Артър Кларк
Безкрайно много време

Когато се чу тихото почукване по вратата, Робърт Аштън по силата на отдавна изработен навик светкавично огледа стаята. Макар и скучновато обзаведена тя излъчваше порядъчност, която не оставаше незабелязана от посетителите. Нямаше основания да очаква сред тях да бъде и полицията, но бе безсмислено да рискува.

— Влезте — каза след кратка пауза, която използва, за да вземе томчето с „Диалозите“ на Платон от лавицата. Може би това изглеждаше малко претенциозно, но винаги правеше впечатление на клиентите му.

Вратата бавно се отвори. Аштън продължи съсредоточено да чете, без да си дава труда да повдигне поглед от книгата. Усети едва забележимо ускоряване на пулса си и леки тръпки в гърдите. Разбира се, посетителят не можеше да бъде полицейски агент, реши Аштън, та нали някой щеше да го предупреди. При все това неочакваните посещения бяха за него нещо непривично, и следователно криещо потенциална опасност.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита равнодушно, след като остави книгата и погледна към вратата. Не стана от стола — тези любезности принадлежаха на едно отдавна погребано от него минало. Пък и посетителят бе жена. В кръговете, в които днес се движеше, жените бяха свикнали да получават бижута, дрехи и пари, но не и свидетелства за уважение.

При все това в тази посетителка имаше нещо, което го накара бавно да се изправи. Не само бе красива, но и излъчваше естествената властност на един свят, напълно недостъпен за евтините уличници, с които той се сблъскваше в работното си ежедневие. Личеше си, че зад спокойните й и проницателни очи се криеха целенасоченост и ум. Ум, може би не по-слаб от неговия, допусна Аштън.

Тогава още не си даваше сметка колко много я бе подценил.

— Нека не губим време, господин Аштън — започна тя. — Знам кой сте и имам работа за вас. Ето визитната ми картичка.

Отвори голямата си и изискана чанта и извади от нея дебела пачка банкноти.

— Приемете това като мостра — каза му.

Аштън улови във въздуха небрежно подхвърлените му пари. Дотогава не бе държал в ръце такава голяма сума. Пачката съдържаше най-малко сто петарки, всичките съвсем нови и с поредни серийни номера. Поопипа ги. И да не бяха истински, направата им бе толкова добра, че това щеше да бъде без значение.

Подобно на картоиграч, търсещ белязана карта, прокара пръст по ръба на пачката, преди да реагира.

— Бих искал да знам откъде ги имате. Ако не са фалшиви, възможно е да са белязани и да не могат да се пласират лесно.

— Истински са. Съвсем допреди малко се намираха в Английската банка. Ако не ви трябват, хвърлете ги в камината. Дадох ви ги просто като свидетелство за сериозността на намеренията си.

— Продължете — с кимване я покани да заеме единствения друг стол и подпря лакти на ръба на масата.

Тя извади пачка листове от обемистата чанта и му ги подаде.

— Готова съм да ви заплатя каквато сума ми назовете, ако се сдобиете с тези вещи и ми ги предадете във време и място, за които ще се договорим. Нещо повече — гарантирам ви, че при извършването на кражбите няма да бъдете застрашен от нищо.

Аштън погледна списъка и въздъхна. Жената очевидно не бе с всичкия си. При все това реши да продължи играта. Нищо чудно да паднеха още пари.

— Виждам — започна предпазливо, — че всички тези вещи се намират в Британския музей и че повечето от тях са, в буквалния смисъл на думата, безценни. Искам да кажа, че не могат да бъдат нито купени, нито продадени.

— Не смятам да ги продавам. Аз съм колекционер.

— Разбирам. И какво сте готова да заплатите за тях?

— Назовете сумата.

Настъпи кратка пауза, през която Аштън обмисли отговора си. Изпитваше професионална гордост от своята работа, но имаше неща, които не можеха да се постигнат с никакви пари. Все пак бе му любопитно да установи предела на възможностите на своята гостенка.

Отново погледна списъка.

— Според мен за целия комплект би било основателно да се поиска милион — отвърна не без ирония.

— Боя се, че не ме възприемате сериозно. При вашите контакти би трябвало да ви е лесно да пласирате това.

Нещо просветна и проблясна във въздуха. Аштън съумя да улови огърлицата, преди да падне на пода и не успя да сдържи въздишка на удивление. В ръката му се намираше цяло състояние. Централният диамант бе най-големият, който бе виждал през живота си. Навярно бе един от най-известните скъпоценни камъни в света.

