Лоис Макмастър Бюджолд
Бараяр (19)

Деветнадесета глава

В склада на Ецар имаше и касета с пари — цял куп бараярски марки. Имаше и различни пропуски, предназначени за Дру, някои от които бяха все още валидни. Корделия събра две и две и прати Дру да купи земеход на старо. После зачака до Ботари, който бавно започна да преодолява болката си.

Измъкването от Ворбар Султана бе още отначало слабата част от плана й, навярно защото никога не бе вярвала истински, че ще успеят. Пътуването бе строго ограничено, тъй като Вордариан се опитваше да попречи на уплашеното население да опразни града. Еднорелсовата железница бе подлагана на непрекъснати проверки. Леколетите бяха абсолютно забранени и представляваха чудесни мишени за опитните войници. Земеходите трябваше да преминават през многобройни блокади на пътищата. А пътуването пеша бе прекалено бавно за нейната натоварена и уморена група. Нямаше подходящи възможности.

Пребледнялата Дру се върна след цяла вечност и ги отведе през тунелите в една тъмна странична уличка. Градът бе покрит с почернял от сажди сняг. Откъм резиденцията, на около километър разстояние, изригваха черни облаци, които се сливаха със сивото зимно небе. Очевидно яростният пожар все още не бе овладян. Колко време ли щеше да продължава да функционира обезглавената командна структура на Вордариан? Дали вестта за смъртта му вече се бе разнесла?

Както бе инструктирана, Дру беше намерила много обикновен и небиещ на очи стар земеход, макар че имаха достатъчно средства да купят най-луксозната нова кола, която все още можеше да предложи градът. Корделия искаше да запази тези резерви за проверките по пътя.

Но проверките не се оказаха толкова опасни, колкото се бе страхувала. Всъщност на първия пункт нямаше жив човек. Стражите му се бяха изтеглили, навярно, за да се борят с пожара или да охраняват периметъра на резиденцията. Вторият беше задръстен с коли и нетърпеливи шофьори. Проверяващите бяха повърхностни и нервни, разсеяни и полупарализирани от Бог знае какви слухове, донесли се от центъра на града. Една тлъста пачка банкноти, подадена под съвършено фалшивата идентификация на Дру, изчезна в джоба на войника и той им махна да минават, за да отведат нейния болен чичо у дома. Всъщност Ботари изглеждаше наистина болен, свит под едно одеяло, под което бе скрит и репликаторът. На последния пункт за проверка Дру повтори някаква вероятна версия на слуха за смъртта на Вордариан. Разтревоженият войник дезертира от поста си, заменяйки униформата с цивилно палто, и изчезна в една пресечка.

Лъкатушиха по лоши заобиколни пътища целия следобед, за да влязат в неутралната област на Воринис, където престарелият земеход издъхна от счупване на зъбната предавка. Изоставиха го и се прехвърлиха на еднорелсовата железница. Корделия водеше изтощената си дружина, надбягвайки се с часовника в главата си. Към полунощ стигнаха до първото военно съоръжение зад следващата лоялистка граница — склад за припаси. На Дру й трябваха няколко минути спор с офицера на нощната смяна, за да го убеди: 1) да ги идентифицира, 2) да ги пусне вътре и 3) да им позволи да използват военната комуникационна мрежа и да се свържат с базата Танъри, за да поискат транспорт. След което офицерът изведнъж стана много енергичен. Незабавно бе пратена да ги вземе високоскоростна въздушна совалка с опитен пилот.

Приближавайки базата Танъри по зазоряване, Корделия изпита изключително неприятно усещане. Толкова приличаше на първото й пристигане от планините, че имаше чувството, че е впримчена в някакъв капан на времето. Навярно бе умряла и бе попаднала в ада, и бе обречена на безкрайното мъчение да преповтаря събитията от последните три седмици отново и отново вовеки. Тя потрепери.

Друшнакови я наблюдаваше загрижено. Изтощеният Ботари дремеше в пътническата кабина. Двамата служители на Илян от ИмпСи — идентични близнаци с онези на Вордариан, които бяха убили в резиденцията, — мълчаха нервно. Корделия притискаше маточния репликатор в скута си. Пластмасовата чанта беше на пода между краката й. Тя бе неспособна да изпусне чантата от поглед, макар да бе ясно, че Дру би предпочела да я остави в багажното отделение.

