Лоис Макмастър Бюджолд
Границите на безкрая (6)

Границите на безкрая

„Как съм могъл да умра и да отида в ада, без да забележа?“

Опалесцентният купол покриваше сюрреалистичен чуждоземен пейзаж, идеална окръжност с диаметър половин километър. Майлс стоеше на края, където червената повърхност се пъхаше под твърдата спечена кал и изчезваше. Той мислено проследи дъгата под краката си до далечната страна, където тя отново излизаше, за да завърши сферата. Сякаш беше хванат в черупка на яйце. Нечуплива черупка на огромно яйце.

Сцената под купола приличаше на взета от древен затвор. Отпаднали мъже и жени седяха или стояха, а най-често лежаха сами или на групи. Майлс неспокойно ги огледа, затърси остатъци от някакъв военен ред, но обитателите бяха разпръснати безразборно като плисната по мазна повърхност вода.

А може би враговете му го бяха предали на Смъртта, както онези древни изверги, които са примамвали жертвите си като овце под отровни душове, отклонявайки и успокоявайки техните подозрения като им давали камък вместо парче сапун, докато последното им просветление не избухне в тях под смъртоносния дъжд. Или тялото му е било унищожено толкова бързо, че невроните не са имали време да пренесат информацията до мозъка му? Защо иначе в толкова много древни митове адът ще е представен като кръгова площ?

Дагула IV, Строго секретен военнопленнически лагер №3. В него ли се намираше? Тази гола… чиния? Майлс смътно си беше представял бараки, маршируваща охрана, ежедневни проверки, тайни тунели, комитети за бягство.

После разбра, че куполът прави всичко това ненужно. Защо са необходими бараки, за да предпазват пленниците от атмосферните условия? Това правеше куполът. Защо е необходима охрана? Куполът не позволяваше на затворените под него да избягат. Той беше нечуплив. Нямаше нужда нито от охрана, нито от проверки. Тунелите бяха безсмислени, комитетите за бягство — абсурдни. Куполът беше достатъчен.

Изглежда, единствените постройки бяха големите сиви пластмасови гъби, разположени на около сто метра една от друга по периферията на купола. Само около тях се забелязваше някаква активност. „Тоалетни“ — досети се Майлс.

Майлс и тримата пленници с него минаха през портала, който се затвори зад тях преди входа, през който трябваше да влязат, да се отвори. Най-близкият обитател на купола, мъж, лежеше на няколко метра от тях върху постелка, подобна на онази, която Майлс държеше в ръцете си. Той завъртя бавно глава да види малката група новодошли, усмихна се кисело и се обърна на другата страна с гръб към тях. Никой друг не си направи труда да ги погледне.

— Боже Господи — промърмори един от хората с Майлс. Той и двамата му приятели несъзнателно се приближиха един до друг. Бяха казали, че са от едно поделение. Майлс ги срещна буквално минути преди последните етапи на обработване, където на всички дадоха необходимите вещи за живот на Дагула №3.

Широки сиви панталони. Сива туника с къси ръкави. Правоъгълна постелка за спане, навита на тръба. Пластмасова чаша. Това беше всичко. Това и номерата, кодирани върху кожата. Майлс много се раздразни, че сложиха номерата по средата на гърбовете им, където не можеха да ги видят. Напразно се извиваше, протягаше шия и пъхаше ръка под ризата да почеше чисто психологическия сърбеж. Кодировката не се чувстваше.

Срещу тях идваше група от четирима или петима мъже. Комитет от посрещачи? Майлс изпитваше отчаяна потребност от информация. От кого от тези безброй сиви мъже и жени можеше да я получи? „Не, не са безброй — каза си твърдо Майлс. — Тук всички са преброени.“

Жалки останки от 3-то и 4-то бронирани всъдеходни диверсионно-разузнавателни поделения. Изобретателните и упорити цивилни защитници на транзитна станция Гарсън. Почти целия Втори батальон на Уноуи. И 14-те оцелели командоси от високотехнологичната крепост на Фалоу Кор. Точно десет хиляди двеста и четиринадесет. Цветът на планетата Марилак. Десет хиляди двеста и петнадесет, ако броеше и себе си. Трябваше ли да брои и себе си?

Комитетът по посрещането се спря на няколко метра от тях. Бяха силни и високи, и мускулести, но не проявяваха никакви признаци на дружелюбие. Безчувствени, враждебни, изпълнени със смъртна скука очи.

Двете групи, петимата и тримата, се прецениха коя колко струва. Двамата се обърнаха и сдържано и благоразумно се отдалечиха. Майлс със закъснение разбра, че той, тъй като не беше към никоя от тях, остана самичък.

Самичък и безкрайно подозрителен. Стеснителността и съзнанието за собственото му тяло, които нормално забравяше поради простия факт, че нямаше време да мисли за тях, сега нахлуха в съзнанието му. Много нисък, много странен на вид… краката му — макар след последната операция да бяха еднакво дълги — все пак не бяха достатъчно дълги, за да избяга от петимата. И къде може да се скрие човек на това място? Той отхвърли мисълта за бягство като невъзможна.

Да се бие? И да победи!

Нямаше шанс, но тръгна към тях. Беше по-достойно, отколкото да бяга, въпреки че резултатът щеше да е същият.

Опита се да придаде на усмивката си строг вместо глупав вид. Нямаше начин да разбере дали е успял.

— Здравейте, момчета! Можете ли да ми кажете къде да намеря полковник Гай Тримонт от 14-а десантно-диверсионна дивизия?

Един от петимата изсумтя иронично. Двама отидоха зад него.

Е, едно изсумтяване е почти говор. Във всеки случай някакъв човешки изказ. Начало, средство за преодоляване на известно затруднение. Майлс насочи вниманието си към изсумтелия.

— Как се казваш, какъв чин имаш, от коя рота си?

— Тук няма чинове, мутант. Няма роти. Няма войници. Нищо няма.

Майлс се огледа. Беше обкръжен, разбира се. Естествено.

— Човек все пак има някакви приятели.

Говорещият почти се усмихна.

— Няма.

Майлс се зачуди дали не беше избързал като отхвърли възможността за бягство.

— Не бих разчитал на това, ако бях… хм! — Един ритник в бъбреците го повали… той едва не си прехапа езика… падна, изпусна постелката и чашата, и всичко. Ритник с гол крак, не с бойни ботуши този път, слава Богу… според законите на Нютоновата физика кракът на нападателя трябваше да го е заболял толкова, колкото и неговия гръб. Чудесно! Великолепно! Може дори да си беше контузил пръстите…

Един от групата вдигна единственото му богатство — чашата и постелката.

— Искаш ли да вземеш дрехите му? За мен са много малки.

— Не.

— Вземи ги. С тях ще можем да подмамим някоя жена.

Смъкнаха туниката и панталоните му. Майлс беше зает да защитава главата си от безразборните ритници и да се опитва косвено да получи колкото се може повече удари по корема и гръдния кош, вместо по ръцете, краката и челюстта. Не можеше да си позволи повече от едно спукано ребро още в началото. Най-лошото щеше да е счупена челюст.

Нападателите много скоро установиха скритата слабост на костите му.

— Тук е така, мутант — каза леко задъхан един от петимата.

— Гол съм се родил — отвърна задъхано Майлс. — И както виждате, това не ми е попречило.

— Самонадеяно малко копеле.

— Трудно възприема — отбеляза друг.

Вторият бой беше по-лош от първия. Най-малко две счупени ребра… едва спаси челюстта си с цената на някаква остра болка в лявата китка като от удар с щик. Този път устоя на импулса да отвърне със словесна стрелба. Лежеше в калта и искаше наистина да е умрял.

* * *

Лежа дълго. Болеше го. Не беше сигурен колко дълго. Осветлението в купола беше равномерно и без сенки, постоянно. Прилично на вечност безвремие. Адът е вечен, нали? Мястото страшно много приличаше на ада, поне това беше сигурно.

После дойде друг демон… Майлс примига и фокусира зрението си върху приближаващата се фигура. Насинен и гол като него мъж, мършав, изтощен от глад, коленичи в калта до него. Лицето му беше изпито, състарено от напрежение… беше може би на четиридесет или петдесет… или двадесет и пет…

Очите му бяха неестествено изпъкнали и белотата им сякаш светеше трескаво на фона на мръсната, потъмняла кожа. Не беше брадясал, беше просто кален — на влизане пленниците се бръснеха и брадите и корените на косата им се обработваха да не растат. Така че всички бяха постоянно гладко обръснати и ниско подстригани. Само преди няколко часа на същия процес беше подложен и Майлс. Но онзи, който беше обработил този човек, сигурно беше бързал. На бузата му имаше една необработена линия и на нея като стръкове трева на лошо окосена ливада растяха косми. Бяха дълги няколко сантиметра и се спускаха покрай челюстта. Ако знаеше колко бързо растат, Майлс можеше да изчисли колко време е прекарал тук този човек. „Много дълго, независимо от номера му“ — помисли Майлс и въздъхна наум.

Мъжът държеше пластмасова чаша със спукано дъно — и предпазливо я побутна към Майлс. Дъхът му свистеше през пожълтелите зъби, накъсан от изтощение, вълнение или болест… Не, вероятно не от болест. Всички тук бяха имунизирани. Не беше лесно да се избяга дори и чрез смърт. Майлс се обърна, подпря се вдървено на лакът и го загледа.

Човекът леко се отдръпна, усмихна се и кимна към чашата.

— По-добре пий. Чашата е спукана. Ако чакаш много, всичката вода ще изтече.

— Благодаря — изпъшка Майлс. Преди седмица или в предишния си живот, зависи как човек брои времето, Майлс се мръщеше пред най-изискани вина, недоволен от този или онзи нюанс на букета. Устните му се разтвориха в усмивка, когато си спомни за това. Пи. Съвсем обикновена вода, хладка, слабо миришеща на хлор или сяра. „Пречистена, но с прекалено силен мирис…“

Мъжът клечеше и любезно го гледаше как пие, после се наведе и попита:

— Ти да не си Единия?

Майлс премигна.

— Да не съм какво?

— Единия. Другият Един, бих казал. Светото писание казва, че трябва да са двама.

— Хм. — Майлс беше озадачен. — Какво точно казва Светото писание?

Дясната ръка на мъжа стисна кокалестата му лява китка, около която беше увит като гривна раздърпан парцал. Той затвори очи. Устните му за момент помръднаха мълчаливо, след това той започна високо:

— … но поклонниците продължиха с лекота нагоре по хълма, защото онези двама мъже ги водеха за ръце. И оставиха дрехите си зад себе си, защото макар да бяха влезли с дрехи, излязоха без дрехи. — Той отвори очи и погледна с надежда към Майлс.

„И така, сега започваме да разбираме защо този човек е самичък…“

— А ти да не си случайно другият Един? — осмели се да попита Майлс.

Мъжът скромно сведе глава.

— Разбирам. Хм… — Как ставаше така, че винаги привличаше смахнати? Майлс облиза последните капки вода от устните си. На този сигурно му хлопаше някоя дъска, но беше по-добър от онези, които си позволяваха да мислят, че той няма в главата си един или два варианта на склонни към убиване умопобъркани самоличности. Не, в този случай той щеше да се представи като втория Един и нямаше да търси външна помощ. — Как се казваш?

— Сюгър.

— Сюгър. Добре, много добре. Аз се казвам Майлс.

— Хм. — Сюгър се намръщи. На лицето му се изписа нещо като приятна ирония. — Твоето име означава „войник“, знаеш ли?

— Да, казвали са ми.

— Но ти не си войник…

Нямаше никаква възможност за някакъв евтин трик с дрехи или униформа, под които да скрие, ако не друго, то особеностите на тялото си. Майлс се изчерви.

— Накрая във войската приемаха всякакви. Бях писар по набиране на новобранци. Дори не съм стрелял с пистолет. Слушай, Сюгър… как научи, че ти си Един или поне единия от двамата Едини? Винаги ли си го знаел?

— Научих го постепенно — призна Сюгър. — Тук само аз го зная. — Той отново погали парцалената гривна. — Търсих из целия лагер, но те само ми се подиграват. Процес на елиминиране, разбираш. Когато всички отрекоха, останах аз.

— Ах. — Майлс също седна и се задъха от болка. Тези ребра щяха да го съсипят. Той кимна към гривната.

— Там ли пазиш Светото писание? Мога ли да го видя? — И как, по дяволите, Сюгър бе запазил това нещо на китката си?

Сюгър притисна ръце към гърдите си и поклати глава.

— От месеци се опитват да ми го вземат, разбираш. Трябва много да внимавам. Не мога да ти го покажа, докато не ми докажеш, че ти си Единия. И дяволът може да цитира светото писание, разбираш.

„Да, точно това имах предвид“… Кой можеше да каже какви възможности може да съдържа „светото писание“ на Сюгър? Е, може би по-късно. Засега щеше да продължи с подмятанията.

— Има ли и други знаци? — попита Майлс. — Разбираш ли, аз не зная, че съм твоят Един, но от друга страна, не зная и че не съм. Просто съм тук.

Сюгър отново поклати глава.

— Тук са само пет или шест изречения, разбираш. Другото липсва. За него човек трябва да се досети.

„Бас държа!“ Майлс не изрази забележката си на глас.

— Как стигна до това прозрение? Тук ли те осени?

— Научих го в Порт Лисма, разбираш, точно преди да ни пленят — отвърна Сюгър. — Водихме бой за всяка къща. Един ток на ботуша ми се откова и тракаше като ходех. Странно как при толкова много гърмежи такова малко нещо може да ти лази по нервите. И видях един библиотечен шкаф със стъкла и истински книги от хартия… счупих стъклото с приклада, откъснах един лист от една книга, сгънах го и го пъхнах под тока на ботуша да направя нещо като клин, разбираш, да не трака. Не погледнах книгата. Дори не знаех, че е Светото писание. Научих го по-късно. Във всеки случай мисля, че е Светото писание. Трябва да е било Светото писание.

Сюгър нервно навиваше космите на брадата около пръста си.

— Разбрах го, докато чакахме да ни обработят. Бях извадил листа от ботуша просто да убия времето, разбираш. Държах го… войникът, който ни обработваше, го видя, но не ми го взе. Сигурно е помислил, че е обикновено парче хартия. Не е знаел, че е Светото писание. Аз все още го държах, когато ни захвърлиха тук. Разбираш, това е единственият писмен документ в целия лагер — добави той гордо. — Трябва да е Светото писание.

— Е… грижи се добре за него — посъветва го Майлс. — Щом си го запазил толкова дълго, то очевидно е свято.

— Да… — Сюгър примигна. В очите му се появиха… сълзи? — Аз съм единственият тук, който има някакво задължение, нали? Значи аз трябва да съм единият от двамата Едини.

— Звучи ми добре — съгласи се Майлс. — Слушай… — той огледа огромния безличен купол, — как се оправяш тук все пак? — Мястото не беше означено с никакви указателни знаци. И страшно много напомняше на Майлс на гъсто населен с пингвини бряг. Но пингвините можеха да намерят гнездата си сред скалите. Изглежда трябваше да започне да мисли като пингвин… или да намери пингвин, който да го води. Той разглеждаше своята птица-водач, която разсеяно си рисуваше в калта. Кръгове естествено.

— Къде е тук офицерският стол? — попита високо Майлс. — Откъде взе водата?

— Чешмите са пред тоалетните — отвърна Сюгър, — но не винаги работят. А офицерски стол няма. Просто ни раздават дажби. На блокчета. Понякога.

— Понякога? — възкликна гневно Майлс. Ребрата на Сюгър се брояха. — По дяволите, сетаганданците тръбят, че се отнасяли към военнопленниците в съответствие с хартата на Междузвездния комитет за военнопленници. Толкова и толкова квадратни метра на човек, 3000 калории на ден, най-малко петдесет грама протеини, поне два литра питейна вода… Според тази харта всеки военнопленник трябва да получава две стандартни блокчета храна дневно. Да не би да искат да ви уморят от глад?

— След известно време човек престава да се интересува дали ги получава, или не — въздъхна Сюгър. — Въодушевлението от срещата му с Майлс като нов и надежден субект в неговия свят очевидно беше започнало да отминава. Дишането му се забави, тялото му се отпусна. Изглежда, той се канеше да легне в калта. Майлс се зачуди дали постелката на Сюгър не е имала същата съдба като неговата. Доста отдавна, вероятно.

— Виж, Сюгър… някъде из този лагер може би имам роднина. Братовчед на майка ми. Можеш ли да ми помогнеш да го намеря?

— За теб може би ще е добре да имаш роднина — съгласи се Сюгър. — Не е добре да си самичък тук.

— Да, вече го разбрах. Но как да го издиря? Изглежда, тук няма някаква организация.

— О, не е така… тук има много групи. След известно време всеки се прилепва към някоя група.

— Той беше в 14-а десантно-диверсионна дивизия. Къде се намира тя?

— От старите военни формирования не са останали много.

— Беше полковник. Полковник Гай Тримонт.

— О, офицер! — Сюгър загрижено сбърчи чело. — Това усложнява работата. Ти не си офицер, нали? Ако си офицер, по-добре не казвай…

— Аз бях писар — повтори Майлс.

— … защото тук има групи, които не обичат офицерите. Писар. Е, може би няма да имаш неприятности.

— Ти офицер ли си бил, Сюгър?

Сюгър се намръщи и подръпна брадата си?

— Марилаканската армия не съществува, а щом не съществува армия, не може да има и офицери, нали?

Майлс се чудеше дали няма да постигне по-голям успех, ако остави Сюгър и се опита да подхване разговор със следващия пленник, когото срещне. Има групи и групи. Като онези петима грубияни, които го обраха. Реши все пак да остане със Сюгър. Поне нямаше да се чувства така самотен.

— Можеш ли да ме заведеш при някой, който е бил в 14-а дивизия? — отново попита Майлс. — При някой, който може би познава Тримонт?

— Ти не го ли познаваш?

— Никога не съм го срещал. Виждал съм го само на видео. Но се страхувам, че може би… вече се е поизменил.

Сюгър замислено опипа лицето си.

— Да, може би.

Майлс с мъка се изправи. Температурата в купола беше малко ниска за гол човек. От безшумното въздушно течение космите на ръцете му настръхнаха. Ако имаше възможност да си набави някаква дреха… дали да предпочете панталоните, за да не се виждат интимните му части, или ризата, та да скрие изкривения си гръб? Той подаде ръка на Сюгър.

