Лоис Макмастър Бюджолд
Бараяр (16)

Шестнадесета глава

Нелегални зеленчуци. Корделия седеше и замаяно съзерцаваше чувалите с цветно зеле. Скърцащият камион се тътреше по пътя. Южни зеленчуци, които пътуваха към Ворбар Султана по таен маршрут също като самата нея. Беше почти сигурна, че под тази купчина има няколко чувала със същите зелени зелки, с които бе пътувала преди две-три седмици и чиято миграция зависеше от странните икономически потребности на войната.

Областите, контролирани от Вордариан, сега бяха под строгото ембарго на областите, лоялни към Воркосиган. Макар че все още не се беше стигнало до глад, цените на хранителните стоки в столицата Ворбар Султана се бяха вдигнали до небето — хората трупаха припаси и се готвеха за зимата. И бедняците имаха възможност да спечелят от това. А един бедняк, който винаги използва възможността, няма нищо против да прибави няколко невписани в документите му пътници към товара си срещу подкуп.

Именно Куделка измисли плана — вече бе изоставил прибързаното си неодобрение и охотно участваше в стратегическите им спорове. Именно Куделка откри складовете за стоки на едро в градчето в областта на Воринис и обиколи товарните гаражи. Но пък Ботари определи размера на подкупа, твърде малък според Корделия, но съвсем подходящ за ролята на отчаяни провинциалисти, която играеха.

— Баща ми беше бакалин — обясни сковано Куделка, когато им излагаше плана си. — Знам какво правя.

Корделия се озадачи за миг от предпазливия му поглед към Друшнакови, но после си спомни, че бащата на Дру е бил военен. Ку бе разказвал за сестра си и за овдовялата си майка, но Корделия едва сега разбра, че не е споменавал баща си поради срам от социалния си произход. Нали обичаше Дру! И пак Куделка бе отхвърлил идеята да пътуват с камион, натоварен с месо.

— По-вероятно е да ни спрат — обясни той. — Нали могат да поизтръскат от шофьора малко пържоли.

Корделия не бе сигурна дали съди от военния си опит, от работата при баща си или и от двете. Във всеки случай бе благодарна, че не пътува със страховитите замразени животински трупове.

Облякоха се за ролите си колкото можаха по-добре, захвърляйки чантата и дрехите, които носеха. Ботари и Куделка се правеха на наскоро уволнили се ветерани, стремящи се да подобрят тъжната си участ, а Корделия и Дру — на провинциалистки, тръгнали с тях. Жените бяха натъкмени със странна комбинация от износени планински дрехи и части от облекло на висшата класа, явно придобити в някоя вехтошарница. Успяха да постигнат автентичния вид на жени, чиито облекла не са им по мярка, като размениха собствените си дрехи.

Очите на Корделия се затваряха от изтощение, макар че изобщо не й се спеше. Времето тиктакаше в главата й. Трябваха им два дни, за да стигнат дотук. Така близо до целта, така далеч от успеха… Тя отново отвори очи, защото камионът рязко спря.

Ботари надникна през прозорчето към шофьорската кабина, после тихо подвикна.

— Слизаме!

Изнизаха се на градския тротоар. Дъхът им излизаше на кълба в мразовития въздух. Беше пред зазоряване и в мрака светеха лампи. Ботари махна на камиона да тръгва.

— Реших, че не бива да пътуваме чак до Централния пазар — изсумтя Ботари. — Шофьорът казва, че по това време, когато пристигат нови стоки, било пълно с градските стражи на Ворбон.

— Да не би да очакват гладни бунтове? — попита Корделия.

— Несъмнено. Освен това искат първо да вземат своето — отвърна Куделка. — Скоро Вордариан ще трябва да вкара армията в града, иначе черният пазар ще изсмуче всички стоки от продоволствената система.

В миговете, когато забравяше да се прави на Вор, Ку проявяваше удивителни познания за черноборсаджийската икономика. Всъщност, как бе успял един бакалин да купи на сина си необходимото образование, за да влезе в Имперската военна академия при толкова яростна конкуренция? Корделия се поусмихна и огледа улицата в двете посоки. Бяха в някаква стара част на града, отпреди времето на асансьорите, и сградите не бяха по-високи от шест етажа. Неугледно място, без канализация и електричество, с тръбопроводи, врязани в сградите много по-късно.

