Артър Кларк
Огънят под нас

— Това — рече самодоволно Керн — няма как да не те заинтересува. Само го погледни.

Подаде ми преписката, която току-що бе разгледал, и за хиляден път изпитах желание да поискам да го преместят другаде или самият аз да подам молба за напускане.

— За какво става дума? — попитах го с досада.

— Става дума за един дълъг доклад на някой си доктор Метюз до министъра на науката — Керн размаха папката под носа ми. — Прочети го, моля те.

Заех се с доклада без особен ентусиазъм. След няколко минути обаче се наложи, макар и неохотно, да призная правотата на събеседника си.

— Може би си прав — поне този път.

Проговорих повторно едва след като приключих прочита.

 

„Уважаеми господин Министре (така започваше докладът), както разпоредихте, приложен изпращам Ви специалния си доклад върху експериментите на професор Ханкок. Резултатите им се оказаха неочаквани и изключително интересни. Поради недостиг на време докладът не бе оформен съобразно правилника и Ви изпращам машинописен препис на продиктуваното от мен.

Тъй като вероятно сте много зает, ще си позволя да изложа в резюме взаимоотношенията ни с професор Ханкок. До 1955 година той бе ръководител на катедрата на Келвин във факултета по електроинженерство на университета в Брандън. Оттам му бе разрешен безсрочен отпуск, за да се отдаде на изследователската си работа. В нея се включи и покойният днес доктор Клейтън, преди това главен геолог в Министерството на горивата и енергията. Съвместната им дейност бе финансирана от субсидии, отпуснати от фондацията «Пол» и от Кралското дружество.

Професорът желаеше да създаде сонар, осигуряващ точни измервания при геологическите изследвания. Както Ви е известно, той е акустически аналог на радара и макар и да не е така известен, е по-стар от него поне с няколко милиона години, тъй като прилепите открай време успешно го използват за откриването на насекоми и препятствия през нощта. Професор Ханкок реши да излъчи в земята силни свръхзвукови пулсации и после от върналото се ехо да установи какво се крие под повърхността й. Изображението, образувано от ехото, трябваше да бъде показано на катодна тръба. Замисълът бе системата да бъде еднотипна с радарната, посредством която самолетните радари показват повърхността на земята независимо от облачността.

През 1957 година двамата учени постигнаха успехи в това начинание, обаче средствата им се изчерпаха. В началото на 1958 година поискаха субсидия директно от правителството. Доктор Клейтън тогава наблегна върху огромната полза от едно устройство, което би ни позволило да направим своеобразна рентгенова фотография на земната кора. Тогавашният министър на горивата одобри молбата, преди да ни я предаде за мнение. Това съвпадна с обнародването на доклада на комитета «Бернал», така че бяхме взели мерки рецензиите да не се бавят, с цел да се предотвратят по-нататъшни критики. Срещнах се незабавно с професора и го уведомих, че ще дам положителна рецензия. Първата част от средствата (вж. наше писмо №С/543А/68) му бе преведена няколко дни след това. Оттогава се ангажирах лично със следенето на хода на изследването, като в отделни случаи съм оказвал техническа помощ.

Оборудването, използвано при експериментите, е сложно, но принципът на неговото действие е много прост. Специален предавател, въртящ се непрестанно в съд с тежка органична течност, излъчва краткотрайни, но изключително силни пулсации от свръхзвукови вълни. Полученият по този начин лъч преминава в земята и, подобно на радар, «сканира» пространството в търсене на ехо. С помощта на много остроумно замислен уред за задържане на сигнала е възможно да се получи ехо от всякаква дълбочина, като по този начин изображенията на конкретните изследвани слоеве се появяват върху екрана на катодна тръба.

Когато за пръв път се срещнах с професор Ханкок апаратът му бе твърде примитивен, обаче той още тогава успя да ми покаже разположението на скалните слоеве на дълбочина от няколкостотин фута и съвсем ясно видяхме част от трасето на линията на метрото, преминаваща в близост до неговата лаборатория. Успехите на професора в немалка степен се дължаха на голямата интензивност на свръхзвуковите импулси. Едва ли не от самото начало успя да достигне върхови мощности от неколкостотин киловата, като почти цялата енергия преминаваше в земята. Да се стои в близост до предавателя бе опасно и скоро забелязах, че почвата около него се затопляше. Бях изненадан от огромното количество птици в околността, но скоро причината за това се изясни — бяха привлечени от стотиците мъртви червеи, лежащи на земята.

