Лоис Макмастър Бюджолд
Бараяр (4)

Четвърта глава

С един от аспектите на новия си живот като съпруга на регента Корделия се справяше по-лесно, отколкото беше очаквала — с наплива на лични стражи в дома им. Опитът й в Бетанския проект и този на Воркосиган в бараярската армия ги бе научил да живеят в казарми. На Корделия не й бе нужно много време, за да започне да различава униформите. Стражите бяха весели младежи, специално подбрани за тази служба и гордеещи се с нея. Макар че когато Пьотър също бе в замъка, с всичките си войници, включително Ботари, усещането за казармен живот ставаше изключително остро.

Именно графът пръв предложи да се проведе ръкопашен турнир между неговите хора и хората на Илян. Въпреки неясното мърморене на началника на охраната в задния двор беше устроен ринг и състезанието бързо се превърна в ежеседмична традиция. Беше привлечен дори и Куделка — като рефер и съдия-експерт, а Пьотър и Корделия аплодираха. За голямо задоволство на Корделия Воркосиган присъстваше винаги, когато му позволяваше работата. Тя чувстваше, че той има нужда да си почива от смазващото ежедневие на управлението, на което бе подложен непрекъснато.

През едно слънчево лятно утро, придружена от телохранителката си, Корделия се настаняваше на тапицираното градинско канапе, за да наблюдава представлението. И внезапно попита:

— Защо не участвате и вие, Дру? Сигурно имате нужда от практика толкова, колкото и те. Извинението за всичко това отначало беше — не че на вас, бараярците, ви трябва извинение за подобно нещо — че то ще поддържа всички в готовност.

Друшнакови погледна с копнеж към ринга, но отговори:

— Не съм поканена да участвам, миледи.

— Груб пропуск от нечия страна. Хм. Знаете ли какво — вървете да се преоблечете. Ще бъдете моят отбор. Арал ще може да насърчава собствения си отбор сам. А според традицията в едно истинско бараярско състезание би трябвало да участват поне три страни.

— Мислите ли, че наистина ще може? — попита със съмнение девойката. — Може и да не им хареса.

Въпросните „те“ бяха, както ги наричаше Друшнакови, „истинските“ стражи, униформените мъже.

— Арал не би имал нищо против. Всеки, който възразява, да върви да спори с него. Ако смее. — Корделия се усмихна и Друшнакови й се усмихна в отговор, а после изтича да се приготви.

Арал пристигна и се намести удобно до нея. Тя му разказа плана си. Той повдигна вежди.

— Бетански нововъведения? Ами защо не? Обаче се приготви за подигравки.

— Готова съм. Няма да са склонни да си правят шеги, ако тя успее да победи поне неколцина от тях. А според мен ще успее — на колонията Бета това момиче досега сигурно да е станало командир на десантен отряд. Целият този природен талант се разхищава само заради мен. А ако не успее — е, тогава при всички случаи не би трябвало да ме охранява, а? — посрещна тя погледа му.

— Прието… Ще накарам Куделка да я пусне в първия рунд срещу някой със собственото й тегло и височина.

— Тя е по-едра дори от теб.

— Само е по-висока. Аз съм поне няколко килограма по-тежък. Няма значение, желанието ти е заповед за мен. Оох! — Той се изправи и отиде да впише Друшнакови в списъка на Куделка. Корделия не можеше да чуе какво си казаха, но възстановяваше шепнешком диалога по жестовете и мимиките им. Арал: „Корделия иска Дру да участва.“ Ку: „Никой не иска момичета!“ Арал: „Въпреки това.“ Ку: „Бъркат се навсякъде и освен това плачат много. Сержант Ботари ще я направи на каша“ — „Хм, наистина се надявам жестът ти да означава това, защото в противен случай държанието ти е неприлично, Ку, а ти изтрий тази усмивчица от лицето си, Воркосиган.“ — Арал: „Мъничката ми женичка настоява. Знаеш под какъв чехъл съм.“ Ку: „Е, добре. Пфу!“ — „Сделката е сключена: останалото зависи от теб, Дру.“ Воркосиган се върна при нея.

— Всичко е уредено. Ще започне срещу един от хората на татко.

Друшнакови се върна, облечена в свободни панталони и плетена риза — толкова близки до мъжките работни дрехи, колкото можеше да й осигури гардеробът й. Графът излезе да се посъветва със сержант Ботари, капитан на неговия отбор, и се настани да сгрее кокалите си на слънце пред тях.

— Какво е това? — попита Пьотър, когато Куделка извика името на Друшнакови за втората двойка. — Да не би да внасяме бетански обичаи?