— Хайде.

Сюгър го погледна.

— Винаги можеш да познаеш новодошлия. Той винаги бърза. Тук всичко става бавно. Дори мозъкът мисли бавно.

— В твоето Свето писание казва ли се нещо по този въпрос?

— … поради това те бързо дошли през долната страна на града тук… — Сюгър се намръщи и погледна неуверено към Майлс. Между веждите му се появиха две вертикални бръчки.

„Благодаря — помисли си Майлс. — Ще го запомня.“ И дръпна Сюгър да стане.

— Хайде тогава.

Не стана бързо, но все пак бе прогрес. Сюгър се затътри едвам-едвам. Прекосиха една четвърт от лагера, преминаха през някои групи, заобиколиха други. Майлс зърна отдалеч намусените петима да седят върху куп струпани една връз друга постелки. Групите се състояха от около петнадесет души. Имаше и от по двама или трима, или шестима — и съвсем малко самичко, колкото се може по-далеч от другите, което все пак не беше много далеч.

Най-голямата група засега беше само от жени. Като видя колко са много, Майлс ги заразглежда с нескрит интерес. Бяха няколко стотици. И нито една без постелка, макар че имаше и по две на една. Периметърът се охраняваше от групички по половин дузина жени, които бавно се разхождаха. И очевидно защитаваха две тоалетни изключително за свои нужди.

— Разкажи ми за жените, Сюгър — помоли Майлс.

— Забрави за жените — усмихна се язвително Сюгър. — Те не се интересуват от онази работа.

— Какво? Ама никак ли? Никоя? Искам да кажа, тук ние нямаме друга работа освен да се развличаме. Аз мисля, че поне някои може да се интересуват. — Съображението на Майлс изпревари отговора на Сюгър, очевидно изтормозен от лоши спомени.

Сюгър посочи нагоре към купола.

— Трябва да знаеш, че тук ни контролират. Ако пожелаят, могат да видят всичко, да чуят всяка дума. Искам да кажа, ако все още е останал някой от тях. Възможно е всички да са си отишли и да са забравили да отворят купола. Понякога го сънувам. Сънувам, че съм тук, под този купол, вечно. После се събуждам и виждам, че наистина съм под купол… Понякога не съм сигурен дали сънувам, или съм буден. Само дето все още получаваме храна и от време на време… не много често вече, пристига по някой нов, като теб. Обаче храната може да се подава автоматично. А ти може да си сън…

— Те все още са там — каза мрачно Майлс.

Сюгър въздъхна.

— Знаеш ли, в известен смисъл почти се радвам.

Контролирани, да. Майлс знаеше всичко за контролирането. И дано да беше скучно за онези отвратителни хора горе. Той искаше те да скучаят до смърт.

— Но какво общо има това с жените, Сюгър?

— Е, отначало всички се възпираха от това… — Сюгър отново посочи нагоре. — Но много скоро открихме, че те не се месят в онова, което вършим. Никак. Имаше няколко изнасилвания… След това положението се… влоши.

— Хм. В такъв случай идеята за бунт и разбиване на купола, при което те ще са принудени да докарат войници…

— Било е опитано веднъж, много отдавна. Не зная колко отдавна. — Сюгър подръпна брадата си. — Не е необходимо да идват вътре, за да потушат бунта. Могат да намалят диаметъра на купола… тогава го намалили на около сто метра. Нищо не може да им попречи да го намалят на един метър, ако решат, макар всичките да сме вътре. Във всеки случай така потушили бунта. А могат и да намалят проницаемостта на купола до нула и да се издушим. Правили са го два пъти.

— Разбирам — каза Майлс и усети как по гърба му плъзват мравки.

На стотина метра от тях страната на купола започна да се издува като аневризма. Майлс хвана ръката на Сюгър.

— Какво става там? Нови пленници ли докарват?

Сюгър погледна.

— Ох. Не сме в добро положение тук. — И се огледа, сякаш не беше сигурен дали да продължат напред, или да се върнат.

Хората се изправиха, лицата като по команда се обръщаха към издуващата се страна на купола. Малките групички от мъже се събираха. Неколцина се затичаха. Някои изобщо не станаха. Майлс погледна към групата на жените. Почти половината жени бързо се подреждаха в нещо като фаланга.

— Толкова близко сме… по дяволите, извадихме късмет — викна Сюгър. — Хайде! — И затича към издутината. По неволя и Майлс се затича, но бързо се задъха и учестеното дишане усили болката в ребрата му.

— Какво правим? — запита задъхан Майлс, а издутината в купола започна да намалява и той видя какво правят, всичко видя.

Пред блестящата бариера на купола имаше тъмнокафява купчина приблизително метър висока, два дълга, три широка. Майлс позна, че са блокчета стандартни дажби съгласно нормите от Хартата на Междузвездния комитет за военнопленници. „Плъхови блокчета“, както ги наричаха поради предполагаемата основна съставка. Всяко имаше петнадесет хиляди калории. Двадесет и пет грама протеин и всички витамини от азбуката… На вкус бяха като поръсен със захар пясък, но поддържаха живота и здравето вечно или най-малкото дотогава, докато човек може да ги яде.

„Момчета, да направим ли състезание кой пръв ще познае колко плъхови блокчета има в тази купчина? — помисли си Майлс. — Не, не е необходимо. Не се налага дори да измеря височината и да я разделя на три сантиметра. Блокчетата трябва да са точно 10215. Колко гениално!“

Сетаганданските военни психиатри сто на сто имаха забележителна памет. Ако някога му паднеха в ръцете… дали да ги вербува, или да ги избие? Тази кратка фантазия беше изместена от необходимостта да бъде в крак с действителността, както останалите около десет хиляди души минус тези, които бяха напълно отчаяни, и онези, които бяха прекалено слаби, за да се движат. Всички други се хвърлиха като луди към шестте квадратни метра площ.

Първите спринтьори достигнаха до купа, напълниха шепи с плъхови блокчета и побягнаха назад — някои под закрилата на приятели, с които си разделиха плячката и се отдалечиха от нарастващия човешки въртоп. Други не успяха да се изплъзнат и плячката им бе отнета насилствено. Втората вълна спринтьори не успя да се махне навреме и беше притисната до стената на купола от следващите прииждащи тела.

За нещастие Майлс и Сюгър бяха от тази категория. Гледката пред Майлс беше закрита от потна, воняща маса от лакти, гърди и гърбове.

— Яж, яж! — подкани го с пълна уста Сюгър, когато ги изблъскаха от купчината. Но преди да проумее защо трябва да последва съвета, блокчето беше измъкнато от ръцете му. Във всеки случай гладът не беше нищо в сравнение с ужаса при мисълта, че може да бъде смазан или по-лошо — да падне под краката на тълпата. Неговите собствени крака газеха върху нещо меко, но той не можеше да се отмести, за да даде възможност на… мъжа, жената — кой знае какво?… да стане.

После натискът намаля и Майлс се намери в края на тълпата и отново свободен. Залитна, падна в калта и седна разтреперан. Дъхът му стържеше на пресекулки в гърлото. Трябваше му доста време да дойде на себе си.

Чиста случайност, че това се отрази на първичните му инстинкти, на най-тъмните страхове, застраши най-опасната му слабост. „Тук можех да умра — разбра той, — без да видя лицето на врага.“ Изглежда, нямаше нови счупвания. Може би само левият му крак беше пострадал. Не беше много сигурен. Слонът, който бе стъпил върху него, сигурно беше взел повече от полагащия му се дял кубчета.

* * *

„Добре — реши най-после Майлс. — Достатъчно самосъжаления. Изправи се, войнико! Време е да намериш полковник Тримонт.“

Гай Тримонт. Героят от обсадата на Фалоу Кор. Непокорният. Онзи, който се държа и държа, и държа след като генерал Ксиан избяга, след като Банери беше убит.

Ксиан се беше заклел да се върне, но после избяга в месомелачката на станция Василий. От щаба бяха обещали подкрепление, но сетаганданците плениха щаба и превзеха главното летище за совалки. И тогава Тримонт и неговите войски изгубиха връзката. Но се държаха, чакаха и се надяваха. Накрая ресурсите им се сведоха до надежда и камъни. Камъните ставаха за много неща — можеха да се варят на супа, да се хвърлят срещу врага. Най-после Фалоу Кор беше превзета. Не се предаде. Беше превзета.

Гай Тримонт. Майлс много искаше да срещне Гай Тримонт.

Той стана, огледа се и видя в далечината едно тътрещо се плашило, замеряно с парчета кал. Сюгър. Сочеше парцала около китката си и приказваше нещо.

Майлс въздъхна и се затътри към него.

— Хей, Сюгър!

— О, ето те и теб. — Сюгър се обърна, усмихна се и отиде при него. — Изгубих те. — Той изчисти калта от веждите си. — Никой не иска да слуша.

— Да. Е, повечето сигурно вече са те слушали поне веднъж, нали?

— Сто пъти. Но продължавам да си мисля, че може да съм изпуснал някого. Може би съм изпуснал тъкмо него, другия Един.

— Виж, с удоволствие бих те слушал, но наистина първо трябва да намеря полковник Тримонт. Ти каза, че познаваш някого…

— О, да. Ела.

— Идвам. Кажи, така ли е при всяко раздаване на храна?

— Да.

— Какво пречи на някоя… група… да застане точно на мястото, където се подават кубчетата?

— Храната никога не се дава два пъти на едно и също място. Раздават я на различни места. По едно време много се дискутираше стратегията. Дали е по-добре човек да е в центъра, така че да не е на повече от половин диаметър от храната, или пък да е близко до края, за да бъде поне веднъж между първите. Някои дори разработиха математически модели, вероятности и така нататък.

— Ти коя тактика предпочиташ?

— О, аз нямам определено място, просто обикалям и… както се случи. — Дясната му ръка докосна парцала. — Във всеки случай това не е най-важното. Все пак добре беше да хапна… днес. Коя дата сме?

— 2 ноември 1997. По летоброенето на Земята.

— О? Само толкова? — Сюгър подръпна брадата си. — Мислех, че съм по-дълго тук. А не са минали и три години. Нали разбираш, тук вътре няма ден и нощ.

— Разбирам — каза Майлс. — Значи плъховите блокчета винаги ги дават на такива купчини, така ли?

— Да.

— Адски оригинално.

— Да — въздъхна Сюгър. В тази въздишка, в потръпването на ръцете беше скрит едва поносим гняв. „Значи моят луд не е прост човек…“

— Стигнахме — добави Сюгър. Бяха спрели пред една група наредени приблизително в кръг постелки. Един мъж ги погледна и се намръщи.

— Махай се, Сюгър! Нямам настроение да слушам проповедите ти.

— Това ли е полковникът? — прошепна Майлс.

— Не, този е Оливър. Познавам го… познавах го. Беше във Фалоу Кор — шепнешком отвърна Сюгър. — Той може да те заведе при него.

Сюгър избута Майлс напред и каза високо:

— Това е Майлс. Нов е. Иска да говори с теб. — И се отдръпна. Изглежда, даваше си сметка за непопулярността си.

Майлс проучваше следващата си връзка във веригата. Оливър беше успял да опази сивата си пижама, постелката и чашата, което напомни на Майлс за собствената му голота. От друга страна, изглежда, Оливър нямаше спечелени по нечестен път вещи. И той беше як като начумерената петорка, която го бе посрещнала, но приликата свършваше дотук. Това беше добре. Не че Майлс в сегашното си състояние имаше основание да се страхува от грабеж.

Оливър го изгледа недоброжелателно, след това, изглежда, се омилостиви и изръмжа:

— Какво искаш?

— Търся полковник Гай Тримонт.

— Тук няма никакви полковници, момче.

— Братовчед е на майка ми. Никой в семейството… никой във външния свят… не е чувал нищо за него след Фалоу Кор. Аз… аз не съм от хората, които са тук. Полковник Тримонт е единствената личност, за която изобщо зная нещо. — Майлс стисна ръце и се опита да си придаде вид на изоставено дете. После го обзе съмнение и той наведе очи. — Жив ли е?

Оливър се намръщи.

— Роднина, а? — И се почеса по носа с дебелия си пръст. — Може и да е вярно. Но няма да имаш никаква полза от това.

— Аз… — Майлс преглътна. — Просто искам да го намеря.

— Добре, ела. — Оливър с пъшкане се изправи и без да се обърне, тръгна тежко.

Майлс закуцука подир него.

— При него ли ме водиш?

Оливър не отговори. Минаха покрай хората, налягали на постелките. Един мъж изруга, друг плю. Останалите не им обърнаха внимание.

На последната постелка с гръб към тях лежеше свит мъж. Оливър спря и сложи юмруци на кръста си.

— Това ли е полковникът? — прошепна Майлс.

— Не, момче — изсумтя Оливър. — Това са останките на полковника.

Разтревожен, Майлс коленичи до легналия и с облекчение разбра, че Оливър се е изразил поетично. Полковникът дишаше.

— Полковник Тримонт? Сър?

Сърцето му се сви. Тримонт едва дишаше. Лежеше неподвижен, отворените му очи бяха празни. Дори не трепнаха. Беше слаб, по-слаб и от Сюгър. Майлс сравни брадата, формата на ухото със спомена от холовидео-образа. Останки от лице, подобно на руините на крепостта Фалоу Кор. Нужна беше почти археологическа проницателност, за да се установи връзката между минало и настояще.

Беше облечен, чашата му стоеше права до главата, но калта около постелката беше рядка, разпенена, миришеща. Майлс разбра, че е от урината. Лактите на Тримонт бяха с рани от дълго лежане, от протриване. Влажните петна върху сивия панталон подсказваха за по-големи и по-ужасни рани върху костеливите бедра.

„Все пак някой се грижи за него — помисли си Майлс — иначе щеше да изглежда още по-зле.“

Босите крака на Оливър изжвакаха в калта. Той коленичи до Майлс, измъкна изпод еластичния колан на панталоните си голямо парче плъхово блокче, отчупи малко с дебелите си пръсти и го бутна между устните на Тримонт.

— Яж — прошепна Оливър. Устните едва помръднаха. Трохите паднаха на постелката. Оливър отново опита, усети, че Майлс го гледа, и напъха останалата част от блокчето в панталоните си с нечленоразделно сумтене.

— Беше ли… беше ли ранен полковник Тримонт при превземането на Фалоу Кор? — попита Майлс.

Оливър поклати глава.

— Фалоу Кор не беше превзет, момче.

— Но в съобщението се казваше, че е превзет на 6-и октомври и…

— Фалоу Кор падна на 5-и октомври. Крепостта беше предадена. — Оливър се обърна и тръгна назад преди напрегнатото му лице да изрази някаква емоция.

Майлс коленичи в калта и почака дишането му да се успокои.

Така. Значи ето какво бе станало.

Беше ли това краят на неговото търсене?

* * *

Искаше му се да се разхожда и да мисли, но ходенето все още му причиняваше болка. Майлс се отдалечи с накуцване, като внимаваше да не навлезе в територията на някоя по-голяма група. После седна, а след това легна в калта със сложени зад главата ръце и загледа перлената светлина на купола, който ги захлупваше като капак.

Разглеждаше възможностите си: една, две, три. Внимателно ги анализираше. Не продължи дълго.

„Нали уж не вярваше, че има добри и лоши момчета?“ Когато дойде тук, Майлс беше категоризирал емоциите си заради собствената си защита, но сега чувстваше, че грижливо култивираната безпристрастност му се изплъзва. Беше започнал да мрази този купол по свой, личен начин. Естетически елегантен, с форма съвършено отговаряща на неговата функция, чудо на строителната техника… превърнат в инструмент за мъчение.

Изискано мъчение… Майлс отново се върна на разпоредбите в Хартата на Междузвездния комитет за военнопленници, подписана и от Сетаганда. Толкова квадратни метра площ на човек, да, това сигурно е изпълнено. Никой пленник да не бъде затварян в единична килия за повече от двадесет и четири часа… с изключение на затворилите се в себе си полудели — и това се спазваше. Никакви тъмни периоди по-дълги от дванадесет часа — това беше лесно, нямаше изобщо никаква тъмнина; вместо това непрекъснато ослепителна дневна светлина. Бой… наистина нямаше, пазачите можеха с чиста съвест да кажат, че не са докосвали с пръст пленниците. Те само наблюдаваха как пленниците се бият помежду си. Изнасилванията, още по-строго забранени, несъмнено се спазваха по същия начин.

Майлс беше видял какво могат да направят с изискваните от Хартата на Междузвездния комитет за военнопленници две стандартни блокчета храна на пленник на ден. Борбата за плъхови блокчета беше решена особено жестоко. Никой не можеше да пропусне да участва в нея (той потри къркорещия си стомах). Сетаганданците може би бяха сложили началото на тази борба чрез подаване на по-малък брой блокчета. А може и да не бяха… първият пленник, взел две блокчета, вместо едно, беше оставил някой друг без храна. Следващият път този някой може би е взел три блокчета, за да компенсира загубата, и така тази практика е нараснала като лавина и е премахнала всякаква надежда за ред, изправила е групите една срещу друга, хората един срещу друг, довела е до животински бой два пъти на ден, което пък непрекъснато напомня на пленниците за тяхната безпомощност и падение. Никой не може дълго да стои настрана от тази борба, освен ако не е решил доброволно да се подложи на бавна гладна смърт.

Принудителен труд също няма… Естествено. Това би изисквало въвеждането на ред. Достъп до медицински персонал… осигурен. Тук между тези хора сигурно имаше медици от различни бойно подразделения. Той отново прегледа наум този параграф… Боже Господи, в него наистина се казва само „персонал“. Нищо не се говори за лекарства, само за медицински персонал. Доктори и медици с празни ръце. Той оголи зъби в нерадостна усмивка. Точен списък на пленниците беше надлежно изпратен според изискванията. Но нямаше никаква друга връзка.

Връзка. Тази липса на новини от външния свят може би скоро щеше да го подлуди. Беше лоша като молитва, като говорене на Бога, който никога не отговаря. Нищо чудно, че всички тук изглеждаха засегнати от нещо като солипсистична шизофрения. Техните съмнения заразиха и него. Имаше ли все още някой там? Можеше ли гласът му да бъде чут и разбран?

Ах, сляпа вяра. Той стисна дясната си ръка, сякаш чупеше яйце.