Ботари ги поведе; изглежда, знаеше къде отива. Улиците се стесняваха все повече, миришеше на влага и разложение, на урина. Лампите ставаха все по-малко. Раменете на Дру се изгърбиха. Куделка стисна бастуна си по-здраво.

Ботари спря пред една тясна неосветена врата, на която бе написано на ръка „Стаи под наем“.

— Тук май е добре.

Вратата бе древна, неавтоматична и се отваряше на панти. Беше заключена. Той позвъни, после почука. След доста време се открехна едно мъничко прозорче и някой отвътре попита:

— К’во искаш?

— Стая.

— По това време? Няма да стане.

Ботари бутна Дру напред. Ивицата светлина от прозорчето падна върху лицето й.

— Хм — изсумтя гласът зад вратата. — Ами… — Последва дрънчене на вериги, скърцане на метал и вратата се отвори.

Всички се скупчиха в тесния коридор, разглеждайки стълбището, някакво бюро и сводестия портал, който водеше навътре. Домакинът им стана още по-свадлив, когато научи, че искат само една стая за четиримата. Все пак не започна да ги разпитва — очевидно действителното им отчаяние придаваше правдоподобност на престорената им бедност. С двете жени и особено с Куделка в групата никой не ги вземаше за тайни агенти.

Настаниха се в една тясна стаичка на втория етаж. Ку и Дру легнаха да си починат първи. Когато зората проникна през прозореца, Корделия последва Ботари долу за храна.

— Трябваше да се сетя да си вземем припаси, градът е обсаден — измърмори Корделия.

— Още не е чак толкова зле — отвърна Ботари. — Само че по-добре не говорете, миледи. Акцентът ви издава.

— Добре. В такъв случай опитай се да се поразговориш с този приятел, ако можеш. Искам да чуя местното виждане за нещата.

Откриха ханджията, или какъвто и да беше той, в малката стаичка зад сводестия портал, която, ако се съдеше по тезгяха и няколкото очукани маси и столове, служеше за бар и трапезария. Той неохотно им продаде някакъв запечатан пакет храна и бутилирани напитки на инфлационни цени, като непрекъснато се оплакваше от снабдяването и подпитваше какви са.

— Планирах това пътуване с месеци — каза Ботари, облягайки се на бара, — а тази проклета война го провали.

— Охо!? — възкликна ханджията. — И с каква цел?

Ботари облиза устни и присви замислено очи.

— Нали видя онази блондинка?

— Да де.

— Девствена е.

— Ами! Много е стара.

— Вярно. Обаче ще я продадем на някой Вор на Зимния панаир. Ще спечелим доста. Ама те всичките са се изпарили от града. Може да опитам и при някой богат търговец, но на нея няма да й хареса. Обещах й истински лорд.

Корделия скри устата си с ръка и се помъчи да не се разсмее. Чудесно, че Дру не беше тук, за да разбере идеята на Ботари за прикритие. Мили Боже! Дали бараярските мъже наистина плащаха за привилегията да се предадат на сексуално мъчение с девствени жени?

Ханджията я погледна.

— Оставил си я сама с твоя човек, без придружителката й. Може да загубиш това, което си дошъл да продаваш.

— А, не — каза Ботари. — Щеше да е така, ако той можеше, обаче едно време го уцелиха с невроразрушител. Под колана. Не могат да го излекуват.

— Отседнал си заедно с паралитик?

— Акълът му си е на мястото.

— Сигурно не е много, щом е дошъл тук и се опитва да се занимава с такъв бизнес сега.

— Да. Май бих могъл да взема по-добра цена за същото парче месо, ако я разфасовам и пакетирам.

— Прав си — изсумтя мрачно ханджията, поглеждайки отрупаната на бара пред Корделия храна.

— Обаче е прекалено добра, че да я хабя. Може да намеря нещо друго, докато мине тази каша. Някой наоколо да търси мускули?

Дали вдъхновението на Ботари се изчерпваше?

Ханджията го изгледа с интерес.

— А бе, имам нещо предвид. От една седмица търся някой за една работа. Май си точно човек, дето ми трябва.