— Момичето има голям природен талант — обясни му Воркосиган. — Освен това има толкова нужда от упражнения, колкото и всеки един от тях — и дори още повече, защото нейната работа е много по-важна от тяхната.

— После ще започнеш да приемаш жени на служба — оплака се Пьотър. — И къде ще свърши всичко? Ето това бих искал да знам.

— Какъв е проблемът с жените на служба? — попита Корделия, просто за да го подразни.

— Не е по военному — изръмжа старецът.

— „Военно“ е всичко, което позволява да се спечели войната, така мисля аз — усмихна се иронично тя. Лекото предупредително щипване на Воркосиган я накара да се въздържи от по-нататъшно задълбаване.

Във всеки случай не беше необходимо. Пьотър се обърна да наблюдава своя играч и каза само:

— Хм.

Играчът на графа лекомислено подцени противника си и тази грешка му струва първото събаряне на земята. Това го разбуди достатъчно. Зрителите крещяха груби коментари. Следващия път той я повали.

— Куделка отчете тази точка малко по-бързо, отколкото трябва, не смяташ ли? — попита Корделия, докато играчът на графа оставяше Друшнакови да се изправи след решението на рефера.

— Мм. Може би — отвърна Воркосиган неангажирано.

— Забелязах, че и нейните удари не са много силни. Ако продължава така, няма да стигне до следващия рунд.

В следващия кръг, решаващ за крайния изход на двубоя, защото в противен случай щеше да загуби два от трите, Друшнакови отначало приложи с успех една хватка, но после я изпусна.

— О, много лошо! — промърмори радостно графът.

— Не го изпускай — извика Корделия, вълнувайки се все повече. Играчът на графа падна меко и отпуснато на тепиха. — Спирай играта, Ку! — Но реферът, опрян на своя бастун, не й обърна внимание. Във всеки случай, Друшнакови видя нова възможност и я използва.

— Защо онзи не се предаде? — попита Корделия.

— По-скоро би загубил съзнание — отвърна Арал. — Така няма да му се наложи да слуша подигравките на приятелите си.

Друшнакови, изглежда, се колебаеше — стегнатото под мишницата й лице ставаше тъмномораво. Корделия разбра, че момичето е готово да го пусне, скочи на крака и извика:

— Дръж се, Дру! Не го оставяй да те излъже!

Друшнакови го стисна по-здраво и мъжът престана да се съпротивлява.

— Хайде, Куделка, спирай играта — извика Пьотър и мрачно заклати глава. — А довечера трябва да застъпи на служба.

И така, рундът бе спечелен от Друшнакови.

— Добра работа, Дру! — каза Корделия, когато Друшнакови се върна при тях. — Но трябва да си по-агресивна. Освободи инстинкта си на убиец.

— Съгласен съм — обади се неочаквано Воркосиган. — Краткото колебание, което показахте, можеше да ви коства много — и то не само на вас. — Тя го погледна. — Тук вие се упражнявате за реални ситуации, макар че всички се молим да не се случва подобно нещо. Усилията ви трябва да бъдат абсолютно автоматични.

— Да, сър. Ще се постарая, сър.

В следващия рунд участваше сержант Ботари, който размаза противника си на два пъти непосредствено един след друг. Победеният изпълзя от ринга. Изминаха още няколко рунда и отново дойде ред на Друшнакови, този път с един от хората на Илян.

Те се вкопчиха един в друг и той й приложи ефикасна хватка, което накара публиката да я освирка. Това я разгневи и я отвлече, а мъжът използва момента и я повали на тепиха.

— Видя ли? — извика Корделия на Арал. — Мръсен номер!

— Мм. Но пък не беше нито един от осемте забранени удара. Не можеш да го дисквалифицираш заради него. Все пак… — Той махна на Куделка да даде почивка и извика Друшнакови.

— Видяхме удара — прошепна той съвсем тихо. Устните й бяха стиснати, а лицето — почервеняло. — Вижте, вие сте представител на миледи и всяка обида към вас е в някаква степен обида към нея. А също и много неприятен прецедент. Искам съперникът ви да не напусне ринга в съзнание. Как — това си е ваш проблем. Можете да го считате за заповед, ако искате. И не се притеснявайте да му счупите костите — прибави той иронично.

Друшнакови се върна на ринга с лека усмивка. Очите й бяха присвити и святкаха. Тя направи лъжливо движение, последвано от мълниеносен удар в челюстта на противника й, после в корема, накрая го блъсна с тяло в коленете и той рухна на тепиха. Настъпи шокирана тишина.

— Права беше — каза Воркосиган. — Тя не удря с всичка сила.

