Артър Кларк
Неутронен прилив

— Както ви е известно, от уважение към потомството истинската история за последната мисия на суперкръстосвача „Флатбуш“ така и не бе огласена — започна изложението си капитан Кумербунд с глас, нелишен от зловещ хумор. — Знаете, разбира се, че той изчезна по време на войната срещу Лигавите.

Всички потреперихме от ужас. Дори и днес самото споменаване на желатиновите чудовища, насочили се към Земята откъм Чувала с въглища^[1], продължава да събужда погнуса.

— Познавах добре командира му, капитан Карл ван Риндерпест, герой от последния щурм срещу неописуемия, но не и несъкрушим враг. Наздраве!

Преди да продължи, той любезно ни предостави време, през което да отпушим ушите си и да забършем разлялите се върху масата напитки.

— „Флатбуш“ току-що изстрелял залп от преобръщачи на вероятността срещу родната планета на Лигавите и поел обратния път към дълбокия космос в компанията на други три кръстосвача, руския „Поручик Киже“, израелския „Чуцпа“ и кораба на Нейно Величество „Непоносимий“. Всичките заедно набирали ускорение, когато се случило фантастично и невероятно произшествие. „Флатбуш“ се натикал право в гравитационния кладенец на една неутронна звезда.

След като изчака ужасът и недоверието ни да преминат, продължи със скръбен глас.

— Да… Попаднал на сфера от сгъстена до крайност материя с диаметър от едва десет мили, но масивна като слънце. Повърхностната й гравитация била сто милиарда пъти по-голяма от Земната.

Другите кораби извадили късмет. Докоснали се само до периферията на полето и успели да избягат, макар и да били отклонени от орбитите си на близо сто и осемдесет градуса. „Флатбуш“, обаче — изчислихме това по-късно — трябва да е минал на няколко мили от тази немислима концентрация на маса, и е усетил с пълна сила въздействието на гравитационния й прилив.

— При всяко едно прилично гравитационно поле, дори и да принадлежи на Бяло джудже и равняващо се на милион земни гравитации, просто се отклоняваш от центъра на привличане и се устремяваш отново към космоса без да почувстваш каквото и да е. Дори и в най-близката точка ускорението ти може да достигне стотици хиляди обаче и тогава оставаш в режим на свободно падане и не усещаш никакво физическо въздействие. Прощавайте, че ви обяснявам очевидни неща, но не всеки от нас притежава техническите познания, необходими, за да ме разбере.

Последната забележка очевидно бе насочена към главния ковчежник на флота Гелдфлач, с прякор „Лепкавите пръсти“. Но той явно не разбра това, тъй като с удоволствие продължи да надига петата си халба марсиански развеселяващ сок.

— При една неутронна звезда обаче положението е различно. В близост до центъра на масата гравитационният градиент, сиреч степента, в която полето се изменя в зависимост от разстоянието, е толкова голям, че дори и по протежение на дължината на едно малко тяло, каквото е космическият кораб, е възможно да се получат разлики от порядъка на стотици хиляди „g“. Едва ли е нужно да ви обяснявам как може едно такова поле да повлияе върху който и да е материален предмет.

„Флатбуш“ навярно е бил разкъсан почти мигновено на парчета, впоследствие изтекли като течност през няколкото секунди, необходими им, за да се завъртят около звездата. След това парчетата се насочили отново към космоса.

Няколко месеца по-късно някои от тях бяха засечени от радарния лъч на Спасителния корпус. Самият аз съм ги виждал. Представляваха бучки със сюрреалистична форма, образувани от най-здравите ни метали, смачкани като восък. Откри се само един предмет, който можа да бъде разпознат. Навярно се е намирал в кутията за инструменти на някой нещастен инженер.

Гласът на капитана почти угасна, докато изтрие една мъжка сълза.

— Да… Никак не ми е приятно да ви разказвам това — въздъхна той — обаче единственото, което можа да бъде идентифицирано от кръстосвача, представляващ гордостта на Съединените щати, бе един гаечен ключ, смачкан от звездата^[2].