— Казвай де!

Ханджията доверително се наведе през бара.

— Момчетата на граф Вордариан дават тлъсти награди за ценна информация. Гле’й сега, обикновено не се замесвам с ИмпСи, ама тука на улицата има един странен тип, дето е наел стая. И си стои вътре, излиза само за храна, за повече храна, отколкото може да изяде сам човек… Та той крие някой там и никой не е виждал кого крие. Не ще да е наш човек. Все си мисля, че може да е… ценен за някои хора, а?

Ботари се намръщи преценяващо.

— Може да е опасно. Ако адмирал Воркосиган се върне в града, ще търсят кои са били доносчици. Пък тебе те знаят.

— Но тебе не, нали така? Ако си навит, ще ти дам десет процента от плячката. Оня тип трябва да е голяма клечка. Много е уплашен.

Ботари поклати глава.

— Виж какво, идвам от провинцията. Тук мирише на провал, мой човек. Хората на Вордариан ми изглеждат направо скапани. Ако бях на твое място, бих си помислил наистина сериозно дали да стана доносник.

Ханджията разочаровано стисна устни.

— Всеки случай, възможността няма да чака.

Корделия се приближи до Ботари и прошепна в ухото му:

— Продължавай играта. Открий за кого става дума. Може да е съюзник. — И след кратък размисъл прибави: — Искай петдесет процента.

Ботари кимна напрегнат и каза на хаджията.

— По равно. Заради риска.

Ханджията изгледа Корделия намръщено, но с уважение. После неохотно каза:

— Петдесет процента от нещо е по-добре, отколкото сто процента от нищо.

— Можеш ли да ми опишеш оня тип? — попита Ботари.

— Само на четири очи.

— Я дръж. — Ботари натрупа пакетите в ръцете на Корделия. — Занеси тез неща в стаята.

Корделия се изкашля и нарочно прегракнало каза:

— И да внимаваш! Тоя ще те преметне.

Ботари погледна ханджията и се ухили.

— Мене? Стария ветеран? Няма начин. Заколвам го!

Ханджията се усмихна нервно.

Корделия задряма неспокойно и рязко скочи, когато Ботари се върна в стаичката. Преди да затвори вратата, той предпазливо провери коридора. Изглеждаше мрачен.

— Е, сержант? Какво открихте? — Ами ако човекът, който се криеше, се окажеше някоя стратегически важна личност като например адмирал Канциан? Тази мисъл я уплаши. Дали щеше да може да се откаже от целта си заради общото благо? Ку се надигна от сламеника си на земята, а Дру — от тесния си креват. И двамата запримигваха сънено и се заслушаха.

— Мъжът е лорд Ворпатрил. Крие лейди Ворпатрил.

— О, не! — простена тя. — Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

Ку се почеса по темето. Косата му се беше разрошила от съня.

— Установихте ли контакт с тях?

— Още не.

— Защо?

— Това зависи от лейди Воркосиган. Дали да се отклоним от първоначалната си цел.

Самата тя би искала да знае това.

— Добре ли са?

— Живи и здрави, просто се крият. Но онзи мошеник долу сигурно не е единственият, който ги е забелязал. Засега го омаях, но всеки момент може да се полакоми някой друг.

— Нещо за бебето им?

— Още не е родила.

— Вече е късно! Трябваше да роди преди повече от две седмици. Ужасно! — Тя замълча. — Мислите ли, че бихме могли да избягаме от града заедно?

— Колкото повече сме, толкова по-подозрителни ставаме — отвърна бавно Ботари. — Освен това тя е бременна. Ще привлича внимание.

„Всъщност с какво присъединяването им към нас би могло да подобри положението им? Прикритието им е било успешно вече няколко седмици. Ако успеем в резиденцията, може би ще сме в състояние да се опитаме да ги вземем на връщане. Илян сигурно е пратил лоялистки агенти да им помогнат… Ако се върнем!“ По дяволите. Ако нападението й бе официално, щеше да разполага с това, от което се нуждаеше семейство Ворпатрил. Но ако нападението й бе официално, тя несъмнено нямаше да дойде по този път и да ги намери. Тя се замисли.

— Не. Още няма да се свързваме с тях. Но трябва да направим нещо, за да обезкуражим оня приятел долу.