Корделия се усмихна самодоволно и се намести по-удобно.

— Нали ти казах.

Следващият рунд, в който участва Друшнакови, беше полуфинал и за съперник й се падна сержант Ботари.

— Хм — промърмори Корделия на Арал. — Не съм сигурна за психодинамиката на този рунд. Безопасно ли е? Имам предвид и за двамата, не само за нея. И не само физически.

— Мисля, че да — отвърна той също толкова тихо. — Службата на Ботари бе приятна и спокойна. Взема си лекарствата. В момента е в доста добра форма. Атмосферата на ринга е безопасна, позната за него. Дру не е толкова издръжлива, че да успее да го победи.

Корделия кимна успокоена и се отпусна да наблюдава двубоя. Друшнакови изглеждаше нервна.

Началото беше бавно. Друшнакови се съсредоточи предимно върху това да стои извън обсега му. Като се извърташе, за да може да следи борбата, лейтенант Куделка случайно натисна пружинката на бастуна си и ножницата излетя в храстите. Ботари се отвлече за миг и Дру го удари — ниско, бързо и чисто. Ботари се стовари на тепиха, но незабавно се изправи на крака.

— О, добро попадение! — извика възторжено Корделия. Дру изглеждаше удивена, както и всички останали. — Спирай играта, Ку!

Лейтенант Куделка се намръщи.

— Ударът не беше честен, миледи. — Един от хората на графа му донесе ножницата и Куделка вкара в нея оръжието. — Вината е моя. Нечестно отвличане.

— Преди малко не го сметна за такова — възрази Корделия.

— Остави го, Корделия — каза тихо Воркосиган.

— Но той я лишава несправедливо от точка! — прошепна гневно тя. — И то каква точка! Досега Ботари е побеждавал винаги!

— Да. На Куделка бяха необходими цели шест месеца на „Генерал Воркрафт“, преди изобщо да може да го удари.

— Оо! Хм — поразмисли за малко тя. — Завист?

— Не си ли забелязала? Тя притежава всичко, което той е загубил.

— Забелязах, че от време на време я гледа грубо. Позор! Тя очевидно…

Воркосиган вдигна предупредително пръст пред устните си.

— Ще поговорим за това по-късно. Не тук.

Тя млъкна, после кимна в знак на съгласие.

— Добре.

Рундът продължи. Сержант Ботари бързо повали на два пъти Друшнакови, а после се справи с последния си съперник с почти същата лекота.

Съвещанието на участниците в срещуположния кран на градината прати Куделка при тях като посредник.

— Сър? Питаме се дали искате да направите един демонстративен рунд. Със сержант Ботари. Никой от хората тук не е виждал това.

Воркосиган отказа не особено убедително.

— Не съм във форма, лейтенант. Освен това, как изобщо са разбрали? Приказки ли им разказвате?

Куделка се усмихна.

— Малко. Мисля, че това ще ги просвети. Относно същността на тази игра в действителност.

— Опасявам се, че им давате много лош пример.

— И аз не съм ви виждала — промълви Корделия. — Наистина ли е толкова добро представление?

— Не знам. Да не съм те оскърбил с нещо напоследък? Мислиш ли, че като гледаш как Ботари ме удря, ще се пречистиш?

— Струва ми се, че ти ще се пречистиш — отговори Корделия, усетила желанието му да се остави да бъде убеден. — Струва ми се, че в казармения живот, който водиш напоследък, ти липсват подобни неща.

— Да… — Той се изправи под избухналите ръкопляскания и свали униформеното си яке, обувките, пръстените, изпразни джобовете си и излезе на ринга да направи малко раздвижващи и загряващи упражнения.

— Добре е да ни съдействаш, Ку — извика той. — Просто за да предотвратиш прекалената тревога.

— Да, сър. — Преди да закуцука обратно към арената, Куделка се обърна към Корделия. — Просто запомнете, миледи. През четирите години, когато го правеха, всичко винаги завършваше благополучно.

— Думите ти ми се струват по-скоро злокобни, отколкото успокоителни. И все пак тази сутрин Ботари изигра шест рунда. Може да е уморен.

Двамата мъже излязоха на арената и се поклониха официално един на друг. Куделка бързо се отдръпна. Наблюдателите престанаха да подвикват шеговито и сякаш се вледениха; съсредоточената неподвижност на двамата играчи привлече всички погледи. Те се дебнеха предпазливо, а после се вкопчиха един в друг. Корделия не можеше да вижда много добре какво става, но когато противниците се разделиха, от разцепената устна на Воркосиган течеше кръв, а Ботари се беше превил от удар в корема.

