Лоис Макмастър Бюджолд
Бараяр (7)

Седма глава

Една сутрин през следващата седмица Корделия закусваше заедно с Арал и Пьотър в салона, който гледаше към задната градина. Арал даде знак на лакея на графа, който сервираше.

— Бихте ли извикали лейтенант Куделка? Предайте му да донесе графика за тази сутрин.

— Не сте ли чули, милорд? — възкликна мъжът и Корделия остана с впечатлението, че му се иска да избяга от салона.

— Какво да чуя? Току-що слязохме.

— Лейтенант Куделка е в болницата.

— В болницата! Мили Боже, защо не са ми съобщили веднага? Какво се е случило?

— Казаха ни, че ще ви докладва командир Илян, милорд. Началникът на охраната… си мислеше, че трябва да го почака.

Лицето на Арал изразяваше борба между раздразнение и тревога.

— Зле ли е? Да не е някакъв вторичен ефект от звуковата граната? Какво се е случило?

— Бил е пребит, милорд — отговори вдървено лакеят.

Воркосиган се отпусна на стола си и подсвирна. Бузата му потрепна.

— Дайте го тук този началник на охраната — изръмжа той.

Лакеят изчезна моментално, а Воркосиган запотропва нервно по масата с лъжицата си. Погледът му срещна ужасените очи на Корделия и той й се усмихна престорено, опитвайки се да я успокои. Дори Пьотър изглеждаше стреснат.

— Кой би поискал да пребие Ку? — попита с удивление Корделия. — Това е гадно. Той не може да се защищава.

Воркосиган поклати глава.

— Някой, който е търсил сигурна жертва, предполагам. Ще разберем. О, да, ще разберем.

Облеченият в зелена униформа командир на охраната от Имперската служба за сигурност влезе и застана пред него.

— Сър?

— За ваше сведение за в бъдеще, а можете да го предадете и на останалите, какъвто и инцидент да се случи с някой от важните членове на персонала ми, искам да бъда информиран веднага. Ясно ли е?

— Да, сър. Научихме много късно, сър. И след като разбрахме, че и двамата ще оживеят, командир Илян каза да ви оставя да спите.

— Разбирам — потърка лицето си Воркосиган. — И двамата?

— Лейтенант Куделка и сержант Ботари, сър.

— Не са се били, нали? — попита Корделия сериозно разтревожена.

— Били са се, миледи. Но не двамата. Били са нападнати.

Лицето на Воркосиган потъмня.

— Трябваше да започнете от самото начало.

— Да, сър. Лейтенант Куделка и сержант Ботари излязоха снощи. Неуниформени. В квартала зад стария кервансарай.

— Защо, за Бога?

— Ами… — Началникът погледна нерешително към Корделия. — Сигурно за да търсят развлечения, сър.

— Развлечения?

— Да, сър. Сержант Ботари ходи там приблизително веднъж в месеца в свободните си дни, когато милорд графът е в града. Очевидно е някакво място, където ходи от години.

— В кервансарая? — попита недоверчиво граф Пьотър.

— Ами… — Началникът на охраната потърси с поглед лакея за подкрепа.

— Сержант Ботари е доста невъздържан в развлеченията си, сър — неспокойно прояви инициатива лакеят.

— Очевидно! — каза Пьотър. Корделия вдигна вежди към Воркосиган в безгласен въпрос.

— Много хулигански квартал — поясни той. — Аз самият не бих отишъл там без патрул зад гърба си. Два патрула — през нощта. И определено бих носил униформата си, макар и без отличителните белези на ранга ми… Но смятам, че Ботари е израснал там. В неговите очи кварталът сигурно изглежда различно.

— А защо е толкова хулигански?

— Защото е бедняшки. По време на Периода на изолация това е бил центърът на града и все още не е възстановен. Не достига вода, няма електричество, пълно е с боклук…

— Главно човешки — прибави язвително Пьотър.

— Бедняшки? — попита Корделия объркана. — И няма електричество? А как е свързан с комуникационната мрежа?

— Не е свързан, разбира се — отвърна Воркосиган.

— Тогава как хората получават образованието си?

— Не го получават.

Корделия зяпна.

— Не разбирам. А как си намират работа?

— Някои отиват в Службата. Останалите предимно се грабят помежду си. — Воркосиган я погледна тревожно. — Нямате ли бедност на колонията Бета?

— Бедност? Е, някои хора имат повече пари от другите, разбира се, но… И няма комуникационни пултове?

— Така ли си представяш най-ниския стандарт на живот — да не притежаваш комуникационен пулт? — попита удивен Воркосиган.

