Лоис Макмастър Бюджолд
Бараяр (15)

Петнадесета глава

Две минути след появяването на Воркосиган в Службата за сигурност при главния портал капитан Вааген беше качен на носилка и откаран в лазарета, където вече го очакваше главният травматолог на базата. Корделия размишляваше горчиво за естеството на командната верига — очевидно цялата й организираност, разумност и ефективност не бяха достатъчни, за да помогнат на човек извън нея.

По-нататъшните разпити на учения трябваше да почакат медицинското му лечение. Воркосиган използва това време, за да запознае Илян и неговия отдел с новия проблем, а Корделия — за да обикаля в кръг чакалнята на лазарета. Друшнакови я наблюдаваше с безмълвна тревога, без да й предлага глупави успокоения — и двете знаеха, че това няма смисъл.

Най-после травматологът се появи от операционната и обяви, че Вааген е в съзнание и могат да проведат с него кратък — той подчерта думата — разговор. Арал дойде, следван от Куделка и Илян, и всички се скупчиха около болничното легло на Вааген. Окото му беше бинтовано, а самият той — прикрепен на системи.

С дрезгав отпаднал глас той прибави още няколко ужасни подробности, но картината, която вече бе изложил на Корделия, не се промени с нищо. Илян слушаше внимателно.

— Нашите хора в резиденцията потвърждават това — докладва той, когато Вааген се изтощи и шепотът му заглъхна. — Репликаторът е донесен там вчера и е поставен в най-силно охраняваното крило, близо до покоите на принцеса Карийн. Нашите привърженици не знаят какво е това и си мислят, че е някакъв апарат, може би бомба, с която резиденцията да бъде взривена по време на окончателното сражение.

Вааген изсумтя, закашля се и потрепери.

— Разполагат ли с хора, които да се грижат за репликатора? — зададе Корделия въпроса, който никой друг не бе поставил до момента. — Лекар, санитар, който и да било?

Илян се намръщи.

— Не зная, миледи. Мога да се опитам да разбера, но всяка извънредна връзка излага на опасност нашите хора там.

Тя не каза нищо.

— Във всеки случай лечението е прекъснато — промълви Вааген. Ръката му си играеше с крайчеца на чаршафа. — Всичко, постигнато досега, отиде по дяволите.

— Разбирам, че сте загубили записките си, но бихте могли да… възстановите работата си? — попита колебливо Корделия. — Разбира се, ако получите обратно репликатора. Да започнете оттам, откъдето сте прекъснали.

— Дори да го получим, вече няма да е оттам, откъдето прекъснах. А и не помня всичко. Известна част от нещата трябваше да помни Хенри.

Корделия пое дълбоко дъх.

— Доколкото си спомням, тези ескобарски преносими репликатори имат двуседмичен самообслужващ се цикъл. Кога за последен път го заредихте с енергия, подновихте хранителния разтвор и сменихте филтрите?

— Енергийната клетка ще трае месеци — каза Вааген. — По-голям проблем са филтрите. Но хранителният разтвор е основният ограничаващ фактор. При този ускорен метаболизъм зародишът ще гладува няколко дни преди системата да се претовари от изпражненията му. Отпадъчните продукти обаче могат да затлачат филтрите съвсем скоро след началото на метаболизма на слабите тъкани.

Тя избегна погледа на Арал и впи очи в здравото око на Вааген. На лицето му бе изписано нещо повече от физическо страдание.

— И кога за последен път заредихте репликатора?

— На четиринайсети.

— Остават по-малко от шест дни — прошепна ужасено Корделия.

— Горе… горе-долу толкова. Коя дата сме днес? — Вааген се огледа с нехарактерна за него колебливост и сърцето на Корделия се сви.

— Времето е ограничено единствено, ако за него не оказват подходящи грижи — вметна Арал. — Докторът на резиденцията, личният лекар на Грегор и Карийн, няма ли да разбере, ако има нужда от нещо?

