Лоис Макмастър Бюджолд
Бараяр (17)

Седемнадесета глава

— За Бога, Ботари, не можем да я вкараме там — изсъска Куделка.

Стояха в една тясна уличка в лабиринта на кервансарая — дебелостенна сграда, необичайно висока в студения влажен мрак. Високо горе на очуканата гипсова стена от някакви затворени с капаци прозорци се процеждаше жълта светлина. Над дървената врата колебливо гореше газениче. Това, доколкото можеше да види Корделия, бе единственият вход.

— Не можем да я държим на улицата. Трябва да е на топло — отвърна сержантът. Той носеше на ръце лейди Ворпатрил, а тя се беше притиснала до него, уморена и трепереща. — Сега е нощ. Късно е. Вече затварят.

— Какво е това място? — попита Друшнакови.

Куделка прочисти гърлото си.

— През Периода на изолация, когато това е бил центърът на Ворбар Султана, е било резиденция на лорд. Един от по-незначителните принцове Ворбара, струва ми се. Затова е построено като крепост. Сега е… хан.

„Аха, значи това е твоят бардак, Ку“ — едва не се изтърва Корделия, но вместо това се обърна към Ботари:

— Безопасно ли е? Или има вероятност да е пълно с доносчици като предишното място?

— Безопасно за няколко часа — прецени Ботари. — Във всеки случай на нас ни трябват само няколко часа. — Той подаде лейди Ворпатрил на Друшнакови и изчезна вътре след тих разговор през вратата с някакъв пазач. Корделия притисна мъничкия Иван по-силно към себе си, покривайки го с якето си, за да сподели с него цялата си топлина. За щастие беше спал тихо през тяхното неколкоминутно бягство от изоставената къща дотук. Ботари се върна след няколко мига и им махна да го последват.

Минаха през един коридор, почти като каменен тунел, с тесни цепнатини в стените и с дупки отгоре на всеки половин метър.

— За отбрана едно време — прошепна Куделка и Друшнакови кимна с разбиране. Но тази вечер не ги очакваха стрели, нито кипящо масло. Един почти толкова висок, но по-едър от Ботари мъж заключи вратата зад тях.

Влязоха в голяма тъмна стая, превърната в нещо като бар и трапезария. В нея имаше само една-две отчайващо изглеждащи жени и някакъв мъж, който хъркаше с глава върху масата. Както обикновено, в дъното на помещението имаше екстравагантно огнище, в което догаряха въглени.

Вече имаха водач. Или домакиня? Една висока жена им махна мълчаливо да се приближат към стълбището. Преди петнайсет или дори преди десет години може да бе имала стройна фигура, не сега беше просто костелива и повехнала, облечена в безвкусна пурпурна роба с увиснали дипли, които сякаш отговаряха на отпуснатото й лице. Ботари взе на ръце лейди Ворпатрил и я понесе по стръмното стълбище. Куделка се огледа тревожно и изглежда леко се успокои, когато не забеляза никого.

Жената ги заведе в една стая до коридора на горния етаж.

— Сменете чаршафите — измърмори Ботари. Жената кимна и изчезна, а той не пусна изтощената лейди Ворпатрил, докато жената не се върна и не смени изпомачканите завивки с чисти ленени чаршафи. Ботари сложи родилката на леглото и й помогна да се приповдигне. Корделия й подаде спящото бебе и лейди Ворпатрил й кимна благодарно.

Стопанката — така реши да мисли за кокалестата жена Корделия — гледаше бебето с интерес.

— Новородено е. Голямо момче, а? — После неуверено се опита да му погука.

— На две седмици е — заяви Ботари с отблъскващ тон.

Жената изсумтя, опряла длани на хълбоците си.

— И аз си падам акушерка, Ботари. По-скоро е на два часа.

Ботари отправи на Корделия странен, почти уплашен поглед. Стопанката вдигна ръка да го успокои.

— Както кажеш.

— Трябва да я оставим да поспи — каза Ботари, — докато не се уверим, че няма да получи кръвоизлив.

— Да, но не сама — отвърна Корделия. — В случай че се събуди и не знае какво прави на това непознато място. — Освен че беше непознато, това място би трябвало да е и абсолютно чуждо за една ворска жена.