— Това е член първи в конституцията. „Никой не бива да е лишаван от достъп до информация.“

— Корделия… тези хора едва имат достъп до храна, дрехи и подслон. Имат няколко дрипи и тенджери и живеят в сгради, през цепнатините на които свири вятърът, но които още не е икономично нито да ремонтираме, нито да съборим.

— И нямат климатична инсталация?

— Тук по-голям проблем е липсата на топливо през зимата.

— Ясно. Вие всъщност нямате истинско лято… А как викат помощ, когато са болни или ранени?

— Каква помощ? — Воркосиган се намръщи. — Ако са болни, или оздравяват, или умират.

— Умират, ако имат късмет — промърмори Пьотър. — Гадини.

— Шегувате се! — Погледът й сновеше между двамата. — Това е ужасно… ами помислете за всички гении, които изпускате!

— Съмнявам се, че изпускаме много от онзи кервансарай — каза сухо Пьотър.

— Защо не? Те имат същия генетичен набор като вас — отбеляза очевидния според нея факт Корделия.

Графът я погледна строго.

— Скъпо мое момиче! Със сигурност не е така! Родът ми е Вор от девет поколения…

Корделия вдигна вежди.

— Откъде знаете, след като генотипът ви не е проверяван от осемдесет години?

Лицата и на началника на охраната, и на лакея бяха придобили особени, вцепенени изражения. Лакеят прехапа устни.

— Освен това — продължи тя, — ако историите за хората от класата Вор, за които са ми намеквали, са поне наполовина верни, деветдесет процента от населението на тази планета досега трябва да има ворска кръв в жилите си. Кой знае кои са роднините ви от страна на баща ви.

Воркосиган хапеше разсеяно ленената си салфетка. Беше присвил очи в почти същото изражение, като това на лакея.

— Корделия, не може… — промълви той, — наистина не може да седиш на масата и да намекваш, че дедите ми са били копелета. Тук това е смъртна обида.

„Къде би трябвало да седя?“

— Уф. Струва ми се, че никога няма да мога да ви разбера. Е, няма значение. Да чуем за Куделка и Ботари.

— Точно така. Продължете, офицер.

— Да, сър. Ами, сър, беше ми казано, че се връщали насам около един след полунощ и били нападнати от банда квартални хулигани. Очевидно лейтенант Куделка е бил прекалено добре облечен, а освен това тази негова походка и бастунът… както и да е, той привлича вниманието. Не съм запознат с подробностите, сър, но четирима са били убити на място, а други трима са починали тази сутрин в болницата. Освен избягалите.

Воркосиган подсвирна съвсем тихичко през зъби.

— Много ли са наранени Ботари и Куделка?

— Те… Не разполагам с официален доклад, сър. Само слухове.

— Нищо, кажете.

Началникът преглътна.

— Сержант Ботари бил със счупена ръка, няколко счупени ребра, вътрешни наранявания и сътресение. И двата крака на лейтенант Куделка били счупени и имал много… шокови обгаряния.

— Какво?

— Очевидно — така чух — нападателите им са имали две високоволтови шокови палки и са разбрали, че могат да постигнат с тях някои… особени ефекти върху протезираните му нерви. След като счупили краката му, те доста време… го обработвали. Така ги заловили хората на командир Илян. Не са успели да изчезнат навреме.

Корделия отблъсна чинията си и се отпусна трепереща в стола си.

— Слухове, а? Много добре. Свободен сте. Погрижете се командир Илян да ми бъде пратен веднага щом пристигне. — Лицето на Воркосиган бе вглъбено и мрачно.

— Гадини — каза с кисел триумф Пьотър. — Трябва да ги унищожиш до един…

Воркосиган въздъхна.

— По-лесно е да започнеш една война, отколкото да я приключиш…

* * *

Илян се яви пред Воркосиган в библиотеката след час с неофициален устен доклад. Корделия ги последва и седна при тях, за да слуша.

— Сигурна ли си, че искаш да чуеш това? — попита я тихо Воркосиган.

Тя поклати глава.

— След теб те са най-добрите ми приятели тук. По-добре да науча, отколкото да си задавам въпроси.

Сбитото изложение на началника на охраната се оказа сравнително точно, но Илян бе разговарял и с Ботари, и с Куделка в Имперската военна болница, където ги бяха откарали, и прибави доста подробности. Младежкото му лице изглеждаше необичайно състарено тази сутрин.

— Вашия секретар очевидно е искал да спи с жена — започна той. — Но защо е избрал Ботари за водач, просто не мога да си представя.

— Ние тримата сме единствените оцелели от „Генерал Воркрафт“ — отвърна Воркосиган. — Това е връзката, предполагам. Ку и Ботари винаги са се разбирали. Той харесва латентните бащински инстинкти на Ботари. А пък Ку е чисто момче — но не му предавайте, че съм казал това, ще го схване като обида. Добре е да си припомняме, че все още има такива хора. Обаче ми се иска да беше дошъл при мен.