— Вече го направих — каза Ботари. — Казах му, че знам къде мога да взема по-добра цена, и то без да рискувам главата си. Навярно ще можем да го подкупим да ни помогне.

— Имате му доверие? — попита със съмнение Друшнакови.

Ботари се намръщи.

— Само докато го държа под око. Ще се опитам да го наблюдавам постоянно, докато сме тук. Има и още нещо. Видях го по неговия визор в задната стая. Снощи Вордариан се е самообявил за император.

Ку изруга.

— Какво означава това? — попита Корделия. — Да не би да се чувства силен, или просто е ход на отчаяние?

— Последен опит да привлече космическите сили — каза Ку.

— Дали наистина ще привлече повече хора, отколкото ще подразни?

Ку поклати глава.

— Тук, на Бараяр, ужасно се страхуваме от хаоса. Изпитали сме го. Отвратително е. Империята всъщност е основа на реда, откакто Дорка Ворбара е сразил мощта на воюващите графове и е обединил планетата. Тук истинската власт е императорът.

— Не и за мен — въздъхна Корделия. — Хайде да си починем малко. Може би утре всичко вече ще е свършило. — Мисъл, изпълнена с надежда или ужас, в зависимост от това как се тълкува. Тя преброи часовете за хиляден път — оставаше само един ден, за да проникнат в резиденцията, два — да се върнат на територията на Воркосиган… нямаха време за губене. Сякаш падаше в шахта, все по-бързо и по-бързо. И нямаше дъно.

Последна възможност да се откажат от цялата работа. Ситният дъждец правеше града още по-сумрачен. Корделия гледаше през мръсния прозорец лъсналата под кехлибареното отражение на оскъдните лампи улица. По нея се движеха припряно само няколко сенки, свити и с наведени глави. Сякаш войната и зимата бяха вдишали последния дъх на есента и бяха издишали обратно смъртна тишина. „Нерви“ — каза си тя, стегна се, и поведе малката си група надолу по стълбите.

Бюрото бе празно. Корделия реши да прескочат формалностите — в края на краищата бяха предплатили цялата сума — но в този момент ханджията влезе, отърси капките от дрехата си и изведнъж забеляза Ботари.

— Ти! Ти си виновен, страхлив мошенико! Изпуснахме го, по дяволите, и някой друг ще намаже! Наградата можеше да е моя, трябваше да е моя…

Ругатните му бяха прекъснати от трясъка. — Ботари го хвана за реверите и блъсна в стената. Ханджията напразно се мъчеше да стъпи на пода. Разяреното лице на Ботари се надвеси над него.

— Какво става?

— Един от взводовете на Вордариан е открил онзи тип и той, изглежда, им е издал и другия. — Ханджията беше и ядосан, и уплашен. — Откриха ги и двамата, а аз не получих нищо!

— Открили са ги? — ахна Корделия.

— Точно сега ги прибират, мътните го взели!

Може би все още имаше шанс. Съзнателно решение или тактическа принуда, сега едва ли имаше някакво значение. Тя извади от чантата един зашеметител. Ботари отстъпи назад и тя стреля в ханджията, който стоеше с отворена уста. Ботари напъха неподвижното му тяло зад бюрото.

— Трябва да се опитаме да ги спасим. Дру, извади останалото оръжие. Сержант, води ни. Напред!

Откри, че тича по улицата към сцената, която всеки трезвомислещ бараярец би избегнал, минавайки на отсрещната страна — нощен арест, извършван от силите за сигурност. Дру търчеше до Ботари. Куделка, натоварен с чантата, бе изостанал. Искаше й се мъглата да бе по-гъста.

Скривалището на семейство Ворпатрил се оказа през две преки от тяхното, в една неугледна тясна сграда, много напомняща на тази, в която бяха прекарали деня и те. Ботари вдигна ръка и тримата спряха предпазливо на ъгъла, после отстъпиха назад. Два земехода на Службата за сигурност бяха паркирани пред някаква малка странноприемница; районът странно пустееше. Куделка ги настигна задъхан.

— Друшнакови — каза Ботари, — заобиколи ей оттам. Заеми позиция за кръстосан огън, като покриеш другата страна на онези земеходи. Внимавай, сигурно имат хора и на задната врата.

