са по-големи или по-важни от нечии други. Плюя и на тайните му, и на подлата му мръсна душица!

Етан усети нещо като пристъп на морска болест, мигновено осъзнавайки, че го въвличат в някаква непонятна игра. Решавайки да действа без увъртания, той попита:

— Какъв сте вие?

Младият човек се сепна.

— Убежище. Първо убежище, после ще ви разкажа всичко.

— Нима?…

Подозрителността на лицето на Си се смени с израз на пълно отчаяние.

— Разбирам. За вас аз съм същия, какъвто за тях. Лабораторно чудовище, хомунукулус от ретора. Добре, нека е така… Но във всеки случай, преди да загина ще отмъстя на капитан Рау. Заклех се в това пред Джейнайн!

Успявайки да открие в цялата тази реч нещо достъпно за разбиране, Етан каза с цялото достойнство, на което беше способен в момента:

— Ако под „ретора“ имате предвид маточен репликатор, то нека ви уведомя, че аз самия съм се появил на този свят по същия начин, и не считам този способ за възпроизводство за по-лош от който и да е друг. Напротив — смятам, че даже е по-добър. Затова съм ви благодарен поне за това, че не можете да оскърбите моя произход и делата на моя живот.

Конфуза, отразил се на лицето на Си, беше подобен на лекото смущение, което почувства Етан.

Юношата като че ли искаше да каже нещо, но после само поклати глава и се обърна, за да си тръгне.

„Нуждата“ — премина през мозъка на Етан — „е маточния репликатор на изобретателността…“

— Почакайте! — извика той. — Ще ви предоставя убежище на Атон.

Със същия успех можеше да обещае на това момче опрощение за всичките му грехове. Но Си се обърна и в сините му очи отново се разгоря надежда.

— При едно условие — продължи Етан. — Трябва да ми съобщите по какъв начин сте получили яйцеклетъчните култури, които Съвета на Населението купи от Лаборатория Бхарапутра.

Сега беше ред на Терънс да застине с отворена уста.

— А нима Атон не ги получи?

— Не.

Обаятелния блондин изохка, като че ли го бяха ритнали в корема.

— Милисор! Сигурно са у него! — и замърмори: — Но не… как може… той не би могъл да скрие…

Етан тихо се прокашля.

— Е, освен ако вашия полковник Милисор има навика зверски да изтезава всеки срещнат — говоря за себе си — в продължение на седем часа само за да си прекара приятно времето, то предполагам, че все пак не са у него.

Странна работа, помисли си Етан, даже е приятно понякога да виждаш човек, по-объркан и от теб самия… Си се обърна към своя нов покровител и разпери ръце, изразявайки пълно недоумение.

— Но, доктор Еркхарт… Ако не са у вас, не са у мен и не са у Милисор — то тогава къде са?…

Чак сега Етан разбра защо Ели Куин толкова се вбесяваше от чакането. На него самия вече му беше дошло до гуша от цялата тази бъркотия. Ако така продължи и по-нататък, то даже миролюбивия доктор Еркхарт ще узрее за решителни действия. Той се усмихна дружелюбно на младия човек. Си малко приличаше на Янос, беше само малко по-нисък и по-строен. И още — сродяваше ги някакъв особен оттенък на кожата… Наистина, Си нямаше онзи капризен израз, който разваляше лицето на Янос в моменти на злоба или скука.

— Може би, — каза Етан, — ако съберем цялата информация, с която разполагаме, ще успеем да намерим отговор.

Си го погледна отдолу нагоре — той беше с няколко сантиметра по-нисък — и запита:

— Вие наистина ли сте ръководител на разузнаването на планетата Атон?

— В известен смисъл — промърмори главния и единствен агент на Атон за всички времена.

Си кимна.

— В такъв случай съм съгласен с всичко, сър — той с облекчение въздъхна. — Само че ще ми трябва известно количество пречистен тирамин. Изхабих последните си запаси преди три дена заради Милисор.

Тирамина беше аминокиселинен предшественик на цял род естествени метаболити на мозъка, но Етан досега не беше чувал, че може да се използва като „наркотик на истината“.

— Извинете, не разбирам… — започна супершпионина Еркхарт.

— За моята телепатия — нетърпеливо отговори Си.

Подът под краката на Етан се залюля и отплува бавно нанякъде.

— Всички тези хипотези бяха опровергани още преди стотици години — чу той собствения си глас. — Такова явление като телепатията просто не съществува!

