Лоис Макмастър Бюджолд
Бараяр (21)

Епилог

ЕЗЕРНОТО ИМЕНИЕ ВОРКОСИГАН. ПЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

— По дяволите, Вааген! — задъхано възкликна Корделия. — Изобщо не си ми казвал, че малкият мошеник ще бъде свръхактивен.

Тя се втурна надолу по стълбището, изтича през кухнята и излезе на терасата в края на заплетената като лабиринт каменна къща. Погледът й се плъзна по моравата, сетне по дърветата и накрая се спря на дългото езеро, което блестеше под лятното слънце. Никакво движение.

Облечен в стари униформени панталони и избеляла щампована риза, Арал се появи до къщата, видя я и разпери безпомощно ръце.

— Няма го тук.

— Не е и вътре. Долу или горе, как мислиш? Къде е малката Елена? Обзалагам се, че са заедно. Забраних му да слиза до езерото без някой възрастен, но не зная…

— Със сигурност не е при езерото — каза Арал. — Плуваха цяла сутрин. Изморих се само като ги гледах. За петнайсет минути — засякох времето — той се изкатери и скочи от дока деветнайсет пъти. Умножи това по три часа.

— Тогава е горе — реши Корделия. Те се обърнаха и се затътриха заедно нагоре по хълма по чакълената пътека, от двете страни на която имаше местни, внесени от Земята и екзотични храсти и цветя. — И като си помисля — изхриптя Корделия, — че се молех да настъпи денят, в който ще проходи!

— Сега цялото насъбрано в него за пет години движение се освобождава наведнъж — отвърна Арал. — В известен смисъл това е доказателство, че не се е натрупало разочарование, което да се превърне в отчаяние. Известно време се опасявах, че може да стане и така.

— Да. Забелязал ли си, че след последната операция безкрайното му бърборене секна? Отначало се радвах, но не мислиш ли, че би могъл да онемее? Дори не знаех, че онази хладилна камера може да се разглобява. Ням инженер. Господи!

— Според мен, хм, говорните и техническите наклонности постепенно ще се уравновесят. Ако оцелее.

— Ние възрастните, сме толкова много, а той е един. Трябва да можем да го опазим. Но защо ли имам чувството, че ни превъзхожда числено и ни е обкръжил?

Тя се изкачи на хълма. В плитката долина се виждаха конюшните на Пьотър — половин дузина боядисани в червено дъсчени и каменни сгради, оградени ливади и пасища, засадени, за да засенчат зелените поляни на Земята. Виждаха се коне, но не и деца. Ботари обаче ги бе изпреварил — точно излизаше от една от сградите и влизаше в друга. Ревът му се донесе до тях, приглушен от голямото разстояние: „Лорд Майлс?“

— О, Боже, надявам се, че не е обезпокоил конете на Пьотър — каза Корделия. — Мислиш ли, че опитът за помирение този път ще успее? Само защото Майлс най-после ходи?

— Беше вежлив по време на вечерята снощи — отвърна с надежда Арал.

— Аз бях вежлива по време на вечерята снощи — сви рамене Корделия. — Той едва не ме обвини, че с глад съм направила от сина ти джудже. Какво да направя, когато детето предпочита да си играе с храната, вместо да я яде? Просто не знам как би му подействало едно увеличаване на хормоните на растежа. Вааген е много несигурен по отношение на ефекта им върху чупливостта на костите.

Арал се усмихна криво.

— Според мен диалогът с маршируващите грахови зърна, които обкръжават рулото и му нареждат да се предаде, беше наистина остроумен. Човек почти може да си ги представи като малки войничета в имперски зелени униформи.

— Да, а ти изобщо не ми помогна. Само се смееше, вместо да го накараш да яде като истински татко.

— Не съм се смял.

— Очите ти се смееха. И той също разбра. Върти те на пръста си.

Приближиха до сградите, въздухът се изпълни с топлата миризма на коне и на неизбежните им изпражнения. Ботари се появи отново, забеляза ги и им махна извинително.

— Току-що видях Елена. Казах й да слизат от онзи таван. Тя отговори, че лорд Майлс не бил там, а някъде наоколо. Съжалявам, миледи, когато ми каза, че иска да погледа животните, не разбрах, че е възнамерявал да го направи веднага. Сигурен съм, че ще го открия само след миг.

— Надявам се, че Пьотър ще ни предложи разходка — въздъхна Корделия.

— А аз си мислех, че не обичаш конете — каза Арал.

