Лоис Макмастър Бюджолд
Бараяр (3)

Трета глава

На следващия ден Корделия бе официално придружена на заседанието на пълния Общ съвет лично от капитан лорд Падма Ксав Ворпатрил. Оказа се, че той е не само член на новия щаб на съпруга й, но и негов първи братовчед, син на по-малката сестра на отдавна починалата майка на Арал. Лорд Ворпатрил беше първият близък роднина на Арал, с когото Корделия се запознаваше, освен граф Пьотър. Не че роднините на Арал я избягваха, както се бе опасявала — просто той почти нямаше такива. Заедно с Ворпатрил бяха единствените оцелели деца на предходното поколение, чийто последен жив представител беше от своя страна граф Пьотър. Ворпатрил беше едър жизнерадостен мъж на около четирийсет и пет години, облечен в стегната зелена униформа. Скоро Корделия разбра, че той е бил и един от младшите офицери на мъжа й по време на първото му назначение за главнокомандващ преди военните успехи на Воркосиган в Комарската война и нейните разрушителни политически последствия.

Тя седна между Ворпатрил и Друшнакови в една безвкусно украсена галерия над залата на Съвета. Самата зала беше изненадващо обикновено помещение, макар и малко мрачно поради дървената ламперия, която все още изглеждаше невероятно луксозна за бетанския поглед на Корделия. В кръг бяха наредени дървени пейки и маси. Утринната светлина се процеждаше през пъстрите витрини, разположени високо на източната стена. Долу, под галерията, стриктно по протокола се разиграваха пищни церемонии.

Министрите носеха архаични наглед черно-пурпурни мантии и златни верижки, които обозначаваха поста им. Близо шестдесетте областни графове бяха облечени още по-прекрасно в аленосребристи дрехи. Неколцина мъже, достатъчно млади, за да са на активна военна служба, носеха червено-сини парадни униформи. Воркосиган бе имал право, описвайки парадната униформа като безвкусна, помисли си Корделия, но сред прекрасната обстановка на тази древна зала тя не бе чак толкова грозна. Воркосиган поне изглеждаше отлично.

Принц Грегор и майка му седяха на издигната платформа от едната страна на залата. Принцесата носеше черна, украсена със сребро рокля с висока яка и дълги ръкави. Тъмнокосият й син изглеждаше почти като елф в червено-синята си униформа. Корделия си помисли, че детето се държи удивително прилично, с оглед на обстоятелствата.

Императорът, който се намираше в резиденцията си, също присъстваше чрез затворената комуникационна верига. На холовизора Ецар беше седнал в пълна униформа; Корделия не можеше да си представи каква физическа цена бе платил за това — системите и мониторните проводници пронизваха тялото му, което поне бе скрито от видеокамерата. Лицето му беше восъчнобледо, а кожата му — почти прозрачна, сякаш той наистина изчезваше от сцената, над която бе господствал толкова дълго.

Галерията бе пълна със съпруги, подчинени и стражи. Жените бяха елегантно облечени и носеха прекрасни бижута. Корделия ги разглеждаше с интерес, после отново насочи вниманието си към Ворпатрил за допълнителна информация.

— Изненада ли ви назначаването на Арал за регент? — попита тя.

— Всъщност не. Някои възприеха оставката и преминаването му в запаса след ескобарската бъркотия сериозно, но не и аз.

— Мислех си, че той също ги е възприемал сериозно.

— О, не се и съмнявам. Той е такъв, какъвто винаги е искал да бъде. Като баща си.

— Хм. Да, забелязах известни политически наклонности в разговорите му. А и при най-необичайни обстоятелства. Като предложение за женитба например.

Ворпатрил се засмя.

— Мога да си го представя. Като малък беше истински консерватор — ако човек искаше да разбере какво мисли Арал за нещо, трябваше само да попита граф Пьотър и да умножи по две. Но по времето, когато служихме заедно, беше започнал да става… хм… странен. Ако човек можеше да го накара да говори…

В очите му се мерна някакъв лош спомен и Корделия бързо го насърчи да разказва.

— Как би могло да стане това? Мислех си, че на офицерите е забранено да водят политически дискусии.

Той изсумтя.