Посетителката продължи да го наблюдава с безразличие, докато той слагаше огърлицата в джоба си. Аштън бе смутен. Разбра, че гостенката не се преструва. В нейните очи фантастичният камък очевидно не струваше повече от бучка захар. Лудостта, която наблюдаваше Аштън, наистина имаше невероятни мащаби.

— Дори и да предположим, че сте в състояние да заплатите сумата — каза, — смятате ли, че е физически възможно да се изпълни вашата поръчка? Дори и само един предмет от този списък да бъде откраднат, само час след това музеят ще е препълнен с полиция.

С цяло състояние в джоба си вече можеше да си позволи да бъде искрен. Пък и му се щеше да научи нещо повече за фантастичната си гостенка.

На лицето й се появи тъжна усмивка, сякаш разговаряше с бавноразвиващо се дете.

— Ако ви обясня как трябва да действате, ще го направите ли? — попита тихо.

— Да. Срещу милион.

— Не забелязахте ли нещо странно в мига, когато влязох в стаята? Не намирате ли, че е много тихо?

Аштън наостри уши. За бога, тя бе права! В тази стая никога не цареше абсолютна тишина, дори и нощем. Допреди малко бе чувал как вятърът свири над покривите. Къде бе изчезнал? Не се чуваше и далечният и непрестанен шум на уличното движение. Преди пет минути бе ругал двигателите на локомотивите от близкото депо. Какво им се бе случило?

— Погледнете през прозореца.

Изпълни нареждането й и дръпна опърпаните дантелени пердета с пръсти, които леко бяха започнали да треперят въпреки волята му. След това се поуспокои. Улицата бе напълно пуста, както често се случваше в този ранен утринен час. Нямаше никакво движение, и следователно никакви причини да се чуват звуци. Сетне хвърли поглед към мрачните постройки в близост до депото.

Посетителката се усмихна, когато забеляза, че той се вцепени от удивление.

— Кажете ми какво виждате, господин Аштън.

Той бавно се извърна към нея. Бе побледнял и мускулите на гърлото му трепереха.

— Коя сте вие? — попита глухо. — Вещица ли сте?

— Не говорете глупости. Обяснението е просто. Светът си е същият. Само вие сте се изменили.

Аштън отново погледна към депото, без да вярва на очите си. Облачето от пара, излизащо от локомотива, се бе вкаменило, сякаш бе направено от памук. Погледна облаците и видя, че също са застинали, вместо да се движат по небето. Отвсякъде бе обграден от неестествената неподвижност на фотографиите, заснети за нищожна част от секундата. Застиналият свят изглеждаше нереален, сякаш видян при проблясъка на мълния.

— Достатъчно сте съобразителен, за да си дадете сметка какво става, дори и да не разбирате как. Скоростта на вашето време е изменена. Минута във външния свят се равнява на година, прекарана в тази стая.

Отново разтвори чантата и този път извади нещо подобно на гривна от сребрист метал, върху която имаше няколко превключвателя и циферблата.

— Ще назова това нещо личен генератор — поясни. — Сложите ли го на китката си, ставате непобедим. Ще можете да се движите навсякъде, без някой да ви спре. Ще бъдете в състояние да откраднете всичко от списъка, без пазачите в музея да имат време да мигнат. Когато приключите работата си, ще ви е по силите да се озовете на мили оттук и едва тогава да изключите полето и да се завърнете в нормалния свят.

А сега ме изслушайте внимателно и правете точно това, което ще ви наредя. Полето има радиус от около седем стъпки, така че не трябва да се доближавате до друг човек на разстояние, по-малко от това. Второ, ще изключите генератора едва след като приключите работата си и аз ви я заплатя. Това е изключително важно. Така. Моят план предвижда следното…

 

 

Нито един престъпник в човешката история не бе притежавал такава власт. Аштън бе опиянен от случилото се и все още не можеше да привикне с него. Щеше да се опита да намери обяснения едва след като свършеше работата си и тя му бъдеше заплатена. След това може би щеше да напусне Англия и да се оттегли на заслужен отдих.

Посетителката си бе тръгнала няколко минути преди него, но когато той излезе на улицата, обстановката никак не се бе изменила. Макар и да бе подготвен за това, все пак не успя да се освободи от едно неприятно чувство. Изпитваше желание да се затича, за да смогне да свърши работата, преди да свърши горивото на играчката. Независимо от уверенията, че последното бе невъзможно.