— Това — произнесе на глас Майлс — изисква основна промяна на плановете.

Изправи се и тръгна да търси Сюгър.

* * *

Намери го недалеч, клекнал на пети да чертае в калта. Сюгър го погледна и се усмихна.

— Оливър заведе ли те при… твоя братовчед?

— Заведе ме, но отидох твърде късно. Той умира.

— Да… точно от това се страхувах. Съжалявам.

— И аз. — За момент Майлс се разсея от целта поради внезапно любопитство. — Сюгър, какво правят тук с телата на мъртвите?

— Има нещо като бунище до стената, ей натам. От време на време куполът се изтегля и го обгръща по същия начин, по който се вкарва храната и новите пленници. Обикновено когато тялото се издуе и започне да мирише, някой го завлича там. И аз понякога го правя.

— Предполагам, че няма възможност някой да се мушне в бунището, нали?

— Те изгарят с микровълни всичко преди порталът да се отвори.

— Ясно. — Майлс пое дълбоко дъх.

— Сюгър, осени ме прозрение. Аз съм другият Един.

Сюгър кимна без да се изненада.

— Знаех го.

Майлс беше затруднен. Това ли бе единствената реакция?… Беше очаквал нещо по-възторжено, някаква преценка за и против.

— Разбрах го във видение — заяви драматично той, както изискваше начертаният сценарий.

— О, така ли? — възкликна любопитна Сюгър. — Никога не съм имал видение — завистливо добави той. — Винаги е трябвало да си го представям, разбираш, от контекста. Като как изглежда? Като транс?

„По дяволите, а аз си мислех, че този човек разговаря с феи и ангели…“ Майлс предпазливо заотстъпва.

— Не, видението е като мисъл, но по-специална. То атакува волята… изгаря като страст, само че не е толкова лесно да се задоволи. Не е като транс, защото те тласка навън, не навътре. — Майлс се подвоуми несигурен. Беше казал повече, отколкото бе възнамерявал.

Сюгър изглеждаше много окуражен.

— О, много добре. За момент се изплаших да не си от онези, които започват да говорят за хора, невидими за никой друг.

Майлс неволно вдигна очи нагоре, след това погледна право в Сюгър.

— … значи това е видение. Да, изпитвал съм такова чувство. — Изглежда, очите му се фокусираха.

— Досега не го ли знаеше? — попита иронично Майлс.

— Не по име… не е приятно да имаш видения. Дълго време се опитвах да ги избягвам, но Господ намира начини да попречи на човешките хитрости.

— Ти си прекалено скромен, Сюгър. Повярвал си в твоето Свето писание, а не вярваш на себе си. Не знаеш ли, че на когото е възложена мисия, му е дадена и сила да я изпълни?

Сюгър въздъхна с радостно задоволство.

— Знаех, че е работа за двама. Точно както се казва в Светото писание.

— Хм, правилно. Сега сме двама. Но трябва да сме повече. Предполагам, че е най-добре да започнем с твоите приятели.

— Това няма да ни отнеме много време — каза кисело Сюгър. — Надявам се, че знаеш и втората стъпка.

— Тогава да започнем с твоите врагове. Или с онези, с които само се поздравяваш. Или с първото окървавено тяло, което срещнем. Няма значение откъде ще започнем, защото аз възнамерявам в края на краищата да привлечем всички. Всички, до последния. — През ума му мина подходящ цитат и той възторжено го издекламира: „Който има уши, нека слуша“. Всичките. — При тези думи Майлс отправи в сърцето си една искрена молитва.

— Добре. — Майлс дръпна Сюгър на крака. — Да отидем и да просветим непросветените.

Сюгър неочаквано се засмя.

— Някога имах един първи сержант, който обичаше точно със същия тон да казва: „Ела да сритаме някой задник“.

— Може и ние да стигнем дотам — намръщи се Майлс. — Ти разбираш, че универсалното членство в това паство няма да стане съвсем доброволно. Но остави набирането на членове на мен, чуваш ли?

Сюгър поглаждаше космите по брадата си и гледаше Майлс през спуснати мигли.

— Писар, а?

— Точно така.

— Слушам, сър.

* * *

Започнаха с Оливър.

Майлс му махна за поздрав.

— Може ли да влезем в твоя офис?

Оливър потри носа с опакото на ръката си и подсмръкна.

— Позволи ми да ти дам един малък съвет, момче. Откажи се от тези мераци. Вече сме опитвали всички възможни номера. Дори с болните. Всичките пропаднаха.

— Много добре. — Майлс седна и кръстоса крака край постелката на Оливър, но не много близко. Сюгър приклекна зад рамото на Майлс, сякаш готов при необходимост да се изтегли. — Тогава ще ти кажа направо. Не ми харесва как са устроени нещата тук.

Оливър изкриви иронично уста, но не каза нищо. Не беше необходимо.

— Аз ще ги променя — добави Майлс.

— Глупости — каза Оливър и се обърна на другата страна.

— Започвам тук и сега.

След миг мълчание Оливър изръмжа:

— Върви на майната си преди да ти се случи нещо.

Сюгър понечи да стане. Майлс ядосано му направи знак да не става.

— Оливър е бил командос — прошепна разтревожено Сюгър. — Може да ти откъсне главата.

— Девет десети от хората в лагера могат да го направят, включително и жените — отговори Майлс. — Това съображение отпада.

Майлс се наведе напред, хвана брадата на Оливър и я изви към себе си. При тази опасна тактика Сюгър шумно пое дъх през стиснати зъби.

— Ето какво ще ти кажа за този цинизъм, сержант. Това е най-опортюнистичната морална позиция във Вселената. Много удобна. Щом нищо не може да се направи, значи можеш да си лежиш тук и да си гниеш в пълно спокойствие.

Оливър свали ръката на Майлс, но не се обърна. Очите му горяха от ярост.

— Сюгър ли ти каза, че съм бил сержант? — изсъска той.

— Не, написано е на челото ти с огнени букви. Слушай, Оливър…

Оливър се претърколи и се изправи. Сюгър трепна, но не побягна.

— Ти ме чуй, мутант — изръмжа Оливър. — Всичко това вече го изпробвахме. Правихме упражнения, играхме игри, чистихме се, вземахме студени душове, само че сега няма студени душове. Пяхме песни и изнасяхме представления. След това правихме грехове и секс, и садизъм, докато ни се доповръща. Да не би да си мислиш, че си първият реформатор, който стъпва тук?

— Не, Оливър. — Майлс се наведе към него, очите му се забиха като огнени свредели в очите на Оливър. Гласът му стихна до шепот. — Мисля, че съм последният.

Оливър замълча за момент, след това избухна в смях.

— Велики Боже, най-после Сюгър намери сродна душа. Двама умопобъркани събрани заедно, точно както се казва в Светото му писание.

Майлс замълча замислен, изправи се, колкото му позволяваше гърбът.

— Прочети ми твоето Свето писание, Сюгър. Пълния текст. — Той затвори очи за по-добро съсредоточаване, както и да не даде възможност на Оливър да прекъсва четенето.

Сюгър нервно си прочисти гърлото и започна:

— Защото те ще бъдат спасени. И те тръгнаха към портата. Обърнете внимание, че градът беше разположен върху голям хълм, но поклонниците продължиха с лекота нагоре, защото двама души ги водеха за ръце. И те бяха оставили смъртните си облекла в реката, защото макар че бяха влезли с тях, бяха излезли без тях. Вървяха нагоре много живо и бързо, през основата, върху която градът се издигаше по-високо от облаците. Поради това минаха през въздушни пространства… Тук свършва — добави извинително той. — Толкоз има върху този откъснат лист. Не съм сигурен какво означава.

— Вероятно означава, че нататък ще трябва да импровизираш — подсказа му Майлс и отново отвори очи. Значи това бе текстът, върху който Сюгър градеше своите надежди. Майлс трябваше да признае, че последният ред в частност го разтърси, почувства хлад, сякаш имаше в корема си студени червеи. Така да бъде.

— Ето, Оливър. Това предлагам. Единствената надежда, заради която си заслужава да дишаме въздуха. Спасение.

— Много възвисено — присмя се Оливър.

— Възвисени — такива възнамерявам да направя всички ви. Трябва да разбереш, Оливър, че аз съм фундаменталист. Аз приемам моето Свето писание много буквално.

Оливър отвори уста, после шумно я затвори. Майлс беше ангажирал цялото му внимание.

„Най-после достигнах до съзнанието му! — Майлс въздъхна вътрешно. — Установихме връзка.“

— Ще трябва чудо, за да се възвисим всички — каза Оливър.

— Моята религия не е за избрани. Тя е за масите. Дори… за грешници. Небето е за всички. Но чудесата по своята природа трябва да дойдат отвън. Ние не ги носим в джобовете си…

— Естествено — промърмори Оливър и погледна голото тяло на Майлс.

— … ние можем само да се молим, да се подготвим за по-добър свят. Но чудесата стават само за подготвените. Ти подготвен ли си, Оливър? — Майлс се наведе напред, гласът му трептеше от напрежение.

— Аз… — Гласът на Оливър заглъхна. Той погледна за потвърждение, доста странно, към Сюгър. — Този човек истински ли е, Сюгър?

— Той мисли, че е лъжлив — каза иронично Сюгър, — но не е. Той е истинският Един от плът и кръв.

Студените червеи отново се раздвижиха. Работата със Сюгър, реши Майлс, бе като фехтовка в зала с огледала. Целта, макар и истинска, никога не е там, където трябва да бъде.

Оливър пое дъх. Лицето му изразяваше надежда и страх, вяра и съмнение.

— Как ще бъдем спасени, отче?

— Наричай ме брат Майлс. Да. Кажи ми… колко покръстени можеш да доведеш със собствената си гола, без чужда помощ, сила?

Оливър изглеждаше изключително замислен.

— Просто нека видят светлината и ще я последват навсякъде.

— Добре… добре… спасението е за всички, разбира се, но може да има някои временни практически предимства за поддържане на духа на свещенослужителите. Искам да кажа, блажени са и онези, които не виждат и все пак вярват.

— Вярно е — съгласи се Оливър. — Но ако твоята религия не направи чудо, сигурно ще последва човешка жертва.

— Ах… точно така. — Майлс преглътна. — Ти си човек със силно проникновение.

— Това не е проникновение — каза Оливър. — Това е персонална гаранция.

— Да, добре… да се върнем на въпроса. Колко последователи можеш да събереш? Говоря за тела, не за души.

Оливър се намръщи все още предпазлив.

— Може би двадесет.

— Може ли някой от тях да доведе други? Да намери още последователи?

— Може би.

— Направи тези двадесет души твои ефрейтори. Мисля, че е по-добре да не вземаме под внимание предишните чинове. Наречи го… „Армия на преродените“. Не. „Реформаторска армия“. Тялото се е разпаднало като гъсеница в какавидата си, в отвратителна зелена мръсотия, но ние ще го обновим в пеперуда и то ще отлети надалеч.

Оливър отново подсмъркна.

— Каква реформа предвиждаш?

— Само една, мисля аз. Храната.

Оливър го погледна невярващо.

— Сигурен ли си, че това, което си намислил, не е просто измама, за да вземеш повече храна за себе си?

— Вярно, огладнявам… — Майлс прекъсна шегата като видя, че Оливър остана ледено равнодушен. — Но и другите са гладни. От утре всички ще получават храна от ръцете ни.

— За кога искаш тези дванадесет души?

— До следващото раздаване на храна. — Беше успял да изкара мъжа от апатията.

— Толкова скоро?

— Ти разбираш, Оливър, че вярата до известна степен е илюзия, която се подхранва нарочно.

— Ти сигурно бързаш.

— Да не искаш да кажеш, че си зает? Че имаш час при зъболекаря? Според мен нямаш. Освен това аз съм наполовина на теб. Трябва да се движа два пъти по-бързо, за да запазя инерцията. Не по-малко от двадесет. До следващото раздаване на храна.

— И какво мислиш, че ще можеш да направиш с двадесет души?

— Ще блокираме купа с храна.

Оливър сви презрително устни.

— Не, с двадесет души няма да можем. Не става. Освен това вече сме го правили. Нали ти казах — тук имаше истинска война. Ще се превърне в кланица.

— … и тогава, след като го вземем… ще го преразпределим. Честно и справедливо, по едно блокче на човек, всичко контролирано и мирно. На грешници и на праведници. При следващото раздаване на храна всеки, който е бил ощетен, ще дойде при нас. И тогава ние ще бъдем в състояние да се справим с тежките случаи.

— Ти не си с всичкия си. Ти не можеш да го направиш. Не с двадесет души.

— Нима съм казал, че ще имаме само двадесет души? Сюгър, казвал ли съм такова нещо?

Сюгър, който слушаше възхитен, поклати отрицателно глава.

— Е, не умирам от желание да се пъхам между шамарите, освен ако ти нямаш някакви осезаеми средства за поддръжка — каза Оливър. — Могат да ни убият.

— Могат — съгласи се дръзко Майлс. Но човек все трябваше да започне от някъде. Неговите въображаеми лостове щяха да свършат добра работа. — Аз ще намеря петстотин войници за свещената кауза при раздаването на храна.

— Ако го направиш, ще обиколя този лагер на ръце — възрази Оливър.

Майлс се усмихна.

— Държа на казаното, сержант. Най-малко двадесет. При раздаването на храна. — Майлс стана. — Хайде, Сюгър.

Оливър махна с ръка раздразнено и те си тръгнаха. Когато Майлс погледна назад през рамо, Оливър беше станал и отиваше към една група, очевидно при свои познати.

* * *

— Откъде ще вземем петстотин войници преди следващото раздаване на храна? — попита Сюгър. — Най-добре е да те предупредя: Оливър беше най-лекия случай, който имах предвид. Следващият ще бъде по-труден.

— Какво? — възкликна Майлс. — Толкова бързо ли се стопи твоята вяра?

— Вярвам — каза Сюгър, — но просто не разбирам. Може би това ме прави щастлив, не зная.

— Изненадан съм, Сюгър. Мислех, че е съвсем очевидно. Оттук. — Майлс посочи през лагера към неотбелязаната граница на женската група.

— Ох. — Сюгър рязко спря. — Ох, не съм сигурен, Майлс.

— Да. Да тръгваме.

— Човек не може да влезе там без операция за промяна на пола.

— Какво, нима като вдъхновен от Бога ти не си се опитал да проповядваш Светото писание на жените?

— Опитах се. Набиха ме. След това опитвах навсякъде.

Майлс спря, стисна устни и го изгледа. Изучаваше Сюгър.

— Не е било поражение, иначе ти не би чакал толкова време, за да ме срещнеш. Не е ли било… ах, срам, който те е лишил от решителност? Или си правил нещо друго в тази среда?

Сюгър поклати глава.

— Нищо такова. С изключение може би на пороците на лишението. Просто нямах желание да ги безпокоя повече.

— Цялото това място страда от тези пороци. — Майлс беше доволен, че Сюгър не е някой самонадеян изнасилвач. Той огледа сцената, анализира картината за местоположение, групиране, дейност. — Да… натискът на хищника създава стадно поведение. При общественото разслоение тук… натискът трябва наистина да е много висок, за да сплоти толкова голяма група. Но откакто съм тук, не забелязах никакви инциденти…

— Случват се понякога — каза Сюгър. — При лунни фази или нещо от този род.

Лунни фази! Правилно. Майлс отправи беззвучно една благодарствена молитва към всички възможни богове… на Онзи, на Когото се дължи… че сетаганданците заедно с другите имунизации изглежда са имплантирали в пленничките някакъв антиовулант. Да бъде благословен онзи отдавна забравен индивид, който е включил тази клауза в Хартата на Междузвездния комитет за военнопленници. И все пак би ли било наличието на бременности, кърмачета и деца между пленниците друга дестабилизираща… или стабилизираща сила, по-дълбока и по-силна от всички останали човешки достойнства, които сетаганданците така успешно бяха разрушили? От чисто логическа гледна точка Майлс беше доволен, че въпросът е само теоритически.

— Е… — Майлс пое дъх и предизвикателно нахлупи над очите си въображаема шапка. — Аз съм нов тук и поради това временно необременен. Нека онзи, който е безгрешен, пръв хвърли камък върху мен. Освен това аз имам предимство за такъв вид преговори, тъй като очевидно не представлявам заплаха. — Той тръгна напред.

— Ще те чакам тук — извика Сюгър и клекна там, където си беше.

Майлс подбра тръгването си напред така, че да пресече пътя на един патрул от шест жени, които обикаляха около своя периметър. Той се изправи пред тях, свали въображаемата си шапка и я постави деликатно пред чатала си.

— Добър ден, уважаеми дами. Приемете извиненията ми за моето…

Блъснаха го, натиснаха раменете му, устата му се напълни с кал. Преди да успее да я изплюе, жените го хванаха за ръцете и краката и все още с лице надолу го вдигнаха и залюляха. Последва тихо преброяване до три, Майлс описа една малка дъга и падна недалеч от Сюгър. Патрулиращите жени отминаха без да кажат дума.

— Видя ли какво имах предвид? — попита Сюгър.

Майлс обърна глава и го погледна.

— Изчислил си траекторията до сантиметър, нали? — каза той с изцапано с кал лице.

— Почти — съгласи се Сюгър. — Разбрах, че могат да те хвърлят доста по-далеч от обикновено поради малкия ти ръст.

Майлс седна все още задъхан. Проклети ребра! Болката беше станала почти непоносима, а сега отново при всяко поемане на дъх го стягаше като менгеме. Поседя няколко минути, после стана и се поизчисти от калта. Като закъсняло съображение Майлс вдигна и невидимата си шапка. Замаян, той подпря за момент ръце на коленете си.

— Добре — промърмори Майлс, — връщаме се.

— Майлс…

— Тази работа трябва да се свърши, Сюгър. Нямаме избор. Във всеки случай след като съм започнал, не мога да се откажа. Казвали са ми, че съм патологично настойчив. Не мога да се откажа.

Сюгър отвори уста да възрази, после преглътна протеста си.

— Правилно — каза той. Седеше с кръстосани крака, дясната му ръка несъзнателно галеше парцалената гривна-библиотека. — Ще чакам да ме извикаш. — После, изглежда, изпадна в унес или медитация… или може би задряма.

Вторият набег на Майлс завърши като първия с тази разлика, че траекторията беше малко по-дълга и малко по-висока. Третият опит завърши по същия начин, но полетът беше по-къс.