Уличната тактика очевидно бе призванието на Ботари. Дру кимна, провери дали оръжията й са заредени и тръгна сякаш небрежно през уличката, без дори да обръща глава, но щом излезе извън обсега на зрение на противника, се впусна в безшумен бяг.

— Трябва да заемем по-добра позиция — промърмори Ботари и рискува да надникне още веднъж. — Оттук не виждам добре.

— Един мъж и една жена вървят по улицата. — Корделия се вглеждаше отчаяно какво става. — Спират да поговорят на някаква врата. Гледат към хората от Сигурността, те не ги гледат… Ще можем ли да се промъкнем?

— Не за дълго — отвърна Ботари. — Само докато забележат енергийните ни оръжия на сканерите си. Щом започне, всичко става много бързо. Лейтенант, прикривай ни оттук. Приготви плазмения пистолет, само с него разполагаме, за да спрем превозно средство.

Ботари скри невроразрушителя под якето си. Корделия напъха зашеметителя под колана на ризата си и лекичко хвана Ботари под ръка. Бавно излязоха иззад ъгъла.

Идеята наистина бе глупава. Трябваше да се приготвят още преди часове, ако искаха да опитат подобно нападение. Или да приберат Падма и Алис. И все пак, преди колко ли време е бил проследен Падма? Може би бяха попаднали в някаква отдавна подготвяна клопка заедно с тях? „Никакво «може би»! Съсредоточи се!“

Ботари забави стъпка — приближаваха до някаква потънала в сумрак отворена врата. Той я бутна вътре и се подпря с ръка на стената, застанал плътно до нея. Вече бяха достатъчно близо, за да дочуят гласове. Пращящите разговори от комуникаторите се носеха ясно във влажния въздух.

Точно навреме. Въпреки оръфаната риза и панталони Корделия веднага позна в тъмнокосия мъж, притиснат върху земехода от един войник, капитан Ворпатрил. Лицето му бе обезобразено от кървяща рана, устните му бяха подути и застинали в стереотипната усмивка на човек, подложен на разпит с наркотик. Усмивката се замени с болка, после отново се върна, кикотът му се задуши в стонове.

Облечени в черна униформа мъже от Службата за сигурност извлякоха от вратата на странноприемницата една жена — Алис Ворпатрил. Беше само по нощница и халат, с обути на бос крак ниски обувки. Тъмната й коса бе разчорлена, лицето й съвсем бяло. Гледаше безумно. Беше бременна в деветия месец — черният халат се бе разтворил над изпъкналия й корем. Войникът, който я блъскаше, бе извил ръцете й отзад и тя отчаяно се опитваше да запази равновесие.

Командирът, дебел полковник, провери в документите си.

— Е, това е. Лордът и наследникът му. — Очите му се спряха върху корема на Алис Ворпатрил, той разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си, и каза в комуникатора: — Изтегляйте се, момчета, свършихме тук.

— По дяволите, какво да правим с нея, полковник? — попита объркано помощникът му, млад лейтенант, приближи се до лейди Ворпатрил и вдигна нощницата й чак до шията. Алис беше напълняла през тези два месеца, брадичката и гърдите й бяха закръглени, бедрата надебелели, коремът й стърчеше. Той мушна любопитно с пръст меката бяла плът. Алис цялата пламна от гняв, но в очите й блестяха сълзи от страх — Имаме заповед да убием лорда и наследника му. Но не се казва нищо за нея. Да седнем да я чакаме ли? Да я понатиснем? Да я разпорим? А бе защо просто не я вземем в щабквартирата?

Войникът зад нея се усмихна и допря бедра до задника й с движение, чието значение не можеше да се сбърка.

— Не е задължително да я водим направо там, нали? Имам предвид, че това е ворско парче. Какъв шанс!

Полковникът го погледна и се изплю от погнуса.

— Капрал, ти си извратен!

Корделия шокирана разбра, че прикованото към сцената пред тях внимание на Ботари вече няма нищо общо с тактиката. Сержантът беше възбуден. Очите му лъщяха, устните му бяха леко разтворени.