При следващия сблъсък Ботари успя да ритне Воркосиган в гърба — ударът отекна в стените на градината — и го отхвърли извън арената. Той падна, но скочи бързо на крака и тичешком се върна обратно, макар да не бе възстановил дишането си. Мъжете, от чиято защита се предполагаше, че зависи животът на регента, започнаха да се споглеждат тревожно. При следващия удар Воркосиган падна зле, а Ботари се хвърли върху него и стисна главата му под мишница. На Корделия й се стори, че вижда как ребрата му се огъват. Двама от охраната пристъпиха напред, но Куделка им махна да се върнат. Със силно почервеняло лице Воркосиган се предаде.

— Първа точка за сержант Ботари — извика Куделка. — Борба до спечелване на две от общо три точки, нали, сър?

Сержант Ботари се изправи с лека усмивка. Воркосиган остана за миг седнал на тепиха, за да си поеме дъх.

— Във всички случаи още една. Трябва да се реванширам. Не съм във форма.

— Казвах ви — промърмори Ботари.

Отново започнаха да се заобикалят. После се сблъскаха, разделиха се и отново се сблъскаха. Внезапно Ботари направи ефектно странично премятане, а Воркосиган се хвърли под него и му приложи хватка, с която едва не изкълчи рамото му. Ботари се съпротивлява кратко, сетне се предаде. Този път той беше този, който приседна за миг на тепиха, преди да се изправи.

— Поразително — коментира Друшнакови с жаден поглед. — Особено като се има предвид колко по-дребен е той.

— Дребен, но зъл — съгласи се очарована Корделия. — Имай го предвид.

Третият рунд продължи кратко. Двамата мъже се вкопчиха в объркана топка и разменяйки си удари, паднаха на тепиха, а после Ботари внезапно попадна в ловката хватка на Воркосиган. Графът безрасъдно се опита да си почине и Ботари изви лакътя му с ясно доловим пукот. Воркосиган извика и се предаде. Куделка отново потисна желанието си да му помогне, без да го молят за това.

— Пусни ме, сержант — изпъшка Воркосиган изпод ръцете му, а Ботари опря крак върху бившия си капитан и после му помогна да се изправи.

— Ще трябва да запомня да не повтарям това — задъхано каза Воркосиган.

— Поне не ви счупи нищо този път — каза окуражително Куделка и се присъедини към помощта на Ботари. Воркосиган закуцука обратно и седна много предпазливо в краката на Корделия. Ботари също се движеше много по-бавно и сковано.

— Така — каза все още задъхан Воркосиган — играехме… на борда на „Генерал Воркрафт“.

— Прекалено много излишни усилия — отбеляза Корделия. — А колко пъти ви се е случвало да участвате в истински ръкопашен бой?

— Много, много рядко. Но винаги сме печелили.

Представлението завърши. Корделия придружи Арал, за да окажат първа помощ на лакътя и устата му, а после му помогна да вземе гореща баня и да се преоблече.

Докато го търкаше в банята, тя сподели с него един привлякъл вниманието й личен проблем.

— Мислиш ли, че можеш да кажеш нещо на Ку за начина, по който се отнася с Дру? Това изобщо не е обичайното му държане. Тя прави всичко възможно, за да се държи мило с него. А той се отнася с нея дори по-нелюбезно, отколкото с хората си. На практика тя му е колега. А и, освен ако не разбирам нищо, е лудо влюбена в него. Защо той не може да го разбере?

— Какво те кара да мислиш, че не разбира? — попита я бавно Арал.

— Поведението му, разбира се. Позор! Биха си подхождали чудесно. Не намираш ли, че е привлекателна?

— Да, ако си падах по високи амазонки — усмихна й се той през рамо. — Това не е по вкуса на всички мъже. Но ако това, което долавям в очите ти, е сватовнически блясък… между другото, не мислиш ли, че това може да е от майчинските ти хормони?

— Да ти изкълча ли и другия лакът?

— Не, благодаря. Забравил съм колко болезнен може да бъде сблъсъкът с Ботари. А, така е по-добре. Малко по-надолу…

— Утре лакътят ти ще се подуе доста неприятно.

— Да не мислиш, че не знам? Но преди да се занимаваш с любовния живот на Дру… замислила ли си се сериозно за нараняванията на Куделка?

— Оо! — Корделия млъкна. — Смятах… че сексуалните му функции са възстановени така добре, както и всичко останало.

— Или така зле. Този дял от хирургията е твърде деликатен.

Корделия сви устни.

— Сигурен ли си в това?