— Добре — промърмори той. — Трябва да ги изморя.

Този път вървеше успоредно на патрула на разстояние, на което да не могат да го хванат, но да могат да го чуват.

— Вижте — каза задъхан Майлс, — не бива да правите това малко по малко. Позволете ми да ви улесня. Аз имам тератогенни смущения в костите… но не съм мутант. Гените ми са нормални, просто това състояние на костите ми е резултат от излагането на майка ми на някаква отрова, когато е била бременна с мен… било е еднократно, няма да се отрази на децата, които мога да имам… винаги съм чувствал, че е по-лесно да се уредя срещи, когато това добре се разбира, не съм мутант… във всеки случай костите ми са крехки, всъщност всяка от вас лесно може да ги счупи. Може би се чудите защо ви разказвам всичко това?… Всъщност предпочитам да не го разгласявам… но вие трябва да спрете и да ме изслушате. Аз не представлявам заплаха за вас… Имам ли вид на човек, който може да ви застраши с нещо?… Предизвикателство — може би, но заплаха… Нима ще ме карате да тичам из целия лагер подире ви? Спрете, за Бога… — При тази скорост много скоро щеше да му свърши въздухът и следователно неговите словесни амуниции. Той скочи пред тях и спря с протегнати ръце.

— … така че ако смятате да ми счупите костите, моля ви направете го сега и свършете, защото аз ще продължа да се връщам, докато не го направите.

Водачката на патрула махна леко с ръка и те спряха и го загледаха.

— Да направим както каза — предложи една висока червенокоса. Ниско остриганата й червена коса очарова Майлс до умопомрачение. Той си представи как косите й падат на пода, отрязани от ножицата на обработващия сетаганданец. — Аз ще счупя лявата ръка, ти счупи дясната, Конр — продължи тя.

— Ако това ще ви накара да спрете и да ме изслушате пет минути, направете го — отговори Майлс, без да се отдръпне. Червенокосата пристъпи напред, стисна лявото му рамо и започна да натиска.

— Пет минути, нали? — добави отчаяно Майлс, когато натискът се засили. Погледът й го обгаряше. Майлс облиза устни, затвори очи, затаи дъх, зачака. Натискът достигна критична стойност… той се надигна на пръсти…

Червенокосата изведнъж го пусна и той се олюля.

— Мъже — коментира презрително тя. — От всичко правят състезание.

— Биологията е съдба — отвърна Майлс и отново отвори очи.

— … Или си някакъв извратен тип? Да не би да изпитваш удоволствие, когато те бият жени?

„Господи, надявам се, че не съм.“ Долните части на тялото му едва не го издадоха с неупълномощени поздрави. Ако щеше да продължи да се навърта около червенокосата, определено трябваше по някакъв начин да си намери панталони.

— Ако кажа „да“ ще спрете ли да ме малтретирате? — попита той.

— По дяволите, не.

— Просто си помислих…

— Престани с тези глупости, Беатрис — каза водачката на патрула и червенокосата се върна в групата. — Добре, дребосък, имаш исканите пет минути. Може би.

— Благодаря, мадам. — Майлс пое дъх и, доколкото това беше възможно без униформа, се приведе в приличен вид. — Първо, позволете ми да се извиня, че ви наруших спокойствието и ви се натрапих гол. Практически първите хора, които срещнах при влизането си в този лагер, бяха една група самообслужващи се… те между другото се обслужиха с дрехите ми…

— Видях ги — неочаквано потвърди думите му червенокосата. — Групата на Пит.

Майлс свали шапка, размаха я и направи реверанс.

— Да, благодаря, мадам.

— Правиш се на интересен и развличаш хората — коментира безстрастно тя.

— Те може и така да го схванат, но това си е техен проблем — отговори Майлс. — Що се отнася до мен, аз искам да разговарям с вашия лидер или лидери. Имам сериозен план да подобря живота в това място. За целта искам да предложа на вашата група да ми сътрудничи. Накратко казано, вие сте най-големия остров на цивилизацията, запазил се тук, да не говорим за военния ред, който поддържате. Бих желал да разширите вашите граници.

— Запазихме границите си с цената на всичко, което имахме, младежо — отговори лидерката. — Нищо не може да се направи. Затова се махай.

— Иди се самозадоволявай — озъби се Беатрис. — Тук няма да те огрее.

Майлс въздъхна, хвана шапката за широката периферия и я обърна. После я завъртя за момент на един пръст и погледна червенокосата в очите.

— Обърни внимание на шапката. Това е единственият предмет от облеклото ми, който успях да запазя от онези яки груби братя… бандата на Пит, нали така ги нарече.

Тя изсумтя.

— Онези мижитурки… защо точно шапката? Защо не панталоните? Защо не цялата униформа? — добави саркастично тя.

— Шапката е най-полезният предмет за общуване. С нея могат да се изразят най-различни чувства. — Майлс я вдигна до сърцето си. — Искреност — над половите органи, — смущение, гняв — той я хвърли на земята, после я вдигна и внимателно я почисти, — или решителност… — той я нахлупи на главата си и издърпа периферията над очите, — или вежливост. — Майлс я размаха към нея. — Виждаш ли за какво може да служи шапката?

Беше започнало да й става весело.

— Да…

— Виждаш ли перата на шапката?

— Да…

— Опиши ги.

— Ами… пера.

— Колко са?

— Две. Вързани на китка.

— Виждаш ли цвета на перата?

Тя се дръпна назад неочаквано отново смутена и погледна компанията си.

— Не.

— Когато започнеш да виждаш цвета на перата — каза тихо Майлс, — ще разбереш как можеш да разшириш своите граници до безкрая. До безкрайността.

Тя мълчеше, лицето й беше непроницаемо. Но лидерката на патрула промърмори:

— Може би е най-добре този дребосък да говори с Трис. Само този път.

* * *

Въпросната жена очевидно беше боец, а не помощен персонал като повечето жени. И сигурно не бе направила мускулите, които се очертаваха като въжета под кожата й, от клечене с часове пред холовидеото в някой подземен пост дълбоко в тила. Бе носила истински оръжия и бе убивала. И се беше простила с всякакви илюзии. В очите й гореше ярост като подземен и неугасващ огън в каменовъглен пласт. Беше може би на тридесет и пет или четиридесет години.

„Господи, влюбен съм — мислеше Майлс. — Брат Майлс те иска за Реформаторската армия“… После овладя мислите си. Тук и сега или щеше да спечели всичко, или всичко щеше да загуби, защото неговата схема и всички добродушни, шеговити закачки, словесни неправилни указания, чар, дебелоочие и глупост, които можеше да измисли, нямаше да са достатъчни, дори и подкрепени с голям тъжен поклон.

„Наранените искат власт, нищо друго; те мислят, че с нея ще се спасят от друго нараняване. Тази няма да се интересува от посланието на Сюгър… или най-малкото не още…“ Майлс пое дълбоко дъх.

— Мадам, аз съм тук да ти предложа командването на този лагер.

Тя погледна, сякаш беше открила нещо да пълзи по стените в тъмния ъгъл на тоалетната. Очите й се плъзнаха по голото му тяло. Майлс почувства следите от този поглед да горят от брадичката до върха на палците на краката му.

— Което ти държиш в джоба си, несъмнено — изръмжа тя. — Този лагер няма командване, мутант. Така че ти не можеш да ми го дадеш. Изхвърлете го извън нашия периметър, Беатрис! На парчета!

Той бързо се наведе и избегна червенокосата. По-късно щеше да си поговори за приказката за мутанта.

— Командването на този лагер ще го създам аз — увери я Майлс. — Обърни внимание, че аз предлагам власт, не отмъщение. Отмъщението е твърде скъп лукс. Командирите не могат да си го позволят.

Трис стана от постелката и се изправи, после се наведе, за да изравни лицето си с неговото, и изсъска:

— Много лошо, малко лайно. Ти почти ме заинтересова. Защото аз искам да отмъстя. На всеки мъж в този лагер.

— Значи сетаганданците са успели. Те са направили да забравиш кой е истинският ти враг.

— Кажи по-добре, че съм открила кой е истинският враг. Искаш ли да знаеш какво ни направиха те… нашите собствени другарчета…

— Сетаганданците искат вие да повярвате, че това — с махане на ръка той обхвана лагера — е нещо, което вие си правите един другиму. Като се биете помежду си, вие ставате техни марионетки. И през цялото време сетаганданците ви наблюдават и се наслаждават на вашето унижение.

Погледът й трепна само за миг. В тези хора беше почти болестно състояние да гледат във всички посоки — но не и нагоре към купола.

— Властта е по-добра от отмъщението — каза Майлс, без да трепне пред нейното студено като на змия, неподвижно лице, нито пред горящите като въглени очи. — Властта е нещо живо, чрез което човек може да хване бъдещето. Отмъщението е нещо мъртво, което се протяга от миналото да хване човека.

— А ти си един глупав смешник — прекъсна го тя, — протягащ се да хване онова, което става долу. Но сега аз те хванах. Това е власт. — Тя изви ръка и стисна юмрук под носа му, мускулите се свиваха и разпускаха. — Това е единствената власт, която съществува тук. Ти я нямаш и търсиш някой да ти пази задника. Но си сбъркал адреса.

— Не — извика Майлс и се почука по челото. — Това е власт. И аз я имам. Тя контролира това — той удари стиснатия си юмрук. — Хората могат да преместват планини, но идеите движат хората. Умовете могат да бъдат достигнати чрез телата… какъв е иначе смисълът на всичко това — той махна с ръка към лагера, — ако не да достигнат до умовете ви чрез вашите тела? Но властта действа и в двете посоки и отливът е по-силен от прилива.

Тя го гледаше.

— Когато сте позволили на сетаганданците да сведат вашата власт само до това — за по-голяма яснота той стисна нейния бицепс… беше като скала, покрита с кадифе, — сте им позволили да ви ограничат до най-слабата ваша част. И да ви победят.

— Те винаги печелят — отговори троснато тя и отблъсна ръката му. Майлс въздъхна облекчен, че не беше решила да я счупи. — Нищо от това, което вършим в този кръг, не може да доведе до успех. Каквото и да правим, ние си оставаме пленници. Те могат да ни спрат храната или проклетия въздух, или да ни смачкат на пюре. И времето е на тяхна страна. Ако ние се изпоколим да възстановим реда… нали това искаш да направим… единственото, което трябва да правят, е да чакат и отново да го разрушат. Ние сме бита карта. Пленени сме. Никой не е останал навън. Няма излизане оттук. Трябва да започнеш да свикваш с тази мисъл.

— Слушал съм тази песен и по-рано — каза Майлс. — Използвай главата си, жено! Ако са имали намерение да ви държат вечно, щяха да ви изгорят още в началото и да си спестят значителните разходи по издръжката на този лагер. Не. Те нямат намерение да ви държат вечно. Те искат вашите умове. Вие сте тук, защото бяхте най-добрите, най-умните, най-упоритите, най-силните, най-опасните за тях хора на Марилак. Потенциалните борци срещу окупацията ще се нуждаят от лидери. Планът на сетаганданците е да ви сломят и след това да ви върнат във вашия свят като малки обезсилени инфекции, предатели на собствения си народ.

— Когато е убито това — той докосна леко челото си, — тогава сетаганданците няма защо да се страхуват от това — той пипна с пръст нейния бицепс — и всички вие ще си тръгнете свободни. В един свят, чийто хоризонт ще ви обгражда като този купол и от който също така няма да можете да избягате. Войната не е свършила. Вие сте тук, защото сетаганданците все още очакват човека, който предаде Фалоу Кор.

Майлс си помисли за момент, че тя може да го убие, да го удуши на място. И че сигурно ще го направи, за да не може да види сълзите й.

Тя възстанови защитното си болезнено напрежение с мятане на глава и глътка въздух.

— Ако казаното от теб е вярно, предлаганият от теб път ще ни отдалечи от свободата, вместо да ни приближи.

По дяволите, да не настъпиш специалист по логика! Нямаше нужда да го малтретира. Тя можеше да направи синтактичен и морфологичен разбор на казаното от него, ако й се оставеше. Но той не й се остави.

— Има разлика между пленник и роб. Никого от пленниците тук не смятам за роб. Теб също.

Тя замълча, загледа го през полузатворените си очи и несъзнателно прехапа долната си устна.

— Странен тип си ти — каза най-после тя. — Защо казваш „вие“, а не „ние“?

Майлс вдигна небрежно рамене. По дяволите… той бързо се замисли върху казаното… Беше права, така беше казвал. Беше вървял по ръба. Можеше обаче да се възползва от грешката.

— Приличам ли ти на човек от военната върхушка на Марилак? Аз съм външен човек, уловен в свят, който не съм направил. Пътник… поклонник… просто минавах оттук. Питай Сюгър.

Тя изръмжа.

— Онзи глупак.

— Не се отнасяй с недоверие към Сюгър. Той има за теб послание. Аз го намирам за вълнуващо.

— Чувала съм за него. За мен то е досадно… И така, какво искаш? И не ми казвай, че не искаш нищо, защото няма да ти повярвам. Честно казано, аз смятам, че ти се стремиш да обсебиш командването на лагера, а аз нямам желание да подложа гръб, за да се домогнеш до него.

Сега тя мислеше бързо и конструктивно, фактически мисълта й следваше насока различна от тази да го изхвърли на парчета извън периметъра. Стана му по-топло…

— Искам да бъда твой духовен съветник. Аз не искам… всъщност не мога да… командвам. Мога само да давам съвети.

Трябва да имаше нещо в термина „съветник“, което съвпада с някаква стара нейна асоциация. Неочаквано тя отвори широко очи. Той беше толкова близко до нея, че видя как зениците й се разшириха. Тя се наведе напред и показалецът й проследи слабите вдлъбнатинки върху лицето му покрай носа, причинени от проводниците в космическия военен шлем. Тя отново се изправи и двата й пръста погалиха дълбоките постоянни следи покрай собствения й нос.

— Какъв каза, че си бил?

— Писар. Записвах новобранци — отговори твърдо Майлс.

— Аз… разбирам.

Следите, които видя върху лицето му, ясно показваха, че той много често и продължително е носил бойно снаряжение, а това съвсем не съответстваше на задълженията на един писар в тила. Следователно може би се беше разкрил. Тя седна на постелката и му посочи другия край.

— Седни, свещенико. И продължавай.

* * *

Сюгър спеше дълбоко. Майлс го потупа по рамото.

— Събуди се, Сюгър, пристигнахме.

Сюгър изхърка и се събуди.

— Господи, изпуснал съм кафето. Я! — Сюгър замига към Майлс. — Ама ти още ли си цял?

— За малко да не съм. Но дрехите… сега, когато се намерихме, трябва ли да продължаваме да ходим голи? Достатъчно ли е изпълнено пророчеството?

— Хм!

— Можем ли вече да се облечем? — повтори търпеливо Майлс.

— Ами… не зная. Предполагам, че ако трябваше да сме облечени, щяха да ни дадат дрехи.

Майлс кимна и посочи.

— Погледни. Дадени са ни.

Беатрис стоеше на няколко метра от тях с вързоп дрехи под мишница и подчертано скучно изражение.

— Вие, глупаци, искате ли тези дрехи, или не ги искате? Връщам се!

— Ти си ги убедил да ти дадат дрехи? — прошепна изненадано Сюгър.

— Не аз, ние, Сюгър, ние. — Майлс посочи Беатрис. — Мисля, че тя е права.

Беатрис хвърли дрехите към тях, обърна се и се отдалечи.

— Благодаря — извика Майлс и взе вързопа. Два комплекта сиви пижами — една малка и една голяма. Наложи се Майлс да завие крачолите, за да не ги застъпва. Бяха мръсни и миришеха на стара пот. „Вероятно са свалени от мъртъвци“ — помисли си Майлс. Сюгър се облече и заопипва учудено сивата тъкан.

— Дадоха ни дрехи. Дадоха ни — мърмореше той. — Как ги накара?

— Дадоха ни всичко, Сюгър. Хайде, трябва пак да говорим с Оливър. — Майлс затегли решително Сюгър. — Чудя се колко ли време ще мине до раздаването на храна този път? Два пъти на всеки двадесет и четири часа, разбира се, но няма да се изненадам, ако е през различни интервали, за да увеличат дезориентацията във времето… В края на краищата това е единственият начин за измерване на времето тук…

Някакво движение ангажира вниманието на Майлс. Един мъж тичаше. Не приличаше на обикновено бягство от враждебна група. Просто тичаше навел глава, босите му крака шляпаха в калта в припрян ритъм. Тичаше по периметъра с изключение на границата на женската група, която заобиколи. Тичаше и плачеше.

— Какво е това? — попита Майлс и кимна към приближаващата се фигура.

Сюгър вдигна рамене.

— Случва се понякога. Когато човек повече не може да стои на едно място. Веднъж видях един да тича, докато падна мъртъв. Обикаляше в кръг…

— Този мъж тича към нас — реши Майлс.

— След секунда ще побегне от нас…

— Тогава ми помогни да го хванем.

Майлс го удари ниско, Сюгър високо. Сюгър седна на гърдите му. Майлс на дясната му ръка. Трябва да е бил съвсем млад, когато са го пленили… може би е скрил възрастта си при постъпване във войската… защото дори сега имаше момчешко лице. Той пое дъх, разкъсван от ридания, и го изпусна сред порой от ругатни. После се поуспокои.

Майлс се наведе и състрадателно му се усмихна.

— Ти командос ли си, момче?

— Да… — Младежът извъртя очи надясно, после наляво, но не видя никой да му идва на помощ.

— А твоите приятели? И те ли са командоси?

— Най-добрите — потвърди младежът, може би тайно обхванат от подозрение, че е попаднал в ръцете на някой по-луд и от него. — По-добре ме пусни, мутант, защото те ще те разкъсат.

— Искам да поканя теб и твоите приятели да постъпите в един голям отряд — каза Майлс. — Довечера ще го създадем. Това е ис-то-ри-чес-ко събитие. Можеш ли да намериш сержант Оливър от бившата 14-а командос-дивизия?

— Мога…

— Добре, събери приятелите си и му се представете. Най-добре е да си запазите място на борда на неговия са-мо-лет сега, щото ако не го направите, ще останете. Реформаторската армия тръгва сега. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна задъхан младежът, още повече че Сюгър за по-голяма убедителност го натисна с юмрук в слънчевия сплит.

