Лоис Макмастър Бюджолд
Бараяр (13)

Тринадесета глава

След четири часа в тъмнината пред тях се появи черно-бял кон. Познаха Кли по шапката, която се тъмнееше на фона на небето.

— Ботари! — тихо възкликна Кли. — Живи сте. Слава Богу!

— Какво стана, майоре? — попита безизразно Ботари.

— Едва не попаднах на войниците на Вордариан при една колиба, където носех поща. Те всъщност претърсват хълмовете къща по къща. Подлагат всеки, когото срещнат, на разпит с наркотик. Сигурно го носят с бъчва.

— Очаквахме да се върнете снощи — каза Корделия. Стараеше се да не говори прекалено обвинително.

Филцовата шапка се килна напред — Кли й кимаше за поздрав.

— И щях да дойда, ако не беше проклетият патрул на Вордариан. Не посмях да ги оставя да ме подложат на разпит. Прекарах цяло денонощие в опити да им се изплъзна. Пратих мъжа на племенницата ми да ви вземе. Но когато стигнал тази сутрин у дома, хората на Вордариан вече били навсякъде. Помислих, че сме загубили всичко. Но когато и на свечеряване все още бяха навсякъде, се ободрих. Нямаше да ви търсят, ако вече ви бяха намерили. Реших, че е по-добре да дойда насам и сам да поразузная наоколо. Изобщо не се надявах да ви открия толкова бързо.

Кли обърна коня си — време беше да тръгнат.

— Ела, сержант, дай момчето тук.

— Мога и сам да го нося. По-добре вземи миледи. Силите й са на привършване.

Самата истина. Фактът, че се приближи с желание до коня на Кли, беше доказателство за умората й. Ботари и Кли я повдигнаха и я наместиха на седлото върху топлия гръб на животното. Щом тръгнаха, Корделия се зави с палтото на пощальона.

— А какво стана с вас? — попита на свой ред Кли. Корделия остави на Ботари да отговаря: кратките изречения бяха станали още по-кратки от тежестта на възседналия го Грегор. Когато спомена за гласовете на хората, които бяха чули през отдушника, Кли избухна в смях, но веднага се плесна чрез устата.

— Ще се измъкват оттам седмици наред. Добра работа, сержант!

— Идеята беше на лейди Воркосиган.

— Оо? — Кли се поизвърна, за да хвърли поглед през рамо към Корделия, която се бе вкопчила уморено в седлото.

— Арал и Пьотър, изглежда, замислят да извършат диверсия — поясни Корделия. — Предполагам, че резервите на Вордариан са ограничени.

— Разсъждавате като войник, миледи — одобрително каза Кли.

Корделия вдигна удивено вежди. Какъв ужасяващ комплимент! Последното нещо, което искаше, бе да започне да разсъждава като войник, да играе играта по техните правила. Но халюциногенният военен мироглед бе ужасно заразен, когато човек бе потопен в него, както беше сега тя. „Колко ли ще издържа?“

Нощният им поход продължи още два часа. Кли ги водеше по непознати пътеки. В дълбокия мрак пред зазоряване стигнаха до някаква колиба или къща. Изглеждаше като тази на Кли, но по-голяма, с пристройки и надграждания. На прозореца гореше малка, домашно приготвена свещ.

Една възрастна жена по нощница и яке, с дълга сива плитка, излезе на вратата и им махна да влязат. Някакъв възрастен мъж, но по-млад от Кли, пое коня и го отведе към навеса. Кли понечи да тръгне с него.

— Безопасно ли е тук? — попита замаяно Корделия. „Къде е това «тук»?“

Кли сви рамене.

— Претърсваха тук още завчера. Преди да пратя мъжа на племенницата.

Старата жена изсумтя и се намръщи.

— Докато проверят пещерите и всички останали къщи, а и езерото, ще мине доста време. Чак тогава може да се върнат тук. Все още претърсват дъното на езерото, чух, че са пуснали вътре всякаква техника. Тук е толкова безопасно, колкото и навсякъде другаде. — И той тръгна след коня си.