Терънс Си се докосна по челото с жеста на човек, измъчван от главоболие.

— Сега съществува — просто каза той.

* * *

Етан замря, ослепен от възхода на новата, небивала ера.

— Чуйте, — произнесе той най-накрая, — в момента с вас стоим насред този проклет булевард, в най-наблюдаемата точка в цялата галактика. Няма ли да е по-добре, докато гем-полковник Милисор не е изскочил от най-близката асансьорна шахта, да отидем на някое друго, по-спокойно място и да поговорим там?

— Какво? А, да, разбира се, сър. Имате ли наблизо безопасен покрив?

— Хм… А вие?

Младежът сви рамене.

— Да, сигурно, поне докато работи легендата ми.

„Безопасен покрив“, както вече разбра Етан, беше общоприетия шпионски термин за всяко укритие. Си го доведе до евтин хотел където живееха транзитници, работещи на станцията. Тук имаше камериерки, икономки, носачи и други подобни хора от низшия ешелон в сферата на услугите. За функциите на много от тях Етан можеше само да се досеща — като например за специалността на две жени в крещящо ярки дрехи и отвратителен сетагандийски грим, които изведнъж започнаха да им досаждат, а когато припряно ги отминаха, изкрещяха след тях цял потоп от гнусни псувни.

Пристана на Си силно напомняше на стаята икономична класа, оставена от Етан: също толкова просто и тясно. Етан тревожно се зачуди дали Си чете мислите му точно в този момент? Все пак, вероятно не, иначе този екс-сетагандиец вече щеше да е разбрал, че не се е свързал с този, с когото трябва.

— Ако правилно съм ви разбрал, — предпазливо започна Етан, — вашите способности се проявяват някак скокообразно?

— Да — отговори Си. — Ако бягството ми беше протекло така, както го бях планирал, никога нямаше се налага да го използвам отново. Но сега, вероятно, вашето правителство ще иска от мен ответни услуги, в замяна на защитата ми…

— Аз… нямам представа — честно си призна Етан. — Но ако вие наистина притежавате подобен дар, би било направо глупаво да не го използваме. Даже още сега виждам как може да се използва.

— Нима? Още сега виждате?… — горчиво промърмори Си.

— Ами да! В педиатрията, например. Детето, което още не може да говори, не може да обясни на лекаря къде го боли и как се чувства. Бихте могли да окажете неоценима помощ в диагностиката! Или на нещастните жертви на аварии, парализираните, лишените от възможност за общуване… О, Бог-Отец! Та вие бихте могли да станете за тях истински спасител.

Терънс Си тежко се отпусна на стола. Очите му ту удивено се отваряха, ту подозрително се свиваха.

— Обикновено към мен се отнасят като превъплъщение на злото. Досега никой човек, узнавайки за тайната ми, не ми е предлагал нищо друго, освен шпионажа.

— А… тези, които са ви предлагали, също ли са се занимавали с шпионаж?

— Да, повечето…

— Тогава няма нищо чудно. Просто те всички са искали да ви получат за себе си.

Си някак странно го погледна и неуверено се усмихна.

— Надявам се, че сте прав, сър.

Той се разположи по-удобно, напрежението изчезна, но погледа на сините му очи, насочени към Етан, си оставаше предпазлив.

— Давате ли си сметка, че аз не съм човек, доктор Еркхарт? Аз съм изкуствена генетична конструкция, съставена от различни компоненти, снабдена с особен сензорен орган, който никой от живите хора не притежава. Аз нямам нито баща, нито майка. Аз съм създаден изкуствено. Аз съм направен. Това не ви ли плаши?

— Ами, ъ-ъ… Откъде тези, които са ви направили, са вземали всички тези гени? От други хора, нали? — запита Етан.

— О, разбира се! Щателен селекционен подбор, расова чистота до мозъка на костите. — Той силно прехапа устни, сякаш искаше да си причини болка.

— Добре — каза Етан. — Повярвайте ми, разбирам нещичко от генетика. Ако не броим този телепатичен дар, за който говорихте, то цялата ви ненормалност се свежда до рядко срещаната взаимна хармония на вашите хромозоми. Но от това изобщо не следва, че не сте човек.

— А нима може да се докаже, че съм човек?