— Е, Ботари е направил каквото е можел — каза Илян. — Завел го е в онази ужасна дупка, която, както разбирам, си има своите добри страни от гледна точка на Ботари. Там е евтино, бързо и никой не приказва с него. А освен това е далеч от старите кръгове на адмирал Ворутиър. Никакви неприятни асоциации. Той има строги навици. Според Ку обичайната жена на Ботари била почти толкова грозна, колкото самия него. Изглежда обаче, че Ботари я харесва, защото никога не издава какъвто и да било звук. Просто не ми се мисли за това… Както и да е, на Ку пък предложили една от другите жени. Тя го ужасила. Ботари твърди, че поискал за него най-доброто момиче — всъщност едва ли е било момиче — и очевидно потребностите на Ку са били погрешно изтълкувани. Във всеки случай Ку все пак опитал да води учтив разговор и му предложили различни наслади за преситени апетити, за които никога не бил чувал. Той отказал и слязъл долу, а дотогава Ботари се бил налял доста сериозно. Изглежда, че обикновено пие само по едно и си тръгва. Тогава Ку, Ботари и онази проститутка влезли в спор относно заплащането. Тя твърдяла, че й е загубил време за четирима клиенти — всичко това няма да бъде включено в официалния доклад, нали така? — макар че не могла да го възбуди. Ку искал да й плати наполовина — Ботари още мърмори, че искал да й плати твърде много, доколкото изобщо може да издава някакви звуци през устата си тази сутрин — после си тръгнали.

— Първият очевиден въпрос, който възниква — каза Воркосиган, — е дали нападението е било наредено от човек от онова заведение?

— Доколкото знам, не. Веднага поставих около мястото кордон и подложих всички вътре на разпит с наркотик. Бяха ужасно уплашени. Свикнали са с общинските стражи на граф Ворбон, които подкупват или изнудват. Измъкнахме доста информация за дребни престъпления, която обаче не представлява ни най-малък интерес за нас — между другото, искате ли да я предам на муниципалните власти?

— Хм. Ако не са виновни за нападението, просто я сложете в архивите. Ботари може да поиска да се върне там някой ден. Знаят ли защо са били разпитвани?

— Определено не. Настоях хората ми да работят чисто. Бяхме там да откриваме информация, а не да издаваме.

— Моите извинения, командир. Трябваше да се сетя. Продължете.

— Ами, напуснали дупката около един след полунощ, движели се пеша и завили по грешен път. Ботари е много разстроен. Смята, че вината е негова, защото бил много пиян. Ботари и Куделка твърдят, че забелязали размърдване в тъмнината около десет минути преди нападението. Значи са ги дебнели докато не влезли в една тясна уличка, където пред и зад тях изскочили по шестима души.

Ботари извадил зашеметителя си и стрелял — уцелил трима преди да му се нахвърлят. Някой от онзи квартал се е сдобил тази сутрин с чудесен служебен зашеметител. Ку разполагал само със сабята в бастуна си…

Първо се нахвърлили срещу Ботари. След като загубил зашеметителя си, той обезвредил още двама. Те го съборили и се опитали да го пребият до смърт. Дотогава Ку използвал бастуна си като тояга, но в този момент изстрелял ножницата. Сега казва, че съжалява, защото навсякъде се разнесъл шепотът „Вор!“ и картината станала наистина грозна.

Той пронизал двама преди някой да го удари с шокова палка и ръката му да се сгърчи в спазъм. Петимата, които били останали, седнали върху него и счупили двата му крака в коленете. Помоли ме да ви предам, че не е било толкова болезнено, колкото може да прозвучи. Били прекъснати вече толкова много нерви, че почти не усетил нищо. Не зная дали е истина.

— При Ку е много трудно да се разбере — каза Воркосиган. — Той крие болката си толкова отдавна, че вече му е станало почти втора природа. Продължете.

— Сега трябва да се върна малко назад. Моят човек, който е прикрепен към Ку, ги е проследил в онази дупка лично. Не е познавал мястото и не е бил облечен подходящо — Ку имаше две резервации за някакво музикално представление и до към девет часа снощи смятахме, че отива там. Моят човек влязъл вътре и изчезнал — между първата и втората ежечасни проверки. Дали е бил убит? Или отвлечен? Пребит? Или пък е бил подставено лице, двоен агент? Няма да разберем, докато не го открием — жив или мъртъв. Трийсет минути след пропуснатата проверка моите хора пуснали друга опашка. Но той търсил другия. Ку е бил непокрит в продължение на цели три часа, преди надзирателят на нощната ми смяна да застъпи и да научи. За щастие Ку е прекарал по-голямата част от това време в стария бардак на Ботари.