Въздушната совалка се приземи плавно и двигателите й постепенно заглъхнаха.

— Искам капитан Вааген. Веднага — каза за пети път Корделия, когато хората на Илян ги заведоха под земята в Службата за сигурност.

— Да, миледи. На път е — увери я отново мъжът от ИмпСи. Тя го погледна подозрително.

Хората от ИмпСи предпазливо ги освободиха от личния им арсенал. Корделия не ги обвиняваше — тя също не би се доверила на безумно изглеждащата, при това въоръжена група. Благодарение на склада на Ецар жените бяха добре облечени, макар да нямаше нищо по размера на Ботари, който бе останал с одимената си и вмирисана черна униформа. За щастие изсъхналите кървави пръски не си личаха много. Но очите и на тримата бяха хлътнали, обкръжени от сенки и гледаха трескаво. Корделия трепереше, Ботари стискаше юмруци, а Друшнакови от време на време се разплакваше тихо без очевидна причина и спираше толкова внезапно, колкото бе започнала.

Най-после капитан Вааген се появи заедно с един санитар. Беше облечен в зелена униформа и вървеше бързо — отново със скоростта на стария Вааген. Единственият остатък от нараняванията му, изглежда, беше черната превръзка на окото — стоеше му добре и му придаваше вид на пират. Корделия се надяваше превръзката да е само временна.

— Миледи! — успя да се усмихне той въпреки болката в лицевите мускули — поне така помисли Корделия. — Значи успяхте!

— Надявам се, капитане. — Тя му подаде репликатора — не бе позволила на хората от ИмпСи дори да го докоснат. — Надявам се, че сме успели навреме. Още не светят червени лампички, но има предупредително писукане. Изключих го, едва не ме влуди.

Той разгледа репликатора, проверявайки сигналите.

— Добре. Добре. Хранителният резервоар е почти празен, но не е съвсем изчерпан. Филтрите още функционират, равнището на пикочната киселина е високо, но не надхвърля толеранса. Струва ми се, че всичко е наред, миледи. Жив е. А за да определя какъв е ефектът от това прекъсване за моето лечение, ще ми трябва повече време. Ще бъда в лазарета. Трябва да започна със зареждането му на часа.

— Разполагате ли с всичко, което ви трябва?

Белите му зъби блеснаха.

— Лорд Воркосиган ми нареди да започна с уреждането на лаборатория на другия ден, след като заминахте. За всеки случай, така каза.

„Арал, обичам те.“

— Благодаря ви. Вървете, вървете. — Тя предаде репликатора в ръцете на Вааген и той забърза навън.

Корделия седна като марионетка с прорязани конци. Сега можеше да си позволи да почувства цялата тежест на изтощението си. Но все още не можеше да спре. Трябваше да разбере още нещо много важно. И не й беше до тези обкръжили я като напаст мъже от ИмпСи. Тя затвори очи и подчертано ги игнорира, оставяйки Дру да изрича, запъвайки се, отговорите на глупавите им въпроси.

Желанието се бореше със страха. Тя искаше Арал. Тя му се беше противопоставила, и то възможно най-открито. Дали това бе наранило честта му, дали бе засегнало неговото — трябваше да признае, необикновено гъвкаво — бараярско мъжко его над границата на търпимостта? Дали доверието му към нея щеше да бъде смразено завинаги? Не, това подозрение бе определено нечестно. Но общественото му влияние — дали не му бе навредила? Дали всичко това нямаше да предизвика някакви проклети непредвидени политически последици? А интересуваше ли я това? Да, реши тъжно тя. Беше ужасно уморена и все пак я интересуваше.

— Ку!

Викът на Дру накара Корделия да отвори очи. Куделка влизаше куцайки в канцеларията на ИмпСи. Мили Боже, той бе отново в униформа, избръснат и силен. Само сивите кръгове около очите му не бяха по правилника.

Срещата на Ку и Дру, забеляза с удоволствие Корделия, не беше ни най-малко военна. Офицерът от щаба прегърна високата мръсна блондинка и двамата си заразменяха приглушени поздрави твърде далеч от правилника, като например миличък, любов моя, слава Богу, в безопасност, скъпа… Хората от ИмпСи се обърнаха встрани, изпитвайки неудобство от изблика на толкова емоции. Корделия им се наслаждаваше. Далеч по-разумен начин да посрещнеш приятел от всички слабоумни отдавания на чест и военни поздрави.