— Не, не съм. Но знам със сигурност, че никога не сме засягали тази тема. Никога.

— Хм. Иска ми се да знам как да разбирам това. Звучи малко зловещо. Смяташ ли, че можеш да го попиташ?…

— Мили Боже, Корделия, не, разбира се! Такъв въпрос не се задава на мъж. Особено ако отговорът е „не“. Ще трябва да работя с него, спомни си.

— Е, а пък аз ще трябва да работя с Дру. Тя е напълно безполезна за мен, ако чезне и умира от разбито сърце. Докарвал я е до сълзи, и то неведнъж. Тя се разплаква, когато мисли, че никой не я вижда.

— Наистина ли? Трудно ми е да си го представя.

— Едва ли можеш да очакваш да й кажа, че той не го заслужава, като се имат предвид всички неща. Но дали наистина не я харесва? Или това просто е израз на самозащита?

— Добър въпрос… Веднъж шофьорът ми се пошегува с нея, и то не чак толкова оскърбително, а Ку започна да се държи съвсем хладно с него. Не мисля, че не я харесва. Но съм уверен, че й завижда.

При тези двусмислени думи Корделия изостави темата. Копнееше да помогне на Дру и Ку, но не можеше да предложи изход от дилемата им. Собственият й ум не срещаше никаква трудност в измислянето на решения на практическите проблеми от интимен характер, предизвикани от физическите недъзи на лейтенанта, но тя знаеше, че ще бъде посрещната със срамежлива резервираност. Подозираше, че само ще ги шокира. Очевидно тук не бяха чували за сексуална терапия.

Истинска бетанка, тя винаги бе смятала двойствените норми на сексуално поведение за логически невъзможни. Проникнала във висшето общество, тя вече разбираше, че не е така. Всичко, изглежда, се свеждаше до липсата на свободен информационен поток към определени хора, които се подчиняваха на някакви неписани норми, известни и приети от всички, освен нея. Човек не можеше да говори за секс с или пред неомъжени жени и деца. Младите мъже, изглежда, се изключваха от всички правила, когато говореха помежду си, но не и в присъствието на жена, независимо от възрастта или положението й. Правилата зависеха объркващо и от различния социален статус на присъстващите. А когато сред тях нямаше мъже, омъжените жени понякога се преобразяваха удивително. С някои неща можеха да се шегуват, но не и да ги обсъждат сериозно. А за други изобщо не можеше да се споменава. Беше попарвала безнадеждно не един разговор със забележки, които й бяха изглеждали съвсем очевидни и небрежни, а после Арал я бе отвеждал настрани за кратък инструктаж.

Тя се опита да състави списък на правилата, до които смяташе, че е стигнала, но ги намери за толкова нелогични и несъвместими — особено в области, за които определени хора трябваше да се преструват пред други хора, че не ги знаят, — че се отказа от по-нататъшните усилия. Показа списъка на Арал и той една нощ го прочете в леглото и едва не се задуши от смях.

— Наистина ли ти изглеждаме така? Харесва ми твоето Правило №7. Трябва да го запомня… Де да го бях знаел като млад. Щях да избегна всички онези ужасни учебни филми в армията…

— Ако ми се смееш още, ще ти потече кръв от носа — каза язвително тя. — Това са ваши правила, не мои. Вие играете според тях. Аз просто се опитвам да ги разбера.

— О, милият ми учен! Хм. Сигурно наричаш нещата с истинските им имена. Никога не сме се опитвал… би ли искала да нарушиш Правило №11 заедно с мен, мили капитане?

— Дай да видя кое — о, да! Определено. Сега ли? А заедно с него дай да ликвидираме и №13. Ударили са ме хормоните. Спомням си, че съродителката на брат ми разказа веднъж за този ефект, но тогава не й повярвах.

— №13 ли? Никога не съм предполагал…

— Това е, защото си от Бараяр и не си прекарал толкова много време в Правило №2.

За известно време науката беше забравена. Но тя откри, че може да го възбуди отново, промълвявайки:

„Правило №9, сър.“

* * *

Сезонът се променяше. Тази сутрин във въздуха се носеше дъх на зима. Някои от растенията в задната градина на граф Пьотър бяха увехнали от студа. Корделия очарована очакваше първата си истинска зима. Воркосиган й беше обещал снежна, мразовита зима, нещо, което бе виждала само по време на две свои изследователски мисии. „Преди да настъпи пролетта, ще родя син.“

Но следобедът грейна в есенна светлина и отново стана топло. Плоският покрив на предното крило на замъка Воркосиган излъчваше топлина около глезените й, макар хладният въздух вече да освежаваше страните й — слънцето вече залязваше зад градския хоризонт.