— Сър — каза Илян, — докладваха ни, че лекарят на принцесата е убит още първия ден, по време на битката за резиденцията. Потвърдено е от още две страни, тъй че считам информацията за сигурна.

Можеха да оставят Майлс да умре от чисто невежество, разбра с ужас Корделия. Както можеха да го убият и нарочно. Дори някой от тайните им привърженици, убеден, че геройски унищожава бомба, би могъл да представлява заплаха за детето й.

Вааген се завъртя неспокойно. Арал погледна Корделия и кимна към вратата.

— Благодаря ви, капитан Вааген. Направихте извънредна услуга. Това превишава дълга ви.

— По дяволите дългът — промълви Вааген. — Всичко отиде по дяволите… проклети невежи главорези…

Излязоха, за да оставят Вааген на спокойствие. Воркосиган отпрати Илян да се занимава с умножените си задължения.

Корделия погледна Арал.

— Сега какво?

Устните му бяха стиснати в равна, решителна линия. Беше потънал в мисли, същите мисли, които мъчеха и нея, но усложнени от хиляди допълнителни фактори, които тя можеше само да си представя. Той каза бавно:

— Всъщност нищо не се е променило.

— Променило се е. Има разлика между това да се криеш и да си пленник. Но защо Вордариан е чакал досега, за да го вземе? Ако преди не е знаел за съществуването на Майлс, кой му е казал за него? Може би Карийн, когато е решила да се съюзят?

При това предположение Друшнакови я погледна измъчено.

— Може би Вордариан си играе с нас — каза Арал. — Може би отначало е пазел репликатора за резерва.

— Не репликатора. Нашия син — поправи го Корделия и се вгледа в отсъстващите му сиви очи: „Виж ме, Арал!“ — Трябва да поговорим за това. — Тя го поведе по коридора към най-близката празна стая — зала за съвещания на лекарите — и запали лампите. Той седна покорно на масата — Ку седна до него — и зачака. „Преди винаги сядахме от една и съща страна…“ Дру застана зад нея.

Арал я гледаше внимателно.

— Да, Корделия?

— Какво става в главата ти? — попита тя. — Къде сме ние в нея?

— Аз… съжалявам. Съжалявам, че не нападнахме по-рано. В резиденцията е много по-трудно да се проникне, отколкото във военната болница. И все пак… не можех да направя нищо. Нали офицерите от собствения ми щаб също чакаха в напрежение… не можех да рискувам хора и ресурси за лична облага. Положението на Майлс ми даде възможност да изисквам лоялността им пред лицето на натиска на Вордариан. Те знаят, че не бих искал от тях и роднините им да рискуват, ако не съм готов да споделя риска им лично.

— Но сега ситуацията е променена — отбеляза Корделия. — Сега не споделяш същите рискове. Техните роднини разполагат с колкото искат време. А Майлс има само шест дни, като извадим и времето, което губим в спор. — Тя усещаше как часовникът на репликатора тиктака — усещаше го в главата си.

Той не отговори.

— Арал… през цялото време тук искала ли съм ти някаква услуга, свързана със служебната ти власт?

На устните му трепна и изчезна тъжна полуусмивка. Сега вече гледаше само нея.

— Не — прошепна той. И двамата седяха напрегнати, наведени един към друг. Арал бе опрял лакти на масата, стиснал здраво ръце пред брадичката си; тя бе отпуснала длани на масата.

— Сега те моля.

— Сега — каза той след продължително колебание — е извънредно деликатен момент в цялостната стратегическа ситуация. В момента преговаряме тайно с двама от висшите военачалници на Вордариан да го предадат. Космическите сили съвсем скоро ще се присъединят към нас. Почти сме на границата да се справим с Вордариан с една окончателна битка.

Мислите на Корделия се отклониха — колко ли от военачалниците на Воркосиган в момента преговаряха тайно да ги предадат? Времето щеше да покаже. Времето.

Воркосиган продължи:

— Ако — ако успеем да завършим преговорите така, както искаме, ще бъдем в състояние да освободим повечето от заложниците с едно голямо, изненадващо нападение оттам, откъдето Вордариан не очаква.