На централната улица забави ход, за да огледа по-добре замръзналото движение и парализираните пешеходци. Внимаваше, както го бяха предупредили, да не се доближава до никого, за да не би и той да попадне в обсега на полето. Хората, лишени от красотата на движението, изглеждаха много смешни с полуотворените си усти, застинали в глупашки гримаси.

Прибягването до помощта на трети лица не бе предвидено в сделката, обаче обемът на работата бе твърде голям, за да се справи сам. Освен това, можеше щедро да им заплати услугите, без да му мигне окото. Задачата бе трудна, тъй като му бе нужен човек, или достатъчно умен, за да не се уплаши, или достатъчно тъп, за да не се впечатли. Реши да се насочи към първия вариант.

Според някои хора Тони Маркети преиграваше с конспирацията, тъй като домът му бе разположен в странична уличка в прекомерно голяма близост с полицейския участък. Когато минаваше пред него, Аштън стрелна с поглед дежурния полицейски сержант, застинал над бюрото си, и едва удържа на изкушението да влезе вътре и да съчетае полезното с приятното. Това обаче можеше да почака.

Вратата на дома на Тони се отвори пред него, още когато я наближи. Това щеше да бъде напълно естествено, но в един нормален свят. Измина малко време, преди Аштън да осмисли значението на този факт. Нима генераторът се бе повредил? Стрелна с поглед застиналата улица и се успокои.

— А, наш Боб Аштън дошъл! — раздаде се познат глас. — Никога не си идвал толкова рано. Много ти е странна гривната. Мислех, че само аз имам такава.

— Здравей, Арам — отвърна Аштън. — Май някои неща още не са ни съвсем ясни. Ти вече ангажира ли Тони, или все още е свободен?

— Съжалявам. Договорихме се да свърши една малка работа, която ще му отнеме известно време.

— Само не ми казвай, че ще я върши в Националната галерия или в музея „Тейт“.

Арам Албенкян погали добре подстриганата си козя брадичка.

— Кой ти каза? — попита.

— Никой. Все пак, именно ти си известен като най-големия мошеник в търговията с произведения на изкуството, така че май вече започвам да разбирам какво става. Тази гривна заедно с един списък за покупки не ги ли получи от една хубава брюнетка?

— Не виждам защо би трябвало да ти давам обяснения, обаче отговорът е отрицателен. Получих ги от един мъж.

Аштън леко се изненада. След това присви рамене.

— Всъщност трябваше да съобразя, че с такава работа няма да се занимава само един човек. Любопитно е кой стои в дъното на всичко.

— Ти имаш ли някакви предположения? — попита предпазливо Албенкян.

Аштън реши, че си струва да рискува да подаде малко информация, за да види реакцията на събеседника си.

— Тези хора очевидно не се интересуват от пари. Имат си, колкото си искат, а и с тази играчка могат да се сдобият с още повече. Жената, която дойде при мен, каза, че е колекционер. Тогава не приех тези думи сериозно, но сега виждам, че е казвала истината.

— А ние къде се вписваме в тази картина? Какво им пречи сами да си свършат работата? — попита Албенкян.

— Може би ги е страх. А може би искат да прибягнат до нашите… до нашите специализирани услуги. Част от стоката в моя списък е много добре охранявана. Според мен тези хора работят за някой смахнат милионер.

Това не бе никак убедително и Аштън го знаеше. Щеше му се обаче да разбере как ще реагира Албенкян.

— Драги ми Аштън, как ще обясниш това мъничко нещо? — отвърна му нетърпеливо другият, като посочи с поглед китката си. — И на мен, дето хич не разбирам от наука, ми стана ясно, че за такова чудо дори и нашите най-напреднали технологии не могат да мечтаят. Изводът може да бъде само един.

— Продължавай.

— Тези хора са от… отнякъде другаде. Започнали са систематично да ограбват нашия свят. Нали и ти си чел за ракети и космически кораби? Е, някой вече ги е направил.

Аштън не се засмя. Тази теория не изглеждаше по-фантастична от фактите.

— Които и да са, опознали са ни много добре — каза. — Сигурно са ангажирали и други екипи. Нищо чудно точно в този момент някой да оглежда из Лувъра и музея „Прадо“. Светът ще бъде много изненадан, преди да приключи днешният ден.