Надзирателят на нощната смяна, когото искрено препоръчвам, пренасочил агента и пуснал допълнителен въздушен патрул. Тъй че, когато агентът накрая пристигнал на мястото на онази отвратителна сцена, е можел да повика почти незабавно патрула и да пусне половин дузина от униформените ми борци. Положението с шоковите палки е било много лошо, но не чак толкова, колкото би могло да бъде. На нападателите на Ку очевидно им е липсвало… да речем, въображението, с което би подходил в същата ситуация покойният адмирал Ворутиър. А може би просто не са имали време да станат наистина изтънчени.

— Слава Богу — промълви Воркосиган. — А убитите?

— Двама са работа на Ботари — чисти удари, а един е на Ку — прерязал му е гърлото. Опасявам се, че един е мое дело. Момчето получи алергична реакция и изпадна в анафилактичен шок от наркотика при разпита. Пратихме го в Имперската военна болница, но не можаха да го спасят. Това не ми харесва. Сега му правят аутопсия, опитват се да открият дали е починал от естествена смърт, или в резултат на разпита.

— А бардакът?

— Оказа се съвсем законно — ако това е точната дума — кооперативно взаимоспомагателно дружество. Според оцелелите, които заловихме, решили да нападнат Ку, защото „ходел смешно“. Очарователно. Макар че и Ботари не е ходел съвсем по права линия. Никой от заловените не е нечий агент. За мъртвите не мога да кажа нищо. Надзиравах разпита лично и мога да се закълна в това. Бяха прекалено шокирани от факта, че представляват интерес за Имперската служба за сигурност.

— Нещо друго? — попита Воркосиган.

Илян скри с длан прозявката си и се извини:

— Нощта беше дълга. Надзирателят на нощната смяна ме измъкна от леглото след полунощ. Славен човек е, има добра преценка. Не, като че ли това е всичко, с изключение на мотивацията на Ку да отиде там. Думите му бяха доста мъгляви и когато му зададох този въпрос, помоли за болкоуспокоителни лекарства. Надявах се, че вие ще можете някак си да успокоите параноята ми. Заболява ме глава, когато се налага да подозирам Ку. — Той се прозя отново.

— Аз мога да ви помогна — каза Корделия. — Но само по отношение на параноята, не на доклада ви, разбирате ли?

Той кимна.

— Струва ми се, че е влюбен. В края на краищата, вие не проверявате нещо, ако не възнамерявате да го използвате. За съжаление неговата проверка му е струвала много. Предполагам, че ще бъде извънредно потиснат и чувствителен за доста време.

Воркосиган кимна с разбиране.

— Имате ли представа в кого е влюбен? — попита автоматично Илян.

— Да, но не мисля, че е ваша работа. Особено при положение, че няма да излезе нищо.

Илян сви рамене и тръгна да търси изгубената си овца — изчезналия мъж, назначен да следи Куделка.

* * *

Сержант Ботари се върна в замъка Воркосиган, но не застъпи на служба — носеше пластмасова шина на счупената си ръка. Не даваше никаква информация за бруталното нападение и обезсърчаваше любопитните с мрачен поглед и нечленоразделно сумтене.

Друшнакови не го попита нищо и не коментираше случилото се. Но Корделия я забеляза случайно да хвърля тъжен поглед към пустия комуникационен пулт в библиотеката, свързан с Императорската резиденция и генералщабната квартира, където обикновено работеше Куделка.

Лейтенант Куделка се върна на следващия месец, очевидно съвсем весел и неповлиян от премеждието си. По свой собствен начин обаче и той съобщаваше за него толкова, колкото и Ботари. Да разпитваш Ботари бе все едно да разпитваш стена. Да разпитваш Куделка бе все едно да разговаряш с поточе: човек получаваше в отговор бълбукане, малки въртопи от шеги или вицове, които отнасяха неумолимо течението на разговора надалеч от първоначалната тема. Корделия реагира на слънчевото му държане с автоматична благосклонност, уважавайки очевидното му желание да се изплъзне колкото се може по-леко. Но вътрешно изпитваше силни съмнения.

Собственото й настроение не беше от най-добрите. Мислено се връщаше отново и отново към покушението срещу колата и премисляше тревожно случката, която едва не й беше отнела Воркосиган. Успокояваше се напълно само когато той беше с нея, а той отсъстваше все повече и повече. Нещо се готвеше в Имперската щабквартира. Четири пъти беше ходил на нощни заседания и беше предприел някакво пътуване без нея — някаква въздушна инспекция на военни учения, за която не й съобщи никакви подробности и от която се върна уморен до смърт. Идваше и заминаваше в странни часове. Потокът от военни и политически клюки, с които имаше навика да я забавлява по време на храна или докато се събличаше за лягане, пресъхна и се смени с необщително мълчание, макар и да изглеждаше, че Арал се нуждае от присъствието й не по-малко от преди.