— Мразя ги. Но си мислех, че така бих могла да поговоря със стареца като с човек, вместо като с цвете в саксия. А и Майлс бе толкова възбуден от тези глупави животни. Но не обичам да се мотая тук. Това място е толкова… прилича на Пьотър. — „Архаично, опасно и човек трябва много да внимава.“

Говореха за вълка, а той… Откъм стария каменен навес се появи самият Пьотър.

— А, тук ли сте? — каза той небрежно, но се присъедини към тях достатъчно общително. — Да не сте дошли да видите новата кобилка?

Тонът му беше толкова безизразен, че Корделия не знаеше дали очаква от нея положителен, или отрицателен отговор. Но се възползва от възможността.

— Сигурна съм, че Майлс би искал.

— Така ли?

Тя се обърна към Ботари.

— Защо не отидете да го…

Но Ботари гледаше покрай нея, устните му бяха изкривени от страх. Тя се обърна.

Един от огромните коне на Пьотър, без юзда, седло, оглавник или каквото и да било друго за хващане, изскочи от конюшнята. В гривата му се бе вкопчило като бодил едно дребничко, тъмнокосо момченце. Чертите на Майлс бяха изострени едновременно от екзалтация и страх. Корделия едва не припадна.

— Вносният ми жребец! — изджавка ужасено Пьотър.

Чисто рефлекторно Ботари извади зашеметителя си от кобура. После замръзна парализиран от неувереност по какво и накъде да стреля. Ако конят паднеше и затиснеше малкия си ездач…

— Гледай, сержант! — извика с тънкото си енергично гласче Майлс. — Сега съм по-висок от теб.

Ботари се затича към него. Уплашен, конят се обърна и препусна в галоп.

— … мога да тичам по-бързо! — донесоха се накъсано думите поради неравния бяг на коня. Животното се скри от погледа им зад конюшнята.

Четиримата възрастни се втурнаха след него. Корделия не чу друг вик, но когато завиха зад ъгъла, Майлс лежеше на земята, а конят бе спрял по-нататък и пасеше. Щом ги забеляза, той изпръхтя враждебно, вдигна глава, затанцува от крак на крак, а после продължи да пасе.

Корделия коленичи до Майлс, който бе вече седнал и й кимаше да се маха. Беше блед и стискаше лявата си ръка с дясната с познатия израз на болка.

— Видя ли, сержант? — задъхано каза той. — Мога да яздя, мога.

Пьотър, насочил се към коня, спря и погледна надолу.

— Не съм искал да кажа, че не можете — отвърна уморено сержантът. — Исках да кажа, че нямате разрешение.

— Аа…

— Счупи ли я? — кимна Ботари към ръката му.

— Аха — въздъхна момчето. В очите му имаше сълзи, но то стискаше зъби, за да не позволи на гласа си да трепери.

Сержантът замърмори, нави ръкава на Майлс и опипа ръката му. Майлс изстена съвсем тихо. Ботари намести нещо, после извади от джоба си пластмасова шина и я нагласи около ръката и китката.

— Това ще я предпазва, докато я видят лекарите.

— Не е ли по-добре… да приберете този ужасен кон? — попита Корделия Пьотър.

— Не е ужасен — настоя Майлс, скачайки на крака. — А е най-прекрасният.

— Така ли мислиш, а? — каза грубо Пьотър. — Защо реши така? Кафявият цвят ли ти харесва?

— Защото се движи най-подскокливо — обясни сериозно Майлс и подскочи, за да го имитира. Това доста впечатли Пьотър.

— Така е — каза слисано той. — Това е най-новият ми проект за дресировка… Ти харесваш ли конете?

— Чудесни са! Прекрасни са! — завъртя се Майлс.

— Так и не можах да накарам баща ти да се заинтересува от тях — свирено погледна към Арал старият граф.

„И слава Богу“ — помисли си Корделия.

— На кон мога да вървя толкова бързо, колкото и всички останали, обзалагам се — каза Майлс.

— Съмнявам се — отвърна хладно Пьотър, — ако това преди малко бе пример за ездата ти. Ако ще яздиш, трябва да яздиш правилно.

— Научете ме — каза веднага Майлс. Пьотър рязко вдигна вежди, после погледна към Корделия и се усмихна кисело.

— Ако майка ти разреши. — Той се полюля на пети с някаква самодоволна сигурност, познавайки дълбоката антипатия на Корделия към животните.