Те се разделиха само за да се огледат по-добре, без да пускат ръцете си.

— Ти успя — сподави смеха си Друшнакови. — Кога дойдохте? Как е лейди Ворпатрил?…

— Пристигнахме само два часа преди вас — каза задъхано Ку, зареждайки се отново с кислород след геройската им целувка. — Лейди Ворпатрил и малкият лорд са в лазарета. Лекарят казва, че тя страда предимно от стрес и изтощение. Беше невероятна. Преживяхме няколко неприятни момента, докато минавахме покрай хората от Службата за сигурност на Вордариан, но не се провалихме. И ти успя! Срещнах Вааген по коридора с репликатора — ти си спасила сина на милорд!

Раменете на Друшнакови се отпуснаха.

— Но загубихме принцеса Карийн.

— Оо! — Той докосна устните й. — Не ми казвай — лорд Воркосиган ми нареди да ви заведа всичките в мига, в който пристигнете. Ще разкажеш първо на него. Сега ще ви заведа. — Той махна с ръка към хората от ИмпСи, сякаш разгонваше мухи — нещо, което Корделия копнееше да направи.

Ботари имаше нужда от помощ, за да се изправи. Корделия вдигна жълтата пластмасова чанта и чак сега забеляза, че тя носи името и рекламния знак на един от най-добрите магазини за женски дрехи в столицата. Каква ирония. „Карийн най-после ти избяга, копеле.“

— Какво е това? — попита Ку.

— Да, лейтенант — вметна припреният служител от ИмпСи, — моля ви, тя отказа да ни остави да проверим чантата. По правилник не трябва да я пускаме да я внесе в базата.

Корделия отвори чантата и я подаде на Ку. Той надникна вътре и отскочи назад.

— По дяволите!

Мъжът от ИмпСи се втурна напред, но Ку му махна да спре.

— Аз… аз разбирам — преглътна той. — Да, адмирал Воркосиган определено ще иска да види това.

— Лейтенант, а какво да впиша в описа си? — почти изскимтя дежурният от ИмпСи. — Щом я внасят, трябва да я регистрирам.

— Остави го Ку, той просто си пази задника — въздъхна Корделия.

Ку надникна отново и устните му се сгърчиха в крива усмивка.

— Всичко е наред. Впиши я като подарък по случай Зимния панаир за адмирал Воркосиган. От жена му.

— А, Ку. — Дру му подаде сабята. — Запазих ти това. Но загубихме ножницата, съжалявам.

Ку взе оръжието, погледна чантата, направи връзката и го понесе по-внимателно.

— Няма… няма нищо. Благодаря ти.

— Ще я занеса в „Сийглинг“ и ще поръчам да направят нова ножница — обеща Корделия.

Мъжът от ИмпСи им направи път. Ку поведе Корделия, Ботари и Дру в базата. Корделия отново стегна връзките на чантата и дори лекичко я залюля.

— Ще слезем на етажа на Щаба. Адмиралът има секретна среща през последния един час. Снощи пристигнаха тайно двама висши офицери на Вордариан. Преговарят да му го предадат. Най-добрият план за освобождаване на заложниците зависи от тяхното сътрудничество.

— Още ли не са научили за това? — вдигна чантата Корделия.

— Струва ми се, че не, миледи. Вие току-що променихте всичко. — Той се усмихна малко странно и ускори неравната си крачка.

— Но заложниците все пак трябва да се освободят — въздъхна Корделия. — Макар и провалили се, хората на Вордариан все още са опасни. Може би дори по-опасни, защото са отчаяни. — Тя си помисли за хотела в центъра на Ворбар Султана, където, доколкото знаеше, още пазеха момиченцето на Ботари — Елена. Заложници. Да можеше да убеди Арал да отпусне малко ресурси, за да бъдат заложниците по-малко!

Слизаха надолу и надолу, към центъра на нервната система на базата Танъри. Стигнаха до силно охраняваната зала за съвещания — пред нея пазеше цял взвод въоръжени до зъби войници. Куделка им махна да се отдръпнат. Вратите се плъзнаха встрани и отново се затвориха зад тях.

Мъжете около полираната маса прекъснаха работата си и се обърнаха към нея. В центъра, разбира се, беше Арал. От двете му страни бяха Илян и граф Пьотър.