Полковникът прибра комуникатора в джоба си, извади невроразрушител и поклати глава:

— Не. Ще свършим бързо и чисто. Отдръпни се, капрал.

„Странно състрадание…“

Войникът опитно блъсна Алис в коленете, повали я на земята и отстъпи назад. Тя се опита да се извърти, но твърде късно, и не можа да спаси издутия си корем от силния удар. Падма Ворпатрил простена през обвилата го мъгла на наркотика. Полковникът вдигна невроразрушителя и се поколеба, сякаш не бе сигурен дали да го насочи към главата, или към тялото й.

— Стреляй! — изсъска Корделия в ухото на Ботари и измъкна зашеметителя си.

Ботари се сепна, сякаш изпаднал в състояние на берсерк, и улучи с невроразрушителя си полковника в същия миг, в който го достигна и лъчът на зашеметителя на Корделия, въпреки че тя бе извадила оръжието си първа. После се затича — виждаше се само тъмна сянка, изскочила иззад паркираната кола. Въздухът се изпълни с електричество от сините мълнии на изстрелите му. На земята паднаха още двама войници, преди останалите да намерят убежище зад земеходите си.

Алис Ворпатрил, все още просната на паважа, се сви на топка, опитвайки се да опази корема си. Падма Ворпатрил, замаян от наркотика, залитна объркан към нея с протегнати напред ръце, очевидно имайки предвид някаква подобна идея. Лейтенантът от Службата за сигурност, който пълзеше по паважа към прикритието, спря и насочи невроразрушителя си към обезумелия мъж.

Лейтенантът се забави, за да се прицели внимателно и това бе фатално за него. Огънят от невроразрушителя на Друшнакови и лъчът от зашеметителя на Корделия се пресякоха върху тялото му, но закъсняха с една хилядна част от секундата — невроразрушителят му уцели Падма Ворпатрил право в тила. Затанцуваха сини искри, тъмнокосата глава проблесна в оранжев пламък, тялото на Падма подскочи в ужасна конвулсия и се строполи в гърчове на земята. Алис Ворпатрил изкрещя — кратък, остър писък, преминал в кашлица. Застанала на четири крака, тя за миг сякаш замръзна, не знаейки дали да пълзи към него, или в обратна посока.

Позицията за кръстосан огън на Друшнакови бе превъзходна. Последният войник беше убит, докато се опитваше да вдигне покрива на бронирания земеход. Някакъв шофьор, скрит във втората кола, благоразумно реши да избяга и Куделка стреля в нея с настроения си на пълна мощност плазмен пистолет, докато тя ускоряваше ход покрай ъгъла. Земеходът би рязко спирачки и оставяйки зад себе си искри, се разби в стената на някаква тухлена сграда.

„Да, а не зависеше ли цялата ми стратегия от това да останем незабелязани?“ — помисли си Корделия и се хвърли напред. Двете с Друшнакови стигнаха при Алис Ворпатрил в един и същ миг и заедно изправиха треперещата жена на крака.

— Трябва да се измъкваме — викна Ботари.

— Непременно — съгласи се Куделка, който куцукаше към тях и наблюдаваше неочакваната кланица. Улицата бе удивително тиха. Но не за дълго.

— Насам — посочи Ботари към някаква малка пресечка, тясна и тъмна. — Да тичаме.

— Защо не вземем колата? — Корделия махна към земехода. Трупът на войника се бе свлякъл на земята.

— Не. Лесна е за проследяване. А и не става за мястото, където отиваме.

Корделия не бе сигурна дали обезумялата, плачеща Алис е в състояние да тича където и да било, но затъкна зашеметителя си в колана и подхвана бременната жена под едната ръка. Дру я хвана под другата и заедно я поведоха след сержанта. Поне Куделка вече не беше най-бавният в групата.

Алис плачеше, но не истерично; погледна само веднъж през рамо към трупа на съпруга си, а после се съсредоточи върху тичането. Но не тичаше добре — стъпваше тежко и губеше равновесие, обхванала с ръце корема си.

— Корделия — задъхано изхриптя тя. Това бе доказателство, че я е познала, но нямаше време, нито й бе останал дъх да иска обяснение.