— Не те моля за голямо нападение.

— Така е. Но ти казвам, че едно малко нападение, особено ако нещата не тръгнат добре, може сериозно да попречи на успеха на една по-голяма следваща атака.

— Може.

— Да, може. — Той наведе глава.

— Кога?

— След десетина дни.

— Не става.

— Ще се опитам да ускоря нещата. Но ти разбираш — ако проваля този шанс, няколко хиляди души ще заплатят за грешките ми с живота си.

Тя разбираше много добре.

— Добре. Да предположим, че за момента оставим бараярските армии настрана. Пусни мен да отида. Може би с един-двама войници. Съвсем частна акция.

Ръцете му удариха по масата.

— Не! За Бога, Корделия, не!

— Съмняваш се в моята компетентност? — попита застрашително Корделия. Самата тя определено се съмняваше, но сега не бе моментът да признава това. — Нима твоето „мили капитане“ е само галено име, или ти наистина вярваш в него?

— Виждал съм те да вършиш изключителни неща…

„Но си ме виждал и да се провалям, нали?“

— … но не искам да те загубя. Боже мой! Това наистина ще ме подлуди окончателно. Да чакам, без да зная…

— Но ти искаш от мен същото. Да чакам, без да зная. Искаш го всеки ден.

— Ти си по-силна от мен. Силата ти надхвърля границите на разума.

— Ласкателно, но неубедително.

Мислите му я обгърнаха — тя виждаше това в острите му очи.

— Не. Няма да отидеш. Забранявам ти, Корделия. Забрави за това. Изкарай го моментално от ума си. Не мога да рискувам и двама ви.

— Но рискуваш. Със сегашното си решение.

Той стисна зъби и сведе глава. Посланието й бе прието и осъзнато. Куделка местеше ужасено очи между двамата. Корделия усещаше, че с всичка сила стиска облегалката на стола й.

Воркосиган изглеждаше смазан. Не искаше да го вижда смазан. След миг той щеше да поиска думата й, че ще остане в базата, че няма да смее да рискува.

Тя разтвори длан върху масата.

— Аз бих постъпила другояче. Но никой не ме е назначил за регент на Бараяр.

— Страхотно въображение имаш — въздъхна той. „Основен недостатък на бараярците, моя любов.“

На връщане в апартамента на Арал Корделия срещна в коридора граф Пьотър. Изглеждаше съвсем различно от уморения старец, когото бе оставила на планинската пътека. Сега бе облечен в дрехи на човек от висшата класа, носени от пенсионирани ворски лордове и висши имперски министри — стегнати панталони, лъснати боти и просторна туника. Ботари се извисяваше над рамото му, отново облечен в официалната си кафяво-сребриста ливрея. Беше преметнал през ръката си дебело палто, от което Корделия заключи, че Пьотър току-що се е върнал от дипломатическа мисия при някой от приятелите си — някой областен граф в снежната северна част на завладените от Вордариан земи. Хората на Воркосиган очевидно можеха да се движат свободно из доста голяма част от вражеската територия.

— Здравей, Корделия — кимна й официално и предпазливо Пьотър. Сега не бе време да проявяват враждебността си и това бе добре дошло за нея. Не бе сигурна, че в разяжданата й от мъка душа е останало каквото и да било желание за борба с него.

— Добър ден, сър. Успешно ли мина пътуването ви?

— Да, успешно. Къде е Арал?

— Отиде в секторното разузнаване, за да се съвещава с Илян относно последните доклади от Ворбар Султана.

— Оо? Какво се е случило?

— Пристигна капитан Вааген. Бил е пребит почти до безсъзнание, но все пак някак си се е измъкнал от столицата — изглежда, накрая Вордариан е разбрал, че разполага с още един заложник. Войниците му отнесли репликатора на Майлс от Имперската болница в императорската резиденция. Предполагам, че скоро ще научим повече, но Вордариан несъмнено изчаква първо да ни достави пълно удоволствие с разказа на капитан Вааген.