— Ще поостана с нея — прояви инициатива Друшнакови и погледна подозрително стопанката, която очевидно се бе навела прекалено близо до бебето според разбиранията й на телохранителка. Корделия не мислеше, че Дру е съвсем заблудена от преструвката на Куделка, че са попаднали в някакъв музей. Нито пък щеше да се заблуди лейди Ворпатрил, щом си починеше достатъчно, за да събере мислите си.

Друшнакови седна в едно оръфано кресло и сбърчи нос от миризмата на мухъл. Останалите излязоха от стаята. Куделка отиде да намери тоалетна и да се опита да купи нещо за ядене. Някакъв неприятен полъх във въздуха подсказваше на Корделия, че нищо в този кервансарай не е свързано с градската канализация. Нито пък имаше централно отопление. Ботари се намръщи и стопанката изчезна.

В помещението, осветено от червена, работеща на батерия лампа, имаше канапе, два стола и ниска маса. Ботари и Корделия седнаха. Забравил напрежението за миг, Ботари изглеждаше развеселен. Корделия нямаше представа как изглежда, но бе сигурна, че видът й не е от най-добрите.

— Има ли проститутки на колонията Бета? — попита неочаквано Ботари.

За Корделия това бе като мислен удар с камшик. Гласът му бе толкова уморен, че въпросът прозвуча почти небрежно, като се оставеше настрана това, че Ботари никога не водеше небрежни разговори. До каква стенен ужасните събития от тази вечер бяха нарушили присъщата му уравновесеност?

— Ами… имаме ЛТПС — отвърна тя предпазливо. — Предполагам, че те изпълняват подобна социална функция.

— ЛТПС?

— Лицензирани терапевти по практическа сексуалност. Трябва да положиш държавен изпит и да получиш правоспособност. Изисква се да имаш поне стенен по психотерапия. Хермафродитите правят най-много пари, те са ужасно популярни сред туристите. Това не е… професия с висок социален статус, но не са и от утайката. Струва ми се, че на колонията Бета нямаме изобщо утайка, като че ли спираме някъде докъм долната средна класа. Това е все едно… — тя замълча, търсейки подходящ културен аналог, — като да си фризьорка на Бараяр. Да изпълняваш лични услуги според професионален стандарт с мъничко изкуство и опитност.

Тя наистина бе успяла да смути Ботари, сигурно за пръв път. Той сбърчи вежди.

— Само бетанците биха могли да си помислят, че ти трябва някаква проклета университетска степен… Използват ли ги и жени?

— Естествено. И двойки също. При тях… учебният елемент е много по-силно подчертан.

Той поклати глава и се поколеба. После я погледна изпод вежди.

— Майка ми беше проститутка. — Тонът му беше и любопитен и резервиран. Той чакаше.

— Аз… като че ли се досещах.

— Не знам защо не е абортирала. А е имала възможност, нали работеше и като акушерка. Може да е мислела за старините си. Често ме продаваше на клиентите си.

Корделия се закашля.

— Виж… това не би било позволено на колонията Бета.

— Не си спомням много за това време. Избягах, когато бях на дванайсет и бях пораснал достатъчно, за да пребия проклетите й клиенти. Бях в една банда, докато не станах на шестнайсет, но минавах за осемнайсетгодишен и излъгах, за да постъпя в Службата. Така се измъкнах.

— Службата трябва да ти е изглеждала като рай в сравнение с другото.

— Докато не срещнах Ворутиър. — Той се огледа разсеяно. — Преди тук имаше повече хора. Сега е пълно мъртвило. — Гласът му стана замислен. — Не мога да си спомня много добре голяма част от живота си. Сякаш… не съм същият. И все пак има много неща, които искам да забравя, а не мога.

Тя нямаше намерение да пита кои, но изхъмка разбиращо.

— Не знам кой е бил баща ми. Да си копеле тук е почти толкова лошо, колкото и да си мутант.

— В бетанския контекст думата „копеле“ се използва като отрицателно описание на някоя личност, но всъщност няма обективно значение. Децата, родени без родителите да са правоспособни, не са същото нещо, а и се срещат толкова рядко, че всеки случай се разглежда индивидуално. — „Защо ли ми разказва всичко това? Какво иска от мен? Когато започна, изглеждаше боязлив, а сега изглежда почти доволен. Какво в думите ми е намерил за правилно?“ Тя въздъхна.

