Лоис Макмастър Бюджолд
Бараяр (11)

Единадесета глава

— Сър — каза припряно Куделка на Воркосиган, — извършен е саботаж над комуникационния пулт. — Началникът на стражите от ИмпСи кимна утвърдително.

— Тъкмо идвах да ви кажа… — Куделка погледна проснатото на тревата тяло на Негри. Двама мъже от имперските сили за сигурност бяха коленичили до него и отчаяно му оказваха първа помощ: сърдечен масаж, кислород и фиксажни инжекции. Но въпреки усилията им тялото на Негри оставаше отпуснато, а лицето му — восъчнобледо и неподвижно. Корделия се бе сблъсквала вече със смъртта и сега разпозна симптомите й. „Няма да стане, момчета, няма да можете да го съживите. Не и този път. Той е отишъл да предаде онова последно съобщение на Ецар лично.“ Последният доклад на Негри…

— Какъв е бил саботажът? — попита Воркосиган. — Със закъснител или моментален?

— Приличаше на моментален — докладва началникът на охраната. — Нямаше следи от часовников механизъм или друго устройство. Някой просто го е отворил отзад и го е разбил.

Всички обърнаха поглед към мъжа от имперските сили за сигурност, който бе назначен за часови пред стаята на комуникационния пулт. Облечен като повечето други в черна униформа, той стоеше обезоръжен между двама от колегите си. Те бяха последвали навън командира си, когато бе започнала суматохата на моравата. Лицето на арестанта имаше същия оловносив цвят като това на Негри — но от страх.

— И? — каза Воркосиган на командира на охраната.

— Отрича да го е извършил — сви рамене той. — Естествено.

Воркосиган погледна арестанта.

— Кой е влизал там след мен?

Часовият се огледа обезумяло. После посочи рязко към Друшнакови, която все още прегръщаше хленчещия Грегор.

— Тя.

— Не е вярно! — каза възмутено Дру и притисна още по-силно детето.

Воркосиган стисна зъби.

— Е, не е необходимо да ви подлагам на разпит, за да разбера, че някой от вас двамата лъже. Сега нямам време. Командире, арестувайте ги и двамата. Ще се заемем с това по-късно. — Воркосиган огледа тревожно северния хоризонт. — Ти — посочи той към друг мъж от ИмпСи, — събери всички транспортни средства, които можеш да намериш. Евакуираме се незабавно. Ти — обърна се той към един от войниците на Пьотър, — върви и предупреди хората в селото. Ку, прибери файловете, вземи някой плазмен пистолет и доунищожи комуникационния пулт, а после се върни при мен.

Куделка хвърли през рамо още един тревожен поглед към Друшнакови и се насочи към къщата. Дру стоеше сковано, зашеметена, гневна и уплашена. Студеният вятър развяваше полите й. Гледаше Воркосиган и изглежда, не забеляза отдалечаването на Куделка.

— В Хасадар ли отиваш първо? — попита Пьотър сина си със странно мек глас.

— Точно така.

Хасадар, областната столица на Воркосиган: там бяха разквартирувани имперските войски. Един верен гарнизон?

— Нямаш намерение да го задържиш, надявам се — каза Пьотър.

— Не, разбира се. Хасадар ще бъде първият ми подарък за комодор Вордариан — на устните на Воркосиган за миг проблесна вълча усмивка.

Пьотър кимна, като че ли със задоволство. Корделия гледаше ту единия, ту другия. Въпреки изненадващата смърт на Негри и Пьотър, и Арал не изглеждаха ни най-малко изпаднали в паника. Нито едно излишно движение, нито една безсмислена дума.

— Вие — обърна се Арал към Пьотър полугласно — вземете момчето. — Пьотър кимна. — Ще се срещнем… не. Не казвайте дори и на мен къде. Вие се свържете с нас.

— Отлично.

— Вземете и Корделия.

Устните на Пьотър се отвориха, после отново се затвориха.