— Предполагам, че със същия успех биха могли да забранят дишането. От време на време започваха спорове и Арал участваше активно в тях, докато заедно с Рулф Ворхалас не го извеждахме и не му помагахме да се отпусне.

— Арал? Да се отпусне?

— О, да. Пиянството му беше знаменито…

— Мислех, че е ужасен пияч. Не може да носи.

— О, точно това беше забележителното. Той пиеше рядко. Макар че прекара много тежък период след смъртта на първата си съпруга, когато се движеше непрекъснато с Гес Ворутиър… хм… — Той погледна настрани и не довърши. — Както и да е, беше опасно да му позволяваме да се отпуска прекалено, защото ставаше потиснат и мрачен, а после се хвърляше срещу всяка несправедливост, некадърност или лудост, която предизвикаше гнева му. Господи, как можеше да говори! След петото питие — точно преди да падне под масата за през нощта — той рецитираше революционни прокламации в петостъпен ямб. Винаги съм си мислил, че някой ден ще излезе на политическата сцена. — Той се засмя и погледна с обич яката фигура на облечения в червено-синя униформа мъж, седнал с графовете от другата страна на залата.

Ратифицирането на императорското назначение на Воркосиган от страна на Общия съвет й беше любопитно. Не си бе представяла, че е възможно да накараш седемдесет и пет бараярци да стигнат до съгласие по въпроса откъде изгрява сутрин слънцето им, но решението беше почти единодушно в полза на избора на император Ецар. Въздържаха се само петима: четирима високо, а петият толкова тихо, че се наложи лорд-попечителят на председателския кръг да го помоли да повтори. Дори граф Вордариан гласува „за“, забеляза Корделия — навярно рано сутринта Вортала бе успял да заглади нещата от предишната вечер. Във всеки случай началото на новата работа на Воркосиган изглеждаше благоприятно и окуражително и Корделия каза това на лорд Ворпатрил.

— Хм… да, миледи — отвърна той и се подсмихна. — Император Ецар даде ясно да се разбере, че иска единодушно одобрение.

По тона му тя за пореден път установи, че има още много да учи.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че някои от тези мъже биха искали да гласуват отрицателно?

— В тази обстановка това би било неблагоразумие от тяхна страна.

— В такъв случай мъжете, които се въздържаха… сигурно проявяват извънредна храброст. — Тя разгледа малката групичка със засилен интерес.

— А, тях нищо не ги заплашва — отвърна Ворпатрил.

— Какво имате предвид? Сигурно те представляват опозицията.

— Да, но са открита опозиция. Никой, който замисля истинско предателство, не би се афиширал така публично. Приятелчетата, от които Арал ще трябва да пази гърба си, са сред другите, които гласуваха „за“.

— Кои са те? — сбърчи тревожно вежди Корделия.

— Кой знае? — сви рамене лорд Ворпатрил, а после отговори на собствения си въпрос: — Негри, навярно.

Заобикаляше ги пръстен от празни столове. Корделия не бе сигурна дали това е от съображения за сигурност, или от учтивост. Очевидно бе второто, защото двама закъснели — единият в зелена командирска униформа, а другият по-млад и облечен в богаташки цивилни дрехи — се извиниха и седнаха пред тях. Корделия си помисли, че приличат на братя, и предположението й се потвърди, когато по-младият каза:

— Виж, там седи татко, три места зад стария Вортала. Кой е новият регент?

— Онзи тип с кривите крака в червено-синята униформа, отдясно на Вортала.

Корделия и Ворпатрил размениха погледи зад гърба им и Корделия притисна пръст към устните си. Ворпатрил се усмихна и сви рамене.

— Какво говорят за него в Службата?

— Зависи кого попиташ — отвърна командирът. — Сарди казва, че бил гений на стратегията. Луд е по неговите комюникета. Бил е навсякъде. Участвал е във всички битки през последните двайсет и пет години. Чичо Рулф го боготвореше. От друга страна, Нийлс, който беше на Ескобар, твърди, че е най-студенокръвното копеле на света.

— Чувам, че има репутация на прикрит прогресист.

— Няма нищо тайно. Някои от старшите ворски офицери се страхуват до смърт от него. Опитвал се е да привлече на своя страна татко и Вортала за онзи нов данък.