За нейно облекчение се върна Куделка. Носеше наистина пресни сандвичи с хляб и сирене и бутилка бира. Корделия се зарадва на бирата — съмняваше се в качеството на водата на това място. Преглътна първата хапка с благодарност и каза:

— Ку, трябва да преработим стратегията си.

Той се настани тромаво до нея и я погледна сериозно.

— Да?

— Очевидно не можем да вземем лейди Ворпатрил и бебето с нас. А не можем да я оставим и тук. Оставихме пет трупа и горящ земеход на Службата за сигурност на Вордариан. Ще претърсят целия район най-щателно. Но известно време ще се оглеждат за бременна жена. Това ни дава прозорец във времето. Трябва да се разделим.

Той запълни мига на колебание с хапка сандвич.

— В такъв случай, ще останете ли с нея, миледи?

Тя поклати глава.

— Трябва да бъда с групата, която ще отиде в резиденцията. Дори само защото съм единствената, която може да каже: „Вече е невъзможно, време е да се откажем“. Дру е абсолютно необходима, а имам нужда и от Ботари. — „А и по някакъв странен начин Ботари има нужда от мен.“ — Тъй че оставаш ти.

Той стисна горчиво устни.

— Поне няма да ви забавям.

— Не е така — каза остро тя. — Твоята находчивост ни вкара във Ворбар Султана. А според мен и ще може да изведе лейди Ворпатрил от града. Ти си единственият й шанс.

— Но излиза, че вие се излагате на опасност, а аз се измъквам.

— Опасна илюзия, Ку, помисли. Ако главорезите на Вордариан я хванат отново, няма да се смилят над нея. Нито пък над теб и особено над бебето. Няма „безопасен“ избор. Само необходимост и логика, и абсолютната нужда да запазиш главата си.

Той въздъхна:

— Ще се опитам, миледи.

— Да се „опиташ“ не е достатъчно. Падма Ворпатрил се „опита“. Трябва да успееш, Ку.

Той бавно кимна.

— Да, миледи.

Ботари тръгна да потърси дрехи за новата самоличност на Ку — беден млад съпруг и баща.

— Клиентите винаги оставят тук разни неща — отбеляза той и Корделия се почуди какво би могъл да намери за лейди Ворпатрил. Ку занесе храната на лейди Ворпатрил и Дру. Върна се мрачен и потиснат, настани се отново до Корделия и каза:

— Сега вече разбирам защо Дру бе толкова разтревожена да не е бременна.

— Наистина ли?

— Неприятностите на лейди Ворпатрил ме накараха да изглеждам… съвсем незначителен. За Бога, сигурно е много болезнено.

— Да. Но болката трае само ден. — Тя потърка белега си. — Или няколко седмици. Според мен проблемът не е в това.

— А в какво тогава?

— В… трансцеденталния акт. Да създадеш живот. Размишлявах за това, когато бях бременна с Майлс. С този акт аз допринесох с още една смърт за света. Едно раждане, една смърт и цялата болка и прояви на воля помежду им. Ориенталски мистични символи, като Смъртта-майка Кали — чак тогава разбрах, че това изобщо не е мистика, а просто обикновен факт. Един „инцидент“ в бараярски стил може да сложи началото на причинна верига, която да свърши едва в края на времето. Нашите деца ни променят… независимо дали живеят, или не. Макар вашето дете да се оказа този път само химера, Дру бе докосната от тази промяна. А ти?

Той поклати объркано глава.

— Изобщо не съм мислил за всичко това. Просто исках да съм нормален. Като останалите мъже.

— Според мен инстинктите ти са наред. Просто не са достатъчни. Не мислиш ли, че би могъл да използваш едновременно инстинктите и интелигентността си за една, вместо за много цели?

Той изсумтя:

— Не зная. Не зная… как да стигна до нея сега. Казах й, че съжалявам.

— Нещата между вас двамата не са наред, нали?

— Не са.

— Знаеш ли какво ме безпокоеше най-силно по време на пътуването насам? — попита Корделия.

— Не…

— Не можах да се сбогувам с Арал. Ако… нещо се случи с мен или пък с него, между нас ще остане нещо висящо, недоразрешено. И няма да има начин да се реши.

— Мм. — Той потъна в себе си, отпуснат на стола.