В момента на смъртта на доктор Клейтън през 1960 година оборудването работеше с мощност около мегават и даваше съвсем ясна картина на слоевете на миля под повърхността. Докторът сверяваше резултатите от изследванията си с достъпната информация, добита по геологически път, и тя потвърждаваше истинността на получените от него сведения.

Смъртта на доктор Клейтън при автомобилна катастрофа бе голяма трагедия. Той упражняваше благотворно влияние върху професора, който никога не показваше особен интерес към практическото приложение на своето откритие. Малко след това започнах да забелязвам настъпването на определени промени в поведението на професора и не след дълго той сподели с мен новите си амбиции. Опитах се да го убедя да обнародва резултатите от труда си (вече бяха изразходвани над 50 000 лири и Сметната палата задаваше въпроси), но той помоли да му дам още малко време. Смятам, че най-добре ще обясня неговото поведение със собствените му думи. Спомням си ги много добре, тъй като той вложи в тях голяма страст.

«Замислял ли сте се понякога — попита ме — какво би могла да представлява вътрешността на Земята? Нашите мини и кладенци са само драскотини по повърхността й. Това, което се намира под тях, ни е толкова непознато, колкото и обратната страна на Луната.

Известно ни е, че Земята е изключително плътна, много по-плътна от скалите и почвата по нейната кора. Сърцевината й може би е от метал, обаче това все още няма как да се докаже. На всеки десет мили дълбочина налягането нараства с тридесет и няколко тона на квадратен инч, а температурата, с неколкостотин градуса. Това, което се намира в центъра, е предизвикателство към въображението. Налягането там навярно достига хиляди тонове на квадратен инч. Странно ми е, когато си помисля, че след две или три години можем да достигнем Луната, обаче и тогава няма да сме се доближили до пъкъла, намиращ се на четири хиляди мили под краката ни.

Вече мога да получавам образи от дълбочина две мили, но след няколко месеца се надявам да подам на предавателя мощност от десет мегавата. С такава енергия обсегът на апарата би могъл да достигне десет мили. И това обаче няма да ме задоволи.»

Бях впечатлен от думите му, но не се освободих от скептицизма си.

«Всичко това е много хубаво — отговорих му, — но навярно колкото по-дълбоко проникнете, толкова по-малко неща ще има за виждане. В определен момент поради голямото налягане ще изчезнат всякакви кухини, а след няколко мили ще се наблюдава само хомогенна маса, която непрестанно се сгъстява.»

«Напълно възможно е да сте прав — съгласи се професорът. — Въпреки това, все още от анализа на предаването могат да се научат много неща. Пък и какво точно има под нас ще разберем едва когато стигнем там, долу.»

Този разговор проведохме преди четири месеца. Вчера се запознах с резултатите от най-новите изследвания на професора. Той определено бе обхванат от силна възбуда, когато ме покани да го посетя, но с нищо не намекна, че е открил нещо. Показа ми модернизираното си оборудване и дори извади новия приемник от ваната му. Чувствителността му бе значително повишена и това само по себе си бе удвоило обсега на действие, без да се отчита ефекта от увеличената мощ на излъчвателя. Бе ми любопитно да наблюдавам бавното въртене на стоманената структура и същевременно да си давам сметка, че тя изследва местности, които въпреки тяхната близост човек никога няма да посети.

Когато влязохме в помещението с дисплея, професорът изведнъж странно се умълча. Включи предавателя, и макар да се намираше на сто ярда от нас, усетих неприятен сърбеж. Сетне катодната тръба засия и бавно въртящият се лъч показа изображението, което бях виждал много пъти преди това. Този път обаче картината бе много по-ясна, навярно поради увеличената мощност и чувствителност на апаратурата. Настроих дълбочината на наблюдение и фокусирах уреда върху метрото, чието трасе ясно се виждаше като тъмна улица, прекосяваща светещия екран. Докато го наблюдавах, то изведнъж сякаш се запълни с мъгла. Разбрах, че в момента по линията преминава влак.

