Александър Блок
Шуми панаирът! Проеква тръба…

Шуми панаирът! Проеква тръба,

напудрени клоуни скачат,

и вижда на флаг минувачът

огромния надпис: „Съдба“.

 

Разхвърляни карти. Палатка.

И врачка по-смугла от юлските дни.

Речта й сред звън на монети звъни —

от песен на Моцарт по-сладка^[1].

 

Гърми панаирният ден

със свирки и гнусна гълчава,

а нейде в полята припява

им ехото — двойник зелен.

 

В палатката звуци се сливат,

дочува се шепот след шепот,

и дланите мургави с трепет

по-силно, по-силно се впиват…

 

Врачуване! Миг! И мечта!…

Тя скача, с презрение вежди присвила,

и тръска поли над нечистата сила,

врачува… и мърда с уста.

 

И пак проехтява тръба,

и в прашната памет слова са събрани,

и плещи… и длани…

И бързият надпис: „Съдба“!

 

1905