Тя се замисли за миг.

— Какво си опитал да направиш освен това „съжалявам“? Ами „Как се чувстваш?“, „Добре ли си?“, „Мога ли да ти помогна?“, „Обичам те!“. Класически фрази. Всъщност предимно въпроси, ако се замисли човек. Изразяващи желание за започване на разговор, нали разбираш?

Той се усмихна тъжно.

— Струва ми се, че тя повече не иска да разговаря с мен.

— Да предположим… — тя отпусна глава назад и се вгледа с невиждащи очи в коридора. — Да предположим, че нещата не бяха приели такъв лош обрат онази вечер. Да предположим, че ти тогава не беше изпаднал в паника. Да предположим, че онзи идиот Евън Ворхалас не ви бе попречил с малкото си ужасно представление. — Точно тогава я осени неочаквана мисъл. Твърде болезнени бяха всички тези „Да предположим, че не…“ — Върни се на кадър едно. Вие сте там, натискате се щастливо. — Арал бе използвал тези думи — „натискате се“. Точно сега от мисълта за Арал болеше много силно. — Разделяте се приятели, а на следващата сутрин се събуждате с невъзнаградена любов… какво се прави след това, тук, на Бараяр?

— Посредник.

— А?

— Нейните родители или моите наемат посредник. А после, ами… уреждат нещата.

— А какво правиш ти?

Той сви рамене.

— Явявам се навреме за сватбата и плащам сметката, предполагам. Всъщност родителите плащат сметката.

Не бе учудващо, че Куделка бе в затруднение.

— Искаше ли да има сватба? А не просто да спите заедно?

— Да! Но… миледи, аз съм само половин мъж, и то в добрите дни. Нейното семейство само би ме погледнало и би се изсмяло.

— Срещал ли си се някога със семейството й? Срещали ли са се някога с тебе те?

— Не…

— Ку, чуваш ли се какво говориш?

Той я погледна засрамено.

— Ами…

— Посредник. Хм. — Тя се изправи.

— Къде отивате? — попита нервно той.

— Да посреднича — отвърна твърдо Корделия, мина по коридора към стаята на лейди Ворпатрил и надникна вътре. Друшнакови седеше и наблюдаваше спящата жена. Двете бири и сандвичите стояха оставени недокоснати на нощното шкафче.

Корделия се вмъкна вътре и затвори тихо вратата.

— Знаеш ли — промълви тя, — добрите войници никога не изпускат шанса да хапнат или да поспят. Понеже не знаят дали няма да ги вдигнат по тревога преди да се появи следващият шанс.

— Не съм гладна. — Дру също изглеждаше вглъбена, сякаш бе попаднала в някакъв капан в самата себе си.

— Искаш ли да си поговорим?

Тя направи неуверена гримаса, отдалечи се от леглото и седна на едно канапе в другия край на стаята. Корделия седна до нея.

— Тази вечер — каза тихо момичето — за пръв път участвах в истинска битка.

— Справи се добре. Зае добра позиция, реагира…

— Не. — Друшнакови направи горчиво-колеблив жест. — Не е така.

— Нима? На мен ми се стори добре.

— Заобиколих тичешком сградата. Зашеметих двама мъже от Службата за сигурност, които чакаха на задната врата. Изобщо не ме видяха. Добрах се до моята позиция на ъгъла на сградата. Наблюдавах онези мъже, които измъчваха лейди Ворпатрил на улицата. Обиждаха я, оглеждаха я, блъскаха я… това ме разяри толкова, че включих невроразрушителя си. Исках да ги убия. После започна стрелбата. И… и аз се поколебах. И лорд Ворпатрил загина точно заради това. Вината е моя…

— Хей, момиче! Не само онзи главорез, който застреля Падма Ворпатрил, се беше прицелил в него. Падма беше толкова упоен и объркан, че дори не се опита да намери прикритие. Трябва да са му дали двойна доза, за да го насилят да ги заведе при Алис. Също толкова лесно би могъл да загине от някой друг изстрел или да попадне под нашия собствен кръстосан огън.

— Сержант Ботари не се поколеба — каза безизразно Друшнакови.

— Вярно — съгласи се Корделия.

— Освен това сержант Ботари не губеше енергия да… съжалява врага.

— Права си. Ами ти?

— Аз съжалявам.