Какво щеше да прави без него? Една бременна вдовица без семейство и приятели. Бременността й вече бе стигнала до кулминацията на династичната параноя. А детето й щеше да наследи само насилие. Щеше ли да може да напусне планетата? И къде да отиде? Дали колонията Бета някога щеше да й позволи да се върне у дома?

Дори есенният дъжд и изобилната зеленина в градските паркове вече не й доставяха удоволствие. О, какво ли не би дала за глътка наистина сух пустинен въздух, за родния дъх на солена земя, за безкрайните равнини! Дали синът й някога щеше да разбере какво е истинска пустиня? Тук хоризонтът бе засенчван от сгради и дървета и понякога сякаш се издигаше над нея като огромна стена. А през особено лошите дни стената сякаш се срутваше отгоре й.

В един дъждовен следобед се бе приютила в библиотеката, сгушена върху старо канапе с висока облегалка, и четеше, вече за трети път, една и съща страница от някакъв стар том. Книгата беше образец на печатарското изкуство от Периода на изолация. Английският език, на която беше написана, бе отпечатан с някаква разновидност на кирилицата с всичките й четирийсет и шест букви, използвана някога от всички езици на Бараяр. Днес мозъкът й сякаш се беше размекнал. Тя загаси лампата и затвори очи за няколко минути. После с облекчение видя как в библиотеката влиза лейтенант Куделка и сяда, сковано и предпазливо, пред комуникационния пулт. „Няма да му преча, поне той има да върши истинска работа“ — помисли си тя, все още без да се връща към книгата си. Компанията му я успокояваше.

Той поработи само една-две минути, после изключи с въздишка машината и се вгледа разсеяно в празната камина. Все още не бе забелязал Корделия. „Значи не само аз не мога да се съсредоточа. Може би е от това мрачно време. Изглежда, оказва потискащ ефект върху всички…“

Куделка взе бастуна си и прокара длан по гладката му повърхност. После го стисна здраво и тихо и бавно освободи пружината. Погледна блестящото острие, което като че ли искреше със своя собствена светлина в сумрака на стаята, и сякаш се замисли върху модела и изящната изработка. После обърна сабята с дръжката нагоре и насочи върха й над лявото си рамо. Зави с носната си кърпичка острието, за да може да го хване, и започна лекичко да притиска върха в шията си — точно на мястото на сънната артерия. Лицето му бе замислено, дланта му стискаше острието нежно, като че ли то беше ръката на любимата му. Внезапно той стисна по-здраво.

Корделия рязко пое дъх и почти изхълца, и той се стресна. Вдигна поглед, забеляза я и стисна устни, лицето му стана тъмночервено. После отпусна сабята. Тя остави бледа следа на шията му — гердан от няколко рубинени капчици кръв.

— Простете… не ви видях, миледи — каза дрезгаво той. — Не ми обръщайте внимание… Нали знаете, аз просто така…

Известно време се гледаха мълчаливо. После думите се откъснаха от устните й против волята й:

— Мразя това място! Страхувам се непрекъснато.

Тя обърна лице към облегалката на канапето и за свой собствен ужас се разплака. „Престани веднага! Не пред Ку! Човекът си има достатъчно истински неприятности и без да стоварваш върху него своите въображаеми проблеми.“ Но не можеше да спре сълзите си.

Той се надигна разтревожено, приближи се куцайки и приседна колебливо до нея.

— Не плачете, миледи. Аз просто така, на шега. — Той я потупа несръчно по рамото.

— Глупости — задавено каза тя. — Уплашихте ме до смърт. — После импулсивно отдръпна обляното си в сълзи лице от хладната копринена тапицерия на канапето и се притисна до топлата, груба зелена униформа на рамото му — и може би точно това го накара да е откровен с нея.

— Не можете да си представите какво е — прошепна развълнувано Куделка. — Те ме съжаляват, разбирате ли? Дори той ме съжалява — явно имаше предвид Воркосиган. — Това е стотици пъти по-лошо от презрението. И ще продължава така завинаги.

Тя поклати глава — не можеше да възрази на тази неумолима истина.

— И аз мразя тази планета — продължи той. — Точно толкова, колкото ме мрази и тя. Понякога и повече. Тъй че виждате, не сте само вие.

— Толкова много хора се опитват да го убият — промълви тя, презирайки се заради слабостта си. — Някакви непознати… и накрая някой непременно ще го убие. Непрекъснато мисля за това. — Дали щеше да бъде бомба? Някаква отрова? Плазмен пистолет, който да обгори лицето на Арал, без да остави дори устни, които тя да целуне за сбогом?