Разделиха се приятелски, макар и никой от двамата да не сподели съществена информация със събеседника си. За миг Аштън се замисли дали да не се опита да вербува Тони въпреки ангажимента му, обаче накрая реши, че не си струва да си навлича лошите чувства на Албенкян. Явно налагаше се да се задоволи със Стив Ригън. Това означаваше да извърви около миля, тъй като по съвсем очевидни причини не бе възможно да се използва градският транспорт. Щеше да умре от старост, решеше ли да чака на някоя автобусна спирка. Аштън нямаше представа какво можеше да му се случи, ако се опиташе да подкара автомобил при задействано поле, пък и го бяха предупредили да не прави никакви експерименти на своя глава.

Впечатли се, че дори и едва ли не освидетелстван идиот като Стив, четящ само комикси, не се изненада от ускорителя. След като получи един умишлено опростен до крайност инструктаж, Стив спокойно сложи на китката си резервната гривна, която за учудване на Аштън неговата посетителка му бе дала, без да задава въпроси.

Клиентката на Аштън бе помислила за всичко. Заедно със Стив само веднъж седнаха на една пейка, за да похапнат сандвичи и да си починат. Когато най-сетне стигнаха до музея, и двамата не се чувстваха смутени от предстоящото необичайно занимание.

Прекосиха портите на музея и започнаха да изкачват широките каменни стъпала към входа. Въпреки логиката продължиха да разговарят шепнешком. Аштън чудесно си знаеше работата. С престорен хумор показа пропуска си за библиотеката на застиналите като статуи портиери, като обаче внимаваше да не се доближава до тях. Когато влезе в голямата читалня, реши, че постоянните й посетители и без въздействието на полето изглеждаха по същия начин.

Събирането на книгите от списъка се оказа лесна, но скучна работа. Очевидно, бяха подбрани както заради тяхното литературно съдържание, така и в качеството им на произведения на изкуството. Подборът бе дело на някой, който си разбираше работата. Дали го бяха направили самите те, или бяха прибягнали до услугите на експерти? Дали самият той щеше някога да разбере цялата мащабност на операцията?

Наложи се да се разбият доста шкафове, при което Аштън внимаваше да не бъде увредена някоя книга, дори и от непоръчаните. Когато се съберяха повечко книги, Стив ги взимаше, изнасяше ги на двора и ги стоварваше върху паветата. Не след дълго там се образува малка пирамида.

Книгите спокойно можеха да бъдат оставяни за кратко време извън обсега на ускорителя. В нормалния свят никой нямаше да забележи светкавичния миг на съществуването им.

Поработиха в библиотеката около два часа и след това хапнаха, преди да се заемат с изпълнението на следващата задача. Пътьом Аштън реши да свърши и една лична работа. Чу се счупването на стъкло, усамотението на една творба бе нарушено и ръкописът на „Алиса в страната на чудесата“ спокойно се намести в джоба на Аштън.

В античния отдел не се почувства съвсем компетентен. Трябваше да се вземат по няколко вещи от всяка зала и понякога бе трудно да се разбере защо клиентката му се бе спряла точно на тях. Аштън отново си спомни думите на Албенкян — тези произведения на изкуството са били подбрани от същества с напълно нечовешки вкус. Този път, ако се изключат някои предмети, ония очевидно не бяха прибягвали до помощта на експерти.

За втори път в историята стъкленият калъф на Вазата от Портланд бе разбит. Аштън реши, че след пет секунди сигналната инсталация на целия музей щеше да се задейства и да хвърли всички в смут. След пет секунди обаче той щеше да се намира на мили от това място. Докато добросъвестно изпълняваше задълженията си по договора, започна да се замисля дали не бе поискал твърде ниска цена. Нищо, това бе поправимо.

Обзе го удовлетворението на опитен майстор, докато наблюдаваше как Стив мъкне към двора големия сребърен поднос от Съкровището на Милденхол. Купчината вече бе станала внушителна.

— Готово — рече. — Тази вечер ще можеш да ме откриеш у дома. Сега ще ми върнеш тази играчка.

Отидоха чак в Хай Холбърн и избраха тиха уличка без нито един минувач. Аштън разкопча гривната, направи няколко стъпки назад и видя как спътникът му се вкаменява. Стив, включил се отново в потока на нормалното време, бе станал уязвим. Щеше обаче да потъне в лондонските тълпи още преди да се включи алармената инсталация.