Имаше предвид толкова опасно, колкото и навсякъде другаде. Ботари вече събуваше ботушите си. Краката му сигурно бяха зле. Нейните крака бяха станали на пихтия, а парцалените обувки на Грегор се бяха разпаднали напълно. Никога не се беше чувствала толкова близо до предела на всякаква издръжливост, така уморена до мозъка на костите, уморена до смърт, макар да бе извървявала и много по-големи разстояния. Сякаш прекъсването на бременността й бе пресушило самия живот в нея, за да го предаде на друго същество. Тя се остави да я водят, да я нахранят с хляб, сирене и мляко и да я заведат да си легне в една малка странична стаичка, където имаше две тесни легла — за нея и Грегор. Би повярвала в безопасността на това място също както бараярските деца вярваха в Дядо Мраз — просто защото отчаяно искаше да е истина.

На следващия ден от гората се появи дрипаво момче на около десетина години. Яздеше неоседланото доресто конче на Кли. Кли накара Корделия, Грегор и Ботари да се скрият, докато се разплати с момчето с няколко монети. После Соня, възрастната племенница на Кли, му уви някакви сладки и го отпрати. Грегор надзърташе с копнеж иззад завесата на прозореца, докато момчето изчезваше сред дърветата.

— Не смея да отида аз — обясни Кли на Корделия. — Вордариан е пратил сега тук три взвода войници. — От устните му се изплъзна хриплив смях: — Но момчето не знае нищо, освен че старият пощальон е болен и трябва да смени коня си.

— Не са подлагали това момче на разпит с наркотик, нали?

— Ами как иначе?

— Посмели са да сторят това!

Оцапаните с черно устни на Кли се стиснаха съчувствено.

— Ако Вордариан не успее да се добере до Грегор, превратът му най-вероятно е обречен на гибел. И той го знае. В момента няма много неща, които да не посмее да направи. — Той замълча. — Трябва да се радвате, че наркотикът е заместил мъченията, нали?

Мъжът на племенницата на Кли му помогна да оседлае кончето и намести отгоре дисагите. Пощальонът нагласи шапката си и яхна животното.

— Ако не спазя графика си, ще е почти невъзможно генералът да се свърже с мен — обясни той. — Трябва да тръгвам, вече съм закъснял. Ще се върна. Вие с момчето стойте вътре, далеч от чужди погледи, колкото е възможно повече, миледи. — Той обърна коня и скоро потъна сред червено-кафявите шубраци.

За Корделия бе съвсем лесно да последва съвета на Кли. Тя прекара по-голямата част от следващите четири дни в тясното си легло. Мрачната тишина на часовете преминаваше като в мъгла, сякаш отново беше изпаднала в ужасяващата умора след операцията по прехвърлянето на плацентата и почти смъртоносните й усложнения. Разговорите не я развличаха. Горяните бяха лаконични като Ботари. „Страхуват се от разпита с наркотик — помисли си Корделия. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко можеш да кажеш.“ Старите очи на Соня я изучаваха любопитно, но жената никога не я попита нещо повече от „Гладна ли сте?“ Корделия дори не разбра как е фамилното й име.

Баня. След първата Корделия не помоли за друга. Старата двойка работи цял следобед, за да донесе и стопли вода за нея и Грегор. Простата им храна изискваше почти също толкова много труд. Тук нямаше самозагряващи се консерви. Технологията бе най-добър приятел на жената. Освен ако не се проявяваше под формата на невроразрушител в ръката на някой точен войник, който те преследва като животно.

Корделия броеше дните от преврата, откакто всичко се бе преобърнало. Какво ли ставаше там, в по-големия свят? Каква ли бе реакцията на въздушните сили, на планетарните посолства, на завоювания Комар? Дали Комар щеше да се възползва от хаоса, за да се разбунтува или Вордариан също ги бе изненадал? „Арал, какво правиш там?“

Макар и да не задаваше въпроси, Соня непрекъснато носеше отвън дребни местни новини. Войските на Вордариан, квартируващи в резиденцията на Пьотър, щели да се откажат от претърсването на езерното дъно. Хасадар бил обкръжен отвсякъде, но бегълците намирали начин да се измъкнат. Нечии деца, промъкнали се навън, пристигнали да поживеят при роднини наблизо. В езерното имение Воркосиган повечето от семействата на войниците на Пьотър били избягали, с изключение на жената на Вогти и неговата престаряла майка, която била отведена със земеход неизвестно къде.