— Убиваш двама абсолютни непознати и очакваш да се чувстваш весела?

— Ботари беше весел.

— Да. На Ботари това му достави удоволствие. Но Ботари не е нормален човек дори и по бараярските стандарти. Да не би да се стремиш да станеш чудовище?

— Защо го наричате така!

— О, но той е мое чудовище. Моето вярно куче. — Тя винаги имаше проблеми да обяснява Ботари, понякога дори на самата себе си. Корделия се зачуди дали Друшнакови знае за земния произход на термина „козел за отпущане“. Жертвеното животно, което всяка година било пускано в пустошта да отнесе греховете на своето общество… Ботари навярно бе нейният звяр на греха, тя виждаше съвсем ясно какво прави той за нея. Не бе толкова уверена какво правеше той за самия себе си, освен че, изглежда, го намираше за отчаяно важно. — Така че дори се радвам, че си угнетена. Двама патологични убийци на моя служба би било излишно. Цени тази угнетеност, Дру.

Момичето поклати глава.

— Струва ми се, че може би това не е моето призвание.

— Може би. А може би не. Помисли си какво чудовищно нещо би била една армия от такива като Ботари. Всяка въоръжена сила в едно общество — армия, полиция, служба за сигурност — се нуждае от хора, които да могат да се нагърбят с необходимото зло и все пак да не стават зли от това. Да вършат само необходимото и нищо повече. Непрекъснато да подлагат на съмнение предположенията, да не допускат да се стига до зверства.

— По начина, по който онзи полковник спря отвратителния капрал ли?

— Да. Или по начина, по който лейтенантът разпитваше полковника… Иска ми се да можехме да го спасим — въздъхна Корделия.

Дру се намръщи и сведе поглед.

— Ку си мисли, че си му сърдита — каза Корделия.

— Ку? — вдигна разсеяно поглед Друшнакови. — О, да, и той беше там. Иска ли нещо?

Корделия се усмихна.

— Ку си представя, че цялото ти нещастие се е съсредоточило върху него. — Усмивката й изчезна. — Имам намерение да го пратя с лейди Ворпатрил, за да се опита да изведе нея и бебето. Ще се разделим веднага, щом тя е в състояние да ходи.

На лицето на Дру се изписа тревога.

— Ще бъде изложен на ужасна опасност. Хората на Вордариан ще бъдат бесни, че са изпуснали нея и младия лорд.

Да, все още имаше лорд Ворпатрил, който да обърква генеалогичните сметки на Вордариан. Безумна система, която превръща едно бебе в смъртоносна заплаха за възрастен човек.

— Никой не е в безопасност, докато не свърши тази отвратителна война. Кажи ми друго: още ли обичаш Ку? Знам, че сте приключили с първоначалното сляпо увлечение. Ти виждаш неговите недостатъци. Егоцентричен, непрекъснато мисли за недъзите си, ужасно се притеснява за мъжествеността си. За него има надежда. Предстои му интересен живот на служба при регента. — Ако оцелееха през следващите четирийсет и осем часа. Но пък беше добре да внушава на хората си страстен копнеж за живот. — Желаеш ли го?

— Сега съм… свързана с него. Не зная как да го обясня… отдадох му своята девственост. Кой друг би ме взел? Бих била опозорена…

— Забрави за това! Щом свършим с тази акция, ще се покриеш с такава слава, че мъжете ще се редят на опашка за честта да ти кавалерстват. Ще имаш голям избор. В дома на Арал ще имаш възможността да намериш най-доброто. Какъв искаш? Генерал? Имперски министър? Ворски лорд? Чуждопланетен посланик? Единственият ти проблем ще бъде да избираш, тъй като бараярският обичай стиснато ти забранява да имаш повече от един съпруг едновременно. Един несръчен млад лейтенант не би могъл да се съревновава с тези лъскави господари.

Друшнакови се усмихна малко скептично на цветистото въображение на Корделия.

— Кой казва, че самият Ку няма да стане генерал някой ден? — попита тя меко. После въздъхна и сбърчи вежди. — Да. Още го обичам. Но… боя се да не ме нарани отново.

Корделия си помисли, че този проблем е решен.

— Без това не може. Арал и аз се нараняваме един друг непрекъснато.

— О, не и вие двамата, миледи! Изглеждате толкова, толкова съвършени!