Когато Аштън се завърна в двора на музея, съкровището вече бе изчезнало. На негово място видя жената, която неотдавна — всъщност кога точно? — го бе посетила. И сега бе изящна и самоуверена, обаче стори му се и малко уморена. Доближи я, докато техните полета се сляха и преградата от безмълвие бе преодоляна.

— Надявам се, че сте доволна — каза Аштън. — Как успяхте да изнесете толкова бързо стоката?

Тя докосна гривната на китката си и почти незабележимо се усмихна.

— Не само промяната на хода на времето ни е по силите.

— Тогава защо прибягнахте до моята помощ?

— Поради технически причини. Необходимите ни вещи не трябваше да се намират в близост до друга материя. Така се сдобихме единствено с нещата, които действително ни трябват, без да ни се налага да изразходваме излишна енергия за транспортирането им. Така. А сега, бихте ли ми върнали гривната?

Аштън с бавно движение й подаде резервната гривна, без обаче да се опитва да откопчае тази на китката му. Може би действията му криеха опасност, обаче той бе решил да отстъпи при първия признак на появяването й.

— Готов съм да намаля хонорара си — каза. — Дори и въобще да се откажа от него, ако ми оставите само това — докосна китката си, където металният предмет пробляскваше в светлината на слънчевите лъчи.

Изражението й бе досущ като на Джокондата. Дали и нейният портрет не се бе присъединил към неговото съкровище? Какво ли бяха прибрали от Лувъра?

— Не бих казала, че хонорарът ви ще стане по-малък по този начин. Подобна гривна не може да се закупи с пари.

— Както и вещите, които взех за вас.

— Алчен човек сте, господин Аштън. Много добре знаете, че притежателят на такъв ускорител може да държи целия свят в ръцете си.

— И какво от това? След като взехте това, което ви трябва от нашата планета, тя интересува ли ви повече?

Настъпи кратка пауза. След това жената съвсем неочаквано се усмихна.

— Значи, успяхте да разберете, че не съм част от вашия свят.

— Да. Знам също, че ползвате не само моите услуги. От Марс ли идвате, или няма да ми кажете?

— Нямам нищо против да ви кажа. Едва ли обаче ще ми благодарите за това.

Аштън я изгледа въпросително. Какво искаше да му каже с тези думи? Неволно постави ръка зад гърба си, за да укрие гривната.

— Не, не съм от Марс и въобще от никаква планета. Не вярвам да разберете какво представлявам, но все пак ще ви кажа. Идвам от бъдещето.

— От бъдещето ли? Та това е смехотворно!

— Настина ли? Защо, според вас?

— Ако това бе възможно, цялата ни история щеше да е изпълнена с пътешественици във времето. Освен това, би довело до абсурди. Пътешествията в миналото биха могли да изменят настоящето и да предизвикат всякакви парадокси.

— Доводите ви не са съвсем неоснователни, макар и да не са толкова оригинални, колкото мислите. Те обаче отричат възможността да се пътува във времето въобще и нямат отношение към сегашния ни съвсем частен случай.

— Какво му е особеното? — попита Аштън.

— В много редки случаи чрез освобождаването на огромно количество енергия е възможно да се извърши пробив във времето. Продължава само частица от секундата, обаче през този миг бъдещето получава достъп до миналото, макар и само ограничен. В състояние сме да изпратим при вас своя разум, но не и тялото си.

— Да не би да искате да кажете — попита Аштън, — че тялото, което виждам, е взето под наем?

— Платих си за тази услуга, както платих и на вас. Собственичката нямаше нищо против. Изрядни сме, що се отнася до нашите задължения по сделки.

Мислите на Аштън ускориха хода си. Ако чутото бе истина, той разполагаше със съвсем реални предимства.

— Искате да кажете, че нямате пряк контрол над материята и трябва да използвате посредничеството на хора, така ли? — продължи.

— Да. Дори и гривните бяха произведени тук под наш мисловен контрол.

Тя му обясняваше твърде охотно твърде много неща, като не криеше пределите на своите възможности. За Аштън това бе сигнал за тревога, но вече бе твърде късно да отстъпва.

— В такъв случай излиза — започна бавно, — че не сте в състояние да ме принудите да ви върна гривната.

— Съвършено сте прав.

— Това исках да знам.

В усмивката й той съзря нещо, от което кръвта му изстина.