— Разбира се. Вие притежавате свободна воля — това е очевидно, иначе никога не бихте тръгнали срещу създателите си. Следователно вие не сте автомат, а дете на Бога-Отца, отговарящо пред него за своите постъпки — като по катерхезис издекламира Етан.

Ако изведнъж му бяха поникнали криле и беше излетял с тях до тавана, Си навярно би се изумил по-малко. Изглежда, че никой никога не му беше казвал тези азбучни истини.

— И какъв съм за вас, ако не съм чудовище? — Си рязко се наколни към него.

Етан замислено потри брадичката си.

— Всички ние сме деца на един Баща, дори и ако нямаме родители. Ти си мой брат, разбира се.

— Разбира се?… — като ехо повтори Си и изведнъж се сви напрегнато на кълбо. През плътно затворените му клепачи се процедиха сълзи. Той потърка лице в коляното си, изтривайки блестящите пътечки от почервенелите си бузи. — Проклятие! — прошепна той. — Аз съм уникално създание, аз съм суперагент. Как посмя да ме накараш да плача? Ако разбера, че си ме излъгал, ще те убия! — с внезапно ожесточение добави той.

— Виж какво, сега си много уморен — колкото се може по-меко произнесе Етан.

Гневния изблик беше лишил Си от последните остатъци самообладание и сега той се опитваше отново да се вземе в ръце, дишайки равномерно по метода на йогите. Етан се порови в джобовете и му подаде носна кърпичка.

— Разбира се, — продължи той, — ако гледаш на света с очите на Милисор — а на теб, навярно, често ти се е налагало да правиш това — то може даже да се побъркаш.

— Да, това е вярно — изхлипвайки задавено, отвърна Си. — Налагаше се постоянно да влизам в съзнанието му, откакто — той отново сложи ръка на челото си, — това нещо се разви до пълната си сила. Тогава бях на тринайсет.

— О, Боже! — каза Етан с искрено съчувствие. — Ами ето, резултатът е налице.

Си изведнъж се разсмя, което му помогна далеч повече, отколкото дихателните упражнения.

— А ти откъде може да знаеш?

— Е, аз, разбира се, не знам как работи тази твоя телепатия, но с методите на гем-полковника съм запознат твърде добре. — Етан замислено потри устни и неочаквано запита:

— А на колко си години?

— Деветнайсет.

В отговора на Си липсваше предизвикателството, толкова характерно за подрастващите. Той просто констатираше факта — така, като че ли и на ум не му е идвало, че възрастта може да има някакво значение. Етан въздъхна.

— Знаеш ли, бих искал да ми разкажеш малко повече за себе си. Е, да кажем, като на свой имиграционен агент.

* * *

Експериментът се провеждал на база естествена мутация на щитовидната жлеза. Си не знаеше по какъв начин лудата емигрантка, саката, бедна и съвсем ненормална, беше попаднала в полезрението на доктор Фез Джахар. Но именно този пробивен млад медик я измъкнал от изоставените руини и я преместил в университетската си лаборатория. Джахар е имал един познат, който е имал друг познат, а този друг познат е имал трети познат, който е имал достъп до някакво висше военно началство и е можел да го накара да го изслушат. Така доктор Джахар е пристъпил към осъществяване на мечтата си, а държавните субсидии за този проект се сипели в неограничени количества. Умопобърканата жена изчезнала от архивните записи и оттогава никой не я е виждал. Или по-точно казано, никой от бившите й познати не се опитвал да научи нещо за нея.

Разказа на Си звучеше равно и безпристрастно, като заучен текст на чужд език. Етан даже не можеше да разбере от кое се чувства по-зле: от неотдавнашния срив на младежа или от това хладно самообладание, с което той разказваше историята си.

Клетъчната култура с телепатичния ген е била присадена in vitro — двайсет поколения за пет години. Първите три екземпляра, в чийто хромозоми се опитвали да внедрят този комплекс, загинали, едва излизайки от маточните репликатори. Още четири загинали като бебета или в ранно детство от рак на мозъка, а други три — от други заболявания.

— Неприятно ли ти е да слушаш това? — запита Си, поглеждайки към пребледнелия Етан.

— Не, не… продължавай.

Условията за развитие на матричните генетични копия — Етан би ги нарекъл „деца“ — били изменени и доктор Джахар направил нов опит. Ел-Екс-10-Терънс-Си бил първия, който оживял. Но резултатите от ранните тестове се оказали двусмислени и разочароващи. Било решено да се прекрати финансирането на проекта. Но въпреки това Джахар, след толкова човешки жертви, отказал да се предаде.