Вниманието на Куделка се насочи от собствената му мъка към нейната и той сбърчи вежди.

— О, Ку — продължи тя, свеждайки невиждащ поглед към скута му и поглаждайки ръкава му. — Няма значение колко много боли, моля те, не му причинявай това. Той те обича… ти си му като син, точно такъв син, какъвто винаги е искал. Това — кимна тя към оставената върху канапето сабя, която блестеше по-силно от коприната, — ще разкъса сърцето му. Този пост непрекъснато го залива с лудост, а изисква от него справедливост. Той не може да работи другояче, освен с цяло сърце. Или накрая ще започне да отвръща с лудост, като всичките си предци. А и тук е ужасно влажно! Няма да е моя вината, ако синът ми се роди с хриле! — прибави тя в изблик на неовладяема алогичност.

Куделка я прегърна и нежно попита:

— Боите ли се… от раждането?

Корделия замря, оказала се в лице в лице с потисканите си страхове, после призна.

— Не вярвам на вашите лекари.

Той се усмихна иронично.

— Не мога да ви обвинявам.

Тя се разсмя, после вдигна ръка и избърса ситните капчици кръв от шията му.

— Когато обичаш някого, сякаш си в неговата кожа. И всяка болка е удвоена. А аз толкова ви обичам, Ку. Бих искала да ми позволите да ви помогна.

— Терапия ли е това, Корделия? — Беше гласът на Воркосиган студен и рязък. Тя вдигна поглед изненадана и го видя да стои пред тях, с лице, замръзнало като гласа му. — Разбирам, че имаш доста бетански… опит в тези неща, но те моля да оставиш лечението на някой друг.

Куделка почервеня и се отдръпна от нея.

— Сър — започна той провлечено, стреснат колкото и самата Корделия от ледения гняв в очите на Воркосиган. Арал ги стрелна с очи и двамата млъкнаха.

Корделия пое дълбоко дъх, готвейки се да каже нещо, но от устните й излезе само едно яростно: „Ох!“. Воркосиган вече се беше обърнал и излезе от стаята с вдървена походка.

Целият червен, Куделка се подиря на сабята си и се изправи. Дишането му бе учестено.

— Извинете ме, миледи.

— Ку — каза Корделия, — знаете, че той нямаше предвид подобно нещо. Говореше, без да мисли, сигурна съм, че не е… не е…

— Да, разбирам — отвърна Куделка и я погледна безизразно. — Предполагам, цял свят знае, че съм съвсем безвреден за брака на всеки мъж. Но ако ме извините, миледи, наистина трябва да свърша нещо.

— О! — Корделия не знаеше дали е ядосана повече на Воркосиган, на Куделка, или на самата себе си. Тя скочи и напусна стаята, подхвърляйки през рамо: — Да вървят по дяволите всички бараярци!

На пътя й се изпречи Друшнакови и плахо попита:

— Миледи?

— И ти, ти безполезна… пуйко — озъби й се Корделия. — Защо не се оправяш със собствените си проблеми? Вие, бараярските жени, очевидно очаквате да ви поднесат живота на тепсия. Не става така!

Момичето отстъпи смутено. Корделия овладя кипналата си ярост и попита вече по-спокойно:

— Накъде тръгна Арал?

— Ами… нагоре по стълбите, миледи.

На помощ й дойде острото й чувство за хумор:

— Случайно да вземаше по две стъпала едновременно?

— Хм… всъщност, по три — отговори плахо Дру.

— По-добре да поговоря с него — каза Корделия, прокарвайки пръсти през косата си. Чудеше се дали ако се разплаче пред Арал, ще може да постигне нещо. „Кучият му син.“ А си бе мислела, че няма навика да ругае.

Тя тръгна след него, а гневът й се изпаряваше заедно със силите й, докато изкачваше стълбите. „Тази бременност определено започва да ме забавя.“ По коридора видя един от часовоите.

— Оттук ли мина лорд Воркосиган?

— Да, отиде в покоите си, миледи — отвърна той и погледна любопитно след нея.

„Чудесно — помисли си свирепо тя. — Първото истинско стълкновение на милите младоженци ще има многобройна публика. Тези стари стени не са звукоизолирани. Чудя се дали ще се сдържа да не повишавам глас? Арал няма такъв проблем — когато е бесен, гласът му преминава в шепот.“

Тя влезе в спалнята и го завари да седи на леглото и да сваля униформеното яке и ботушите си с груби, резки движения. Той вдигна очи и погледите им се срещнаха. Корделия първа откри огън, като си мислеше: „Да приключваме с това“.

— Забележката ти пред Ку беше ужасна.

— Ами какво, заварвам жена си да се… натиска с един от моите офицери, и ти очакваш да започна любезен разговор за времето ли? — върна той удара.