— Помисли, Дру. Можеш ли да си представиш в какво умствено състояние е точно в този миг Арал поради постъпката ми? Аз мога. И наистина си представям.

— Оо.

— Но болката… ми се струва недостатъчна причина да не обичам живота. Да си мъртъв е съвсем безболезнено. Болката, като времето, може да настъпва безогледно. Въпросът е какви великолепни мигове би могла да спечелиш от живота освен болката?

— Не съм сигурна, че разбирам това, миледи. Но… в главата ми се върти една картина. Аз и Ку на брега, сам-сами. Ужасно е топло. А когато ме погледне, вижда мен, наистина вижда мен и ме обича…

Корделия сви устни.

— Да… Точно така ще стане. Ела с мен.

Момичето се изправи покорно. Корделия я заведе в залата, насила премести Ку в единия край на канапето, настани Дру на другия и се отпусна между двамата.

— Дру, Ку иска да ти каже няколко неща. Тъй като явно говорите на различни езици, той ме помоли да бъда негов преводач.

Ку засрамено вдигна ръце, за да възрази.

— Този жест означава: „По-скоро бих пропилял останалата част от живота си, отколкото да изглеждам глупак в продължение на пет минути“. Не му обръщай внимание — каза Корделия. — А сега, дайте да видя. Кой започва?

Настъпи кратко мълчание.

— Споменах ли, че играя също ролите на родителите на двама ви? Струва ми се, ще започна като майката на Ку. „Е, синко, срещнал ли си вече някои хубавки момичета? Почти си на двайсет и шест, нали знаеш.“ Видях онзи запис — прибави тя със собствения си глас, когато Ку се задави. — Имам нейния стил, а? И нейното доволство. А Ку казва: „Да, мамо, има едно прекрасно момиче. Млада, стройна, умна.“ А майката на Ку казва: „Хопала!“ И наема мен, вашата приятелка и съседка, посредницата. А аз отивам при твоя баща, Дру, и казвам: „Има един младеж, имперски лейтенант, личен секретар на лорд-регента, герой от войната, работи в Генералния щаб“. А той казва: „Не говори повече! Ще го вземем. Хопала!“ И…

— Струва ми се, че ще има да казва повече от това! — прекъсна я Ку.

Корделия се обърна към Друшнакови.

— Това, което току-що каза Ку, означава, че твоето семейство няма да го хареса, защото е сакат.

— Не! — каза възмутено Дру. — Не е така…

Корделия вдигна ръка.

— Като твой посредник, Ку, позволи ми да ти кажа нещо. Когато нечия прелестна дъщеря посочи и каже твърдо: „Тате, искам този“, един благоразумен баща отговаря само „Да, скъпа“. Признавам, може да е по-трудно да бъдат убедени тримата големи братя. Само я разреви и може да имаш сериозни неприятности в задната уличка. По което разбирам, че още не си им се оплакала, Дру, нали?

Момичето сподави неволното си изкискване.

— Не!

Ку изглеждаше така, сякаш това бе нова и опасна мисъл.

— Виж — каза Корделия, — все още можеш да избегнеш братското възмездие, Ку, ако се пребориш със себе си. — Тя се обърна към Дру: — Знам, че е доста дървен, но ти обещавам, че се поддава на тренировка.

— Вече казах, че съжалявам — каза Ку с тон, който прозвуча язвително.

Дру се вледени и отвърна студено:

— Да. И го повтаряш доста често.

— И ето че стигнахме до сърцевината на проблема — каза бавно и сериозно Корделия. — Това, което Ку всъщност иска да каже, Дру, е, че не съжалява ни най-малко. Мигът е бил чудесен, ти си била чудесна и той иска да го направите отново. И отново, и отново, само вие двамата, завинаги, с одобрението на обществото и без да ви пречи никой. Така ли е, Ку?

Ку изглеждаше зашеметен.

— Ами… да!

Дру премига.

— Но… аз исках ти да го кажеш!

— Нима? — погледна той над главата на Корделия.

„Тази посредническа система наистина има някои плюсове — помисли си Корделия. — Но има и граници.“ Тя се изправи и погледна хронометъра си. Не й беше до веселби.

— Имате още малко време. За малко време можете да си кажете много неща, ако се придържате към едносричните думи.