Продължих спускането. Макар и много пъти преди това да бях наблюдавал тази картина, винаги усещах тръпки, когато към мен започнеха да се доближават големи светещи маси. Знаех, че това бяха скали, навярно остатъци от ледниците от преди петдесет хиляди години. Доктор Клейтън бе създал схема, която ни позволяваше да идентифицираме различните слоеве, през които преминавахме. След малко прекосихме алувиалните натрупвания и проникнахме в голямата глинена чаша, която задържа артезианската вода на града. Отминахме и нея и след малко, преминал през скалите, се оказах на миля под повърхността.

Картината все още бе ясна и светла, макар вече да нямаше какво особено да се види, тъй като в структурата на почвата бяха настъпили промени. Налягането вече наближаваше хиляда атмосфери и не след дълго щяха да изчезнат всякакви кухини, тъй като самите скали щяха да преминат в течно състояние. Продължих да се спускам миля след миля, обаче на екрана вече се виждаше само бледа мъгла, чиято цялост се нарушаваше само от време на време, когато ехото се отразяваше в изолирани струпвания на по-плътна материя. С увеличението на дълбочината броят им или намаля, или пък вече бяха станали толкова дребни, че не можеха да бъдат забелязани.

Мащабът на картината, разбира се, непрестанно се увеличаваше. Екранът вече показваше площ от много квадратни мили и се чувствах като авиатор, наблюдаващ от огромна дълбочина плътната облачна покривка под себе си. За миг усетих главозамайване, когато съобразих, че надничам в бездънна пропаст. Не вярвам някой ден да започна отново да възприемам света като нещо солидно.

На дълбочина от десет мили спрях спускането и погледнах професора. От известно време изображението бе останало неизменно и съобразих, че скалите навярно вече са се превърнали в безформена плътна маса. Бързо пресметнах налягането наум и изтръпнах, когато разбрах, че то е от порядъка на поне тридесет тона на квадратен инч. Въртенето на скенера бе забавено, тъй като слабото ехо сега се нуждаеше от много секунди, за да се измъкне от дълбочините.

«Много добре, професоре — казах му — поздравявам ви. Наистина, това е голямо достижение. Струва ми се, обаче, че вече стигнахме до сърцевината. Не вярвам оттук до центъра да станем свидетели на каквито и да е промени.»

Той ми отвърна с малко кисела усмивка. «Продължете — рече, — все още не сте видели всичко.»

Нещо в гласа му едновременно ме озадачи и разтревожи. Извърнах поглед към него. Чертите на лицето му едва се различаваха в синьо-зеленото сияние на катодната тръба.

«Докъде може да стигне това нещо?» попитах, след като възобнових спускането.

«До петнадесет мили дълбочина», отвърна отсечено. Зачудих се откъде ли му е известно това, след като последните обекти, които бях видял ясно, се намираха на осем мили под нас. Продължих дългото спускане през скалата и скенерът започна да се върти все по-забавено, докато за една обиколка му потрябваха почти пет минути. Чувах как застаналият зад мен професор диша тежко. Облегалката на стола ми леко изпука, когато той я стисна с ръка.

След това съвсем внезапно на екрана започнаха да се появяват леки контури. Наведох се към него, изпълнен с любопитство, тъй като предположих, че може би за пръв път виждам желязното ядро на земята. Скенерът мъчително бавно маркира един прав ъгъл, а след това още един. И тогава…

Скочих от стола, изкрещях «Боже мой!» и се обърнах към професора. Дотогава през живота си бях претърпявал само веднъж подобен интелектуален шок — преди петнадесет години случайно бях включил радиото и научих, че е взривена атомна бомба. Онова събитие бе неочаквано, но това, което наблюдавах сега, просто не можеше да го побере умът. На екрана се бе появила поредица от бледи линии, пресичащи се по начин, при който образуваха съвършено симетрична конструкция.