— Знаеш, че не беше нищо такова.

— Чудесно. А ако предположим, че не бях влязъл аз? Да предположим, че беше влязъл някой от часовите или баща ми? Как щеше да им обясниш? Знаеш какво мислят за бетанките. Щяха да се нахвърлят на темата и цял живот нямаше да можеш да се отървеш от слухове. А до мен щеше да стигне като политическа насмешка. Всичките ми врагове само чакат да открият някое мое слабо място, за да се нахвърлят върху мен. Подобно нещо би им харесало много.

— Как, по дяволите, стигнахме до проклетата ти политика? Аз говоря за един приятел. Съмнявам се, че би могъл да намериш по-жестока забележка, дори да си го поставеше за обект на научно изследване. Това беше непочтено, Арал! Какво ти е?

— Не знам. — Той се отпусна и уморено разтри лице. — Предполагам, че е от проклетата работа. Не искам да те занимавам с нея.

Корделия усети, че това е почти признание за вината му, и го прие с кимване, оставяйки собствения си гняв да се изпари. После изведнъж осъзна защо гневът я бе накарал да се чувства така добре, защото вакуумът, който остана след него, се изпълни отново със страх.

— Да… но няма да мине дълго време и някоя сутрин ще се наложи да разбиеш вратата на стаята му, за да влезеш при него.

Воркосиган се намръщи.

— Имаш ли… някакви причини да смяташ, че си е наумил да се самоубие? Изглеждаше ми съвсем нормален.

— На теб — да. — Корделия остави думите си да увиснат за миг във въздуха, за да подчертае смисъла им. — Струва ми се, че е много близо до тази идея, ей толкова. — Тя показа с пръсти. На показалеца й все още имаше петно кръв и то привлече вниманието й. — Играеше си с онази ужасна сабя. Защо ли му я подарих! Няма да понеса, ако си пререже гърлото с нея. Точно това, изглежда, си бе наумил.

— Оо! — Воркосиган изглеждаше някак смален без лъскавото си военно яке, без своя гняв. Той й подаде ръка и тя я пое, присядайки до него.

— И ако ти, твърдоглавецо, си въобразяваш, че си крал Артур, а ние с Ку — Ланселот и Гуиневра, остави тази игра.

Той се засмя.

— Моето въображение е по-слабо и се боя, че е значително по-жалко. Просто един стар лош сън.

— Да, всъщност… предполагам, че е така. — Тя се запита дали не го навестява духът на първата му жена, издишайки ледения си дъх в ухото му, както духът на Ворутиър понякога вледеняваше нея. Арал изглеждаше блед. — Но аз съм Корделия, спомняш ли си? А не… някой друг.

Той наклони челото си към нейното.

— Прости ми, мили капитане. Просто аз съм един грозен уплашен старец и с всеки изминал ден ставам все по-стар, грозен и изпълнен с параноичен страх.

— И ти ли? — отпусна се тя в прегръдките му. — Обаче аз не съм стара и грозна. А и ти не си за изхвърляне.

— Благодаря ти.

Това, че успя да го разсмее дори само мъничко, я зарадва.

— От работата е, нали? — попита тя. — Можеш ли изобщо да говориш за нея?

Той стисна устни.

— Казано под секрет — макар че това, изглежда, е естественото ти състояние и не знам защо изобщо го подчертавам — сигурно ще започне нова война преди края на тази година. А ние още не сме се възстановили напълно след Ескобар.

— Какво! Нали военната партия е полупарализирана.

— Нашата да. Сетаганданската обаче все още си е съвсем наред. Разузнаването ни показва, че са възнамерявали да използват политическия хаос тук след смъртта на Ецар Ворбара, за да прикрият анексирането на онези спорни бази. Вместо това обаче имат мен, макар че и аз едва ли бих могъл да нарека това равновесие. Динамично равновесие, по-точно. Във всеки случай не е това объркване, на което са разчитали. После малкият инцидент със звуковата граната. Негри и Илян са седемдесет процента сигурни, че е работа на сетаганданците.

— Дали… ще опитат пак?

— Почти сигурно. Но с мен или без мен, в Щаба сме сигурни, че ще започнат преди края на тази година. И ако сме слаби, просто ще продължат да напредват, докато не бъдат спрени.

— Не е чудно, че си… разсеян.

— Това ли е учтивата дума? Всъщност знам за сетаганданците от доста време. Днес се появи нещо ново, след заседанието на Съвета. Частна аудиенция. Граф Ворхалас дойде да се срещне с мен, за да иска услуга.

— Мислех си, че за теб би било удоволствие да направиш услуга на брата на Рулф Ворхалас. Греша ли?

Той поклати тъжно глава.