— Предполагам, — каза Си, — че Фез Джахар в известен смисъл може да се нарече мой баща. Той вярваше в мен. Впрочем, не — той вярваше в своята идея, въплътена в мен. Когато бюджета на лабораторията беше орязан, той самия работеше като гледачка и техник. И с Джейнайн също той се занимаваше.

— А коя е тази Джейнайн? — предпазливо попита Етан.

— Джей-9-Екс-Сета-Джи беше моя… сестра, ако така ви харесва — накрая отговори Си. Той гледаше нанякъде с празен поглед, встрани от Етан. — Макар че имахме много малко общи гени, телепатията се развиваше и при двама ни. Не зная дали Джахар от самото начало й е определил ролята на прародител на новата раса от суперхора, или е била за него само опитен екземпляр. Във всеки случай веднага след като израстнахме, той започна да поощрява сексуалните отношения между нас. Но за разузнавателна работа Джейнайн не беше подготвяна никога. А Милисор винаги гледаше на нея като на бъдеща свиня-майка, наобиколена от розови сукалчета-шпиончета. Той сам мечтаеше за нея и аз виждах всички картини, които рисуваше въображението му…

Етан изпита облекчение, когато Си замълча, избавяйки го от подробното описание на сексуалните фантазии на гем-полковник Милисор.

Колелото на съдбата отново се обърнало за доктор Фез Джахар, когато Терънс Си достигнал полова зрялост. Пълното развитие на мозъка му и измененията в биохимичния му баланс най-накрая активизирали органа, който до този момент упорито отказвал да се прояви. Телепатичните способности на Си станали очевидни, надеждни и повторяеми.

Само че не минало без ограничения. Телепатичния орган влизал в състояние на възприемчивост само при получаването на голяма доза аминокиселинен тирамин, а чувствителността му угасвала веднага след като организмът преработвал излишъците и възстановявал обичайния си биохимичен баланс. Телепатичния обхват бил ограничен в най-добрия случай до неколкостотин метра. Освен това, възприятието се блокирало от всяка преграда поставена на пътя на сигналите, издавани от мозъка-мишена.

Опитите показали, че едни сигнали се възприемат по-отчетливо, а други едва се долавяли, дори когато Си едва не докосвал тялото на изпитаемия. Вероятно това е било проблем на съответствие на „работните честоти“ на приемника и предавателя, понеже някои от посланията, които достигали до Терънс в безформен, изкривен вид, се появявали в съзнанието на Джейнайн с яркостта на халюцинация, с всички звукови и чувствени ефекти, с цялата ясност на мисълта — и обратно.

Натрупването на сигнали от голяма група хора създавал невъобразима какафония — като на многолюдна вечеринка, където всеки крещи нещо свое си, и да се отдели необходимия разговор е коствал невероятни усилия.

През целия си кратък живот Терънс Си е слушал от доктор Джахар, че неговото предназначение е да служи на Сетаганда. Отначало той вярвал в това и даже се гордеел с великата си мисия. Първата пукнатина във вярата му се появила, когато се запознал отблизо с персонала на секретните служби, охраняващи проекта и узнал истинските им намерения. „Мислите им изобщо не съответстваха на външния им вид“ — обясни Си — „А най-отвратителните от тях бяха прогнили толкова много, че дори бяха престанали да чувстват как смърди от тях“.

С всяко ново експериментално задание пукнатината се увеличавала.

— Най-грубата грешка на Милисор, — замислено каза Си, — беше решението му да ни използва за „прослушване“ на хора, заподозрени в инакомислие, в момента в който им задаваше въпроси относно лоялността им. Дотогава аз дори не знаех, че може да има такива хора.

Си преминал военна подготовка под ръководството на внимателно подбрани наставници. Предвиждали в бъдеще да работи като агент в безопасни задания — или на опасни, но толкова отговорни, че изпълнението им би оправдало всеки риск. Но не ставало и дума за това да допуснат телепат във висшия команден състав, в тесния кръг на хората, контролиращи цялата Сетаганда, нейните колонии и предни постове.