— И, а, да, много странно — прибави Соня. — Отвели са Карла Хайсопи. Това е безсмислено. Тя е просто вдовица на пенсиониран действителен сержант от службата, каква полза могат да очакват от нея?

Корделия замръзна.

— Взели ли са й бебето?

— Бебе? Доня не каза нищо за бебе. Внучето й ли?

Ботари седеше до прозореца и точеше ножа си с кухненското точило на Соня. Вдигна очи, срещна тревожния поглед на Корделия и стисна зъби, но изражението му остана непроменено. И все пак нещо във фигурата му накара стомахът на Корделия да се стегне на възел. Той наведе отново глава и замахна по-широко и по-силно — ножът изсъска по точилото като тлеещи въглени, залети с вода.

— Може би… Кли ще каже нещо повече, щом се върне — каза с треперещ глас Корделия.

— Вероятно — отвърна със съмнение Соня.

* * *

Най-после, по разписание, на вечерта на седмия ден Кли пристигна, яхнал дорестото си конче. Няколко мига по-късно зад него се появи Естерхази. Беше облечен в горянски дрехи, а конят му беше мършав и с вретеновидни пищяли — обикновен местен кон, а не от едрите, лъскави животни на Пьотър. Те оставиха конете си и влязоха на вечеря.

След като се нахраниха, придърпаха столовете си към каменното огнище и започнаха тихо да разказват на Корделия и Ботари. Грегор седна в краката й.

— Вордариан разшири района на претърсване — започна Естерхази — и граф и лорд Воркосиган решиха, че планините все още са най-доброто скривалище за Грегор. Колкото повече се разпростира обхватът на претърсване, толкова повече ще изтъняват противниковите сили.

— На местно равнище силите на Вордариан все още се лутат из пещерите — вметна Кли. — Вътре има поне двеста души. Но веднага щом се открият един друг, очаквам да се изтеглят. Чух, че са се отказали да ви търсят тук, миледи. Утре, сир — Кли се обърна директно към Грегор, — редник Естерхази ще ви отведе на ново място, почти същото като това. Известно време ще носите ново име — само наужким. А редник Естерхази ще се преструва, че ви е татко. Смятате ли, че ще се справите с това?

Грегор стисна ризата на Корделия.

— Ще се преструва ли лейди Воркосиган, че ми е мама?

— Ще отведем лейди Воркосиган обратно при лорд Воркосиган, в базата Танъри. — Кли видя тревожния поглед на Грегор и прибави: — Там, където отиваме, има едно пони. И кози. И стопанката може да ви научи да доите козите.

Грегор, изглежда, се колебаеше, но повече не протестира, макар че на следващото утро, когато го качиха зад Естерхази на рошавото конче, почти се разплака.

— Грижете се за него, Естерхази — каза тревожно Корделия.

Войникът я погледна разчувстван.

— Той е моят император, миледи. Заклел съм му се.

— Но е и малко момче. Император е… заблудата, която всички вие носите в умовете си. Грижете се за императора заради Пьотър, да, но се грижете за Грегор заради мен, нали?

Естерхази срещна погледа й. Гласът му се смекчи.

— Моето момченце е на четири годинки, миледи.

Значи беше разбрал. Корделия преглътна с облекчение и болка.

— Чували ли сте… нещо от столицата? За семейството си?

— Още не — отвърна мрачно Естерхази.

— Ще държа ушите си отворени. Ще направя каквото мога.

— Благодаря ви. — Той й кимна, не като подчинен на своята господарка, а като един родител на друг. Нямаше нужда от повече думи.

Ботари не можеше да ги чуе — беше се върнал в колибата да опакова малкото им припаси. Корделия се приближи до Кли, който оседлаваше черно-белия си кон.

— Майоре, Соня ми каза за някакъв слух, че войските на Вордариан отвели госпожа Хайсопи. Ботари я беше наел да гледа неговото момиченце. Знаете ли дали са отвели и Елена — бебето?

Кли снижи глас.

— Както разбрах, било е обратното. Дошли за бебето, Карла Хайсопи вдигнала врява и затова отвели и нея, макар да не е била в списъка.

— Знаете ли къде?

Той поклати глава.