— О, нима!

— Става дума за прекия имперски данък върху наследството.

— Оо! Е, той няма да бъде засегнат от това, нали? Родът Воркосиган е дяволски беден. Нека Комар да плати. Значи затова сме го завладели, така ли?

— Не точно, невежи ми братко. Виждал ли е някой от вас, градските шутове, бетанската му женичка?

— Модерни мъже, господинчо — поправи го брат му. — За да не ни бъркат с вас, военните мърльовци.

— Няма такава опасност. Не, наистина. Носят се най-невероятни слухове за нея, Воркосиган и Ворутиър на Ескобар, и повечето си противоречат. Мислех, че майка ни може да знае нещо.

— Тя няма добро мнение за човек, за когото се предполага, че е висок три метра и че изяжда бойните кръстосвачи за закуска. Едва ли някой я е виждал. Може пък да е грозна.

— Тъкмо ще си подхождат. И Воркосиган не е красавец.

Силно развеселена, Корделия прикри усмивката си с длан. Командирът продължи:

— А и не знам кой е онзи трикрак спазматик, който се влачи непрекъснато след него. Сигурно някакъв подчинен, как мислиш?

— Боже, какъв мутант! Сигурно като регент Воркосиган е подбрал елита от службите.

Корделия се дръпна като попарена — толкова силна бе неочакваната болка от тази нехайна забележка. Изглежда, капитан лорд Ворпатрил почти не я забеляза. Беше я чул, но вниманието му бе насочено към залата долу, където в момента се полагаха клетвите. Друшнакови, кой знае защо, се изчерви и извърна глава.

Корделия се наведе напред. Думите кипяха в нея, но тя избра само няколко от тях и ги изстреля с най-ледения си капитански тон.

— Командир! И вие, който и да сте! — Те се обърнаха, изненадани от прекъсването. — За ваша информация, въпросният джентълмен е лейтенант Куделка и по-добър офицер от него няма. На ничия служба.

Те я гледаха раздразнени и объркани, неспособни да я вместят в своята представа за нещата.

— Струва ми се, че това беше частен разговор, госпожо — каза рязко командирът.

— Наистина — отвърна не по-малко рязко тя, все още кипнала. — За подслушването, което всъщност бе неизбежно, се извинявам. Но за срамната забележка относно секретаря на адмирал Воркосиган трябва да се извините вие. Тя е позор за униформата, която и двамата носите, и за службата на вашия император, която и двамата споделяте. — Говореше извънредно тихо, почти съскаше. Цялата трепереше. „Май съм поела свръхдоза от Бараяр. Трябва да се овладея.“

Вниманието на Ворпатрил най-после беше привлечено и той погледна към нея, сепнат от думите й.

— Чакайте — възрази той, — недейте да…

Командирът се обърна към тях.

— О, капитан Ворпатрил. Не ви познах веднага, сър. Ами… — Той махна безпомощно към червенокосата си нападателка, сякаш искаше да каже: „С вас ли е тази дама? И ако е така, не можете ли да я овладеете?“ После добави студено: — Не се познаваме, госпожо.

— Не, но нямам желание да надзъртам под камъните, за да видя какво живее под тях. — Внезапно Корделия осъзна, че се е съблазнила да стигне прекалено далеч. И с огромно усилие овладя гнева си. Нямаше никаква полза да създава на Воркосиган нови врагове точно в мига, в който той поемаше новите си задължения.

Спомняйки си, че е тук в ролята на ескорт, Ворпатрил се опита да каже:

— Командир, вие не знаете кой…

— Не… не ни представяйте, лорд Ворпатрил — прекъсна го Корделия. — Само ще ни затрудните още повече. — Тя стисна с палец и показалец основата на носа си, затвори очи и се опита да намери по-примирителни думи. „А се гордеех с това, че мога да се владея.“ После отново погледна към разгневените им лица.

— Командир. Милорд — правилно определи титлата на младия мъж тя, спомняйки си неговата бележка за баща му, който седеше сред графовете. — Думите ми бяха необмислени и груби и аз си ги взимам обратно. Нямах право да коментирам частен разговор. Смирено се извинявам.