Впрочем, телепатичните способности на Си не му позволявали да проникне в подсъзнанието на обекта; той можел да улови само онези мисли и образи, които човек сам извикваше от дълбините на паметта си. Но използването на телепатия в обичайна обстановка, за откриване на случайно измъкнали се престъпни помисли е било неизгодно — далеч по-голям улов е давало присъствието на Си при разпитите. А разпитите ставали все по-разнообразни и все повече предизвиквали отвращение в него.

— О, много добре те разбирам — вметна настръхнал Етан.

… Навярно Джейнайн първа е започнала да мисли за създателите им като за робовладелци. Мечтата за бягство, нито веднъж неизказана на глас, възникнала в съзнанието им в онези редки минути, когато по волята на началството активизирали телепатичните им органи едновременно. Двамата започнали тайно да изплюват таблетките тирамин и да правят запаси. Плановете за бягство се предлагали, обсъждали и уточнявали в пълно мълчание.

Те не желаели смъртта на доктор Фез Джахар. На този факт, който съвсем не интересуваше Етан, Си настояваше с голяма жар. Бягството може би е щяло да мине далеч по-удачно, ако не се бяха опитвали да унищожат лабораторията и да отведат със себе си още четири деца. Всичко това усложнявало задачата, но Джейнайн смятала, че дългът им изисква да оставят на палачите си само развалини. Когато и нея, и Терънс започнали все по-често да ги викат на работа при най-жестоките разпити на политическите затворници, Си престанал да оспорва тази част от плана.

Ако Джахар не се беше втурнал да спасява записките си и генетичните култури, взривът нямаше да прекъсне живота му. Ако децата му не се бяха паникьосали и не бяха започнали да викат, охраната може би е нямаше да забележи нищо; ако не бяха побягнали, може би той нямаше да започне да стреля. Ако Терънс и Джейнайн бяха избрали друг маршрут, друга планета, друг град, ако бяха си намерили други документи…

Студения тон, с който Си разказваше своята история, вече стана направо леден; гласът му напълно се лиши от емоции и изглеждаше като че ли съществува независимо от човека. Той сякаш описваше странстванията на някакъв персонаж от древната история, а не собствения си живот.

… Ако не беше отишъл онази вечер на дока, за да изтегли от картата малко пари и да купи плодове. Ако се беше върнал по-рано, а капитан Рау беше дошъл по-късно… Ако Джейнайн не се беше хвърлила пред него, за да го закрие от невроразрушителя на капитана! Ако, ако, ако…

Той проявил фантастична сила и ловкост, сражавайки се за това, тялото на Джейнайн, всяка клетка от което пазело в себе си генетичната тайна, да не попадне в ръцете на Милисор. И все пак минало почти денонощие преди да успее да замрази трупа — твърде дълъг срок за да се запазят мозъчните структури, дори и да не бяха вече разрушени от импулса на невроразрушителя.

Но той продължавал да се надява. Цялата му воля сега била насочена само в едно нещо: да направи колкото може по-бързо и колкото може повече пари. Терънс Си, който докато Джейнайн беше жива бе живял на границата на нищетата, сега се изтощавал до краен предел, печелейки пари по всякакви начини — честни и нечестни — за да успее да стигне с тежката криокамера до лабораториите на Архипелага Джексън, където, както беше чувал, за много пари можеха да направят всичко.

Само че никакви пари не можели да направят от мъртвото живо… По най-заобиколния начин му били предложени алтернативи. Как би погледнал уважаемия клиент на варианта да му направят клонирано копие на жена му? Копието ще бъде абсолютно точно и дори най-опитния експерт няма да може да я отличи от оригинала. И няма да му се наложи да чака седемнайсет години, докато копието достигне своята зрялост: процесът може да бъде приказно ускорен. Личните особености могат да бъдат пресъздадени с удивителна степен на достоверност, за определена сума, разбира се, и даже подобрени, ако някои черти от характера на оригинала в нещо не устройвали уважаемия клиент. Самото копие няма да знае за съществуването на оригинала.

— Всичко, което ми трябваше тогава, за да я върна, — каза Си, — беше куп пари и способността да повярвам, че лъжата е истина. — Той помълча. — Парите ги имах.

Сега той замълча за дълго. Етан се чувстваше неуютно, като случаен минувач, попаднал на нечие погребение.

— Извинявай, не ме мисли за нетактичен, но ти, струва ми се, смяташе да ми обясниш как е свързано всичко това с поръчката за четиристотин и петдесет живи човешки яйцеклетъчни култури, която Атон изпрати на Лабораторията Бхарапутра? — той се усмихна обезкуражаващо.