— Някъде във Ворбар Султана. Навярно разузнаването на съпруга ви вече трябва да е открило.

— Казахте ли на сержанта?

— Неговият колега, Естерхази, му каза снощи.

— Оо!

Грегор гледаше през рамо към нея, докато не се скриха зад стволовете на дърветата.

* * *

Цели три дни племенницата на Кли ги водеше през планините. Ботари вървеше пеша и държеше юздите на малко кокалесто планинско конче, с овча кожа вместо седло, върху което яздеше Корделия. На третия следобед стигнаха до една колиба, приютила мършав младеж, който ги отведе до някакъв навес, а в него — чудо на чудесата — видяха очукан леколет. Младежът натовари на задната седалка Корделия и шест кани кленов сироп. Ботари мълчаливо стисна ръката на племенницата на Кли, която се качи на малкото конче и изчезна в гората.

Под присвитите очи на Ботари мършавият младеж вдигна леколета във въздуха. Обърсвайки върховете на дърветата, те следваха дефилетата, прехвърлиха заснежените хребети и отново се спуснаха от другата страна, вече извън областта на Воркосиган. По здрач стигнаха в малко градче. Младежът приземи леколета си на една странична улица. Корделия и Ботари му помогнаха да отнесе сиропа в малка бакалничка, където го размениха за кафе, брашно, сапун и енергийни клетки.

Върнаха се при машината и откриха, че зад тях е паркирал някакъв стар наземен камион. Младежът си кимна с шофьора, които изскочи и отвори вратата на товарното отделение пред Ботари и Корделия. Беше наполовина пълно с чували зеле. Не бяха чак толкова добри възглавници, но Ботари положи всички усилия, за да й направи прилична постеля. Камионът се затътрузи по ужасно неравните пътища, — а Ботари седна до нея и пак започна да точи ножа си до молекулярна острота с парче кожа, което бе изпросил от Соня. Това продължи четири часа и накрая Корделия беше готова да си говори дори със зелките.

Най-после камионът рязко спря. Вратата се плъзна встрани и първо Ботари, а после Корделия излязоха, за да се намерят посред нищото — някакъв покрит с чакъл път над канал, в тъмното, в провинцията, в непозната област на неизвестно чия страна.

— Ще ви вземат на 96-ия километър — каза шофьорът и посочи някакво бяло петно в мрака. Оказа се просто една маркирана с боя скала.

— Кога? — попита отчаяно Корделия. За какво ставаше дума, кои щяха да ги вземат?

— Не знам. — Мъжът се върна в камиона си и потегли бързо, засипвайки ги с чакъл, сякаш вече го преследваха.

Корделия седна на маркирания камък и се зачуди болезнено коя от враждуващите страни щеше да се появи първа от нощта и с какви изпитания биха могли да я накарат да им разкаже всичко. Времето минаваше и тя си представи нещо още по-мрачно — как изобщо никой не идва да ги вземе.

Но най-после от нощното небе се появи леколет, който се движеше с почти безшумен двигател. Колесниците му се забиха в чакъла. Ботари се приведе до нея, стиснал в ръка безполезния си нож. Но мъжът, който се надигна несръчно от пътническото място, беше лейтенант Куделка.

— Миледи? — извика неуверено той към двете живи плашила. — Сержант? — Корделия въздъхна с истинско удоволствие, когато разпозна русата глава на пилота — беше Друшнакови. „Моят дом не е конкретно място, а конкретен човек, сър…“

Подпомогната и от двамата, Корделия се качи и седна в меката задна седалка на леколета. Друшнакови хвърли мрачен поглед през рамо към Ботари, сбърчи нос и попита:

— Добре ли сте, миледи?

— По-добре, отколкото очаквах, наистина. Карай, карай.

Покривът се затвори херметически и се издигнаха във въздуха. Цветните лампички на пулта за управление осветяваха лицата на Ку и на Дру. Един технологичен пашкул. Корделия хвърли поглед към пулта над рамото на Друшнакови, а после вдигна очи към покрива. Да, зад тях летяха тъмни сенки — стражеви военни леколети. Ботари също ги видя и присви одобрително очи. Някаква малка частица от него се отпусна.