Там бяха премиер-министърът Вортала и Канциан, и някакви други старши щабни офицери, всички облечени в зелени униформи. Срещу тях седяха двамата двойни предатели и помощниците им. Пълно със свидетели.

Тя искаше да бъде сама с Арал, без цялата тази тълпа. „Скоро.“

Арал срещна погледа й. Устните му се извиха в иронична усмивка. Това беше всичко и все пак стомахът й се затопли отново от увереност, от сигурност в него. Никакъв лед. Всичко щеше да се оправи. Отново бяха в крак и това не би могло да се изрази по-добре с порой от думи и силни прегръдки. Прегръдки обаче щеше да има, така обещаваха сивите му очи. Собствените й устни се извиха нагоре за пръв път откакто… от кога?

Граф Пьотър плесна с длан по масата.

— Мили Боже, къде беше? — извика той яростно.

Обзе я болезнена лудост. Тя му се усмихна свирепо и му подаде чантата:

— На пазар.

За миг старецът почти й повярва и на лицето му се изписаха противоречиви чувства: удивление, недоверие, после гняв, сякаш разбра, че му се подиграват.

— Искате ли да видите какво съм купила? — Корделия развърза чантата и изтърколи главата на Вордариан върху масата. За щастие, кръвта бе спряла да тече преди няколко часа. Главата се спря с лице пред графа, с усмихнати устни и отворени, празни очи.

Пьотър зяпна. Канциан скочи, щабните офицери започнаха да ругаят, а един от предателите на Вордариан наистина падна от ужас от стола си. Вортала сви устни и вдигна вежди. Куделка, мрачно горд с ключовата си роля в този исторически момент, остави сабята на масата като ново доказателство. Илян изпухтя и се усмихна триумфално. Но и той бе смаян.

Арал беше съвършен. Очите му се разшириха за съвсем кратко, после той опря брадичка на ръцете си и погледна главата на Вордариан с хладен интерес.

— Но разбира се — въздъхна той. — Всяка ворска дама ходи да пазарува в столицата.

— Платих твърде много за това — призна Корделия.

— Това също е традиционно. — На устните му трепна сардонична усмивка.

— Карийн е мъртва. Застреляха я в схватката. Не можах да я спася.

Той разтвори дланта си, сякаш да остави черния хумор да се изплъзне между пръстите му.

— Разбирам. — Той отново вдигна поглед към нея, сякаш питаше „Добре ли си?“ и очевидно разбра отговора: „Не“.

— Господа, ако ме извините, бих искал да остана насаме с жена си за няколко минути.

Сред тътренето на изправящите се мъже Корделия долови шепот: „Храбър мъж…“

Тя спря с поглед хората на Вордариан.

— Господа. Препоръчвам ви, когато това съвещание се възобнови, да се предадете безусловно на милостта на лорд Воркосиган. Може да му е останала още малко. — „На мен определено не ми е“ — беше неизреченият завършек на думите й. — Писна ми от глупавата ви война. Сложете край на това.

Пьотър мина покрай нея и тя му се усмихна горчиво. Той й отвърна с тревожна гримаса и промълви:

— Очевидно съм те подценявал.

— Никога не… заставайте отново на пътя ми. И стойте далеч от сина ми.

Воркосиган я погледна и възпря изблика й. Тя и Пьотър размениха предпазливи кимвания, много напомнящи на леките поклони на двама съперници в дуел.

— Ку — каза Воркосиган, поглеждайки смутено към страховития „подарък“, който лежеше до лакътя му. — Моля те, уреди да отнесат това нещо в моргата на базата. Не ми харесва за украса на масата. Трябва да го запазят, докато могат да го изгорят заедно с тялото. Където и да е то.

— Сигурен ли сте, че не искате да я оставите тук, за да подтикнете офицерите от щаба на Вордариан към споразумение? — попита Ку.

— Не — отвърна твърдо Воркосиган. — Вече оказа достатъчно благотворен ефект.

Ку взе предпазливо чантата от Корделия, отвори я и прибра главата на Вордариан. Явно не му се искаше да я докосва.

Арал обгърна с поглед уморената група — мъката на Друшнакови, принудителните гърчове на Ботари.

— Дру. Сержант. Свободни сте да се измиете и нахраните. Ще ми докладвате в моята квартира след като свършим тук.