Пьотър отметна назад глава в остър, горчив смях.

— Е, това не е никаква заплаха.

Корделия стисна зъби.

— Какво имате предвид? — Знаеше отлично какво има предвид, но искаше да го накара да прехвърли границата. „Давай докрая, да те вземат дяволите, изплюй го всичкото!“

Устните му се сгърчиха и той, полунамръщен-полуусмихнат, отвърна:

— Имам предвид, че Вордариан по невнимание предлага на рода Воркосиган услуга. Сигурен съм, че не разбира това.

„Не би го казал, ако пред теб стоеше Арал, старче. Ти ли уреди всичко това?“ Господи, не можеше да му каже…

— Вие ли уредихте всичко това? — попита твърдо Корделия.

Пьотър тръсна глава.

— Не се пазаря с предатели!

— Той е от старата ви партия. На която сте истински предан. Винаги сте казвали, че Арал е прекалено прогресивен.

— Дръзваш да обвиняваш мен!… — Удивлението му граничеше с гняв.

Нейният собствен гняв замъгли погледа й.

— Зная, че сте направили опит за убийство. Защо тогава да не направите и опит за предателство? Мога да разчитам само на вашата некадърност.

Той се задъха от ярост.

— Отиваш прекалено далеч!

— Не, старче. Много по-далеч.

Дру ги гледаше ужасена. Лицето на Ботари беше безизразно като камък. Ръката на Пьотър се сгърчи, сякаш искаше да я удари. Ботари го наблюдаваше, очите му блестяха особено.

— Изхвърлянето на оня мутант от консервата му е най-голямата услуга, която може да ми направи Видал Вордариан, но аз съм далеч от мисълта да му го съобщя — излая Пьотър. — Много по-забавно е да го наблюдавам как се опитва да ни прецака, а после разбира, че няма коз. Арал много добре знае — представям си колко е облекчен от това, — че Вордариан е свършил работата вместо него. Или си го омагьосала да замисли някоя ефектна глупост?

— Арал няма да предприеме нищо.

— А, добро момче. Чудех се дали не си го турила под чехъла си завинаги. В края на краищата той е бараярец.

— Така изглежда — каза тя вдървено. Трепереше. Пьотър не бе в по-добро състояние.

— Това е второстепенен въпрос — каза той повече на себе си, отколкото на нея. Опитваше се да се овладее. — Имам да обсъждам по-важни въпроси с лорд регента. Сбогом, миледи. — Той й кимна подигравателно и се обърна.

— Приятен ден — изръмжа тя след него.

Цели двайсет минути тя обикаля стаята и едва тогава се поотпусна да говори с Дру, която се бе свила в ъгъла, сякаш се опитваше да се скрие.

— Нали не вярвате наистина, че граф Пьотър е предател, миледи? — попита Друшнакови, когато Корделия накрая забави крачка.

Тя поклати глава.

— Не… не. Просто исках да му върна удара. — Тя се отпусна уморено на един стол. — Арал е прав. Нямам право да рискувам. Не, не е съвсем точно. Нямам право да се провалям. А аз вече нямам доверие в себе си. Не зная какво е станало със силата ми. Попаднала е в чужди ръце. — „Не мога да си спомня. Не мога да си спомня как го правех.“ Тя и Ботари бяха близнаци, две личности по различен начин, но еднакво осакатени от свръхдоза Бараяр.

— Миледи… — Друшнакови бе свела поглед към скута си. — Три години бях в охраната на императорската резиденция.

— Да… — Сърцето й се разтуптя. Корделия затвори очи, за да се овладее. — Разкажи ми за това, Дру.

— Обучи ме лично Негри. Тъй като бях телохранителка на принцеса Карийн, той винаги казваше, че ще бъда последната преграда между Карийн и Грегор и… и всичко лошо. Показа ми всичко в резиденцията. Показа ми неща, които според мен не е показвал на никой друг. По време на тренировките разработихме пет изхода за бягство при спешност. Два от тях са известни на цялата Служба. Третия той показа само на неколцина висши служители в щаба като Илян. А останалите два — не ми е известно някой да знае за тях освен Негри и император Ецар. И ми се струва… — тя облиза устните си, — че един таен изход от нещо трябва да е и също така таен вход в него. Не мислите ли?