— Радвам се да ви видя и двамата… — Някакво недоловимо потрепване в езика на телата им, някаква скрита резервираност не й позволи да прибави „отново заедно“. — Разбирам, че онова обвинение за саботажа срещу комуникационния пулт е отпаднало, нали?

— Веднага щом имахме възможността да спрем и да подложим на разпит с наркотик капрала, който беше на пост, миледи — отвърна Друшнакови. — Не му стигна смелост да се самоубие преди разпита.

— Той ли е бил саботьорът?

— Да — отвърна Куделка. — Възнамерявал е да избяга при войските на Вордариан, щом пристигнат да ни заловят. Очевидно Вордариан го е подкупил още преди месеци.

— Това говори, че имаме проблеми със сигурността. Нали?

— Предал е информация относно маршрута ни в деня на опита за покушение със звуковата граната. — Куделка потри синусите си при спомена за атентата.

— Значи Вордариан е бил зад това?

— Напълно сигурно. Но часовият очевидно не знае нищо за солтоксина. Обърнахме го наопаки. Не е бил голям конспиратор, просто едно оръдие.

Отвратителен поток на мисли, но:

— Докладва ли вече Илян?

— Още не. Адмирал Воркосиган се надява, че се крие в столицата, ако не е бил убит в първата схватка.

— Хм. Е, ти ще се радваш да научиш, че Грегор е добре…

Куделка вдигна ръка и я прекъсна.

— Извинете ме, миледи. Адмиралът нареди вие и сержантът да не съобщавате нищо за Грегор на никого освен на граф Пьотър или на самия него.

— Добре. Проклетият разпит с наркотик. Как е Арал?

— Добре е, миледи. Заповяда ми да ви осведомя за стратегическата ситуация… — „По дяволите стратегическата ситуация, какво става с бебето ми?“ — … и да отговоря на всичките ви въпроси.

Много добре.

— Какво става с бебето ми? С Пьо… с Майлс?

— Не сме чули нищо лошо, миледи.

— Какво означава това?

— Означава, че не сме чули нищо — вметна навъсено Друшнакови.

Куделка я стрелна със сърдит поглед, но тя само сви рамене.

— Липсата на новини може да означава добри новини — продължи Куделка. — Доколкото Вордариан държи столицата…

— И съответно Имперската военна болница — каза Корделия.

— … и обявява имената на заложниците, свързани с когото и да било от нашата командна структура. Досега в списъците не е споменавано за вашето дете. Според адмирала Вордариан просто не разбира, че зародишът се е оказал жизнеспособен. Не знае с какво разполага.

— Все още — язвително каза Корделия.

— Все още — призна неохотно Куделка.

— Добре. Продължавай.

— Цялостната ситуация не е толкова лоша, колкото се бояхме отначало. Вордариан държи Ворбар Султана, собствената си област с нейните военни бази и разполага войски в областта Воркосиган, но само петима графове са се ангажирали като негови съюзници. Около трийсетина от останалите графове са задържани в столицата и не можем да кажем към кого са лоялни, докато Вордариан опира оръжие в главата им. Повечето от останалите двайсет и три области са потвърдили клетвата си към милорд регента. Неколцина от графовете обаче се колебаят — тези, които имат роднини в столицата, или тези, чиито области заемат стратегически позиции като потенциални бойни полета.

— А космическите сили?

— Точно бях стигнал до тях, да, миледи. Повече от половината от доставките им тръгват от портовете за совалки в областта на Вордариан. За момента все още не дават конкретен отговор. Но са отказали да подкрепят открито Вордариан. Ще се присъединят към тази страна, която първа вземе превес. Адмирал Воркосиган изглежда ужасно уверен. — Корделия не можеше да разбере по гласа на лейтенанта дали и той споделя тази увереност. — Но така и трябва. За да поддържа духа. Той твърди, че Вордариан е загубил войната в часа, в който Негри е избягал с Грегор, а всичко останало е само въпрос на маневриране за ограничаване на загубите. Но Вордариан е заловил принцеса Карийн.

— Несъмнено една от загубите, които Арал бърза да ограничи. Добре ли е тя? Не са ли й сторили нещо главорезите на Вордариан?

— Доколкото знаем, не. Изглежда, е под домашен арест в собствените си покои в императорската резиденция. Там са затворени няколко важни заложника.