— И сержант Ботари. Заради Корделия. Дру… временно… няма да изпълнява задълженията си.

— В такъв случай ми трябва и Естерхази — каза Пьотър.

— Искам всичките ви останали хора — отвърна Арал.

— Отлично. — Пьотър отведе настрани Естерхази и тихо му каза нещо. Войникът се втурна нагоре по склона. Щом заповедта се разпространи по командната верига, навсякъде започнаха да се разпръскват мъже. Пьотър извика друг свой униформен подчинен и му нареди да вземе земехода си и да се насочи на запад.

— Докъде, милорд?

— Докъдето може да те отведе находчивостта ти. После, ако можеш, избягай и се присъедини отново към милорд регента, разбираш ли?

Мъжът кимна и се отдалечи бежешком като Естерхази.

— Сержант, ще се подчиняваш на гласа на лейди Воркосиган като на мен — заповяда Арал на Ботари.

— Слушам, милорд.

— Искам онзи леколет — кимна Пьотър към повредената машина на Негри. Макар и вече да не димеше, Корделия не вярваше, че ще им свърши работа. Не беше съвсем готова за светкавично бягство, за изкачванията и спусканията, които щеше да се наложи да предприемат, за да избегнат враговете си… „Тя е в толкова добра форма за бягство, колкото и аз“ — мислеше си със страх Корделия.

— И Негри — продължи Пьотър.

— Той би оценил това — каза Арал.

— Сигурен съм — кимна кратко Пьотър и се обърна към групата, оказваща първа помощ. — Престанете, момчета, вече няма никаква полза. — И им нареди да натоварят трупа в леколета.

Най-накрая Арал се обърна за пръв път към Корделия.

— Мили капитане… — Лицето му бе мрачно, но се бе променило, откакто Негри бе паднал от леколета.

— Арал, единствено аз ли съм изненадана от това?

— Не исках да те тревожа, докато беше толкова болна. — Той стисна устни. — Разбрахме, че Вордариан заговорничи и в щабквартирата, и изобщо навсякъде. Разследването на Илян даде резултати. Предполагам, висшите служители от сигурността трябва да притежават подобна интуиция. Но за да осъдим човек с могъществото и предателските връзки на Вордариан, имахме нужда от безусловни доказателства. Съветът на графовете като орган не търпи централна имперска намеса в работите на членовете си. Някакъв мъгляв заговор нямаше да свърши работа пред него. Но Негри снощи ми съобщи, че разполага с доказателство, достатъчно, за да може най-сетне да действа. Имаше нужда от имперска заповед за арест на действащ областен граф, издадена от мен. Предполагаше се, че довечера ще трябва да се кача до Ворбар Султана и да надзиравам операцията. Очевидно Вордариан е бил предупреден. Според първоначалния му план е трябвало да започне веднага след успешното ми убийство.

— Но…

— Сега върви. — Той я побутна към леколета. — Войските на Вордариан ще пристигнат след броени минути. Трябва да се измъкнеш. Независимо какво успее да завладее, той няма да може да укрепи властта си, докато Грегор е на свобода.

— Арал. — Гласът й прозвуча като писък на безсмислено отчаяние и тя преглътна страха си. Искаше й се да зададе хиляди въпроси, да отправи десет хиляди възражения. — Пази се.

— Ти също. — В очите му блесна пламък, но лицето му бе вече далеч, потънало във вътрешния ритъм на тактически изчисления. Нямаше време.

Арал отиде да вземе Грегор от прегръдките на Дру, прошепна й нещо и тя неохотно му предаде момчето. Натъпкаха се в леколета: Ботари на управлението, Корделия, свита на задната седалка, до тялото на Негри, и Грегор, сгушен в скута й. Момчето не издаваше никакъв звук, само трепереше. Очите му бяха разширени и я гледаха ужасено. Ръцете й го прегърнаха автоматично. То не се отдръпна, а също обви ръце около нея. Негри се поклащаше леко — вече не се боеше от нищо и тя почти му завиждаше.