— И би трябвало — изръмжа младият лорд. Брат му прояви по-голямо самообладание и неохотно отвърна:

— Приемам вашето извинение, госпожо. Допускам, че лейтенантът ви е някакъв роднина. Извинявам се, ако сме ви обидили с нещо.

— И аз приемам вашето извинение, командир. Макар лейтенант Куделка да не е мой роднина, а само моят втори най-скъп… враг. — Корделия млъкна и двамата се намръщиха един срещу друг — тя иронично, той озадачено. — Но бих искала да ви помоля и за една услуга, сър. Не допускайте подобни коментари да стигат до ушите на адмирал Воркосиган. Куделка беше един от офицерите му на борда на „Генерал Воркрафт“ и бе ранен по време на неговата отбрана при миналогодишния политически бунт. Адмиралът го обича като свой собствен син.

Командирът постепенно се успокояваше, но Друшнакови все още гледаше на кръв. Той се поусмихна.

— Да не би да намеквате, че ще ме пратят да охранявам остров Кирил?

Какъв ли бе остров Кирил? Очевидно някакъв отдалечен и неприятен аванпост.

— Съмнявам се… Той не би използвал служебното си положение за лични цели. Но би му причинило излишна болка.

— Разбрах, госпожо. — Сега вече го беше озадачила наистина — тази обикновена наглед жена, толкова не на място в тази бляскава галерия. Двамата младежи се обърнаха, за да наблюдават спектакъла, и двайсетина минути всички мълчаха, докато церемониите не прекъснаха за обяд. Тълпите хора от галерията и от залата излязоха, за да се срещнат в коридорите на властта.

Тя откри Воркосиган — Куделка беше до него, да разговаря с баща си, граф Пьотър, и с някакъв по-възрастен мъж, облечен в графска мантия. Ворпатрил я доведе и изчезна, а Арал я поздрави с уморена усмивка.

— Мили капитане, наред ли е всичко при теб? Искам да те запозная с граф Ворхалас. Адмирал Рулф Ворхалас беше негов по-малък брат. Трябва да бъдем кратки, защото по график имаме частен обяд с принцесата и принц Грегор.

Граф Ворхалас се поклони дълбоко над ръката й.

— Миледи. Имам чест.

— Графе. Аз… се срещнах с брат ви съвсем за кратко. Но адмирал Ворхалас ме порази с изключителните си качества. — „А после го разбихме.“ Оставила ръката си в неговата, Корделия изпита неприятно усещане, но той очевидно не хранеше лична враждебност към нея.

— Благодаря ви, миледи. Всички смятаме така. А, ето ги и момчетата. Обещах да ги запозная с вас. Евън се опитва да получи място в Щаба, но аз му казах, че първо трябва да го заслужи. Бих искал Карл да проявяваше същия интерес в службата. Дъщеря ми ще полудее от завист. Вие побъркахте всички момичета, миледи.

Графът се спусна да доведе синовете си. „О, Господи — помисли си Корделия. — Трябваше да се досетя, че са те.“ Двамата мъже, които седяха пред нея в галерията, и се поклониха нервно.

— Но вие се познавате — каза Воркосиган. — Видях ви да разговаряте в галерията. Какво обсъждахте така оживено, Корделия?

— Ами… геология. Зоология. Любезността. Най-вече говорихме за любезността. Дискутирахме извънредно широка тема. Всеки от нас научи другия на нещо, струва ми се — усмихна се тя, без дори да мигне.

Командир Евън Ворхалас изглеждаше малко бледен.

— Да — каза той. — Получих… урок, който никога не ще забравя, миледи.

Воркосиган продължи със запознанството.

— Командир Ворхалас, лорд Карл — лейтенант Куделка.

Куделка, натоварен с пластмасови листи и дискове, с жезъла на главнокомандващия въоръжените сили, връчен току-що на Воркосиган като новоизбран регент, и със собствения си бастун, не бе сигурен дали трябва да се ръкува, или само да поздрави. В крайна сметка той изпусна всичко, което държеше, и не успя да направи нито едното, нито другото. Ръката му се сблъска с тази на Друшнакови, която се наведе да му подаде бастуна.

— Не ми е необходима помощта ви, госпожице — изръмжа й тихо Куделка и тя се отдръпна и застана намръщена зад Корделия.