— Разбирам. — Тя погледна Ботари, който не бе променил изражението си. Корделия го почака да попита за Елена, но той не каза нищо. При споменаването на Карийн Друшнакови погледна мрачно в нощта.

Дали се бяха сдобрили Ку и Дру? Изглеждаха студени, учтиви, в служебни отношения помежду си. Но каквито и извинения да си бяха разменили на повърхността, Корделия усещаше, че не са излекувани. Скритото обожание и доверчивост бяха изчезнали от сините очи, които от време на време се местеха от пулта за управление към мъжа до нея. Но в погледа й имаше само предпазливост.

Пред тях блеснаха светлините на средно голям град, а зад тях — обърканата геометрия на обширния порт за совалки. С приближаването им Дру непрекъснато бе подлагана на проверки на паролата. Спуснаха се към пистата, осветена специално за тях и пълна с въоръжени войници. Придружаващите ги стражеви леколети прелетяха над главите им, насочвайки се към собствената си зона за приземяване.

Щом излязоха от леколета, войниците ги обградиха и ги придружиха до някакъв асансьор толкова бързо, колкото можеше да върви Куделка. Спуснаха се надолу, после се плъзнаха хоризонтално и отново се спуснаха надолу през бронирани врати. Базата Танъри очевидно представляваше подземен команден пост. Добре дошли в бункера. И все пак стягащият гърлото дъх на нещо родно разтърси Корделия в един ужасяващ миг на объркване и усещане за загуба. Вътрешната украса на колонията Бета бе далеч по-добра от тези голи коридори, но тя си представяше, че може да се е спуснала на нивото със спомагателни инсталации в някой подземен бетански град, безопасен и прохладен… „Искам да си ида у дома.“

В коридора разговаряха трима офицери, облечени в зелени униформи. Единият беше Арал. Той я видя.

— Благодаря ви, свободни сте, господа — каза той по средата на нечие изречение, а после прибави: — Ще продължим след малко.

Но офицерите се бавеха, за да погледат.

Изглеждаше само уморен. Сърцето й се стегна, когато го видя и все пак… „Това, че те последвах, ме доведе тук. Не на Бараяр на надеждите ми, а на Бараяр на страховете ми.“

Той я прегърна и я притисна силно. Тя се прилепи до него. „Така е добре. Махай се, свят.“ Но когато отвори очи, светът чакаше под формата на седмина наблюдатели, всеки с бележник в ръка.

Арал я откъсна от себе си и я обгърна с тревожен поглед от горе до долу.

— Изглеждаш ужасно, мили капитане.

Поне бе достатъчно любезен да не каже „Миришеш ужасно“.

— Една баня ще ме оправи.

— Не това имах предвид. Преди всичко ти трябва лазарет. — Той се обърна и почти се блъсна в сержант Ботари, застанал пръв на опашката.

— Сър, трябва да докладвам на милорд графа — каза Ботари.

— Баща ми не е тук. Замина на дипломатическа мисия при няколко свои стари приятели като мой представител. Ку, вземи Ботари и му уреди квартира, купони за храна, пропуски и дрехи. Ще ми докладваш лично веднага, щом се погрижа за Корделия, сержант.

— Да, сър. — Куделка отведе Ботари.

— Ботари беше удивителен — призна Корделия на Арал. — Не, не е точно. Ботари беше Ботари и аз изобщо не трябваше да се удивлявам. Нямаше да се справим без него.

Арал кимна и се усмихна.

— Бях сигурен, че ще се грижи добре за теб.

— Така и си беше.

Заемайки предишната си позиция зад лакътя на Корделия в момента, в който Ботари я освободи, Друшнакови поклати със съмнение глава и тръгна след Арал и Корделия по коридора. Останалата част от парада ги последва колебливо.

— Чул ли си нещо ново за Илян? — попита Корделия.

— Още не. Ку информира ли те за ситуацията?

— Само в общи линии, но достатъчно засега. Предполагам, че в такъв случай не знаете нищо и за Падма и Алис Ворпатрил?

Той със съжаление поклати глава.