— Добър вечер, момчета — кимна Корделия на двамата стражи, застанали на пост в края на покрива.

Те също й кимнаха, а старшият дори докосна челото си в колеблив полупоздрав.

Корделия обичаше да наблюдава залеза от това място. Гледката на града, откриваща се от четвъртия етаж, беше прекрасна. Отвъд дърветата и сградите се виждаше реката, която разполовяваше града, но един голям изкоп предполагаше, че картината ще се наруши от нова постройка. Най-високата кула на замъка Ворхартунг, където бе присъствала на всички церемонии в залата на Съвета на графовете, се извисяваше над водата.

Зад замъка Ворхартунг се простираха най-старите части на столицата. Все още не бе виждала този район с неговите лъкатушещи улички, по които можеше да мине само един кон и които бяха непроходими за земеходи, макар да бе прелитала над странните, ниски и тъмни сгради в сърцето на града. По-новите части, които блестяха на хоризонта, напомняха повече галактическия стандарт и бяха разположени край модерни транспортни артерии.

Ворбар Султана по нищо не приличаше на колонията Бета. Бе се разпрострял по земята или се издигаше към небето странно двуизмерен и открит. Градовете на колонията Бета минаваха в шахти и тунели и бяха на много равнища — сложни, уютни и безопасни. Наистина, колонията Бета не можеше да се похвали толкова с архитектура, колкото с вътрешен дизайн.

Стражите се отдръпнаха и въздъхнаха, когато тя се наведе над каменния покрив, за да погледне навън. Наистина не им харесваше, когато се приближаваше на по-малко от три метра от ръба, макар цялото пространство да имаше ширина само шест метра. Но затова пък щеше да може да види земехода на Воркосиган, който скоро щеше да се покаже по улицата. Залезът беше много красив, но погледът й бе насочен надолу.

Тя вдишваше сложните миризми — от растенията, от водните изпарения, от отпадъчните промишлени газове. Бараяр допускаше удивително силно замърсяване на въздуха, сякаш… е, въздухът тук беше свободен. Никой не го измерваше, нямаше такси за обработка и филтриране… Разбираха ли тези хора какво богатство притежават? Можеха да дишат спокойно просто като излезеха навън и приемаха въздуха за нещо нормално, точно както приемаха и замръзналата вода, падаща от небето. Тя пое отново въздух, сякаш можеше някак си да се запаси, и се усмихна.

Някакъв далечен взрив прекъсна мислите й и пресече дъха й. Двамата стражи скочиха едновременно. „Просто чух гръм. Не е задължително да е свързан с Арал.“ А после си помисли с вледенено сърце: „Прозвуча като звукова граната. И то не малка. Мили Боже.“ От една улица зад няколко сгради се издигна стълб дим и прах, но Корделия не можеше да види източника му. Тя проточи врат навън…

— Миледи — стисна я за ръката по-младият часовой. — Моля ви, влезте навътре. — Лицето му беше напрегнато, с разширени очи. Старшият бе сложил длан на ухото си и поглъщаше информация от комуникационния си канал. А тя нямаше комуникатор.

— Какво става? — попита тя.

— Миледи, моля ви, слезте долу! — побутна я безапелационно той към вратата на стълбичката, водеща към тавана, от който на свой ред водеха стълби към четвъртия етаж. — Сигурен съм, че не е нещо сериозно — успокоително каза той.

— Това беше звукова граната клас четири, вероятно изстреляна с въздушна пушка — запълни ужасяващото му невежество тя. — Освен ако този, който я е хвърлил, не е самоубиец.

Друшнакови отвори вратата на стълбата с машинно масло в едната ръка^[1] и със зашеметителя си в другата.

— Миледи?

Часовоят изглеждаше облекчен и побутна Корделия към нея, а после се върна при старшия си. Плачейки вътрешно от страх, Корделия се усмихна през стиснатите си зъби и се остави да бъде придружена надолу по стълбите.

— Какво става? — попита тя Друшнакови.

— Още не зная. В закусвалнята в сутерена се задейства червената лампичка и всички заеха постовете си — задъхано отговори Дру. Трябва да се беше телепортирала чак оттам.

— Хм. — Корделия се втурна по стълбището. Комуникационният пулт в библиотеката сигурно щеше да е зает. Но все някой трябваше да има комуникатор… Тя се спусна по извитите стълби и изтича по черно-белите камъни.

Началникът на охраната на замъка наистина бе на мястото си и раздаваше заповеди.

— Идват направо тук — подхвърли през рамо командирът на войниците на граф Пьотър. Облечените в кафяви униформи мъже тичаха във всички посоки.