Командир Ворхалас му подаде някои от дисковете.

— Извинете ме, сър — каза Куделка. — Благодаря ви.

— Няма защо, лейтенант. Самият аз някога едва не бях улучен от невроразрушител. Дяволски се уплаших. Вие сте пример за подражание за всички ни.

— Съвсем… не е болезнено, сър.

Корделия, която знаеше от личен опит, че това е лъжа, запази спокойствие. Групата се раздели — всеки тръгна по задачите си. Корделия спря пред Евън Ворхалас.

— Приятно ми беше да се запознаем, командир. Предвиждам, че ще стигнете далеч в бъдещата си кариера — и то не на остров Кирил.

Ворхалас се усмихна.

— Мисля, че това се отнася и за вас, миледи. — Те си кимнаха предпазливо — и почтително и Корделия се обърна, за да хване Воркосиган под ръка и да го последва към поредното му задължение. Куделка и Друшнакови тръгнаха след тях.

* * *

След няколко дни императорът на Бараяр изпадна в кома, но продължи да живее в това състояние още една седмица. Арал и Корделия бяха вдигнати от леглото в замъка Воркосиган в ранните утринни часове от специален пратеник от императорската резиденция с простите думи:

— Докторът смята, че е време, сър.

Облякоха се бързо и придружиха пратеника до прекрасната спалня, в която Ецар бе избрал да прекара последния месец от живота си. Безценните антики, които я украсяваха, бяха разбъркани с чуждоземна медицинска апаратура.

Стаята беше претъпкана: там бяха личните лекари на стареца, Вортала, граф Пьотър и самите те, принцесата с принц Грегор и някои хора от Генералния щаб. Пазеха тишина и застанали прави, наблюдаваха агонията близо час, преди неподвижното тяло на леглото да стане, почти недоловимо, още по-неподвижно. Корделия си помисли, че за момчето е страшно да бъде свидетел на тази сцена, но неговото присъствие, изглежда, бе задължителна церемония. Съвсем тихо — Воркосиган първи — всички един по един коленичеха и поставяха ръцете си между тези на Грегор, за да подновят клетвите си за васална вярност.

Корделия също бе заведена от Воркосиган да коленичи пред момчето. Принцът император имаше косата на майка си, но очите му бяха кафяви като тези на Ецар и Сердж. Корделия се запита колко ли от качествата на баща му или на дядо му са заложени в него, очаквайки да намерят израз във властта, която щеше да получи като порасне. „Носиш ли проклятие в хромозомите си, дете?“ — запита мислено тя, поставила длани между неговите. Прокълнат или благословен, тя положи своята клетва. Думите сякаш срязаха последната й връзка с колонията Бета — звукът от това срязване обаче чу само тя.

„Сега съм бараярка.“ Беше изминала дълъг и странен път, започнал с гледката на чифт ботуши в калта и завършил в тези чисти детски длани. „Знаеш ли, че помогнах да убият баща ти, дете? Ще научиш ли някога това? Моля се никога да не разбереш.“ Тя се запита дали от деликатност, или по недоглеждане от нея не бяха поискали да положи клетва пред Ецар Ворбара.

От всички присъстващи заплака само капитан Негри. Единствено Корделия разбра това, защото стоеше до него в най-тъмния ъгъл на стаята и го видя на два пъти да избърсва очи с опакото на дланта си. Бръчки покриха лицето му и то се заля от мъка, но когато пристъпи напред, за да положи клетвата си, той вече беше възвърнал обичайната си безизразна твърдост.

Последвалите пет дни на погребални церемонии бяха изтощителни за Корделия, но не чак толкова, колкото погребението на престолонаследника Сердж, продължило две седмици въпреки отсъствието на тялото му. За пред обществото принц Сердж бе загинал като герой. Според сметките на Корделия само пет човешки същества на света знаеха цялата истина за онова хитро убийство. Не, само четири, след като Ецар го нямаше вече. Навярно гробът бе най-сигурното хранилище на тайните на Ецар. Е, сега мъките на стареца бяха свършили, времето му беше отминало, бе дошъл краят на неговата епоха.