Спомням си, че съм мълчал дълго време, тъй като скенерът направи пълна обиколка, преди да се отърся от своята изненада. Професорът изведнъж проговори с тих, неестествено спокоен глас.

«Исках да го видите сам, преди да ви кажа каквото и да е. Панорамата сега обхваща тридесет мили, а страните на тези квадрати имат дължина от две до три мили. Забележете, че хоризонталните линии са прави, а вертикалните са извити като дъги. Наблюдаваме част от огромна структура от концентрични пръстени, чийто център навярно е разположен много мили на север, вероятно в района на Кембридж. Докъде се простира в обратната посока, можем само да гадаем.»

«Но какво представлява това, за бога?»

«Съвсем очевидно е, че е нещо с изкуствен произход.»

«Та това е смехотворно! На петнадесет мили под повърхността!»

Професорът отново кимна към екрана. «Положих какви ли не усилия, но така и не успях да убедя самия себе си, че на майката природа й е по силите да създаде подобно нещо», рече.

Нямаше какво да му отговоря, и той продължи. «Открих го преди три дни, когато се опитвах да установя максималния обсег на апаратурата. Бих могъл да се опитам да се спусна по-надълбоко, но според мен структурата, която наблюдаваме, е толкова плътна, че излъчванията няма да са в състояние да я пробият.

Опитах се да обясня видяното с поне дузина теории, обаче в крайна сметка неизменно се завръщах към една. Добре знаем, че там долу налягането е от осем или девет хиляди атмосфери, а температурата е такава, че скалната маса се втечнява. Нормалната материя, която познаваме обаче по същество представлява почти празно пространство. Нека предположим, че там долу съществува живот. Не органичен живот, разбира се, а живот, основан върху силно кондензирана материя. Такава, в която електроните са малко или въобще отсъстват. Разбирате ли ме? Създанията, живеещи на петнадесет мили дълбочина, биха възприели втечнените скали като вода, а нас и целия ни свят, като ефирни призраци.»

«В такъв случай това, което виждаме, е…»

«Да. Град или нещо подобно. Видяхте размерите му, така че можете сам да прецените каква е цивилизацията, която го е изградила. Излиза, че целият ни известен свят — океани, континенти и планини — е само тънък слой призрачна мъгла, обграждаща нещо извън въображението ни.»

Замълчахме. Спомням си, че бях изпълнен с глупава изненада от това, че бях един от първите хора в света, научили ужасната истина. Не знам защо, но дори и за миг не се усъмних в нея. Зачудих се каква ли ще е реакцията на човечеството.

Наруших мълчанието. «Ако сте прав, защо тези създания, каквито и да са, досега не са установили контакт с нас?»

Професорът ме изгледа със съжаление. «Ние си мислим, че сме добри инженери. Как обаче бихме могли да ги достигнем? Пък и не съм уверен, че не е имало контакти. Малко ли подземни създания има в нашата митология — тролове и таласъми, и какво ли не? Всъщност, прав сте, по-скоро не е имало контакт. Над вашия въпрос обаче си заслужава да се помисли.»

Изображението на екрана не се промени. Структурата продължаваше да сияе и да отправя предизвикателства към нашия разум. Опитах се да си представя нейните сгради и улици и съществата, движещи се по тях. Същества, преминаващи през разтопените скали така, както рибите плуват във водата. Това ми се стори фантастично… но именно тогава си спомних колко невероятно тесен е диапазонът на температурите и наляганията, при които може да съществува човешката раса. Всъщност, ние бяхме изнежени, а не те — та нали почти цялата материя на Вселената съществува при температури от хиляди и дори милиони градуси.

«Е, добре. Какво ще правим?», попитах унило.

Професорът се наведе към мен. «Преди всичко, трябва да научим още много неща и да запазим откритието в пълна тайна, докато не се убедим в истинността им. Можете ли да си представите каква паника ще настъпи, ако тази информация изтече? Разбира се, истината рано или късно ще стане достояние на света, но разкриването й трябва да бъде внимателно.