— Най-малкия син на графа е безрасъден осемнайсетгодишен идиот и е трябвало да го пратят във военно училище — ти се запозна с него на гласуването на Съвета, доколкото си спомням…

— Лорд Карл?

— Да. Снощи е участвал в пиянско сбиване на някаква забава.

— Универсална традиция. Такива неща се случват дори на колонията Бета.

— Естествено. Но са излезли да разрешат спора си с оръжие — с чифт саби, които украсявали стената, и с два кухненски ножа. Това на практика е превърнало сбиването в дуел.

— Ранен ли е някой?

— За съжаление, да. Повече или по-малко случайно, както разбрах, падайки в суматохата, синът на графа успял да промуши със сабята си своя приятел в корема и скъсал стомашната му аорта. Той умрял почти веднага от загуба на кръв. Когато наблюдателите възвърнали здравия си разум достатъчно, за да извикат медицински екип, вече било много късно.

— Мили Боже!

— Било е дуел, Корделия. Започнал е на шега, но е завършил като съвсем истински дуел. А за това се налага смъртно наказание. — Той се изправи и пресече стаята, спря до прозореца и погледна навън в дъжда. — Баща му дойде да ме моли за императорска прошка. Или поне да го съдят за обикновено убийство. В такъв случай момчето би могло да пледира за самозащита и да го осъдят само на затвор.

— Това изглежда… сравнително честно, струва ми се.

— Да. — Той отново се раздвижи из стаята. — Приятелска услуга. Или… първата пукнатина във вратата, която ще допусне този дяволски обичай обратно в нашето общество. Какво ще стане, когато ми представят следващия такъв случай, и по-следващия, и по-по-следващия? Къде да тегля чертата? Ами ако в следващия случай е замесен някой мой политически противник, а не член на собствената ми партия? Трябва ли да бъдат обезсмислени всичките смъртни присъди, издадени за ликвидирането на дуелите? Спомням си времето на дуелите и как стояха нещата тогава. В правителството влизаха първо приятелите, а после и кликите. Какъвто и да беше Ецар Ворбара, с трийсет години безмилостен труд той превърна правителството от ворски клуб в нещо, което има макар и тромава, но все пак законна форма — един закон за всички.

— Започвам да схващам проблема.

— И аз, от всички хора — именно аз трябва да взема това решение! Аз, който щях да съм публично екзекутиран преди двайсет и две години за съвсем същото престъпление! — Той спря пред нея. — До тази сутрин снощната история сигурно вече се е разнесла из целия град, в най-разнообразни варианти. Само за няколко дни ще я знаят навсякъде. Наредих информационната служба временно да я задържи, но е безполезно. Твърде късно е да се скрие, дори и да исках да го сторя. И кого да предам в края на краищата? Един приятел! Или доверието на Ецар Ворбара? Няма съмнение какво решение би взел той.

Воркосиган седна до нея и я взе в прегръдките си.

— И това е само началото. Всеки месец, всяка седмица ще се сблъсквам с някакво нерешимо препятствие. Какво ще остане от мен след петнайсет години? Една люспа, като онази, която погребахме преди три месеца? Или корумпирано чудовище като неговия син, толкова заразен от властта, че можеше да се стерилизира единствено с плазмен пистолет? Или нещо още по-лошо?

Оголената му агония я ужаси и тя също го прегърна силно.

— Не знам. Не знам. Но някой… някой е взимал тези решения, докато ние сме живели в блажено неведение и сме приемали света за даденост. Този някой също е бил само човек. Не по-добър и не по-лош от теб.

— Плашеща мисъл.

Тя въздъхна.

— Не можеш да избираш между едно или друго зло сляпо, само по силата на логиката. Единствената възможност е да се придържаш към някакъв сигурен принцип. Не мога да взема решение вместо теб. Но каквито и принципи да избереш, те ще те водят напред. И за благото на народа ти те трябва да бъдат последователни.

— Зная. Всъщност въпросът не беше за решението. Просто… бях малко потиснат. — Той се освободи от прегръдките й и отново стана. — Мили капитане, ако след петнайсет години съм все още нормален, сигурен съм, че заслугата ще е твоя.

Тя вдигна поглед към него.

— И какво е решението?

Болката в очите му бе достатъчен отговор.

— О, не — каза неволно тя, после преглътна това, което щеше да каже. „Всъщност просто се опитвах да говоря мъдро! Но нямах предвид това.“

— Не се ли досещаш? — попита нежно той, насочвайки се към вратата. — Пътят на Ецар е единственият, който може да ни отведе някъде. Значи все пак е истина — той управлява дори от гроба си.

Воркосиган стана и отиде в банята, за да се измие и преоблече.

— Но ти не си той — промълви Корделия в празната стая. — Не можеш ли да намериш свой собствен начин?