Друшнакови кимна, сержантът отдаде чест и двамата последваха Куделка навън.

Корделия се хвърли в прегръдките на Арал в момента, в който вратата се затвори и той стана. Паднаха с трясък на стола, а после се прегърнаха толкова силно, че трябваше да се откъснат, за да се целунат.

— Никога повече недей да правиш такива номера — помоли я той.

— А ти никога повече не допускай да се налага.

— Договорихме се.

Той отдалечи лицето й от своето, поглъщайки я с очи.

— Толкова се страхувах за теб, че забравих да се страхувам за враговете ти. Трябваше да си спомня, мили капитане.

— Сама нямаше да успея. Дру беше моите очи, Ботари — дясната ми ръка, а Куделка — краката ни. Трябва да простиш на Ку самоотлъчката. Ние почти го отвлякохме.

— Така чух и аз.

— Разказа ли ти за братовчед ти Падма?

— Да — въздъхна мъчително той. После потъна в спомени. — Падма и аз бяхме единствените оцелели след клането на лудия император Юри над потомците на принц Ксав. Бях на единайсет. Падма беше още бебе… Оттогава винаги съм мислил за него като за бебе… Сега аз съм единственият останал. Работата на Юри е почти свършена.

— Дъщеричката на Ботари — Елена. Трябва да направим нещо. Тя е много по-важна от пълните обори в резиденцията.

— Точно в момента работим по този въпрос — каза той. — Това е основна задача сега, след като ти извади император Видал от сметките. — Той замълча и бавно се усмихна. — Страхувам се, че си шокирала моите бараярци, любов моя.

— Защо? Да не би да си мислят, че имат монопол върху варварството? Знаеш ли какви бяха последните думи на Вордариан? „Вие сте бетанка! Не можете да направите…“

— Какво да направиш?

— Каквото направих.

— Зловещ трофей си носила в монорелсовата железница. Ами ако някой те бе помолил да отвориш чантата?

— Щях да го направя.

— Наистина ли… си добре, любов моя? — Под усмивката устните му бяха сериозни.

— Имаш предвид дали не съм загубила самообладание? Да, малко. Повече от малко. — Ръцете й все още трепереха, трепереха непрекъснато от предишния ден, без да спират.

— Изглеждаше ми… необходимо да донеса главата на Вордариан. Разбира се, не съм си и помисляла да я закачваме на стената в замъка Воркосиган, наред с ловните трофеи на баща ти, макар че това е добра идея. Струва ми се, не осъзнавах защо я нося, докато не влязох в тази стая. Ако се бях клатушкала тук с празна глава и разкажех на всички, че съм убила Вордариан и съм сложила край на необявената им малка война, кой би ми повярвал? Освен теб.

— Илян, навярно. Виждал те е в акция и преди. Другите… наистина си права.

— Мисля, че имах и някаква идея, останала в ума ми от древната история. Не са ли имали обичай да излагат на показ телата на убитите владетели, за да смажат претендентите? Изглежда ми подходящо. Макар че Вордариан беше почти страничен въпрос, от моята гледна точка.

— Твоят ескорт от ИмпСи ми докладва, че си донесла репликатора. Работи ли още?

— Сега е при Вааген, проверява го. Майлс е жив. Какви са уврежданията е неизвестно. Още нещо: Вордариан има пръст в пращането на Евън Ворхалас. Непряко, чрез някакъв агент.

— Илян подозираше това. — Прегръдката му се стегна около нея.

— Относно Ботари — каза тя. — Не е в добра форма. Има нужда от истинско лечение — медицинско, не политическо. Онова изтриване на паметта е било ужасно.

— Навремето му спаси живота. Моят компромис с Ецар. Тогава нямах власт. Сега мога да му помогна.

— Направи го. Залепил се е за мен като куче. Според собствените му думи. А и аз го използвах точно така. Дължа му… всичко. Но ме плаши. Защо мен?

Воркосиган изглеждаше дълбоко замислен.