— Разсъжденията ти ме заинтересуваха извънредно, Дру, както би казал Арал. Продължавай. — Корделия все още не отваряше очи.

— Това е всичко. Ако мога да се добера някак си до резиденцията, обзалагам се, че ще мога да вляза. Дори Вордариан да е взел всички стандартни мерки за сигурност и да ги е подсилил.

— А да излезеш?

— Защо не?

Корделия откри, че трябва да си напомня и да диша.

— За кого работиш, Дру?

— За — започна тя и за миг спря. — За Негри. Но той е мъртъв. За командир… за капитан Илян.

— Нека задам въпроса по друг начин — отвори най-сетне очи Корделия. — За кого би изложила живота си на опасност?

— За Карийн. И за Грегор, разбира се. Те бяха едно и също.

— И все още са. — Тя погледна Дру. — А Карийн те даде на мен.

— За да сте мой наставник. Мислехме, че сте била войник.

— Никога. Но това не означава, че никога не съм воювала. — Корделия замълча за миг. — Какво искаш да получиш в замяна, Дру? Даваш ми живота си — няма да кажа, че си ми се заклела, това е за идиотите — срещу какво?

— Срещу Карийн — отвърна сериозно Друшнакови. — Наблюдавах ги тук, как постепенно започват да я смятат за излишна. Цели три години всеки ден залагах живота си за нея, защото смятах, че животът й е важен. Когато виждаш една жена от толкова близо толкова дълго, не храниш много илюзии за нея. Сега те очевидно смятат, че трябва да превключа лоялността си към друг, като че съм някаква машина. В това има нещо нередно. Искам поне да… да опитам заради Карийн. В замяна на… на каквото и да желаете, миледи.

— Аха — потри устните си Корделия. — Замяната ми се струва… равностойна. Един излишен живот срещу друг. Карийн срещу Майлс. — Тя се отпусна на стола си и се замисли.

„Първо помисли и после действай.“

— Не е достатъчно — поклати глава Корделия. — Имаме нужда от… някой, които познава града. Някой с яки мускули. От боец със зорък поглед. Имам нужда от приятел. — Ъгълчетата на устните й се извиха нагоре в лека усмивка. — Не, по-близък от приятел. — Тя стана и се приближи до комуникационния пулт.

* * *

— Искали сте да ме видите, миледи? — каза сержант Ботари.

— Да. Влезте, моля.

Квартирите на старшите офицери не плашеха Ботари, но все пак той сбърчи чело, когато Корделия му даде знак да седне и зае обичайното място на Арал от другата страна на ниската маса. Дру отново седна в ъгъла и ги загледа мълчаливо.

Корделия погледна Ботари. Изглеждаше добре физически, макар че лицето му бе напрегнато. Сякаш с някакво трето око тя усещаше, че в тялото му циркулира неспокойна енергия: волтови дъги от ярост, мрежи от самообладание, а под всичко — заплетен електрически възел от заплашителна сексуалност. Енергия, която се увеличаваше все повече и повече, без да се освобождава, която имаше отчаяна нужда от заповед за действие, за да не избухне страшно от само себе си. Тя премига и се съсредоточи върху не дотам ужасяващата повърхност — един уморен грозен мъж в елегантна кафява униформа.

За нейна изненада, Ботари започна пръв:

— Миледи. Чули ли сте нещо ново за Елена?

„Чудиш се защо те повиках тук?“ За свой срам тя почти бе забравила Елена.

— Боя се, че няма нищо ново. Последният доклад е, че е заедно с госпожа Хайсопи в хотела, взет от Службата за сигурност на Вордариан след изчерпването на килиите в затвора, с много други второ– и третостепенни заложници. Не е била премествана в резиденцията. — За разлика от Карийн, Елена не беше в пряка връзка със секретната мисия на Корделия. Ако я попиташе, какво би посмяла да му обещае?