Корделия прехапа език в нещо като „Само през трупа ми“ и започна да мисли бързо. Съсредоточените очи на Арал й сигнализираха нещо, но тя не можа да разбере какво. Дали това не бе новият начин на Пьотър да убие Майлс? Да го отведе надалеч и да го смаже, стъпче… да го умори? Помисли си дори, че… Риск или сигурност? През няколкото месеца, откакто Майлс най-после можеше да извършва всички движения, тя бе изпаднала в паническо изтощение, опитвайки се да го предпази от физически наранявания, а той бе прекарал същото време в почти обезумели опити да избяга от нейния надзор. Ако тази битка продължеше още, някой от тях двамата щеше да полудее.

Щом не можеше да го държи в безопасност, навярно бе най-добре да го научи да живее опасно. Вече почти не можеше да го сдържа. Големите му сиви очи излъчваха отчаяна молба към нея: „Позволи ми, позволи ми, позволи ми…“ В тях имаше достатъчно енергия, за да прегорят и стомана. „Бих се борила със света за теб, но да бъда проклета, ако мога да измисля как да те предпазя от самия теб. Опитай се сам, детето ми.“

— Да — каза тя. — Ако сержантът те придружава.

Ботари я погледна с ужасѐн укор. Арал потри брадичката си със светнали очи. Пьотър очевидно съжаляваше за предложението си.

— Добре — каза Майлс. — Може ли да имам свой собствен кон? Може ли да имам този?

— Не, не този — отвърна възмутено Пьотър. После прибави: — Навярно пони.

— Кон — каза Майлс, гледайки го право в лицето.

Корделия разпозна НФП — Настойчивата форма на преговори — безусловен рефлекс, доколкото можеше да каже тя, който не допускаше ни най-малка отстъпка. Детето би трябвало да бъде използвано, за да изковава договорите със сетаганданците. Тя се зачуди с колко извоювани коня ще завърши накрая този спор.

— Пони — вметна тя, давайки на Пьотър подкрепата, от която той тепърва щеше да се нуждае, и то много. Добре че не знаеше. — Послушно пони. Послушно малко пони.

Пьотър сви устни и я погледна предизвикателно.

— Навярно ще стигнеш и до кон — каза той на Майлс. — Заслужи го, като се учиш добре.

— Може ли да започнем сега?

— Първо трябва да оправят ръката ти — каза твърдо Корделия.

— Но не трябва да чакам, докато заздравее, нали?

— Това ще те научи да не тичаш насам-натам и да не чупиш разни неща.

Пьотър погледна Корделия през полузатворените си клепачи.

— Всъщност правилното обучение започва на плаца. Не ти се разрешава да използваш ръцете си, докато не усъвършенстваш стойката.

— Така ли? — попита Майлс, поглъщайки благоговейно думите му. — И какво още?…

Когато Корделия тръгна да намери личния лекар, придружаващ пътуващия цирк, уф, антураж на Арал, Пьотър вече бе хванал коня си — твърде ефектно, макар че Корделия се чудеше дали захарта в джобовете му не е помогнала — и обясняваше на Майлс как да сложи правилно оглавника, от коя страна на животното да застане и накъде да гледа, докато го води. Достигащо едва до кръста на стареца, момчето попиваше като гъба, извърнало нагоре страстно съсредоточеното си лице.

— Искаш ли да се обзаложим кой кого ще води при конете в края на седмицата? — промърмори в ухото й Арал.

— Няма спор. Трябва да кажа, че месеците, които Майлс прекара обездвижен в онази ужасна гръбначна скоба, го научиха как да очарова. А това е най-ефикасният дълготраен начин да установиш контрол над хората около теб и съответно да наложиш волята си. Радвам се, че не реши да усъвършенства хленченето като стратегия. Той е най-волевото малко чудовище, което съм срещала, но го прави така, че да не го забелязваш.

— Струва ми се, че графът няма никакъв шанс — съгласи се Арал.

Тя се усмихна, представяйки си картинката, а после го погледна по-сериозно.

— Когато баща ми веднъж се върна от Бетанския астрономически проект, направихме модел на безмоторен самолет. За да можеше да лети, имаше две изисквания. Първо трябваше да му дадем начална скорост. А после да го пуснем. — Тя въздъхна. — Най-трудното бе да се науча точно кога да го пусна.

Пьотър с коня си, Ботари и Майлс тъкмо влизаха в една от конюшните. Ако се съдеше по жестикулирането му Майлс засипваше дядо си с въпроси.

Арал я хвана за ръка и се обърнаха, за да тръгнат нагоре по хълма.

— Вярвам, че той ще полети нависоко, мили капитане.