Момчето император не бе коронясано — вместо това изненадващо делово, и елегантно облечено, то прекара още няколко дни в залите на Съвета, където личните си клетви му поднесоха министрите, графовете, голяма част от техните роднини и всички останали, които не бяха успели да сторят това пред смъртното ложе на Ецар. Заклеваха се и на Воркосиган — с натрупването на клетвите той се изгърбваше все повече, сякаш те имаха реална физическа тежест.

Подпомагано неотлъчно от майка си, момчето се справяше отлично. Карийн бе осигурила на Грегор ежечасни прекъсвания за почивка и следеше те да не бъдат нарушавани от деловите, нетърпеливи мъже, пристигнали в столицата да изпълнят задълженията си. Странността на бараярската система на управление, с всичките й неписани обичаи, отначало не удиви чак толкова Корделия. Постепенно обаче започна да я учудва. И все пак, изглежда, системата някак си функционираше. Караха я да функционира. Преструваха се, че има управление. Навярно всички правителства всъщност бяха въпрос на общата заблуда, че е постигнато споразумение.

След като потокът от церемонии се изчерпа, Корделия най-сетне започна да се занимава с домакинството в замъка Воркосиган. Не че имаше какво толкова да се прави. През повечето дни Воркосиган, следван от Куделка, заминаваше в зори и се връщаше след залез-слънце, хапваше студената си вечеря и се заключваше в библиотеката или приемаше там хора, докато не станеше време за сън. Това е само в началото, казваше си Корделия. С времето той щеше да улегне, да придобие опит. Тя си спомняше първото си назначение за командир на кораб в Бетанския астрономически проект — което не бе чак толкова отдавна — и първите си месеци на нервна свръхподготовка. По-късно изпълнението на трудно усвоените задачи бе станало автоматично, а после и почти несъзнателно, след което личният й живот се бе върнал в обичайното си русло. Същото щеше да се случи и с Арал. Тя чакаше търпеливо и се усмихваше.

А освен това си имаше работа. Беше бременна. Това бе не по-маловажна задача, ако се съдеше по ласкавото внимание, с което я обсипваха всички, като се започнеше с граф Пьотър и се свършеше с готвачката, която й носеше закуски по най-необичайно време. Не бяха я глезили така, дори когато се бе върнала от едногодишна изследователска мисия без абсолютно никакви инциденти. Възпроизводството, изглежда, се насърчаваше тук далеч по-ентусиазирано, отколкото на колонията Бета.

Един следобед тя бе полегнала с вдигнати крака на канапето в сенчестия вътрешен двор между замъка и задната градина и размишляваше за различните обичаи, свързани с възпроизводството, на Бараяр и колонията Бета. Бременността в маточен репликатор — изкуствена утроба — изглежда бе непозната тук. На колонията Бета репликаторите бяха извънредно популярни, но все пак едно немалобройно малцинство оставаше вярно на психосоциалните плюсове на старомодния естествен метод. Корделия никога не бе успявала да открие каквато и да било разлика между родените по един от двата начина бебета — не и когато бяха вече пълнолетни, на двайсет и две годишна възраст. Брат й беше роден по естествения, а самата тя — по изкуствения метод. Съродителката на брат й бе избрала да роди така и двете си деца и непрекъснато се хвалеше с това.

Корделия винаги беше мислила, че когато дойде нейният ред, ще остави собственото си дете в репликаторна банка и ще замине на изследователска мисия, а когато се върне, бебето ще бъде готово и ще я чака. Ако изобщо се върнеше — изследването на неизвестността винаги криеше опасности. А освен това беше смятала, че ще може да си намери сериозен съродител, с когото да се сприятели и който и да иска, и да е в състояние да издържи физическите, психологическите и икономическите тестове, които да му позволят да изкара курса за получаване на родителско свидетелство.

Арал щеше да е превъзходен съродител, тя бе сигурна в това. Ако изобщо някога слезеше от сегашното си високо положение. Първоначалните усилия сигурно щяха да свършат скоро. Падането от толкова високо място бе опасно, пък и нямаше къде да се приземи. Арал беше нейното безопасно убежище, стига да не… Тя решително насочи мислите си към по-приятни неща.