— Кажи му, че те изпраща брат Майлс — извика Майлс подир младежа, когато го пуснаха. — И не забравяй, че не можеш да се скриеш. Ако не отидеш, ще изпратя космически командоси да те намерят.

Сюгър отръска новополучените си дрехи.

— Мислиш ли, че ще отиде?

Майлс се усмихна.

— Или се биеш, или бягаш. Средно положение няма.

* * *

Накрая имаха не двадесет, а двеста души. Оливър беше събрал четиридесет и пет. Момчето доведе осемнадесет. Проявите на ред и активност около тях възбудиха любопитството на останалите… всеки дошъл в групата трябваше само да попита: „Какво става?“, за да бъде привлечен и веднага произведен в чин ефрейтор. А когато бойците на Оливър с маршова стъпка отидоха до границата на женската група… и бяха допуснати отвъд нея, интересът на гледащите прерастна в треска. И моментално се появиха седемдесет и пет нови доброволци.

— Знаеш ли какво става? — попита Майлс един, докато извършваше кратка проверка и го изпрати в една от четиринадесетте групи.

— Не — призна мъжът. И махна нетърпеливо с ръка към центъра на женската група. — Но искам да отида там, където отиват те…

Когато станаха двеста, Майлс преустанови приемането заради нарастващата нервност на Трис от това проникване през границите на женската група и бързото превръщане на учтивостта в коз във все още продължаващия дебат за стратегията. Трис искаше да раздели групата си по обичайния начин — половината за атака, половината за поддържане и охрана срещу нарушаване на границите. Майлс настояваше да се използват всички сили за атака.

— Ако спечелим, няма да има нужда от никаква охрана.

— Ами ако загубим?

Майлс понижи гласа си.

— Не бива да загубим. Трябва да използваме изненадата. Вярно, можем да отстъпим… да се прегрупираме… отново да опитаме… аз например съм готов… не, принуден… да се опитвам, докато не ме убият. Но ако не спечелим още от първия път, те ще знаят какво сме намислили и ще имат време да изготвят собствена контрастратегия. Не понасям безизходните положения. Предпочитам да печеля войни, вместо да ги протакам.

Трис въздъхна изтощена, уморена, състарена.

— Много дълго съм била на война, разбираш ли? След известно време дори загубата на една война започва да изглежда за предпочитане, отколкото нейното продължаване.

Той почувства собствената му решимост да намалява, погълната във вихъра на същото мрачно съмнение. Майлс посочи нагоре и снижи гласа си до шепот:

— Но сигурно не от онези копелета.

Трис погледна нагоре. Изправи рамене.

— Не. Не от онези… — Трис пое дълбоко дъх. — Добре, свещенико. Ще имаш цялата група. Но само веднъж…

Завършил прегледа на групите, Оливър се върна и клекна до тях.

— Предадох им заповедите. Колко души даде Трис за всяка група?

— Комендант Трис — бързо го коригира Майлс, когато видя, че тя смръщи вежди. — Цялата команда. Всички, които са на крака, ще участват.

Оливър направи бърза сметка в калта, като използваше пръста си за молив.

— С това във всяка група ще имаме около петдесет… трябва да са достатъчни… всъщност дали да не направим двадесет групи? Това ще ускори разпределението, когато построим редиците. Може да се окаже от решаващо значение.

— Не — бързо го прекъсна Майлс, когато Трис започна да кима в знак на съгласие. — Трябва да са четиринадесет. Четиринадесет бойни групи правят четиринадесет редици за четиринадесет купа с плъхови блокчета. Четиринадесет е… теологически важно число — добави той, когато го погледнаха, изпълнени със съмнение.

— Защо? — попита Трис.

— Заради четиринадесетте апостоли — изпя Майлс и кръстоса набожно ръце на гърдите си.

Трис вдигна рамене. Сюгър се почеса по главата, понечи да каже нещо… Майлс го стрелна със злобен поглед и той замълча.

Оливър го погледна внимателно и каза само:

— Хм.

Но не възрази.

* * *

Последва чакането. Майлс престана да се тревожи за най-голямото си опасение — че сетаганданците ще вкарат следващия куп храна много рано, преди да са извършили подготовката… и започна да се безпокои за следващото — че това ще стане много късно, когато ще е изгубил контрола над войниците си и те ще се разпръснат, обхванати от скука и обезкуражени. Чувстваше се като човек, който води коза, завързана с въже от вода. Невещественият характер на идеята му никога не му бе изглеждал по-очевиден.

Оливър го хвана за рамото и посочи.

— Ето го, пристига…

Сравнително недалеч от тях стената на купола започна да се издува навътре.

Моментът беше идеален. Бойците бяха в максимална готовност. Прекалено идеален… сетаганданците бяха наблюдавали всичко и сигурно нямаше да пропуснат възможността да направят живота на пленниците още по-тежък. Ако купът с храна не беше се появил рано, трябваше да се появи късно. Или…

— Чакайте! Чакайте! Чакайте моята заповед!

Групите трепнаха, привлечени от очакваната цел. Но Оливър беше подбрал добре командирите им… те чакаха и техните групи чакаха и гледаха към Оливър. Нали бяха били войници, свикнали да изпълняват заповеди. Оливър вдигна поглед към Трис. До нея стоеше нейният лейтенант, Беатрис. Трис гледаше гневно Майлс.

— Това пък какво е? Ще загубим предимството си… — започна тя, когато хората от целия лагер масово хукнаха към издутината.

— Ако греша — изстена Майлс, — ще се самоубия… по дяволите, чакайте! Само по моя заповед. Не мога да видя… Сюгър, вдигни ме… — Той се качи на раменете на мършавия Сюгър и загледа към издутината. До ушите му достигнаха първите далечни викове на разочарование. Майлс енергично завъртя глава. Какво преплитане на интереси… ако сетаганданците знаеха, а той знаеше, че те знаят, и те знаеха, че той знае, че те знаят, и… Майлс видя на срещуположната на първата страна да се появява втора подутина и прекъсна това безсмислено вътрешно ломотене.

Той протегна ръка и посочи натам като човек, който хвърля зар.

— Там! Там! Бегом, бегом ви казвам!

Трис разбра, погледна го стресната и с уважение, обърна се и се втурна с два пъти по-голяма скорост от основната маса войници. Майлс слезе от гърба на Сюгър и закуцука подир тях.

Чу как настъпващата сива човешка маса се удари в отсрещната стена на купола и тръгна обратно. Погледна през рамо. Почувства се като човек, който се опитва да изпревари приливна вълна. Тихо изхленчи и забърза.

Още една възможност за човешка грешка… не! Неговите спринтиращи групи достигнаха купа и купът наистина беше там. Те вече бяха започнали да разпределят блокчетата на купчинки покрай периметъра на купола, поддържащите войници ги обградиха със стена от тела. Сетаганданците бяха излъгали себе си. Този път.

Майлс беше свален от командирския наблюдателен пост до нивото на земния червей. И изведнъж приливната вълна го заля. Някой го бутна отзад и той зари лице в калта. Стори му се, че позна гърба на грубиянина Пит, който го прескочи, но не беше сигурен… Пит нямаше да го прескочи, той щеше да стъпи върху него. Сюгър го издърпа за лявата ръка и Майлс потисна надигащия се стон. Вече достатъчно беше хленчил.

Позна тичащото момче, придружавано от друг грубиян. Майлс мина покрай него и му припомни:

— Ти трябва да викаш: „Подредете се!“, „Не се блъскайте като говеда!“… — После промърмори: — В боя сигналите винаги се видоизменят… Винаги…

До него се появи Беатрис. Майлс моментално се прилепи към нея. Тя имаше свободно лично пространство, собствен частен периметър, охраняван от самата нея. Докато я наблюдаваше, Беатрис заби жестоко лакът в нечие лице. „Ако аз опитам това — завистливо си помисли Майлс, — не само ще си счупя лакътя, но другият дори няма да го забележи.“ Докато размишляваше така, видя, че лицето му… е изправено пред, не, не точно лицето… пред червенокосата. С големи усилия потисна желанието да се сгуши доволен в меката сива тъкан в долната част на тялото й и да обясни, че и двете му ръце са счупени. Вдигна очи и я погледна в лицето.

— Хайде — каза тя и го помъкна през тълпата. Намаляваше ли нивото на шума? Живата стена на собствените му войници се разтвори достатъчно, за да могат да минат.

Бяха близко до мястото, където се раздаваше храната. Организацията функционираше, слава Богу, още функционираше. Четиридесетте групи бяха застанали много близко до стената на купола… но това можеше да се коригира следващия път… живата верига от войници пускаше гладните молители един по един. Помощниците с максимална бързина насочваха вече получилите дажбата си пленници зад стената от хора в постоянен поток, който се оттичаше назад в края на тълпата. Оливър беше разположил най-силните си хора да работят на двойки и те патрулираха покрай изходящия поток от пленници. И се грижеха плъховото блокче да не бъде отнето от никого със сила.

Беше минало много време, откакто никой тук не бе имал възможност да стане герой. Не малко от новоназначените полицаи приемаха назначението си с ентусиазъм… Майлс разпозна един от онези, които го бяха били — лежеше в краката на двама полицаи с размазано лице. Той си спомни поставената цел и се опита да не се опиянява от звуците от удари с юмруци.

Майлс, Беатрис и Сюгър спираха пленниците, които се опитваха отново да се наредят на опашката.

Трис строго контролираше купчините и реда пред тях. Майлс се поздрави за идеята да възложи раздаването на храната на жените. Беше разчитал на дълбок емоционален резонанс. Не малко от пленниците дори промърморваха овчедушно „благодаря“, когато им бутаха в ръце плъховото блокче.

„Ах! — Майлс вдигна очи нагоре към мълчаливия купол. — Вече няма да имате монопол върху психологическата война, мръсни копелета. Ще ви накараме да си повърнете червата…“

Някакъв спор край една от купчините прекъсна размишленията му. Майлс видя Пит, раздразнено стисна устни и закуца припряно натам.

Изглежда, Пит се беше отплатил за плъховото блокче не с „благодаря“, а със злобно хилене, подигравки и неприлични забележки. Три жени, които го бяха чули, се опитваха безуспешно да го прогонят. Той обаче беше едър и мускулест и не се свенеше да се бие с жени. Удари в бедрото едната — не много по-висока от Майлс — и тя падна. Междувременно редицата се разкъса и спокойният цивилизован поток от хора, които чакаха да си получат дажбата, се разбърка. Майлс тихо изруга.

— Ти, ти, ти… и ти — посочи Майлс. — Хванете този човек и го изнесете… до стената на купола…

Определените от Майлс не бяха много доволни от получената задача, но Трис и Беатрис се обединиха и проведоха атаката по-умело. Пит беше хванат и отвлечен зад редиците. След като се увери, че разпределянето на храната се нормализира, Майлс насочи вниманието си към групата около Пит. Оливър и Сюгър се присъединиха към него.

— Ще му откъсна топките на това копеле — казваше Трис. — Аз командвам…

— Военно отделение — прекъсна я Майлс. — Ако този човек е обвинен в нарушаване на реда, трябва да бъде изправен пред военен съд.

— Той е изнасилвач и убиец — отвърна с леден глас тя. — Малко е да бъде екзекутиран. Трябва да умре бавно и мъчително.

Майлс дръпна Сюгър настрана.

— Изкушаващо е, но аз наистина се страхувам да й го предадем точно сега. И все пак… наистина съм разтревожен. Защо Трис иска да се разправи с Пит?

Сюгър го погледна почтително.

— Мисля, че си прав. Виждаш ли, той е… той е прекалено виновен.

— Ти! — извика Пит на Майлс. — Ти малък страхлив путьо… ти си мислиш, че тези жени могат да те защитят? — Той кимна към Трис и Беатрис. — Няма да им стигнат силите. Прогонихме ги по-напред и пак ще ги прогоним. Ние нямаше да изгубим проклетата война, ако имахме истински войници… като бараярците. Те не попълват армията си с путки и с путьовци. Те прогониха сетаганданците от своята планета…

— Не знам защо — изръмжа Майлс, — но се съмнявам, че си запознат с начина, по който бараярците са защитили своя свят през Първата сетаганданска война.

— Да не би Трис да те е направила благородна девица, мутанте? — присмя се в отговор Пит. — Не се иска много…

Пит продължи да говори несвързано. „Защо стоя тук и водя словесен двубой с този нещастник? — запита се Майлс. — Няма време. Да свършваме с този диспут.“

Той отстъпи назад и скръсти ръце.

— На никого ли не е идвало наум, че този мъж очевидно е сетагандански агент?

Пит млъкна и зяпна.

— Доказателството е ясно — повиши глас Майлс, така че всички наоколо да го чуят. — Той е подбудител, виновен за вашето разцепление. С пример и с коварство е подкупил честните войници около себе си, настроил ги е един срещу друг. Вие бяхте най-добрите от Марилак. Сетаганданците не вярват, че ще се примирите с предателството. Затова са засели семето на злото сред вас. За да са сигурни. И то е поникнало… доста добре. Вие никога не сте подозирали…

Оливър хвана ухото на Майлс и прошепна:

— Брат Майлс… аз познавам този човек. Той не е сетагандански агент. Той е боец от дивизията…

— Млъкни, Оливър! — изсъска Майлс и продължи да вика високо: — Разбира се, че е сетагандански агент. И през цялото време той ви е насочвал да работите срещу себе си.

„Където не съществува дявол — мислеше си Майлс, — може да се окаже целесъобразно да се измисли.“ Стомахът му гореше, лицето му изразяваше справедлив гняв. Той огледа лицата около себе си. Повечето бяха бели като неговото, макар и поради друга причина. Между тях се чу тихо шептене на изненада и гняв.

— Свалете му ризата и го сложете на земята по очи! — заповяда Майлс. — Сюгър, дай ми чашата си.

На очукания край на пластмасовата чаша стърчеше един ръб. Майлс клекна и задращи по гърба на Пит с големи букви:

СЕТАГАНД.

ШПИОНИН

Натискаше силно и безмилостно. Буквите се изпълниха с кръв. Пит пищеше, псуваше и се гърчеше.

Майлс се изправи разтреперан и задъхан — не само от физическото усилие.

— Сега му дайте блокчето и го махнете оттук!

Трис отвори уста да възрази, после я затвори. Не можеше да откъсне очи от гърба на Пит. После погледна изпълнена със съмнения към Майлс и попита:

— Наистина ли мислиш, че е сетагандански шпионин?

— Няма начин — присмя се Оливър. — Какъв, по дяволите, беше целият този цирк, брат Майлс?

— Не се съмнявам в обвиненията на Трис за неговите престъпления — отговори категорично Майлс. — И ти сигурно ги знаеш. Но не можех да го накажа за тях, без да предизвикам разцепление в лагера и с това да подкопая авторитета на Трис. Сега Трис и жените са отмъстени, без половината от мъжете да са настроени срещу тях. Ръцете на коменданта са чисти, престъпникът е наказан, а ние се отървахме от една постоянна заплаха, без да се налага да го държим затворен. А и ще бъде предупреждение за всички, които имат такива намерения. Както виждаш, Оливър, действа на всички нива.

Лицето на Оливър остана безизразно. Миг по-късно той отбеляза:

— Постъпи нечестно, брат Майлс.

— Не мога да си позволя да губя. — Майлс го стрелна изпод вежди. — Ти можеш ли?

Оливър стисна устни.

— Не.

Трис не каза нищо.

* * *

Майлс лично наблюдаваше раздаването на плъховите блокчета на всички, които бяха много болни или слаби, или изтощени, за да се наредят на опашката за храна.

Полковник Тримонт лежеше на постелката си свит, с празен поглед. Оливър коленичи и затвори втренчените му, невиждащи очи. Беше умрял само преди часове.

— Съжалявам — каза искрено Майлс. — Съжалявам, че дойдох толкова късно…

— Нищо… — каза Оливър. — Нищо…

Той се изправи, прехапа устна, поклати глава и млъкна. Майлс, Сюгър, Трис и Беатрис помогнаха на Оливър да пренесе тялото, постелката, чашата и всичко на бунището. Оливър пъхна плъховото блокче, което беше запазил, под ръката на мъртвеца. Отдалечиха се. Никой не се опита да окраде мъртвеца, макар че един друг вкочанен труп вече беше ограбен и лежеше гол.

Малко след това се препънаха в тялото на Пит. Вероятно беше удушен, но тялото беше така обезобразено, че синината около врата му не беше достатъчно сигурен признак за причината за смъртта.

Трис клекна до трупа, погледна към Майлс и бавно направи преоценка на неотдавнашните си думи.

— Мисля, че в края на краищата може би си прав за властта, дребосък.

— И за отмъщението?

— Мислех, че никога няма да го изпълня — въздъхна тя и погледна трупа. — Да… и за отмъщението.

— Благодаря. — Майлс подбутна тялото с крак. — Не допускай никаква грешка, Трис. Това може да се окаже пагубно за нас.

Майлс нареди на Сюгър да възложи на някой друг да изтегли тялото на Пит до бунището.

* * *

Веднага след раздаването на храната Майлс свика военен съвет: другарите и гробари на Тримонт, които беше започнал да смята като свой генерален щаб, и лидерите на четиринадесетте групи се събраха около него близко до границите на женската група. Майлс възбудено крачеше пред тях и буйно жестикулираше.

— Изказвам благодарност на лидерите на групите за отлично изпълнената задача и на сержант Оливър за техния подбор. С нейното довеждане до успешен край ние не само спечелихме предаността на по-голямата част от лагера, но и време. Оттук нататък всяко събиране за храна ще протича малко по-леко, малко по-гладко, да става практическо упражнение за истинския живот. И не допускайте никакви грешки. Това е военно упражнение. Ние отново сме във война. Вече измамихме сетаганданците и те нарушиха добре замислената си програма, направиха контраход. Ние действахме. Те противодействаха. Колкото и да ви се вижда странно, ние имаме предимството на инициативата. Сега започваме планирането на следващите стратегии. Искам да помислите какво е следващото предизвикателство, което можем да отправим към сетаганданците. — „Всъщност искам да мислите. Точка!“ — Край на проповедта… Комендант Трис, поемай командването! — Майлс се насили, отстъпи мястото на Трис, без да се интересува дали тя желае, или не, седна и кръстоса крака. Напомни си, че Трис е полеви, а не щабен офицер. Тя имаше по-голяма нужда от практика от него.