— Ботари… няма здраво усещане за самия себе си. Няма стабилен център. Когато го срещнах за пръв път, беше в най-лошото си състояние — личността му не бе далеч от това да се разпадне на многобройни отделни личности. Ако е бил по-добре образован, би могъл да стане идеален шпионин, надълбоко проникваща къртица. Той е хамелеон. Огледало. Превръща се в каквото и да се иска от него. Струва ми се, че не става въпрос за съзнателен процес. Пьотър очаква от него лоялен служител и Ботари играе тази роля. Ворутиър искаше чудовище и Ботари стана неговият мъчител. И жертва. Аз исках добър войник и той стана такъв. Ти… — гласът му се смекчи, — ти си единствената ми известна личност, която гледа на Ботари като на герой. Съответно и той се превръща в такъв. Вкопчва се в теб, защото създаваш от него по-велик мъж, отколкото изобщо някога е мечтал да бъде.

— Арал, това е лудост.

— А! — Той зарови лице в косата й. — Но той не е единственият, върху когото имаш такова специално влияние, мили капитане.

— Страхувам се, че не съм в много по-добра форма от Ботари. Направих грешка и Карийн загина. Кой ще каже на Грегор? Ако не беше заради Майлс, щях да се откажа. Дръж Пьотър далеч от мен или, кълна се, следващия път ще му дам да разбере. — Тя пак се разтрепери.

— Шт — полюля я лекичко той. — Струва ми се, че можеш да ми оставиш поне да разчистя след теб, а? Ще ми се довериш ли отново? Ще има полза от всички тези жертви. Няма да са напразни.

— Чувствам се мръсна. Чувствам се зле.

— Да. Така е с повечето нормални хора, които се връщат от сражение. Това ми е много познато душевно състояние. — Той замълча за миг. — Но щом една бетанка може да стане такава бараярка, може би не е толкова невъзможно бараярците да станат мъничко по-бетанци. Промяната е възможна.

— Промяната е неизбежна — увери го тя. — Но не можеш да я постигнеш по пътя на Ецар. Вече не е епохата на Ецар. Трябва да намериш свой собствен път. Да преправиш този свят в такъв, в който да може да оцелее Майлс. И Елена. И Иван. И Грегор.

— Както заповядате, миледи.

* * *

На третия ден след смъртта на Вордариан столицата се предаде на лоялистките имперски войски — ако не без нито един изстрел, то поне не чак толкова кърваво, колкото се бе опасявала Корделия. Имаше само две огнища на съпротива: ИмпСи и самата резиденция трябваше да бъдат прочистени от пехотинците на Воркосиган. Хотелът със заложниците в центъра на града бе предаден непокътнат след няколко часа интензивни преговори. Пьотър даде на Ботари един ден, за да вземе детето си и гледачката му и да ги придружи до дома. През тази нощ Корделия спа за пръв път, откакто се бе върнала.

Евън Ворхалас командваше пехотните войски на Вордариан в столицата, защитавайки центъра за космически комуникации в комплекса на военната щабквартира. Той загина в заключителната вихрушка на битката, застрелян от собствените си хора, когато отблъсна предложението да получи амнистия, ако се предаде. В известен смисъл Корделия изпита облекчение. Традиционното наказание за измяна от страна на ворски лорд бе публично изобличаване и смърт чрез подлагане на глад. Покойният император Ецар не се бе поколебал да продължи отвратителната традиция. Корделия можеше само да се моли през властването на Грегор тя да бъде прекратена.

Без Вордариан като обединителен център бунтовническата коалиция бързо се разпадна на отчаяни фракции. Един извънредно консервативен ворски лорд в град Федерсток вдигна знамето си и се обяви за император, наследник на Вордариан, но претендентството му продължи по-малко от трийсетина часа. В една източна крайбрежна област, принадлежаща на съюзник на Вордариан, графът се самоуби при залавянето му. Една антиворска групировка обяви в хаоса независима република. Новият граф, пехотен полковник от роднинско семейство, който никога не бе очаквал да му се паднат подобни почести, се противопостави незабавно и ефективно срещу този рязък, свръхпрогресивен завой. Воркосиган остави републиката на него и областното му опълчение, запазвайки имперските войски за „необластни вътрешни проблеми“.

— Не можеш да стигнеш до половината и да спреш — измърмори му Пьотър. — Особено при такова деликатно положение.

— Светът се обикаля стъпка по стъпка — отвърна Воркосиган. — Гледай и ще видиш.