Ами големината на семейството — ето това беше истинското, тайното и греховно обаяние на Бараяр. Тук нямаше законни граници, не се изискваха сертификати, нямаше ограничения за трето дете, всъщност нямаше никакви правила. Бе видяла на улицата жена не с три, а с четири деца и никой не се учудваше. После си се беше представяла с две-три деца и се бе чувствала възхитително греховна, докато не срещна една жена с десет. Може би четири? Шест? Воркосиган можеше да си позволи това. Корделия се сви на кравай и се сгуши във възглавницата, заплувала върху атавистичния облак на генетичната алчност.

Сега бараярската икономика била широко отворена, бе казал Арал, въпреки загубите от неотдавнашната война. Този път повърхността на планетата не бе наранена. Тераформирането на втория континент разкриваше с всеки изминал ден нови граници, а когато новата планета Серджияр се разчистеше за колонизиране, ефектът щеше да се утрои. Работната ръка не достигаше и заплащането растеше. Според бараярците планетата им бе ужасно слабо населена. Воркосиган беше нарекъл икономическото положение свой политически дар от боговете. Така смяташе и Корделия, но поради по-лични, тайни причини — ятото от мънички наследници на Воркосиган…

Би могла да има дъщеря. Не само една, а две — сестрички! Корделия не бе имала сестра. А жената на капитан Ворпатрил имала две: така й беше казала самата тя.

Корделия се бе запознала с лейди Ворпатрил на един от редките политико-социални приеми в замъка Воркосиган. Абсолютно всичко бе уредено от прислугата в замъка. Единственото, което трябваше да прави Корделия, бе да се покаже подходящо облечена (беше се сдобила с още дрехи), да се усмихва много и да държи устата си затворена. Всъщност слушаше замаяна и озадачена как стават нещата тук.

Алис Ворпатрил също беше бременна. Лорд Ворпатрил ги бе оставил заедно и те естествено разговаряха за пазаруване. Лейди Ворпатрил се оплакваше много от личните си проблеми. Корделия реши, че самата тя сигурно има късмет, защото лекарството против гадене, със същата химическа формула, която използваха и у дома, действаше ефикасно и тя само се чувстваше уморена — не от тежестта на все още мъничкото бебе, а от изненадващия метаболитен товар. Да пишка за двама — ето как си го представяше Корделия. Е, след петпространствената навигационна математика, как би могло да я затрудни майчинството?

Като не се смятаха, разбира се, прошепнатите на ухото й ужасяващи истории на Алис. Кръвоизливи, удари, бъбречни кризи, увреждания при раждане, кислородна недостатъчност на мозъка на зародиша, бебешки глави с диаметър по-голям от този на таза и спазъм на матката, предизвикващ смъртта и на майката, и на бебето… Медицинските усложнения бяха проблем само при положение, че по някакъв начин жената е сама по време на раждането, а при тълпите от стражи, които я обграждаха, това не бе особено вероятно да се случи точно с нея. Ботари в ролята на акушерка? Ужасяваща мисъл. Тя потрепери.

Отново се сви на градинското канапе и сбърчи чело. О, тази примитивна бараярска медицина! Наистина, в предкосмическата ера майките са раждали деца в продължение на стотици хиляди години без тази помощ, която имаше на разположение тук. И все пак тревогата гризеше ума й. „Навярно би трябвало да се върна да родя у дома.“

Не. Тя вече бе бараярка, положила клетва като останалите побъркани. Пътуването щеше да трае два месеца. А освен това, доколкото знаеше, там все още я очакваше заповед за арест, основана на обвинение в дезертьорство, подозрение в шпионаж, измама и антиобществено насилие. Сигурно трябваше да се опита да привлече онзи идиот, военния психиатър. Тя си спомни за неспокойното си, объркано заминаване от колонията Бета и въздъхна. Щеше ли името й някога да бъде изчистено от позора? Определено не, докато тайните на Ецар се съхраняваха в четири глави.

Не. Колонията Бета бе затворена за нея, бяха я изгонили оттам. Бараяр не държеше монопол над политическия идиотизъм, това беше сигурно.

„Мога да се справя с Бараяр. Заедно с Арал. Сигурна съм.“

Беше време да се прибира. Слънцето й причиняваше леко главоболие.