Давате си сметка, че сега геолого-проучвателният аспект на работата ми е съвсем несъществен. Преди всичко следва да изградим цяла мрежа от станции, за да определим размерите на структурата. Според мен би трябвало да ги построим в интервали от десет мили в северна посока, като е най-добре първата да бъде някъде в Южен Лондон, за да видим докъде се простира това нещо. Цялата операция ще трябва да бъде държана в пълна тайна, също като изграждането на първата радарна мрежа в края на тридесетте години.

Освен това ще се опитам да увелича мощността на предавателя. Надявам се да успея да концентрирам лъча му. Това обаче ще е свързано с редица трудности от инженерно естество, така че ще ми бъдат необходими допълнителни средства.»

Обещах да направя всичко възможно, за да издействам тези средства, и професорът изрази надежда, че Вие лично не след дълго ще успеете да отделите време и да посетите лабораторията му. Приложена, изпращам Ви фотография на екрана. Макар и да не е съвсем ясна, надявам се, че ще бъде приета като потвърждение на истинността на нашите наблюдения.

Известно ми е много добре, че субсидиите, които нашето ведомство отпусна на Дружеството за между планетни полети, почти изчерпаха лимита на средствата ни. Смятам, обаче, че дори и прекосяването на космическото пространство не е толкова важно, колкото незабавното изследване на споменатото откритие. Уверен съм, че то ще има огромно отражение върху философските възгледи и въобще върху бъдещето на целия човешки род.“

 

Разменихме погледи с Керн. Не успях да разбера голяма част от съдържанието на документа, но основните факти ми станаха ясни.

— Да — казах, — това наистина е важно. Къде е тази фотография?

Той ми я подаде. Бе твърде избледняла, тъй като очевидно е била многократно копирана, преди да стигне до нас, но контурите на изображението нямаше как да се сбъркат с нещо друго.

— Били са способни учени — казах с възхищение. — Да, това е наистина Каластеон. Значи, успяхме най-сетне да прозрем истината, макар и за това да ни потрябваха триста години.

— Защо се изненадваш, че ни бе необходимо толкова време? — попита Керн. — Малко ли неща се наложи да се преведат? Пък и забравил ли си, че никак не е лесно да копираш нещо, което се изпарява само за миг?

Не побързах да му отговоря, тъй като се замислих отново за странната раса, чиито материални паметници сега изследвахме. Бях твърдо решил никога да не повторя първото си и единствено изкачване по шахтата, която нашите инженери прокараха до Призрачния свят. Това страшно пътешествие никога нямаше да избледнее в паметта ми. Многослоестият ми скафандър затрудняваше безкрайно движенията ми и независимо от неговата защита успях да усетя невероятния студ, който ме обграждаше.

— Колко жалко, че нашето появяване причини тяхната гибел — промърморих. — Били са разумна раса и е могло да научим много неща от тях.

— Според мен нямаме никаква вина за случилото се — отвърна Керн. — И без това никога не допускахме сериозно, че е възможно да съществува какъвто и да е живот в условия, близки до абсолютната нула и пълния вакуум. Няма за какво да се корим.

Не се съгласих с него.

— Според мен това е доказателство, че те са били по-напредналата раса. Все пак те ни откриха, а не ние тях. Не съм забравил колко много хора се присмяха на дядо ми, когато каза, че излъчването на Призрачния свят навярно е от изкуствен произход.

Керн плъзна едно от пипалата си върху ръкописа.

— Поне вече сме наясно с източника на това излъчване — каза. — Обърни внимание на датата: писано е година преди откритието на дядо ти. Професорът навярно в крайна сметка е получил исканата субсидия. — Керн се засмя кисело. — Сигурно е бил изненадан, когато е видял как се появяваме на повърхността непосредствено изпод краката му.

Почти не му обърнах внимание, тъй като ме обзе неприятно чувство. Замислих се за хилядите мили скална маса, лежащи под великия град Каластеон, и за това как тяхната температура и плътност непрестанно нарастват в посока към непознатото ни земно ядро.

— Това никак не е смешно — казах на Керн. — Може би сега идва нашият ред.