Бяха изминали само три пресечки, когато Корделия чу вой на сирени откъм района, откъдето бягаха. Но Ботари, изглежда, беше възвърнал самообладанието си. Пресякоха друга тясна уличка и Корделия разбра, че са навлезли в квартал без улични лампи, всъщност изобщо без никакво осветление. Тя напрегна очи във влажния сумрак.

Алис спря внезапно и Корделия, опитвайки се да спре с нея, почти я събори. Алис остана права за миг, сетне се преви напред, дишайки тежко.

Корделия разбра, че под измамните пластове тлъстина коремът на Алис е твърд като скала. Халатът й бе подгизнал.

— Родилните болки ли започнаха? — попита тя. Не знаеше защо задава този въпрос — отговорът бе очевиден.

— От ден и половина — изстена Алис. Изглежда, не бе в състояние да се изправи. — Струва ми се, че водите ми изтекоха, когато онова копеле ме ритна на земята. Освен ако не е кръв — но трябваше да ми е преминало досега, ако беше само кръв. Много боли… — Дишането й се забави и тя с усилие изправи рамене.

— Колко ще продължи това? — попита тревожно Ку.

— Откъде да зная? Никога не ми се е случвало. Вие разбирате толкова, колкото и аз — озъби му се лейди Ворпатрил. Горещ гняв, който да стопли ледения страх. Но тази топлина не бе достатъчна — само малка свещица срещу страшната виелица.

— Няма да продължи още дълго, струва ми се — чу се от мрака гласът на Ботари. — По-добре да продължим. Хайде.

Лейди Ворпатрил не можеше повече да тича, но успяваше да се движи с бързи поклащания, спирайки безпомощно на всеки две минути. А след това и на всяка минута.

— Няма да стане така — измърмори Ботари. — Почакайте тук. — И изчезна някъде. Всички улички тук си приличаха — твърде тесни за земеходи. В целия лабиринт срещнаха само двама души, които се свиха до отсрещната стена и предпазливо им направиха път.

— Можете ли да направите нещо, например да позадържите нещата? — попита Ку, наблюдавайки лейди Ворпатрил, отново превита на две. — Трябва да… се опитаме да намерим лекар или нещо подобно.

— Точно за това излезе и онзи идиот Падма — изхриптя Алис. — Молех го да не тръгва… О, Господи! — След миг тя прибави с изненадващо общителен тон: — Опитвали ли сте да спрете, когато повръщате, Ку? Просто да затворите уста и да спрете… Как мислите, ще успеете ли? — Тя се изправи отново. Цялата трепереше.

— Не й трябва лекар, а място, където да роди — обади се от мрака Ботари. — Насам.

Заведе ги до някаква дървена врата. Ако се съдеше по пресните отломки и опадалата от стената мазилка, току-що я беше разбил. Щом влязоха и затвориха плътно вратата, Друшнакови най-сетне посмя да извади от чантата джобен фенер. Той освети малка, празна и мръсна стаичка. Ботари я обиколи бързо. Две вътрешни врати зееха разбити очевидно много отдавна, но иначе всичко бе тихо и тъмно — къщата беше необитаема.

— Трябва да свърши работа — каза Ботари. Корделия се чудеше какво ли може да направи. Вече знаеше всичко за прехвърлянето на плацента и за цезаровите сечения, но за така нареченото „нормално раждане“ имаше само теоретична информация. Алис Ворпатрил навярно знаеше още по-малко за биологията, Дру — почти нищо, а Ку бе направо безполезен.

— Някой тук да е присъствал на подобно нещо?

— Аз не — промълви Алис. Погледите им се срещнаха с пълно разбиране.

— Но не си сама — каза успокояващо Корделия. Увереността би трябвало да доведе до отпускане, би трябвало да доведе до нещо. — Всички ще ти помагаме.

Ботари се обади със странна неохота:

— Майка ми беше акушерка. Понякога ме влачеше със себе си да й помагам. Не е чак толкова сложно.

Корделия се насили да не вдигне вежди. За първи път чуваше сержанта да споменава някой от родителите си.

Ботари въздъхна, очевидно разбирайки по погледите им, че ще трябва да се нагърби с това.

— Дай ми якето си, Ку.