— Съжалявам за сина ви, миледи.

— За моя мутант, както би казал Пьотър. — Тя го наблюдаваше внимателно — можеше да разбере чувствата му по раменете, гърба и тялото по-добре, отколкото по безизразното му, клюнесто лице.

— Колкото до граф Пьотър — почна той и млъкна. Беше стиснал ръце между коленете си и се бе навел напред. — Мислех да говоря с адмирала. Нямах намерение да разговарям с вас, макар че трябваше да се сетя първо за това.

— Естествено. — Какво ли имаше пък сега?

— Вчера при мен дойде един мъж. В гимнастическия салон. Без униформа, без отличителни белези за ранг или табелка с името. Предложи ми Елена. Живота на Елена, ако убия граф Пьотър.

— Колко съблазнително — избухна Корделия. — И какви гаранции ви предложи?

— За това се сетих и аз. Само че не веднага. Че може да попадна в най-дълбоките лайна, че може да ме екзекутират, и кой тогава би се погрижил за копелето на един мъртвец? Помислих си, че това е измама, просто още една измама. Върнах се да го потърся, но не можах да го открия. — Той въздъхна. — Сега ми се струва почти като халюцинация.

Дру се намръщи осъждащо, но за щастие Ботари не бе обърнат към нея и не я гледаше и не забеляза. Корделия я изгледа предупредително.

— Имали ли сте халюцинации? — попита Корделия.

— Струва ми се, че не. Само лоши сънища. Опитвам се да не спя.

— Аз… имам своя собствена дилема — каза Корделия. — Както ме чухте да казвам на Пьотър.

— Да, миледи.

— Чухте ли за ограничението във времето?

— Ограничение във времето?

— Ако не бъде зареден, репликаторът ще престане да поддържа жизнените функции на Майлс след по-малко от шест дни. Арал твърди, че Майлс не е в по-голяма опасност, отколкото семейството на когото и да било от членовете на щаба му. Аз обаче не съм съгласна.

— Чух, че зад гърба му казват друго.

— Какво?

— Че това е измама. Синът на адмирала бил някакъв мутант, при това нежизнеспособен, докато те рискували истински деца.

— Според мен той не знае… че говорят такива неща.

— Кой би ги повторил в лицето му?

— Малцина. Може би дори не и Илян. — Макар че Пьотър навярно не би пропуснал, ако ги чуеше. — По дяволите! Никой, от която и да било страна, няма да се поколебае да изпразни този репликатор. — Тя се замисли и започна отново: — Сержант, за кого работите вие?

— Положил съм клетва пред граф Пьотър — отвърна Ботари. Наблюдаваше я внимателно, но ъгълчето на устата му бе придърпано от странна усмивка.

— Нека задам въпроса по друг начин. Знам, че официалните наказания за един самоотлъчил се войник са страшни. Но да предположим…

— Миледи — вдигна ръка той. Корделия замълча по средата на изречението. — Спомняте ли си, на моравата в имението Воркосиган, когато качвахме трупа на Негри в леколета? Когато милорд регентът ми каза да ви се подчинявам като на него самия?

Корделия вдигна вежди.

— Да, разбира се.

— Той още не е отменил тази заповед.

— Сержант — въздъхна най-после тя, — никога не съм предполагала, че сте такъв познавач на правилниците и уставите.

Усмивката му нарасна с милиметър.

— Вашите заповеди са като заповедите на самия император. В техническо отношение.

— Така ли? — прошепна с удоволствие тя. Ноктите й се впиха в дланите.

Той се наведе напред, ръцете му останаха каменно-неподвижни между коленете.

— Точно така, миледи. Та какво казвахте?