— Разбира се, сетаганданците могат пак да изпратят по-малко плъхови блокчета — започна тя. — Предполага се, че цялата тази бъркотия е започнала по този начин. — Тя погледна към Майлс, който й кимна окуражително. — Това означава, че трябва да започнем да броим хората, да разработваме строго разписание, предварително да изчисляваме древните порции. Ръководителите на всички групи трябва да си изберат интендант и двама счетоводители за двойна проверка.

— Един също толкова коварен ход, който сетаганданците могат да приложат — Майлс не можа да се сдържи да не го изтъкне, — е да изпратят повече храна и да ни създадат интересен проблем със справедливото разпределение на допълнителните количества. Ако бях на твое място, щях да помисля и за тази възможност. — Той се усмихна мило на Трис.

Тя го погледна, вдигна вежди и продължи.

— Могат да подадат храната на няколко места, с което да затруднят строгия контрол на разпределението. Има ли и други мръсни трикове, които можем да очакваме? — Трис пак погледна към Майлс.

Един от лидерите на група колебливо вдигна ръка.

— Вижте… сетаганданците слушат всичко, което говорим тук. Не им ли помагаме, като им разкриваме нашите планове?

Майлс се надигна да отговори на въпроса високо и ясно.

— Разбира се, че ни слушат. Ние възбудихме тяхното внимание. — Той направи неприличен жест към купола. — Нека слушат. Всеки ход, който правят, е съобщение отвън, сянка, отбелязваща тяхната форма, информация за тях. И ние ще я използваме.

— Да предположим — започна още по-нерешително друг лидер на група, — че сетаганданците отново ни прекъснат въздуха? Трайно?

— Тогава — каза спокойно Майлс, — ще загубят трудно извоюваната си позиция пред Междузвездния комитет за съдебно право. Напоследък те постигнаха пропаганден успех, особено откакто ние, поради затрудненията, които изживяваме, не можем да се грижим както трябва за нашите войски, да не говорим за техните пленници. Сетаганданците твърдят, че разделят имперското управление с нас от културна щедрост, и претендират, че това било свидетелство за тяхната по-висока цивилизация…

Пленниците с подигравателен присмех и освиркване посрещнаха това твърдение. Майлс се усмихна и продължи:

— Смъртността в този лагер е толкова необичайно висока, че привлече вниманието на Междузвездния комитет за съдебно право. Досега сетаганданците успяха да я обяснят пред три отделни проверки, проведени от Междузвездния комитет за съдебно право, но 100% смъртност ще бъде прекалено висока, за да може да се обясни. — През унесените слушатели премина вълна на съгласие и сдържан гняв.

Майлс отново седна. Оливър се наведе към него и му прошепна.

— Как, по дяволите, си се добрал до цялата тази информация?

Майлс се усмихна самодоволно.

— Убедително ли звучи? Радвам се.

— Ти нямаш никакви задръжки, нали?

— Не и когато въпросът е на живот и смърт.

Трис със своите лидери прекара следващите два часа в разработване на сценарии с диаграми на потоците при раздаване на храна и тактическите решения при всеки сценарий. След като привършиха, лидерите отидоха да ги разяснят на своите подчинени, а Оливър и неговият екип — на допълнителните помощници.

Трис спря пред Майлс, който беше отстъпил пред умората през втория час и сега лежеше в калта, гледаше малко безучастно към купола и се опитваше да държи очите си отворени. Не беше спал ден и половина преди да влезе в това място и не беше сигурен колко време беше минало оттогава.

— Сетих се за още един сценарий — каза Трис. — Какво ще правим, ако те не предприемат изобщо нищо? Не направят нищо, не променят нищо?

Майлс сънено се усмихна.

— Това изглежда най-вероятно. Опитът за двойна игра при последното раздаване на храна беше гаф от тяхна страна, поне според мен.

— Но при отсъствие на враг колко дълго можем да претендираме, че сме организирана армия? — попита тя. — Ти ни измъкна от калта за тази роля. Когато тя свърши, какво ще последва?

Майлс се обърна настрана, потънал в чудновати и неясни мисли, примамен за един еротичен сън от висока и агресивна червенокоса. Прозявка разчекна лицето му.

— Ще се молим за чудо. Напомни ми да обсъдим чудесата по-късно… заедно…

Почти се събуди веднъж, когато някой пъхна под него постелка. Усмихна се на Беатрис със сънена усмивка.

— Луд мутант — озъби му се тя и грубо го обърна на постелката. — Не мисли, че идеята беше моя.

— Сюгър — промърмори насън Майлс. — Мисля, че тя ме харесва. — И се обърна и продължи да сънува, че държи в прегръдката си Беатрис.

* * *

За изненада на Майлс неговият анализ се оказа прав. Сетаганданците се върнаха към първоначалната си програма за плъховите блокчета въпреки вътрешните размествания на пленниците. Майлс не беше сигурен, че това му харесва. Вярно, то му даде богата възможност да подобрят схемата за разпределение. Но някаква промяна в реакцията на купола щеше да насочи вниманието на затворниците навън, щеше да премахне скуката от живота им. В крайна сметка Трис май щеше да се окаже права.

— Мразя враг, който не прави грешки — промърмори раздразнен Майлс и насочи усилията си към събития, които можеше да контролира.

Започна да изчислява необходимото време за разпределение на храната, а след това да го намалява.

— Божествено упражнение — съобщи Майлс, когато изчисли, че неговите четиринадесет интенданта ще могат да раздават по 200 плъхови блокчета наведнъж с тридесет минути прекъсвания между отделните групи.

— Това е промяна на темпото — обясни той на Трис. — Ако не можем да накараме сетаганданците да извършат някаква промяна, ще трябва ние самите да я направим.

Накрая установи и точния брой на оцелелите пленници. Майлс беше навсякъде, увещаваше, подканваше, подтикваше, ограничаваше.

— Ако наистина искаш раздаването на храна да става по-бързо, направи повече групи — предложи Оливър. — И стига с тия апостоли.

— Не богохулствай — смъмри го Майлс и подкани групите за раздаване на храна да разнесат купчинките с плъхови блокчета на равни разстояния около периметъра.

В края на деветнадесетото раздаване на храна от влизането му в лагера Майлс прецени, че неговата система за разпределяне е завършена и теологически правилна. При два пъти раздаване на храна „дневно“, той беше в лагера от девет дни.

— Готов съм — разбра той и изстена: — И е много рано!

— Оплакваш се, защото няма повече какво да покоряваш на волята си? — подхвърли Трис със саркастична усмивка.

При двадесет и второто раздаване на храна системата все още работеше добре, но Майлс беше започнал да става раздразнителен.

— Добре дошъл от далечно плаване — каза сухо Беатрис. — По-добре е да намалиш темпото, брат Майлс. Ако това, което казва Трис, е вярно, заради теб ще останем тук много по-дълго. Ще се опитам да го запомня и да ти благодаря както подобава някой път. — Тя се усмихна язвително, а Майлс благоразумно си „спомни“ за нещо, което трябваше да свърши в другия край на лагера.

„Права е“ — помисли си потиснат Майлс. Повечето пленници брояха прекараното тук време не в дни и седмици, а в месеци и години. Той самият вероятно би ломотил глупости, ако бе прекарал дори време, което за повечето от тях щеше да изглежда само един миг. Майлс се питаше мрачно каква форма на лудост щеше да го обземе. Дали щеше да си представя, че е… да речем… завоевател на Комар? Или щеше да е потиснат като Тримонт, свил се в себе си, докато се превърне в никой, в един вид човешка черна дупка?

Чудеса. През цялата история на човечеството е имало лидери, които са грешали с избора на времето за решителната битка, които са чакали апотеоза, както никога не е идвал. Техните по-сетнешни животи обикновено са белязани с неизвестност и проблеми с пиенето. Тук обаче нямаше нищо за пиене. А точно сега Майлс искаше шест двойни. Макар че пиенето не му понасяше.

* * *

При всяко извикване за храна Майлс започна да обикаля по периметъра на купола отчасти да контролира раздаването на блокчетата или най-малкото да си дава вид, че го контролира, отчасти да изразходва неприятната натрупана нервна енергия. Все по-трудно му беше да спи. След раздаването на храна в лагера настъпваше спокойствие. Но през последните два дни потушаваните от избраните за поддържане на реда помощници юмручни боеве нараснаха. Самите помощници започнаха да прибягват към насилие, ходеха важно, перчеха се. Фази на луната. Кой може да се противопостави на тези фази?

— Не бързай толкова де, Майлс — оплака се Сюгър, който вървеше с него.

— Извинявай. — Майлс намали темпото, излезе от самовглъбението си и се огледа. От лявата му страна ярко светещият глобус сякаш пулсираше в такт с някакъв неспирен звук извън слуховия обхват. От дясната цареше тишина. Повечето хора в групите седяха. Нямаше голяма видима промяна от деня на пристигането му. Може би напрежението беше малко понамаляло, може би се полагаха повече грижи за ранените и болните. Лунни фази! Майлс се отърси от обзелото го безпокойство и приятелски се усмихна на Сюгър.

— Получи ли други положителни реакции от проповедите си тези дни? — попита Майлс.

— Е… вече никой не се опитва да ме бие — отговори Сюгър. — Но и не съм проповядвал толкова много, тъй като бях зает с раздаването на храна и други задължения. Освен това сега имаме и помощници. Трудно е да се каже.

— Ще продължиш ли с проповедите?

— О, да. — Сюгър замълча. — Виждал съм и по-лоши места от това, разбираш. Веднъж като дете бях в един миньорски лагер. Неочаквано откриха диаманти. И вместо да създадат една голяма компания или правителството да се заеме с разработката на находището, го разделиха на стотици и хиляди малки участъци, най-често около два квадратни метра. Миньорите копаеха на ръка с лопати и почистваха пепелта с метлички от пера… големите скъпоценни камъни са крехки, разбираш, при невнимателен удар се чупят… копаеха под лъчите на изгарящото слънце ден подир ден. Мнозина бяха с по-малко дрехи от нас сега. Повечето не се хранеха нито добре, нито редовно. Скъсваха си задниците от работа. Имаше много нещастни случаи, много повече болести от тук. Имаше и много боеве, но… Но те живееха за бъдещето. Доброволно изпълняваха най-невероятните подвизи на физическата издръжливост за поддържане на надежда. Бяха обзети от идея фикс. Те бяха като… е, ти много ми приличаш на тях. За нищо на света не искаха да се откажат. За една година с ръчни лопати превърнаха планината в бездна. Беше глупаво, но ми харесваше.

— Това място — Сюгър се огледа — просто ме превръща в страхлив досадник. — Дясната му ръка докосна парцаленото въже, завързано на китката му като гривна. — То лишава от бъдеще, то поглъща… то е като смърт, която в края на краищата е само формалност. Това е град на привидения, на самоубийства. Денят, в който престана да се опитвам да проповядвам, той ще ме погълне.

— Прав си — съгласи се Майлс. Наближаваха мястото, което той смяташе за най-далечна точка от тяхната обиколка, на противоположната страна на лагера на женската група, където, отвъд откритата вече за преминаване граница, Майлс и Сюгър държаха спалните си постелки.

Двама мъже, които се разхождаха на отсрещната страна, се съединиха с друга двойка със сиви пижами. Сякаш случайно и спонтанно отдясно на Майлс от постелките се надигнаха още трима. Той не можеше да е сигурен, без да обърне глава, но му се стори, че с периферното си зрение долавя и някакво движение зад себе си.

Приближаващите се четирима спряха на няколко метра пред тях. Майлс и Сюгър се колебаеха. Облечените в сиво мъже, всичките в различна степен по-големи от Майлс… та кой ли не беше?… се намръщиха. Майлс позна единия — беше го виждал в компанията на Пит. Не си направи труда да свали поглед от човека на Пит и да огледа другите. Беше сигурен, че поне един от тях също е от побойниците.

Най-лошото беше, че вината да ги притиснат до стената… ако можеше така да се нарече ситуацията… беше негова. Беше допуснал разходките му да протичат по неизменна ежедневна програма. Глупава, елементарна грешка! Нищо не го оправдаваше.

Помощникът на Пит пристъпи напред и се втренчи в Майлс с празни очи. „Не е на себе си — разбра Майлс. — Ако иска единствено да ме размаже на каша, би могъл да го направи и със завързани ръце.“ Човекът премяташе в ръце грижливо изплетено от парцали въже. За душене… нямаше да има нов бой. Този път щеше да бъде преднамерено убийство.

— Ти — каза прегракнало помощникът на Пит. — Отначало не те познах. Ти не си от нас. Никога не си бил. Мутант… сам се издаде. Не Пит, а ти си сетагандански шпионин! — Човекът скочи напред.

Майлс се отдръпна, поразен от яростта и проницателността на мъжа. По дяволите, той знаеше, че има сериозни основания да се справи с Пит по този начин, и все пак го смяташе за грешка, въпреки ефективността. Фалшивото обвинение беше нож с две остриета, опасно както за този, който борави с него, така и за жертвата… помощникът на Пит можеше дори да е повярвал, че обвинението е вярно… Майлс беше започнал лов на вещици. Поетичната справедливост беше в това, че Пит беше първата жертва, но къде щеше да свърши всичко? Нищо чудно, че напоследък сетаганданците не бяха се намесвали. Сигурно бяха изпопадали от столовете от смях, като бяха видели какво става… грешка подир грешка, и като връх на всичко сега той щеше да умре глупаво като паразит в ръцете на друг паразит в тази пълна с паразити дупка…

Сграбчиха го две яки ръце. Той се извиваше конвулсивно, риташе, но почти не можеше да достигне мъжа. До него Сюгър се въртеше, риташе, удряше, викаше с демонична енергия. Но му липсваше маса. На Майлс му липсваше и достъп, и маса. Все пак Сюгър успя за момент да накара нападателя да го пусне.

Сюгър замахна с лявата си ръка, но нападателят я хвана и стисна. Майлс трепва в очакване да чуе познатото приглушено пукване на чупещи се кости, но вместо това мъжът смъкна парцалената гривна от китката на Сюгър и викна подигравателно:

— Ей, Сюгър! Виж какво намерих!

Сюгър за миг отклони вниманието си от защитата на Майлс. Мъжът извади от парцала измачкано, окъсано парче хартия и го размаха във въздуха. Сюгър извика от изненада и понечи да се хвърли към него, но две други тела му препречиха пътя. Мъжът скъса хартията на две, след това се спря за момент, сякаш зачуден как да се отърве от нея… после неочаквано се усмихна, напъха парчетата в уста и задъвка. Сюгър изпищя.

— По дяволите! — изкрещя Майлс. — Нали искаше мен! Защо направи това… — И заби с всичка сила юмрук в самодоволно усмихващото се лице на най-близкия нападател.

Усети как костите на китката му се счупиха. Беше му писнало от тези негови кости, беше му писнало да изпитва отново и отново болка…

Сюгър крещеше и ридаеше и се опитваше да си вземе листа от мъжа, а той стоеше, дъвчеше и се хилеше. Сюгър беше изгубил Свещеното си писание, опитите му да спаси нещо от него оставаха безрезултатни. Беше като вятърна мелница без вятър. Майлс видя как Сюгър падна, после загуби интерес към всичко, освен към навитото около шията му въже. Успя да пъхне счупената си ръка между въжето и гърлото. Болка го прониза чак до рамото. Главата му се пръскаше от напрежение, очите му се премрежиха. Тъмновиолетови и жълти облаци се въртяха пред очите му. Една блестяща опашка от червена коса премина пред замъгленото му зрение…

После се намери на земята с кръв, чудесна кръв, пулсираща в изгладнелия му за кислород мозък. Болката беше силна, пареща, пулсираща. Лежеше. Не го интересуваше нищо друго. Щеше да е толкова хубаво да не трябва отново да става…

Студен и бял, и безличен проклетият купол се присмиваше на възвръщащото му се зрение. Майлс се изправи на колене и нервно се огледа. Беатрис, няколко помощници и няколко командоси от групата на Оливър гонеха из лагера мъжете, които бяха опитали да го убият. Вероятно беше изгубил съзнание само за секунди. Сюгър лежеше на земята на няколко метра от него.

Той изпълзя до Сюгър. Слабият човек лежеше свит, лицето му беше бледозелено и студено, и влажно, тялото му се разтърсваше от рефлекторни потрепвания. Не беше добре. Очевидно имаше сътресение на мозъка. Болният трябва да се държи затоплен и да му се приложи комбинирано лечение. Не, не комбинирано лечение. Майлс свали несръчно туниката си и го зави.

— Сюгър? Добре ли си? Беатрис преследва бандитите…

Сюгър го погледна и се усмихна, но усмивката му веднага помръкна от болка.

Беатрис се върна объркана и задъхана.

— Глупаци! — Трябват ви не телохранители, а кръводарители. — Беатрис коленичи до Майлс и прегледа Сюгър. Устните й изтъняха в бяла цепнатина. Тя погледна Майлс, очите й помръкнаха, бръчките между веждите й станаха по-дълбоки.

„Промених решението си — помисли си Майлс. — Недей да се грижиш за мен, Беатрис, недей да се грижиш вече за никого. Само ще страдаш. Отново и отново, и отново…“

— По-добре е да се върнеш в моята група — каза Беатрис.

— Сюгър не може да ходи.

Беатрис извика няколко души, които вдигнаха Сюгър и го понесоха към постелката му. „Така вдигнаха трупа на полковник Тримонт“ — помисли си Майлс и помоли:

— Намери доктор.

Беатрис се отдалечи и скоро се върна хванала здраво една ядосана по-стара жена.

— Вероятно има вътрешни наранявания — изръмжа лекарката. — Ако имах диагностичен апарат, можех да кажа точно какви. Имате ли такъв апарат? Той се нуждае от комбинирано лечение и кръвна плазма. Имате ли кръвна плазма? Мога да го разрежа и отново да го залепя. Ако имах операционна зала, щях да направя електронен шев. Щях да го изправя на крака за три дни. Не се хваля. Имате ли операционна зала? Нямате, нали? И престани да ме гледаш така. По-рано мислех, че съм лекарка. Тук разбрах, че съм само посредник между техниката и пациента. Сега, без техника, аз съм едно нищо.

— Какво можем да направим? — попита Майлс.