Куделка галантно го съблече и понечи да загърне треперещата лейди Ворпатрил, но сержантът го изпревари, наметна я със собственото си яке, накара я да легне на пода и подложи якето на Куделка под бедрата й. Алис вече не бе така бледа и вече не изглеждаше, сякаш всеки миг щеше да загуби съзнание, но когато коремните й мускули отново се стегнаха, дъхът й секна и тя изкрещя.

— Помогнете ми, лейди Воркосиган — промълви Ботари на Корделия. „Какво?“ — почуди се тя, но после когато той коленичи и нежно вдигна нощницата на Алис Ворпатрил, разбра. „Иска да го сдържам.“ Но убийствената престрелка, изглежда, беше изсушила онази ужасяваща вълна на похот, която бе обезобразила лицето му на улицата. Сега в погледа му се долавяше само обикновен интерес. За щастие Алис Ворпатрил беше прекалено заета със себе си, за да забележи, че опитът на Ботари да придаде на лицето си медицински-хладнокръвно изражение не бе съвсем успешен.

— Главата на бебето още не се показва — докладва той. — Но е на път.

Последва нова контракция и той се огледа и прибави:

— По-добре да не крещите, лейди Ворпатрил. Сигурно вече ни търсят.

Тя кимна с разбиране и махна отчаяно с ръка. Дру усука някаква кърпа и я даде да я захапе.

И така продължи — контракция след контракция. Алис изглеждаше напълно изстискана, викаше съвсем тихичко, неспособна да се противопостави на непрекъснатите опити на тялото си да се освободи, неспособна да си поеме дъх или да възстанови самообладанието си. Тъмнокосата главичка на бебето се показа, но не можеше да излезе по-навън.

— Колко време може да продължи това? — попита Ку. Опитваше се да говори спокойно, но в гласа му звучеше тревога.

— Май му харесва да си седи там, където е — отвърна Ботари. — Не му се иска да излиза на студа. — Алис разбра шегата: пресекливото й дишане не се измени, но в очите й блесна мигновена благодарност. Ботари се приведе, намръщи се преценяващо и клекна до нея, после положи широката си длан върху корема й, почака следващата контракция и леко натисна.

Главичката на бебето изскочи между кървавите бедра на лейди Ворпатрил.

— Готово — каза сержантът доволно. Куделка изглеждаше сериозно впечатлен.

Корделия подложи длани под главичката и пое телцето при следващата контракция. Беше момченце. Изкашля се два пъти, кихна като котенце сред настаналото благоговейно мълчание, вдиша, почервеня и силно изплака. Корделия едва не го изпусна.

Ботари изруга.

— Подайте ми сабята си, Ку.

Лейди Ворпатрил го погледна безумно.

— Не! Върнете ми го, ще го накарам да млъкне!

— Нямах предвид това — каза Ботари с някакво достойнство. — Макар че все пак това е идея — прибави той, когато плачът продължи. Сержантът извади плазмения пистолет, настрои го на слаба мощност и нагря сабята. Стерилизираше я.

При следващата контракция пъпната връв бе последвана от плацента — объркана купчинка върху якето на Ку. Корделия погледна скрито очарована изхабения вариант на поддържащия орган, който бе имал толкова голямо значение в нейния собствен случай. „Времето. Това спасяване отне толкова много време. Какви ли са шансовете на Майлс сега?“ Не беше ли разменила живота на собствения си син срещу този на мъничкия Иван? Всъщност не чак толкова мъничкия Иван; не бе за чудене, че бе причинил на майка си толкова главоболия. Алис сигурно имаше необикновено широк тазов свод, иначе нямаше да оцелее след този нощен кошмар.

След като пъпната връв се изпразни и стана бяла, Ботари я преряза със стерилизираната сабя и Корделия положи всички усилия, за да завърже това гумено нещо. После почисти бебето, зави го в една чиста риза и най-сетне го сложи в протегнатите ръце на Алис.

Алис погледна бебето и отново се разплака.

— Падма каза… че ще имам най-добрите лекари. Каза… че няма да ме боли. Каза, че ще остане с мен… по дяволите, Падма! — Тя притисна сина на Падма към себе си и с нежна изненада възкликна: — Оу! — Устата на бебето бе открила гръдта й и очевидно я бе захапала като баракуда.

— Отлични рефлекси — забеляза Ботари.