* * *

Гаражът бе кънтящо, ниско засводено подземие — светлината проникваше през стъклената стена на някакъв офис. Корделия чакаше до портала на асансьора и наблюдаваше отдалечения стъклен правоъгълник. Дру бе плътно зад нея. Ботари говореше с дежурния — искаше превозно средство за началника си. Пропуските и идентификацията му очевидно свършиха работа. Дежурният пъхна картата на Ботари в компютъра, взе отпечатък от дланта му на сензора си и бързо се разпореди да им дадат кола.

Дали този прост план щеше да успее? И ако не успееше, каква алтернатива им оставаше? Предварително определеният им маршрут изникваше в ума й, очертан с червено по картата. Не на север право към целта, а първо със земеход на юг, в съседната лоялна област. Да унищожат отличаващата се правителствена машина, да вземат еднорелсовата железница на запад до следващата област, после на северозапад към трета, а след това на изток в неутралната зона на граф Воринис, съсредоточие на толкова много дипломатическо внимание и от двете страни. Думите на Пьотър отекваха в паметта й: „Заклевам те, Арал, ако Воринис не спре с тази двойна игра, когато всичко това свърши, трябва да го обесиш по-високо от Вордариан“. После в самата столична област, после, някак си, в града. Трябваше да изминат страшно много километри. Три пъти повече от прекия маршрут. Толкова много време! Сърцето й туптеше на север, като стрелка на компас.

Първата и последната област щяха да бъдат най-опасни. Силите на Арал можеха да се окажат по-враждебни, отколкото тези на Вордариан. Завиваше й се свят от цялата невъзможност на плана им.

Стъпка по стъпка, казваше си твърдо тя. Всеки път само по една стъпка. Само да се измъкнат от базата Танъри, а това можеха да направят. Да разделят безкрайното бъдеще на петминутни интервали и да ги преодоляват един по един.

Ето, първите пет минути вече изтекоха и от подземния гараж се появи бърза и лъскава кола на генералния щаб. Малка победа — възнаграждение за малко търпение и смелост. Какво ли можеха да им донесат огромното търпение и смелост?

Ботари огледа колата преценяващо, сякаш се съмняваше, че е подходяща за господаря му. Дежурният чакаше тревожно и очевидно изпита силно облекчение, когато войникът на великия генерал, след като прокара длан по покрива и се мръщи цяла минута на някаква прашинка, я одобри. Ботари докара земехода до портала на асансьора и го паркира, грижливо закривайки с широкия си гръб кой влиза в машината.

Дру се наведе да вдигне чантата им, натъпкана с много странна сбирщина дрехи, включително сувенирите на Ботари и Корделия от планината, и с оръжията им. Ботари задейства поляризацията на задния покрив, за да не се вижда вътре, и го вдигна.

— Миледи! — извика тревожно един познат глас зад тях. — Какво правите?

Корделия едва се сдържа да не изругае, но замени ядосаната гримаса с ослепителна изненадана усмивка и се обърна.

— Здравей, Ку! Какво става?

Той намръщено огледа и нея, и Друшнакови, и чантата.

— Аз попитах първи. — Беше останал без дъх — сигурно беше тичал от квартирата на Арал чак дотук. Пратеник в твърде неподходящ момент.

Корделия продължи да се усмихва, но умът й примигваше — тя си представяше как от асансьора излизат група хора от Службата за сигурност, за да я арестуват, или поне да осуетят плана й.

— Ами… отиваме в града.

Той стисна скептично устни.

— Така ли? Адмиралът знае ли? И къде е в такъв случай охраняващият отряд на Илян?

— Тръгна напред — каза ласкаво Корделия. Тази не твърде вероятна версия като че ли успя да го убеди. Уви, само за миг.

— Я почакайте малко…

— Лейтенант — обади се Ботари. — Вижте това. — Той махна с ръка към задната част на колата.

Куделка се наведе, за да погледне, и нетърпеливо попита:

— Кое?

Корделия потрепери — Ботари удари с ръба на дланта си Куделка в тила, и отново потрепери при тежкия сблъсък на главата на лейтенанта с прозореца — Ботари го сграбчи за врата и колана и го хвърли вътре. Бастунът със сабята тупна на земята.