— Завийте го. След няколко дни или ще се оправи, или ще умре. Зависи кой орган е засегнат. Това е всичко. — Тя спря, застана със скръстени ръце и загледа Сюгър с омраза, сякаш нараняването му за нея лична обида. И сигурно наистина беше така. Бреме. Още един неуспех, разяждащ трудно спечелената гордост на лечителя. — Мисля, че ще умре — добави тя.

— И аз така мисля — призна Майлс.

— Тогава защо ме извикахте? — озъби се лекарката.

По-късно тя пак дойде със спална постелка и няколко парцала, помогна да ги сложат около Сюгър за допълнителна изолация и отново се отдалечи.

Трис докладва на Майлс:

— Арестувахме онези, които се опитаха да те убият. Какво да ги правим?

— Пуснете ги — каза уморено Майлс. — Те не са врагове.

— Адски си прав, не са! — съгласи се Трис.

— Във всеки случай, не са мои врагове. Те просто сбъркаха лицето. Аз просто минавам оттук.

— Събуди се, дребосък. Аз не споделям вярата на Оливър в твоето „чудо“. Ти не минаваш оттук. Това е последната ти спирка.

Майлс въздъхна.

— Започвам да мисля, че си права. — Той погледна Сюгър, който дишаше повърхностно и бързо, и клекна до него. — Почти сигурно е, че този път си права. Въпреки това… пусни ги.

— Защо? — извика разгневена тя.

— Защото аз казвам така. Защото те помолих. Ще трябва ли да падна на колене, за да ги пуснеш?

— Така ли поставяш въпроса! Не, не е нужно. Добре! — Тя се обърна, прекара ръце по остриганата си глава и промърмори нещо под нос.

* * *

Времето на безвремието премина. Сюгър лежеше на една страна и мълчеше. От време на време отваряше очи и гледаше, без да вижда. Майлс навлажняваше периодически устните му. Храната пристигна и беше раздадена без инциденти и без участието на Майлс. Беатрис намина и остави до тях две плъхови блокчета, погледна ги със строг неодобрителен поглед и високомерно се отдалечи.

Майлс анализираше грешките, които го бяха докарали до това положение, анализираше своя привиден гений като причина за смъртта на приятелите му. Макар че познаваше Сюгър само от две-три седмици, а не от години, той имаше лошото предчувствие, че ще понесе неговата смърт така тежко, както смъртта на сержант Ботари преди шест години. Вече знаеше от опит, че повторената болка прави човек да се страхува от нараняването повече, не по-малко, причинява смразяващ страх. Не отново, никога отново…

Лежеше по гръб и гледаше купола — бяло немигащо око на мъртъв бог. Бяха ли вече убитите от неуморните му мегаломански авантюри негови приятели повече, отколкото той знаеше? Беше точно в стила на сетаганданците да го оставят тук, без никой да знае за него, и от нарастващо съмнение и страх да полудее.

И изведнъж окото на бога мигна.

* * *

Майлс нервно запримига, отвори широко очи и се втренчи в купола, сякаш искаше с очите си да пробие дупка в него. Наистина ли беше мигнало? Не беше ли халюцинация? Щеше ли да ги пусне?

Отново мигна. Развълнуван, Майлс скочи.

Куполът се открехна. Мигновено вътре проникна наситена с мъгла и ситен дъжд, и целувка на студен влажен планетарна нощ. Нефилтрираният въздух на тази планета миришеше на развалени яйца. Непривичната тъмнина беше заслепяваща.

— СИГНАЛ ЗА ХРАНА! — извика Майлс с всичка сила.

И в същия миг блестящият пламък на бомбата, избухнала сред сградите край купола, озари всичко. Червена светлина освети долната страна на издигащия се нагоре облак отломки. Ракетни серии около лагера прогониха нощта, заглушиха незащитените уши. Майлс, който все още крещеше, не можеше да чуе собствения си глас. Ответен огън от земята раздра облаците, обагри ги в линии разноцветна светлина.

Заслепена от блясъците, Трис профуча покрай него. Майлс я хвана със здравата си ръка, заби пети да я спре, дръпна я да се наведе, за да може да извика в ухото й:

— Започва! Организирай четиринадесетте групи, заповядай им да подредят първите си блокове от двеста души и да чакат около периметъра. Намери Оливър, трябва да размърдаме помощниците, да накарат останалите да чакат реда си. Ако всичко стане както го правихме на упражненията, ще се измъкнем! — „Надявам се.“ — Но ако се струпат на совалките, както се струпваха при купчините с плъхови блокчета, няма да се спасят. Разбра ли ме?

— Никога не съм вярвала… не съм мислила… совалки?!

— Не мисли! Упражнявали сме го петдесет пъти. Просто да изпълнят упражнението, както при раздаване на храна. Да изпълнят упражнението!

— Мръсен малък негодник! — Тя махна с ръка — приличаше много на военен поздрав.

В небето над лагера изригна верига от пламъци и освети с мъртвешка светлина сцената долу. Лагерът кипеше като разровен мравуняк. Във всички посоки тичаха мъже и жени, всички викаха. Не беше точно по добре организирания ред, който Майлс очакваше… защо например неговите хора бяха избрали да извършат десанта нощем, а не денем? По-късно, след като им благодареше за акцията, щеше да ги върти на шиш за това…

— Беатрис! — викна Майлс. — Предай новината! Провеждаме упражнение по раздаване на храна. Но вместо плъхови блокчета всеки получава място за совалка. Накарай ги да разберат… никой да не се запилява в нощта, защото ще си пропусне полета. После се върни тук и остани при Сюгър. Не искам да се изгуби или да го стъпчат. Пази го, нали си полицай!

— Да не съм ти куче-пазач? Какви совалки?

Звукът, който долавяха напрегнатите уши на Майлс, най-после се извиси над врявата. Многотоналният, многостранен рев ставаше все по-силен и по-силен. И после те се спуснаха от оцветените в червено облаци като чудовищни бръмбари. Бронирани бойни десантни совалки. Две, три, шест… седем, осем… устните на Майлс се движеха, докато броеше. Тринадесет, четиринадесет. Боже Господи! Бяха успели да изкарат навреме цялата база №7.

Майлс посочи нагоре.

— Моите совалки.

Беатрис гледаше с отворена уста.

— Боже мой! Колко са красиви. — Той почти чуваше как умът й се губи в догадки. — Но те не са наши. Нито сетагандански. Кой, по дяволите…

Майлс се поклони.

— Това е платено политическо спасяване.

— Наемници?

— Е, ние не сме ужасни като стоножка в спален чувал. Подходящият тон на гласа е „Наемници!“, завършващо с радостно възклицание.

— Но…

— Върви, по дяволите! После ще говорим.

Тя вдигна примирително ръце и побягна.

Четиринадесетте групи заемаха почти правилни позиции. Совалките се спускаха, двигателите виеха… една подир друга совалките кацнаха в лагера.

Майлс се насили да отиде спокойно до най-близката — с темпо, отговарящо на сценария, в който беше заложил кръв и плът, и гордост през тези последни… три, четири?… седмици, за да избегне хаоса.

На рампата на совалката излязоха четирима напълно въоръжени командоси и заеха защитни позиции. Добре. Дори насочиха оръжията си в правилна посока — към пленниците, които бяха дошли да спасяват. Последва ги по-голям патрул командоси в пълно защитно облекло, които пренесоха преградния си огън в тъмнината към сетаганданските инсталации около купола. Трудно беше да се прецени коя посока е най-опасна… с продължаващата стрелба совалките създаваха голямо объркване сред сетаганданците.

Най-после дойде човекът, когото Майлс най-много желаеше да види — офицерът за свръзка.

— Насам, лейтенант Мурка!

Мурка го съгледа, заопипва апаратурата си и извика в микрофона:

— Комодор Тънг! Тук е! Намерих го!

Майлс грубо смъкна комуникационния шлем от главата на лейтенанта, който покорно се наведе, за да улесни кражбата, и с лявата си ръка го надяна на главата тъкмо навреме, за да чуе тънкия глас на Тънг:

— Добре! И, за Бога, постарай се този път да не го изгубиш, Мурка. Вържи го, ако трябва.

— Трябват ми моите хора! — извика Майлс в микрофона. — Спасихте ли вече Ели и Елена? Колко време ви отне?

— Да, сър, не, около два часа… ако имаме късмет — отговори Тънг. — Добре е, че сте отново на борда, адмирал Нейсмит.

— Ти казваше… Намерете Елена и Ели! Приоритет номер едно.

— Слушам. Край.

Майлс се обърна и видя, че ръководителят на групата за раздаване на кубчета в тази секция фактически е успял да поведе под строй първите двеста души и нареждаше на вторите сто да се строят и да чакат реда си. Чудесно. Пленниците се качваха един по един по рампата и минаваха през някакъв странен ръкав. Един наемник разцепваше гърба на всяка сива туника с вибрационен нож. Втори наемник стреляше в гърба с медицински стънер. Трети прекарваше ръчен хирургически трактор и грубо измъкваше кодирания под кожата сетагандански сериен номер, без да губи време за превръзка.

— Минавай напред и освобождавай мястото, минавай напред и освобождавай мястото, минавай напред и освобождавай мястото…

От ослепителния блясък и червените сенки се появи някогашният адютант на Майлс, капитан Торн, заедно с една жена хирург и… браво… един войник с дрехите и ботушите на Майлс в ръце. Майлс се хвърли да вземе ботушите, но докторката го хвана и…

— Ау! — изрева Майлс. — Не можа ли да изчакаш една секунда да подейства упойката от стънера? За какво е всичко това?

— Извинете, сър — каза неискрено тя. — И не се пипайте! Пръстите ви са мръсни. — Тя го превърза с пластмасов бинт — рангът си има своите привилегии. — Капитан Ботари-Джесек и командир Куин са научили, че в тези кодировки има капсулки с отрова, чиито липидни мембрани се поддържат от слабо магнитно поле, генерирано от сетаганданците в купола. Един час след излизане оттук мембраните започват да се разрушават и отровата излиза. Приблизително четири часа след това настъпва смърт… много мъчителна. Малка предпазна мярка срещу бягство, предполагам.

Майлс потрепери и каза тихо:

— Разбирам. — И добави по-високо: — Капитан Торн, обяви похвала… с най-високи почести… на командир Ели Куин и капитан Елена Ботари-Джесек. Я сложи малко упойка, докторе. — Майлс вдигна дясната си ръка пред лекарката.

— Пак ли? — промърмори тя. — Мислех, че сте си взели бележка… — Кратко облъчване с медицинския стънер и подутата ръка на Майлс изчезна напълно от сетивата му. Само очите му го уверяваха, че все още е на мястото си.

— А ще платят ли за тази разширена операция? — попита загрижено капитан Торн. — Започна като единичен светкавичен удар за измъкване на един човек… подходяща за специализирани малки ударни групи като нашата… а сега ангажира целия Дендарии флот. Проклетите пленници са два пъти повече от нас! Това го няма в договора. Ами ако нашият дългогодишен работодател откаже да приеме сметката?

— Няма да откаже — отвърна Майлс. — Имаш думата ми. Но… несъмнено ще трябва да я представя лично.

— Бог да им е на помощ — промърмори хирургът и се върна към изваждането на сетаганданските кодове от чакащите пленници.

Когато първата натоварена с пленници совалка затвори люковете и се понесе нагоре към черната мъгла, до Майлс се появи комодор Ки Тънг — тумбест евроазиатец на средна възраст в леко защитно облекло и каска с команден комуникационен канал. Совалките излитаха по реда на кацане, без да се изчакват. Като знаеше маниакалния страх на Тънг от сгъстен строй, Майлс разбра, че най-опасният им ограничаващ фактор е времето.

— Къде ще ги натоварят? — попита Майлс.

— Изпразнихме два товарни кораба. В трюма на всеки можем да натъпчем около пет хиляди. Полетът обратно ще бъде бърз и опасен. Ще трябва да кротуват и да дишат колкото се може по-малко.

— Какво ще използват сетаганданците, за да ни заловят?

— Точно сега едва ли нещо повече от няколко полицейски совалки. По-голямата част от локалния им космически военен контингент е от другата страна на тяхното слънце. Затова избрахме този момент за десант… С други думи, същият сценарий, както при първоначалния план за измъкване на полковник Тримонт.

— Само че умножен по коефициент десет хиляди. И трябва да ги вдигнем на… четири пъти, вместо на един — допълни Майлс.

— Да, но се получи следното — усмихна се Тънг. — Те разположиха лагерите за военнопленници на тази жалка планета така, че да не трябва да изпращат войска и снаряжение да ги охраняват… като разчитаха на голямото разстояние от Марилак, където засилиха военните действия, а след като хванаха и вас, половината от първоначалния състав на охраната беше изтеглен на други горещи места. Половината!

— Разчитали са на купола. — Майлс го погледна. — А лошите новини?

Тънг се усмихна кисело.

— Разполагаме само с два часа.

— Ау. Дори половината от тяхната флота в локалния космос е прекалено голяма за нас. И ще се върнат след два часа?

— Всъщност след час и четиридесет минути.

Майлс направи изчисленията наум и попита тихо:

— Ще можем ли да вдигнем и последния товар?

— Зависи колко бързо вдигнем първите три — отговори Тънг. Обикновено непроницаемото му лице сега беше още по-неразгадаемо и не издаваше нито надежда, нито страх.

„Което на свой ред зависи от това колко добре съм ги обучил…“ Станалото станало. Предстоеше онова, което имаше да се случи. Майлс насочи вниманието си към по-непосредствените задачи.

— Намери ли вече Ели и Елена?

— Изпратих три патрула да ги търсят.

Още не ги беше намерил. Стомахът на Майлс се сви на топка.

— Не бих се опитвал даже да разширя тази операция по време на нейното изпълнение, ако не знаех, че ме наблюдават и могат да преведат всички мои кодирани указания в заповеди.

— Могли са да ги разчетат? — учуди се Тънг. — Всъщност ние спорихме върху някои от техните интерпретации за вашия условен език по видеото.

Майлс се огледа.

— Разчели са ги… Имате ли видеозаписи на това? — И махна с ръка към лагера.

— Във всеки случай имаме на вас. Направо от мониторите на сетаганданците. Предаваха ги ежедневно. Много… хм… забавно, сър — добави иронично Тънг.

„На някои хора им доставя удоволствие да наблюдават как някой гълта голи охлюви“ — помисли си Майлс.

— Много опасно… Кога беше последната ти връзка с тях?

— Вчера. — Тънг го стисна за рамото и го спря. — Не можете да свършите работата по-добре от моите три патрула, сър, а пък аз нямам четвърти, та да го изпратя да ви търси.

— Да де. — Майлс разочаровано сви устни. Двамата му агенти, жизненоважната връзка между купола и Дендарии, ги нямаше. Сетаганданците разстрелваха шпионите с потискаща педантичност; обикновено след поредица разпити, които правеха смъртта да изглежда като спасение… Опита се да се успокои с логика. Ако се бяха провалили с прикритието си като сетагандански техници по мониторите и бяха подложени на разпит, Тънг щеше да дойде по-рано. Не го беше направил, следователно не са били разкрити. Разбира се, можеше да са убити от огъня на своите… Приятели! Той имаше твърде много приятели, за да запази разума си в тази умопомрачителна работа.

— Ти — Майлс взе дрехите си от мълчаливо чакащия войник, — иди ей там и намери една червенокоса дама, казва се Беатрис, и един ранен мъж — той е Сюгър. Доведи ги при мен. Внимателно го пренеси. Има вътрешни наранявания.

Войникът изкозирува и тръгна. Ах, отново имаше удоволствието да дава заповеди, без да трябва да ги прикрива с теологически аргументи. Майлс въздъхна. Изтощението, скрито от поддържаното от адреналина свръхсъзнание, чакаше да го погълне. Всички фактори… совалките, подборът на момента, приближаващият враг, разстоянието до отдалечаващата се точка на скок се въртяха в ума му с всички възможни комбинации. Малки промени в подбирането на момента в частност водеха до големи проблеми. Но той беше знаел, че ще е така, още когато започна. Истинско чудо бе, че стигнаха дотук. Не… той погледна към Тънг, към Торн… не е чудо, а изключителна инициативност и преданост на неговите хора. „Браво, браво…“

— Къде, по дяволите, е командния ми шлем? — попита Майлс.

— Казаха ни, че сте ранен, сър, и силно изтощен. Беше предвидено веднага да ви евакуираме.

— Адски нахално от страна на някого… — Майлс потисна гнева си. В този план нямаше място за момче за всичко. Обаче, ако беше с команден шлем, щеше да се изкуши да дава заповеди, а той не беше достатъчно запознат с операцията от гледна точка на флота си. Така че преглътна статута си на наблюдател без по-нататъшен коментар. Реши да изпълнява ролята на ариергард.

Ординарецът на Майлс с Беатрис и четирима пленници донесоха Сюгър на постелка и го оставиха до Майлс.

— Доведете хирурга! — заповяда Майлс. Войникът покорно изтича да я намери. Лекарката коленичи до намиращия се почти в безсъзнание Сюгър и махна кодировката от гърба му. Майлс чу успокояващото съскане на хипоспрея, почувства как му олеква и попита:

— Зле ли е?

— Не е добре — призна лекарката и погледна диагностичния апарат. — Разкъсан далак, стомашен кръвоизлив… по-добре е да отиде направо в хирургията на командирския кораб. Медик… — тя посочи с ръка към един Дендарии, който чакаше заедно с охраната за връщане на кораба, и го инструктира. Медикът уви Сюгър в тънко топлинно фолио.

— Ще се погрижа да бъде откаран в хирургията — обеща Майлс. Киселата мъгла се събра на капчици по косата му и проникна чак в костите му. Той потрепери, завидя за топлинното фолио на Сюгър.

Вниманието на Тънг неочаквано се насочи към някакво съобщение по комуникационната апаратура. Майлс, който беше му предал шлема с апаратурата на Мурка, за да може да продължи да изпълнява задълженията си, пристъпваше от крак на крак в очакване на новините. „Елена, Ели, дали не ви убих…“

Тънг говореше в микрофона.

— Добре. Браво. Докладвай на десантна площадка А7. — После превключи каналите. — Сим, Нот, върнете се в границите на площадката на вашата десантна совалка. Намериха ги.