Си рязко вдигна поглед към Етан и потри челото и слепоочието си, сякаш с това се връщаше към действителността.

— Поръчката от Атон пристигна в генетичната секция на Лабораторията, докато обикалях около нея със своята Джейнайн. Преди това никога не бях чувал за вашата планета. Името й звучеше толкова странно и изглеждаше толкова далечна, че си помислих: ако успея да ида там, то сигурно ще успея да забравя и за Милисор, и за всичко, което преживях — завинаги. След като останките на Джейнайн бяха… — той се сепна и отклони поглед от Етан, — … кремирани, напуснах Архипелага Джексън и започнах да обикалям из цялата галактика за да объркам следите си. Тук се скрих под прикритието на наемен работник, за да дочакам поредния кораб за Атон. Пристигнах на станцията преди пет дена и веднага по навик проверих в информационната картотека дали има транзитни граждани на Сетаганда. И открих, че Милисор се е регистрирал преди три месеца като агент по покупко-продажба на предмети на изкуството. Не можех да си обясня как успях да го открия преди той да ме е открил. Но подбрах момента и се приближих до него достатъчно за да мога да прочета мислите му. Оказа се, че той е отложил всички проследявания на транзитниците, за да се заеме с издирването на вас и Окита. Така че, докторе, даже си нямате представа колко съм ви благодарен… И все пак, какво направи с Окита?

Но Етан не позволи да го отклонят.

— А какво направи с поръчката за Атон? — за всеки случай той отправи към младежа строг и проницателен поглед.

— Нищо — Си облиза пресъхналите си устни. — Милисор мисли, че съм направил нещо с него. Съжалявам, че заради това е станала такава каша…

— Не съм толкова глупав, колкото може да ти изглеждам — меко отбеляза Етан. Си направи неопределен жест в смисъл „не съм си го и помислял“. — Попадна ми независима информация, според която най-добрия генетичен екип на Бхарапутра е работил над поръчката ни цели два месеца, при положение, че би могла да се изпълни само за седмица. — Той обгърна с поглед миниатюрната бедна стаичка. — Освен това, ако не се лъжа, от цял куп пари ти е останало съвсем малко — добави той още по-меко и — вече съвсем нежно — завърши: — Навярно си ги накарал да изготвят яйцеклетъчна култура от останките на жена ти, нали? След като е станало ясно, че клонът ще бъде съвсем друга личност. След това си подкупил някой и тази култура е била тайно вмъкната в нашата поръчка… А самия ти реши да я последваш на Атон, нали?

Си изведнъж потрепери целия, неволно отвори уста и едва след известно време въздъхна:

— Да, сър.

— Значи тези култури са съдържали пълния генетичен комплекс за мутация на щитовидната жлеза?

— Да, сър. Без изменения — Си се втренчи в пода. — Тя толкова обичаше децата. Вече беше готова да ми роди дете, когато се уверим, че сме в безопасност. Но тогава се появи Рау… Това беше последното, което можех да направя за нея. Можете ли да ме разберете, сър?

Етан кимна, трогнат до дъното на душата си. В този момент той с радост би поспорил с всеки атонски ортодоксист, който твърди, че в привързаността на мъжа към жената по условие не може да има нито романтика, нито благородство. И все пак не го напускаше усещането за някаква неясност, нелогичност, недоизказаност. Нещо тук не беше наред…

На вратата се почука.

И двамата скочиха едновременно. Ръката на Си бързо се пъхна в джоба на куртката си; Етан пребледня.

— Някой знае ли че сте тук? — попита Си.

Етан отрицателно поклати с глава. Но нали обеща на младежа защита, значи трябва…

— Аз ще отворя — пристъпи той напред. — А ти ще ме прикриваш — добави той, когато Си се опита да възразява. Си кимна и зае позиция зад него.

Крилата на вратата със съскане се разделиха.

— Добър вечер, посланик Еркхарт. — Ели Куин, появила се пред него, го дари с ослепителна усмивка. — До мен достигнаха слухове, че посолството на Атон търси да наеме надеждни телохранители, войници и контраразузнавачи. Можете да прекратите търсенето: Куин е пред вас — три в едно. Предлагам извънредна поощрителна отстъпка от цената на всеки клиент, който реши да сключи договор преди полунощ. Тоест, до пет минути — добави тя, вдигайки вежди. — Така че, мога ли да вляза?…