— Какво става? — попита Корделия. Сърцето й биеше бясно и не само защото бе тичала по стълбите.

Той я погледна, опита се да каже нещо успокоително и безсмислено, а после, по средата на изречението, промени решението си.

— Някой е стрелял срещу земехода на регента. Не е улучил. Продължават насам.

— Близо ли е попаднал изстрелът?

— Не зная, миледи.

Сигурно не знаеше. Но щом земеходът все още функционира… Тя му махна безпомощно с ръка да се връща към задълженията си и се насочи към фоайето. Двама от хората на граф Пьотър не я пуснаха до вратата. Тя изкачи три стъпала, спря и прехапа устни.

— Мислите ли, че лейтенант Куделка е бил с него? — попита плахо Друшнакови.

— Навярно. Обикновено е с него — отвърна Корделия разсеяно и зачака с вперени във вратата очи…

Чу спирането на колата. Един от хората на граф Пьотър отвори. Хората от охраната обградиха сребристия земеход, спрял под портика — Господи, откъде се бяха появили толкова хора? Колата беше издраскана и одимена, но пораженията не бяха сериозни: задният покрив бе здрав, макар предният да бе в драскотини. Задните врати се отвориха. Корделия протегна глава да види Воркосиган, но зелените гърбове на хората от ИмпСи й пречеха. После направиха път. Лейтенант Куделка мигаше замаяно, по брадичката му се стичаше кръв. Един от стражите му помогна да се изправи на крака. Най-после се появи Воркосиган, който отказа всякаква помощ. Дори и най-разтревожените стражи не посмяха да го докоснат без покана. Воркосиган влезе вътре с мрачно и бледо лице. Куделка го следваше, подпомаган от бастуна си и от един капрал от ИмпСи, от чийто нос течеше кръв. Един от войниците на Пьотър затвори предната врата на замъка Воркосиган и така остави навън три четвърти от целия хаос.

Арал срещна погледа й и мрачното му изражение мъничко се смекчи. Той й кимна: „Добре съм“. Устните й се присвиха в отговор: „За Бога, по-добре да…“

— … дяволски голяма дупка в улицата! — обясняваше Ку развълнувано. — Може да побере товарна совалка. Шофьорът прояви удивителен рефлекс… Какво? — Той се взря в един от хората, който го беше попитал нещо. — Съжалявам, ушите ми бучат, бихте ли повторили? — И остана с отворена уста, сякаш да лапне думите му, после докосна лицето си и изненадано погледна изцапаната си с кръв ръка.

— Ушите ти са само заглъхнали, Ку — каза Воркосиган. Гласът му беше спокоен, но прекалено силен. — Утре сутрин ще се оправиш. — Корделия разбра, че повишеният му тон не е, за да може да го чуе Куделка — слухът на самия Воркосиган също бе нарушен. Очите му се местеха прекалено бързо — единствен знак, че се опитва да чете думите по устните.

Почти в същия миг Саймън Илян доведе лекар. Воркосиган и Куделка бяха придружени до един спокоен заден салон, оставяйки безполезните според Корделия стражи. Корделия тръгна след мъжа си, последвана от Друшнакови. Лекарят незабавно започна прегледа, насочвайки се по заповед на Воркосиган първо към окървавения Куделка.

— Един изстрел? — попита Илян.

— Само един — потвърди Воркосиган, гледайки го право в лицето. — Ако беше опитал втори път, щеше да ме уцели.

— Ако беше опитал, ние щяхме да уцелим него. Изпратихме съдебен екип на мястото на стрелбата. Естествено, убиецът отдавна е изчезнал. Хитра позиция — имал е възможност да избяга по дузина пътища.

— Ние променяме маршрута си ежедневно — каза с мъка лейтенант Куделка, притиснал кърпа към лицето си. — Как е можел да знае къде да разположи засадата си?

— Вътрешна информация? — сви рамене Илян и стисна зъби при тази мисъл.

— Не е задължително — каза Воркосиган. — Пътищата към къщи не са чак толкова много. Може да е чакал там с дни.

— Точно на границата на периметъра ни на непосредствено наблюдение? — попита Илян. — Нещо не ми харесва.

— Повече ме безпокои това, че не уцели — каза Воркосиган. — Защо? Дали не може да е някакъв предупредителен изстрел? Опит за покушение не над живота ми, а над умственото ми равновесие?

— Оръжието е било старо — съобщи Илян. — Може да е било с повреден мерник. Защото пък не можахме да засечем лазерен импулс. — Той замълча, забелязвайки пребледнялото лице на Корделия. — Сигурен съм, че става дума за някакъв самотен маниак, миледи. Поне със сигурност е бил само един човек.