Приклекнал, подпрял ръце на измръзналите си колене, тежко дишащ, Майлс попита:

— Ели и Елена? Добре ли са?

— Не са викали медик… вие сигурен ли сте, че нямате нужда от медицинска помощ? Позеленели сте.

— Добре съм. — Сърцето на Майлс се успокои. Той се изправи и погледна в изпълнените с въпрос очи на Беатрис. — Беатрис, моля те, иди да доведеш Трис и Оливър. Трябва да говоря с тях преди да излети следващата совалка.

Тя поклати укорително глава и отиде. Не отдаде чест. Но и не възрази. Майлс се почувства леко насърчен.

Ревът около купола стихна до единичен вой на стрелба от малокалибрени оръжия, човешки викове или някой неразгадаем усилен глас. В далечината горяха огньове, оранжево-червена светлина грееше в мъглата. Не мина без жертви… Сетаганданците щяха да побеснеят, когато преброят загубите си. Време бе да се махат. Майлс се опита да мисли за кодираната отрова като успокоително средство пред картината на сетаганданските чиновници и техници, смазани под горящите сгради, но изглежда, вместо да се неутрализират, двата кошмара взаимно се подсилваха.

Пристигнаха Трис и Оливър, и двамата съвсем освирепели. Беатрис застана до дясното рамо на Трис.

— Поздравявам ви — започна Майлс, преди те да могат да кажат нещо. Той имаше да каже много неща, но нямаше време. — Вие създадохте армия. — Той махна с ръка към подредените пленници… бивши пленници… разпределени в групи по совалки. Повечето бяха насядали на земята и мълчаливо чакаха. А може би сетаганданците им бяха имплантирали търпение? Нямаше значение.

— Временно затишие, според мен — каза Трис. — Ако обстановката се разгорещи, ако изгубим една или повече совалки, ако някой се паникьоса и настъпи паника…

— Предай на всички, които са склонни да се паникьосват, че могат да пътуват с мен, ако от това ще се чувстват по-добре. И… добре е да споменеш, че аз ще замина с последните — допълни Майлс.

— Е, това много ще ги успокои — усмихна се иронично Оливър.

— Във всеки случай ще им даде нещо, върху което да мислят — каза Трис.

— А сега ще ви дам нещо, върху което вие да мислите. Кой ще оглави новата съпротива на Марилак? Вие. Моят работодател ме нае да освободя полковник Тримонт, за да може да събере нова армия и да продължи борбата. Когато го намерих… той умираше. И трябваше да реша дали да следвам буквата на договора и да освободя един шизофреник или труп, или духа — тоест една цяла армия. Избрах последното. И се спрях на вас двамата. Вие сте длъжни да продължите работата на полковник Тримонт.

— Аз бях само полеви лейтенант — започна ужасена Трис, а Оливър побърза да добави:

— Аз пък съм кашик, не съм щабен офицер. Полковник Тримонт беше гений…

— Сега вие сте негови наследници. Аз ви казвам това. Огледайте се. Направих ли грешка в избора на моите подчинени?

След моментна тишина Трис промърмори:

— Очевидно не.

— Създайте свой щаб. Намерете гениални тактици, превъзходни техници и ги ангажирайте да работят за вас. Но движещата сила и решенията, и насоката трябва да бъдат ваши, изковани в тази дупка. Вие двамата никога няма да забравите това място и затова винаги ще знаете какво правите и защо го правите.

— И кога ще бъдем демобилизирани, брат Майлс? — попита тихо Оливър. — Моят договор изтече още по време на обсадата на Фалоу Кор. Ако бях някъде другаде, отдавна да съм се върнал у дома.

— Когато сетаганданската окупационна армия се измете от твоята улица.

— Чак тогава? Шансовете не са големи.

— Навремето шансовете на Бараяр са били още по-малки, но те са прогонили сетаганданците. Продължило е двадесет години и се е проляла повече кръв, отколкото сте видели двамата заедно през целия си живот, но са успели — увери ги Майлс.

Оливър изглеждаше впечатлен от този исторически прецедент, но Трис каза скептично:

— Бараяр е имал онези луди войници Вор. Смахнати хора, които са се хвърляли в бой, които са обичали да умират. Марилак просто няма такъв вид културна традиция. Ние сме цивилизовани… по-точно — бяхме някога…

— Нека ви разкажа за бараярските Вор — прекъсна я Майлс. — Умопобърканите, които са търсили славна смърт в битката, са я намерили много рано. Така бараярците бързо се очистили от глупаци. Оцелели онези, които се научили да се бият непримиримо и да оцеляват, за да се бият на следващия ден отново и да побеждават. За тях нищо не било по-важно от победата — нито удобствата, нито сигурността, нито семейството или приятелите, или безсмъртието на душите. Загиналите хора по дефиниция губят. Печелят оцелелите. Те не са били супермени, нито са били имунизирани срещу болката. Били са объркани, в неведение. И с по-малко от половината ресурси, които притежава сега Марилак, са спечелили. Когато си Вор — отклони се малко Майлс, — няма демобилизиране.

След минута тишина Трис каза:

— Но дори една патриотична доброволческа армия трябва да яде. И да има с какво да воюва. Ние няма да победим сетаганданците с храчки.

— По таен канал ще ви се изпраща финансова и военна помощ. Стига да има съпротивителни команди, които да я получават.

Трис измери Оливър на око. Беше развълнувана. Воят на първите завръщащи се совалки прониза мъглата. Тя каза тихо:

— А пък аз, сержант, мислех, че съм атеистка, а ти вярващ. Идваш ли с мен…

Оливър отпусна рамене. От тежестта на историята, разбра Майлс, не от пораженческо настроение, защото в очите му гореше същият силен огън като в очите на Трис.

— Идвам — промълви той.

Майлс улови погледа на Тънг.

— Как върви евакуирането?

Тънг тръсна глава, вдигна пръсти.

— Разтоварването горе става за около шест минути.

— Добре. — Майлс се обърна към Трис и Оливър. — Искам вие двамата да се изнесете горе с тази вълна в отделни совалки — по една на всеки боен кораб. Щом стигнете, започнете да разтоварвате хората си. Лейтенант Мурка ще ви съобщи задачите на вашите совалки… — Той посочи Мурка и ги отпрати.

Беатрис се бавеше.

— Аз съм склонна да се паникьосвам — каза тя на Майлс някак студено. Босите й крака заровиха пръсти в калта.

— Не ми трябва телохранител! — отвърна Майлс и се усмихна. — Виж, другите грижи за тялото…

Усмивката озари очите й преди да достигне до устата. „По-късно — обеща си Майлс. — По-късно ще направя да се смее и устата.“

Втората вълна совалки започна да излита, макар последните завръщащи се от първата вълна още да слизаха. Майлс се молеше всички сензори да са в изправност и да предават сигналите в непрогледната мъгла. Оттук нататък синхронизацията можеше още повече да се влоши. Мъглата се превърна в студен дъжд.

Сега фокусът на операцията бързо се стесняваше повече върху машините, бройките и определянето на точния момент и по-малко върху лоялността, хората и храбростта. „Един емоционално патологичен ум, лишен от любов и страх, може дори да го нарече удоволствие“ — помисли си Майлс. Той започна да пише цифри в калта, но тя бързо се превърна в тиня и написаното се изгуби.

— По дяволите! — изруга неочаквано Тънг. Въздухът пред лицето му се замъгли във вихрушка от постъпваща кодирана видеоинформация, очите му уверено я проследяваха. Дясната му ръка се вдигна, сякаш той се готвеше да смъкне каската и да я хвърли в калта. — Загубили сме две совалки от втората вълна.

„Кои две? — изкрещя наум Майлс. — Оливър, Трис…“ И се насили първият му въпрос да бъде:

— Как? — „Ако са се сблъскали една в друга, ще намеря стена и ще си блъскам главата в нея, докато не онемея…“

— Сетагандански изтребител разкъсал кордона ни. Отивал към транспортните ни совалки, извозващи войници, но ние сме го задържали. Почти навреме.

— Кои са двете совалки? Били ли са натоварени, или са се връщали празни?

Тънг движеше устни, но думите едва се чуваха.

— В7 се е връщала празна. А4 с пълен товар. Всички са загинали. Никой не е оцелял. Изтребителна совалка 5 от „Триумф“ е повредена от неприятелски огън. Пилотът се възстановява.

Не беше изгубил командирите си. Лично избраният от него и грижливо подготвян заместник на полковник Тримонт беше жив. Той отвори стиснатите си от болка очи и видя Беатрис, за която идентификационните номера на совалката не означаваха нищо, да очаква пояснения.

— Двеста души мъртви? — прошепна тя.

— Двеста и шест — коригира я Майлс. Лицата, имената, гласовете на шестимата Дендарии бяха пред очите му. Зад цифрата двеста също трябваше да има лица. Нали той беше планирал този свръхтовар.

— Случва се — промълви Беатрис.

— Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре. Такива неща се случват. Неизбежно. Аз не съм сълзлива, страхлива жена, която се огъва пред нещастията. — Тя замига, повдигна брадичка. — Дай ми… да правя нещо. Каквото и да е.

— Иди ей там при Пел и Лиант. Раздели останалите техни хора на групи по тридесет и трима и ги прибави към всяка от останалите групи за извозване с третата вълна совалки. Ще трябва да изпратим третата вълна претоварена. След това ми докладвай. Отивай веднага! Всеки момент ще пристигнат и останалите совалки.

— Слушам, сър — Беатрис козирува. Заради себе си, не заради него. Заради реда, организацията, заради единствения спасителен път. Той отвърна мрачно на поздрава.

— Совалките вече са претоварени — възрази Тънг, щом Беатрис се отдалечи достатъчно, за да не го чуе. — Ще летят с двеста тридесет и трима души, наредени на борда като тухли. И ще им трябва повече време да се натоварят тук и да се разтоварят горе.

— Да. Господи! — Майлс престана да пише цифри в калта. — Направи изчисленията на компютъра вместо мен, Ки. Сега не мога да кажа колко правят две по две. Колко далеч ще бъдем, когато пристигне главната сила на сетаганданците? Бъде максимално точен и без никакви резерви, моля.

Тънг издиктува в микрофона на шлема си бройки, разлики, скорости. Майлс следеше с четири очи всеки детайл. Тънг заключи мрачно.

— Пет совалки от последната вълна ще чакат да бъдат разтоварени, когато сетаганданците ще започнат да ни обстрелват.

Хиляда мъже и жени!

— Мога ли почтително да отбележа, сър, че е време да намалим нашите загуби? — добави Тънг.

— Можеш, комодоре.

— Първа възможност: максимална ефективност. В последната вълна отлитат само седем десантни совалки. Пет натоварени с пленници остават на земята. Отново ще бъдат пленени, но ще са живи. — На последното изречение гласът на Тънг прозвуча убедително.

— Има само един проблем, Ки. Аз не искам да остана тук.

— Вие ще напуснете с последната совалка, която ще излети. Между другото, казах ли ви вече на каква истински глупава демонстративна основа е построена тази схема?

— Красноречиво, с повдигане на вежди преди малко. А ти забеляза ли колко внимателно ме наблюдават останалите пленници? Виждал ли си някога котка, която се промъква към жив рак?

Тънг неспокойно се размърда, като си представи описаната от Майлс картина.

— Не си представям как ще оставя последните хиляда, а аз ще се евакуирам.

— При съществуващото положение те могат да не разберат, че след като вие излетите, няма да има други совалки.

— Значи ще ги оставим да ни чакат и няма да се върнем? — „Овцете ще вдигат нагоре глави, но няма да бъдат нахранени?…“

— Точно така.

— Как гледаш на тази възможност, Ки?

— Повдига ми се, но… помислете за другите девет хиляди. И за флота. Девет десети са много повече от нищо.

— Разбрах мисълта ти. Нека да преминем към втората възможност.

— Напускането на орбитата е изчислено на база на скоростта на най-бавния кораб, тоест на товарните.

— А „Триумф“ остава най-бързият?

— Безспорно.

— И най-добре въоръжен.

— Да. — Тънг прекрасно виждаше накъде бие Майлс.

— Добре, значи така. Първите седем совалки от последната вълна се прикрепват към транспортните кораби с хората и им придават допълнителна тяга. Извикваме петима от пилотите на изтребителите на „Триумф“, разрушаваме и изхвърляме техните самолети. Един е повреден, нали? На техните места към „Триумф“ се прикрепват последните пет от тези десантни совалки — бронята на „Триумф“ ще ги предпазва от огъня на пристигащите сетагандански кораби. Вкарваме пленниците в коридорите на „Триумф“, затваряме люковете на совалките и ускоряваме с всички сили.

— Допълнителната маса на хиляда души…

— Е по-малка от две десантни совалки. Изхвърляме ги и ги взривяваме, ако трябва да постигнем необходимото отношение маса/ускорение.

— Но ще бъдат ли достатъчни животоподдържащите системи за този жив свръхтовар?

— Кислородът ще е достатъчен за достигане до точката за скок пред космическия канал. След скока пленниците могат да бъдат разпределени по другите наши кораби.

— Тези бойни десантни совалки са съвсем нови — каза с болка Тънг. — И моите изтребители… пет от тях… разбирате ли колко трудно ще намерим средства за подмяната им? Трябва да…

— Помолих те да изчислиш времето, Ки, не разходите — каза Майлс през зъби. После добави тихо: — Ще ги мина към разходите за поддръжка.

— Някога да си чувал за преразход? — Тънг насочи вниманието си към шлема и предаде заповедите.

— Заминавай — каза Майлс. — Във всеки случай не можеш да пътуваш с мен, противоречи на правилника.

— Да ви имам правилника! — каза мрачно Тънг.

След отлитането на третата вълна останаха само около две хиляди пленника. Евакуирането отиваше към своя край. Въоръжените бойни патрули се връщаха от околните сетагандански инсталации и се отправяха към определените за кацане на совалки места. При опасно обръщане на операцията някой оцелял сетагандански офицер можеше да създаде достатъчна организация, за да попречи на тяхното оттегляне.

— Ще се видим на борда на „Триумф“ — каза Тънг.

* * *

Сега не оставаше нищо освен малко чакане. Бързане и чакане.

Всъщност имаше много малко време между заглъхването на бумтежа от третата вълна отлитащи совалки и пронизителния вой на пристигащата четвърта вълна. Марилаканците продължаваха да чакат подредени като при получаване на храна, дисциплината все още се спазваше. Разбира се, на никого не беше казано за малкия проблем с времето. Но нервните Дендарии патрули, които ги гонеха по рампите, поддържаха темпа на товарене. Ариергардът никога не е бил популярна позиция дори между побърканите екстремисти, които изографисват оръжията си с резки и си правят шеги с по-новите и по-фантастични начини за смазване на враговете.

Арената, която напускаха, беше тиха и тъмна, мокра и тъжна, призрачна. „Ще счупя вратите на ада и ще възкреся мъртвите…“ — нещо не беше съвсем вярно в тези думи. Нямаше значение.

Бронираната патрулна совалка, последната, изскочи от мъглата и тъмнината, повикана по електронен път от Мурка, както овчарят вика овчарското куче при стадото. Мурка стоеше пред рампата.

И внезапно от тъмнината блесна плазмен огън и зацвърча през наситения с влага, накиснат с дъжд въздух. Един наемник падна. Някакъв сетагандански герой… офицер, войник, техник — кой можеше да знае какъв точно?… беше изпълзял от руините и намерил оръжие и враг, по който да стреля. В очите на Мурка затанцуваха разпокъсани червени и зелени остатъчни облаци.

Точно това липсваше — да бъдат блокирани от огъня на някой снайперист… Двама души от ариергарда тръгнаха назад в мъглата. Един възбуден пленник… о, богове, това беше пак помощникът на Пит… грабна оръжието на улучения наемник и хукна след тях.

— Не! Върни се. Ще дойде и твоето време, глупако! — Майлс зашляпа през тинята към Мурка. — Върни се, товарете и излитайте! Не спирайте да се биете! Няма никакво време!

Някои от последните пленници бяха легнали на земята, заравяха се като прасета. При други условия това беше разумен рефлекс. Майлс се втурна към тях, удряше ги по задниците.

— Ставайте, отивайте на рампата, отивайте, отивайте, отивайте! — Беатрис подаде глава от тинята и разтреперана подкара хората си към совалката.

Майлс изтича до падналия наемник и с лявата си ръка откопча закопчалките на бронята. Войникът я свали, изправи се и побърза да намери сигурност в совалката. Майлс тичаше подир него.

Мурка и един от патрулиращите войници чакаха до рампата.

— Бъди готов да прибереш рампата и да излетиш по сигнал от мен — разпореждаше се Мурка на пилота. — Из… — Думите му се изгубиха сред трясъка от експлозията и един плазмен лъч отсече врата му. Майлс усети как изгарящата топлина на лъча мина на сантиметри над главата му. Тялото на Мурка грохна на земята.

Майлс се отдръпна, после издърпа комуникационния шлем на Мурка. Главата се откъсна заедно с него. Този спомен сигурно щеше да остане до края на живота му. Той измъкна главата и я пусна до трупа на Мурка.

Заклатушка се към рампата, теглен за рамото от последния въоръжен Дендарии. Почувства как рампата провисна странно под краката им, погледна, видя полуразтопен шев по пътя на плазмената дъга, убила Мурка, и извика:

— Излитай, излитай! Хайде, Марк! Тръгвай!

— Кой си ти? — попита пилотът на совалката.

— Нейсмит.

— Слушам, сър.

Совалката се повдигна от земята, двигателите зареваха още преди рампата да се беше прибрала. Металът и пластмасата заскърцаха… и се заклиниха поради изкривяването от разтопяването.

— Затворете люка — чу се гласът на пилота.

— Рампата заяде — извика в отговор Майлс.

— Зарязваме я!

Совалката се наклони на една страна. Мъже, жени, незакрепена апаратура изпопадаха на наклонения под. Беатрис изрита силно един последен заял болт и рампата най-после се освободи… но Беатрис се подхлъзна и падна заедно с нея.

Майлс се хвърли към нея, но видя само лицето й — бяло петно в тъмнината под тях.

* * *

В главата му царуваше тишина, абсолютна тишина. Писъците, ругатните и виковете се губеха някъде между ушите и ума му. Виждаше само бялото петно да изчезва в тъмнината — отново и отново, като в стоп-кадър.

Заплака чак след като направиха скока през космическия коридор.