— Не сме отмъстителни или лоши хора, господин Аштън — каза му тихо. — Това, което ще сторя след малко, е в съответствие с моето чувство за справедливост. Поискахте да ви дам тази гривна. Можете да я задържите. Сега ще ви обясня ползата, която можете да имате от нея.

За миг Аштън усети внезапно неудържимо желание да върне ускорителя. Тя изглежда отгатна мислите му.

— Вече е късно. Настоявам да я задържите. Мога да ви уверя в едно — че няма да се изхаби. Ще можете да я ползвате — загадъчната усмивка отново се появи — до края на живота си.

Имате ли нещо против да направим заедно кратка разходка, господин Аштън? Свърших си работата тук и ми се ще да погледна за последен път вашия свят, преди да го напусна завинаги.

Без да изчака отговора му, отправи се към железния портал. Аштън, изгарящ от любопитство, я последва.

Вървяха, без да разменят дума, докато стигнаха до замръзналия булевард Тотнъм Коурт Роуд. Тя погледна за миг застиналите в неподвижност тълпи и въздъхна.

— Не мога да престана да съжалявам и за тях, и за вас. Чудя се дали можеше да имате друга съдба.

— Какво искате да кажете?

— Преди малко, господин Аштън, изказахте убедеността си, че бъдещето не трябва да посяга към миналото, защото това би могло да промени хода на историята. Правилен аргумент, не ще и дума, но съвсем неуместен за случая. Виждате ли, на вашия свят не му остана повече история за променяне.

Тя посочи с пръст нещо зад гърба му и Аштън бързо се извърна на петите си. Видя само вестникар, надвесил се над купчина вестници. До него имаше неподвижен афиш, издут от вятъра на този неподвижен свят. Върху него бяха написани с големи букви няколко думи, които Аштън, макар и с усилия, успя да разчете.

ОПИТЪТ СЪС СВРЪХБОМБАТА Е НАСРОЧЕН ЗА ДНЕС.

Гласът на придружителката му се разнесе някъде отдалеч.

— Вече ви обясних, господин Аштън, че пътуването във времето дори и по този начин се нуждае от огромно количество енергия. От много повече енергия от освобождаваната от една бомба. Тя обаче играе само ролята на спусък.

Гостенката посочи улицата под краката им.

— Знаете ли нещо за собствената си планета? Вероятно не, вашата раса научи твърде малко неща. Обаче дори вашите учени успяха да установят, че на две хиляди мили под повърхността на Земята се намира нейното гъсто течно ядро. Образувано е от материя под високо налягане, способна да съществува в две стабилни състояния. При определен начин на въздействие може да премине от едното в другото със същата лекота, с която масивен предмет пада от лекия допир с пръст. Промяната обаче, господин Аштън, ще освободи сили, по-могъщи от всички земетресения във вашия свят от деня на възникването му, взети заедно. Вашите океани и континенти ще полетят в пространството и Слънцето ще се сдобие с втори астероиден пояс.

Ехото от този катаклизъм ще се разнесе из пространството и времето и вашият свят ще се разкрие за нас за частица от секундата. Именно през този миг ще се опитаме да спасим каквото е възможно от неговите съкровища. Не ни е по силите да направим нещо повече. Що се отнася лично до вас, макар и да бяхте движен изцяло от себичността си, неволно направихте на вашата раса неоценима услуга.

Трябва да се завърна на нашия кораб, очакващ ни до останките на Земята, във време, отстоящо на сто хиляди години от днешния ден. Задръжте гривната.

Завръщането бе мигновено. Жената внезапно застина и престана да се отличава от другите статуи от безмълвната улица. Аштън бе останал сам.

Сам! Доближи сияещата гривна до очите си, хипнотизиран от изящната й изработка и вълшебната й сила. Беше сключил сделка и щеше да изпълни своите задължения по нея. Можеше да изживее целия си живот — с цената на самота, непозната на нито едно човешко същество. Ако изключеше полето, последните секунди на историята щяха неумолимо да изтекат.

Секунди ли? Всъщност бе останало по-малко време. Нали му бе дадено да разбере, че бомбата вече е избухнала.

Приседна на тротоара и започна да мисли. Нямаше защо да изпада в паника. Трябваше да обмисли случилото се спокойно и без истерия. В края на краищата разполагаше с достатъчно време.

Разполагаше с безкрайно много време.