— Влизайте. — Гласът на Ботари бе преминал в тихо, напрегнато ръмжене, придружено от кратък поглед към стъклената стена на транспортния офис.

Друшнакови хвърли чантата в купето и се мушна след Куделка, избутвайки дългите му отпуснати крайници встрани. Корделия грабна бастуна и я последва. Ботари остана последен, отдаде чест, затвори огледалния покрив и влезе в шофьорското отделение.

Потеглиха плавно. Корделия с мъка успя да овладее ирационалната си паника, когато Ботари спря на първия пункт за проверка. Виждаше и чуваше стражите толкова ясно, че й бе трудно да приеме, че те виждат в стъклото единствено собствените си отражения. Но изглежда, генерал Пьотър наистина можеше да минава навсякъде. Колко приятно е да си генерал Пьотър! Макар че в тези трудни времена навярно дори Пьотър не би могъл да влезе в базата Танъри, без да отворят колата му и да я прегледат. Охраната на последния изход, която им махна да продължат, беше много заета точно с такава проверка на един голям пристигащ конвой предали се пленници. Спазваха времето точно така, както Корделия бе планирала и както се бе молила.

Корделия и Друшнакови изправиха Куделка и го нагласиха по средата. Първоначалната му отпуснатост, която малко ги бе уплашила, започна да преминава. Той примига и изстена. Главата, вратът и плещите му бяха единствените части, в които нервите не бяха заменени, и Корделия смяташе, че неорганичните им заместители не са увредени.

Гласът на Друшнакови бе напрегнат и тревожен:

— Какво ще правим с него?

— Можем да го изхвърлим на пътя, а той ще се върне и ще ни издаде — отвърна Корделия. — Е, ако го завържем за някое дърво по-навътре, има шанс да не го открият… Но по-добре да го вържем още сега, идва на себе си.

— Мога да се справя с него.

— Знаеш ли, вече достатъчно си се „справяла с него“.

Друшнакови върза ръцете на Куделка с един шал от чантата.

— А може да ни бъде и от полза — замислено каза Корделия.

— Ще ни предаде — намръщи се Друшнакови.

— Може би няма. Не и щом стъпим на вражеска територия. Нали единствената възможност ще е да продължаваме напред.

Куделка престана да мига, проследи някаква невидима звезда и погледът му най-после се фокусира. И двете му зеници бяха с нормален размер и еднакви, забеляза с облекчение Корделия.

— Миледи… Корделия! — изграчи той. Ръцете му се опитваха безуспешно да се освободят от копринения шал. — Това е лудост! Ще попаднете право в лапите на Вордариан. И тогава той ще разполага с две дръжки, с които да манипулира адмирала, вместо само с една. И вие, и Ботари знаете къде е императорът!

— Къде беше — поправи го Корделия. — Преди седмица. Оттогава отдавна са го преместили, сигурна съм. А и Арал доказа способността си да устоява на шантажите на Вордариан, нали? Не го подценявай.

— Сержант Ботари! — наведе се Куделка към интеркома. Сега предният покрив също сребрееше.

— Да, лейтенант? — отвърна му монотонният бас на Ботари.

— Заповядвам ти да обърнеш тази кола обратно.

Последва кратко мълчание.

— Вече не съм на имперска служба, сър. В пенсия съм.

— Пьотър не те е освободил! Ти си човек на граф Пьотър.

Последва по-продължително мълчание, после се чу:

— Не. Сега съм вярното куче на лейди Воркосиган.

— Полудял си от лекарствата, човече!

Ботари не отговори, но Корделия сякаш видя с очите си хищната му усмивка.

— Хайде, Ку — възкликна тя. — Помогни ми. Ела за късмет. Ела да спасим един живот. Ела просто така.

Друшнакови се надвеси над другото ухо на Куделка, подсмихна се и продължи:

— Погледни нещата и от друга страна, Ку. Кой друг би ти дал шанс да участваш в истинско сражение?

Погледът му се местеше между двете му похитителки. Бръмченето на колата се усили. Стрелнаха се в сгъстяващия се здрач.