— Как би могъл един самотен маниак да се сдобие с армейско оръжие? — попита язвително тя. Илян я погледна неспокойно.

— Ще разследваме случая. Оръжието определено беше стар модел.

— Не унищожавате ли излезлите от употреба запаси?

— Има толкова много…

Корделия го изгледа свирепо.

— Трябвал му е само един изстрел. Ако бе успял да улучи херметично затворената кола, Арал щеше да бъде емулгиран и сега съдебният ви екип щеше да се опитва да разбере кои молекули са негови и кои — на Ку.

Лицето на Друшнакови позеленя, Воркосиган се намръщи.

— Искате ли да ви дам точна преценка за амплитудата на резонантна рефлекция на херметично затворена пътническа кабина, Саймън? — продължи разгорещено Корделия. — Който и да е бил човекът, избрал това оръжие, той е бил компетентен военен специалист, макар и за щастие — лош стрелец. — Тя преглътна следващите си думи, осъзнавайки, въпреки че все още никой друг не я бе забелязал, потиснатата истерия, предизвикала изблика й.

— Моите извинения, капитан Нейсмит — още по-разкаяно каза Илян. — Вие сте съвсем права. — Кимването му беше изпълнено с уважение.

Арал следеше сцената с някакво скрито удивление. Илян излезе. В главата му несъмнено бушуваха подозрения за всевъзможни заговори. Лекарят потвърди изпитаната в не едно сражение диагноза на Арал — слухово зашеметяване, предписа му силни таблетки против главоболие и назначи нов преглед за другата сутрин.

* * *

Илян се върна в замъка Воркосиган късно вечерта, за да проведе съвещание с началника на охраната си, и Корделия едва се въздържа да не го сграбчи и да не го притисне до най-близката стена, за да изкопчи от него всичко, което знае.

— Кой се е опитал да убие Арал? — ограничи се да попита просто тя. — Кой иска да убие Арал? Какво си въобразяват, че ще постигнат с това?

— Съкратения списък ли искате, или пълния, миледи? — въздъхна Илян.

— Колко дълъг е съкратеният? — попита болезнено тя.

— Много. Но ако желаете, мога да ви назова само началото. — Той започна да пресмята на пръсти. — Сетаганданците, непременно. Винаги са разчитали, че след смъртта на Ецар тук ще настане политически хаос. Не биха се поколебали да го предизвикат. За тях убийството е евтино средство за намеса, в сравнение с пращането на боен флот. Комарците — за реванш или бунт. Някои там все още наричат адмирала „Касапина на Комар“…

Корделия знаеше цялата история, която се криеше зад този неохотно изречен прякор, и потрепери.

— Противниците на Вор, защото милорд регентът е прекалено консервативен за вкуса им — продължи Илян. — Десните военни, които пък се страхуват, че е прекалено прогресивен за тях. Оцелелите членове на старата военна партия на принц Сердж и Ворутиър. Бившите служители на понастоящем ограниченото Министерство на политическото образование, макар и да се съмнявам, че някой от тях би пропуснал. Обучени са в отдела на Негри. Някои недоволни от класата Вор, които смятат, че е прекалено отскоро на политическата сцена. Всеки побъркан, който има достъп до оръжие и желание за бърза известност — да продължавам ли още?

— Не, моля ви. Но днешният случай? Ако от гледна точка на мотив заподозрените са толкова много, какво ще кажете за средството и възможността?

— Не разполагаме с много нещо, пък и повечето информация е отрицателна. Както отбелязах, действал е изключително чисто. Който и да е бил, трябва да е имал достъп до някаква информация. Първо ще поработим върху това.

Именно анонимността на опита за покушение я безпокоеше най-силно. Когато убиецът можеше да е всеки, импулсът да подозира всички ставаше непреодолим. Както изглеждаше, тук параноята бе заразна болест и бараярците си я предаваха един на друг. Е, обединените сили на Негри и Илян скоро трябваше да стигнат до някакви конкретни факти. Тя скри всичките си страхове в един мъничък тайник в корема си и ги заключи там. В съседство с детето.

Тази нощ Воркосиган я прегръщаше силно, притискаше я до здравото си тяло. Но без никакъв намек за секс. Просто я прегръщаше. Въпреки болкоуспокояващите лекарства той не можа да заспи в продължение на часове. Тя също не спеше. Успокои се едва когато го чу да хърка. Нямаше много за казване. „Те пропуснаха, ние продължаваме.“

„До следващия опит.“