Лоис Макмастър Бюджолд
Границите на безкрая (7)

Четири

Илян седеше мълчалив.

Бледен и изтощен, Майлс се надигна на възглавницата. Гласът му трепереше.

— Извинявай. Мислех, че съм го изживял. Толкова безумия се случиха след това, нямах време да помисля, да го асимилирам…

— Умора от боя — каза Илян.

— Боят продължи само няколко часа.

— Така ли? От разказаното го изчислих на шест седмици.

— Както и да е. Но ако твоят граф Ворволк иска да каже, че е трябвало да пожертвам хора, за да спася оборудване, е… аз имах може би само пет минути да взема решение, и то под вражески огън. Но дори да имах цял месец, пак щях да взема същото решение. И сега ще отстоявам това си решение пред военния съд и пред всяка проклета сбирщина, пред която той иска да ме изправи.

— Успокой се — посъветва го Илян. — Ще се оправя с Ворволк и неговите съветници. Мисля… не, гарантирам ти, че техният заговор няма да попречи на твоето възстановяване, лейтенант Воркосиган.

Илян бе служил в Имперската сигурност тридесет години. Кучето на Арал Воркосиган още имаше зъби.

— Съжалявам, че моята… небрежност разколеба увереността ти в мен — каза Майлс. Съмнението беше му причинило една странна рана. Майлс и сега я чувстваше — невидима, бавно заздравяваща болка в гърдите. Значи доверието е по-силна обратна връзка, отколкото си беше представял. Беше ли прав Илян, че трябва да обръща по-голямо внимание на външните прояви? — Ще се опитам да бъда по-интелигентен в бъдеще.

Илян му отправи един неразгадаем поглед със стисната уста, със странно почервеняла шия.

— И аз, лейтенант.

Чу се отваряне на врата, шум от женска пола. Графиня Воркосиган беше висока жена, косата и вече се беше прошарила, но походката й така и не можа да стане като на бараярските жени. Винаги носеше дълги скъпи поли като омъжена жена от кастата Вор.

— Госпожо — Илян кимна и стана.

— Здравей, Саймън. И довиждане. — Тя се усмихна. — Докторът, който си изплашил, ме помоли да използвам ако е необходимо и тежка артилерия, но да те изхвърля. Аз зная, че вие, офицерите и джентълмените, имате общи работи, но е време за малко да ги отложим. Или поне такива са показанията на медицинските монитори. — Тя погледна Майлс, на челото й се вдълба бръчка, очите й станаха стоманеносиви.

Илян се поклони.

— Тъкмо свършвахме, госпожо. Няма проблем.

— Вярвам. — Тя повдигна брадичка и го проследи с поглед.

Майлс гледаше спокойния профил на майка си и неочаквано разбра защо при спомена за смъртта на някаква висока агресивна червенокоса коремът му се свива от болка, макар отдавна да беше се примирил с другите жертви, за които сигурно беше не по-малко отговорен. Странно! „Колко късно стигаме до разбирането. И колко безполезно.“ Все пак, когато графиня Воркосиган се обърна към него, гърлото му се отпусна.

— Приличаш на размразен труп, мили. — Тя го целуна по челото.

— Благодаря, мамо.

— Онази чудесна командир Куин, която те донесе, казва, че не си се хранил. Както обикновено.

— Ами… — Майлс се ободри. — Къде е Куин? Мога ли да я видя?

— Не е тук. Не я допускат до поверителни обекти, за какъвто смятат тази Имперска военна болница, понеже била чуждестранен военен. Бараярци! — Това беше любимата ругатня на капитан Корделия Нейсмит (пенсиониран бетански астрономически наблюдател), произнасяна с различна интонация според случая. Този път беше снизходителна. — Заведох я вкъщи да чака, докато те изпишат.

— Благодаря. Аз… дължа много на Куин.

— Предполагам. — Тя се усмихна. — Ще можеш да си починеш в имението край езерото, след като те изпишат. Поканих командир Куин… там. Мислех, че това може да те мотивира да обърнеш по-сериозно внимание на възстановяването си.

— Да, госпожо. — Майлс се отпусна спокоен сред завивките.

— Ще се редуваме да те храним и глезим — каза тя. — И… ти ще ми разкажеш за Земята.

— О… да. Имам много да ти разказвам за Земята.

— Тогава почивай. — Тя го целуна и излезе.