— Но не са и в списъка на сигурните пленници на Вордариан. Според мен се крият в града. От щаба на Вордариан изтича информация като през сито, щяхме да научим, ако е бил извършен толкова важен арест. Мога само да се чудя дали и те ни шпионират така успешно. Това е проблемът с тези проклети граждански сблъсъци, всеки си има брат…

От дъното на коридора някой извика силно:

— Сър!

Корделия почувства как ръката на Арал трепна. Някакъв служител от щабквартирата водеше към тях висок мъж в черна униформа с петлици на полковник.

— Сър, това е полковник Герууд от Мариград.

— А, добре. Трябва да поговоря с този човек сега… — Арал хвърли бърз поглед наоколо и очите му попаднаха на Друшнакови. — Дру, моля ви, придружете Корделия до лазарета вместо мен. Да я прегледат, да я… да направят всичко необходимо.

Полковникът беше главен пилот, очевидно не от щаба. Всъщност изглеждаше така, сякаш бе долетял от някоя фронтова линия, каквото и да се разбираше под „фронтова“ в тази война на лоялност. Униформата му бе мръсна и изпомачкана, мирисът й на дим засенчваше планинската миризма на Корделия. Лицето му беше сбръчкано от умора. Изглеждаше мрачен, но не и победен.

— Битката в Мариград бе за всяка къща, адмирале — докладва без предисловия той.

Лицето на Воркосиган се сгърчи.

— В такъв случай ще ми я разиграете. Елате в тактическата стая — какво е това на ръката ви, полковник?

На левия ръкав на офицера бе завързано широко парче бял плат и една по-тясна ивица кафяв.

— Идентификация, сър. Не разбирахме по кого стреляме от толкова близо. Хората на Вордариан носят червено-жълти униформи, предполагам, за да се бъркат с кафяво-златистите. Предполага се, че това е кафяво-сребристият цвят на Вордариан, разбира се.

— Точно от това се боях — погледна изключително строго Воркосиган. — Свалете го. Изгорете го. И предайте на останалите. Вие вече имате униформа, полковник, дадена ви от императора. А именно за него се сражавате. Нека предателите променят униформите си.

Полковникът изглеждаше шокиран от гнева на Воркосиган, но след малко разбра, бързо махна лентата от ръкава си и я натъпка в джоба си.

— Ясно, сър.

Арал пусна ръката на Корделия с осезаемо усилие.

— Ще се видим в квартирата ни, любов моя. По-късно.

По-късно през седмицата, при това темпо. Корделия поклати безпомощно глава, хвърли последен поглед към едрата му фигура, сякаш можеше някак да си го върне и последва Друшнакови. Поне с Дру можеше да отхвърли заповедта на Воркосиган и да настои първо за баня. Освен това в един гардероб в квартирата на Арал намери половин дузина нови екипи в точния й размер и изневери на школувания в двореца вкус на Дру.

Лекарят на базата не разполагаше с историята на болестта й. Цялата медицинска документация на Корделия беше, разбира се, отвъд вражеската линия, във Ворбар Султана. Той поклати глава и каза:

— Съжалявам, лейди Воркосиган. Просто трябва да започнем отначало. Моля ви, проявете търпимост. Правилно ли съм разбрал, че сте имали някакъв женски проблем?

„Не, повечето от проблемите ми са свързани с мъже.“ Корделия прехапа език.

— Бях подложена на прехвърляне на плацента, чакайте да видя, три плюс… — започна да брои тя на пръсти, — преди около пет седмици.

— Моля?

— Родих с хирургическа намеса. Не вървеше добре.

— Разбирам. Пет седмици post partum^[1] — записа си той. — И какви са сегашните ви оплаквания?

„Не харесвам Бараяр, искам да си вървя у дома, свекърът ми иска да убие моето бебе, половината от приятелите ми бягат, за да спасят живота си, не мога да остана десет минути насаме с мъжа си, когото вие всички поглъщате пред очите ми, болят ме ходилата, боли ме главата, боли ме душата…“ — всичко беше толкова сложно. Бедният човек просто искаше да попълни нещо във формуляра си, а не да пише съчинение.

— Умора — успя най-сетне да каже Корделия.

— Аа. — Лицето му просветна и той попълни това фактче в компютъра. — Следродилна умора. Това е нормално. — Лекарят вдигна очи и я погледна сериозно. — Какво ще кажете за една програма от физически упражнения, лейди Воркосиган?