На петия ден Грегор се върна в столицата. Воркосиган и Корделия се нагърбиха заедно да му кажат за смъртта на Карийн. Той се разплака, а когато се поуспокои го заведоха с един земеход да приеме прегледа на войските. Всъщност стана обратното: войските най-после се убедиха в неверността на пуснатите от Вордариан слухове за неговата смърт. Корделия пътуваше заедно с него. Безмълвната му тъга я нараняваше дълбоко, но от нейна гледна точка така бе по-добре, отколкото първо да приеме парада и да му кажат чак след това. Ако й се бе наложило да изтърпи непрекъснатите му въпроси къде може да види майка си по време на цялото пътуване, нямаше да може да издържи.

Погребението на Карийн беше публично, макар и недотам пищно, колкото би било при не толкова хаотични обстоятелства. Грегор трябваше да запали жертвена клада за втори път през тази година. Воркосиган помоли Корделия да води ръката, с която момчето държи факела. Тази част от погребалната церемония изглеждаше почти излишна след това, което бе станало с резиденцията. Корделия сложи на кладата кичур от собствената си коса. Грегор се бе вкопчил в нея.

— И мен ли ще убият? — прошепна й той. Думите му не прозвучаха уплашено, а само болезнено любопитно.

Баща му, дядо му, майка му — всички бяха умрели за една година и не бе за учудване, че се чувстваше под прицел и объркан, независимо, че представата му за смъртта бе още детинска.

— Не — каза твърдо тя. Ръката й се стегна около раменете му. — Няма да им позволя. — Бог да й беше на помощ, но това неоснователно уверение, изглежда, го успокои.

„Ще се грижа за момчето ти, Карийн“ — помисли си Корделия, когато пламъците се издигнаха. Тази клетва струваше повече от всички жертвени дарове на кладата, защото свързваше нерушимо живота й с Бараяр. Но топлината, докосваща лицето й, облекчи малко болката в главата й.

Корделия усещаше душата си като изтощен охлюв, свит в неясната тъмнина на черупката. Тя пълзеше автоматично през останалата част от церемонията, макар че имаше мигове, в които обкръжението й нямаше никакво значение. Ворските лордове се обръщаха към нея с ледена официалност. „Те несъмнено ме мислят за безумно опасна, за някаква луда, извадена от тавана поради свръхснизходителни връзки.“ Но накрая разбра, че техните подчертани любезности означават уважение.

Това я разяри. Целият кураж на Карийн не й бе донесъл нищо, смелото и кърваво раждане на лейди Ворпатрил бе прието като нещо нормално, но само удари по главата някой идиот и вече ще станеш наистина някой, за Бога!

Когато се прибраха, на Арал му трябваше цял час, за да я успокои.

— Имаш ли намерение да го използваш? — попита тя, когато крайното й изтощение премина отново в някаква цялост. — Този, този… удивителен мой нов статус? — Как мразеше тази дума, как й горчеше в устата!

— Ще използвам всичко — обеща тихо той, — стига да ми помогне да сложа след петнайсет години Грегор на трона като разумен и способен човек, оглавяващ стабилно правителство. Ще използвам теб, себе си, каквото и да е необходимо. Платих огромна цена и няма да понеса, ако всичко бъде напразно.

Тя въздъхна и сложи ръцете си в неговите.

— В случай на някакъв инцидент дари останалите части от тялото ми. Такъв е бетанският обичай. Да няма разхищение.

Той се усмихна безпомощно. Лице до лице, очи в очи, те се прегърнаха.

— Няма да се наложи.

Безмълвното й обещание към Карийн се превърна в официална политика, когато заедно с Арал, като двойка, бяха назначени за попечители на Грегор от Съвета на графовете. Това беше някак си законово разграничено от попечителството на Арал над империята в качеството му на регент. Премиер-министър Вортала отдели време да й обясни, че новите й задължения не са свързани с политическа власт. Тя имаше икономически функции, включително опекунство над някои имоти на Ворбара, които бяха отделени от императорските владения и се прибавяха стриктно към титлата на Грегор като граф Ворбара. А по заповед на Арал й бе дадено право на надзор над императорското домакинство. И образование.

— Но Арал — каза зашеметена Корделия. — Вортала подчерта, че не трябва да имам власт.

— Вортала… не е премъдър. Нека просто да кажем, че малко трудно разпознава като такива някои форми на власт, които не са синоними на сила. Твоята власт обаче ще е кратка: на дванайсетгодишна възраст Грегор ще постъпи в подготвителната школа към Академията.

— Но разбират ли те, че…

— Аз разбирам. И ти. Това е достатъчно.