— Видя ли какво се случи с майка ти, Грегор? — прошепна му Корделия.

— Войниците я отведоха — отвърна той с тънък безизразен глас.

Претовареният леколет се издигна с неравен шум във въздуха и Ботари го насочи нагоре по склона, само на няколко метра от земята. Машината стенеше, виеше и дрънчеше. Корделия също, но вътрешно. Извърна се назад да погледне през изкривеното прозорче — може би за последен път — Арал. Той бе с гръб към тях и наблюдаваше пътя, където войниците му събираха най-различни превозни средства — лични и държавни. Защо не бяха взели едно от тях?

— Щом минеш втория хребет — ако изобщо успееш — завий надясно, сержант — заповяда Пьотър на Ботари. — Следвай поточето.

Ботари подкара машината на по-малко от метър над течащата вода и назъбените скали. По покрива заудряха клони.

— Приземи се ей там и изгаси двигателя — заповяда Пьотър. — Свалете от себе си всякакви предмети, работещи с енергия. — Той свали хронометъра и комуникатора си. Корделия също махна хронометъра си.

Ботари спусна леколета до потока под някакви внесени от Земята дървета, чиито листа още не бяха окапали, и попита:

— Това отнася ли се и за оръжията, милорд?

— Особено за тях, сержант. На скенер оръжията се виждат като горящи факли. Енергийната клетка на плазмения пистолет свети като истински огън.

Ботари свали двата си пистолета и цялото си останало полезно снаряжение: комуникатор, хронометър и някакво мъничко медицинско диагностично устройство.

— И ножа ли, милорд?

— Вибронож?

— Не, обикновена стомана.

— Задръж го. — Пъстър се надвеси над пулта за управление на леколета и започна да препрограмира автоматичния пилот. — Всички вън. Сержант, остави покрива полуотворен.

Ботари изпълни тази задача, като натика едно камъче в жлеба на покрива. От горичката долетяха някакви звуци.

— Аз съм — чу се гласът на останалия без дъх Естерхази. Самият той, 40-годишен мъж, едва ли не юноша в сравнение с някои посивели ветерани на Пьотър, се поддържаше в превъзходна форма. Явно наистина бе бързал много, за да се запъхти така.

— Доведох ги, милорд.

Въпросните „ги“ се оказаха четири от конете на Пьотър, завързани заедно с поводи, прикрепени към метални пръчки в устата им, които бараярците наричаха „юздечки“. Корделия си помисли, че те дават твърде малка възможност за управление на едно толкова голямо транспортно средство. Едрите животни се дърпаха, биеха с копита и разтърсваха глави, червените им ноздри бяха разширени и пламнали — сториха й се злокобно големи.

Пьотър свърши с препрограмирането на автопилота.

— Ела, Ботари — каза той и двамата нагласиха и завързаха трупа на Негри на мястото на пилота. Ботари запали леколета и скочи на земята. Машината се наклони във въздуха, като едва не се разби в едно дърво, и тежко полетя обратно през планинския хребет. Наблюдавайки неподвижно издигането й, Пьотър промърмори под носа си:

— Поздрави го от мен, Негри.

— Къде го пращаш? — попита Корделия. — Във Валхала?

— На дъното на езерото — отвърна с някакво задоволство Пьотър. — Това ще ги озадачи.

— Няма ли някой да го проследи? И да го извади?

— Евентуално. Но машината ще се спусне в участъка с двестаметрова дълбочина. А те отначало няма да разберат кога се е спуснала, нито пък колко трупа липсват от нея. Ще им се наложи да претърсят целия участък от езерното дъно, за да открият, че Грегор не е там. А и отрицателните свидетелства никога не са особено убедителни, нали? Дори и тогава пак няма да разберат. На конете, войници, потегляме. — И той посочи решително с глава към животните си.

Корделия тръгна към тях неуверено. Коне. Можеше ли човек да ги нарече роби, симбионти или коменсали? Конят, който й посочи Естерхази, беше висок поне метър и петдесет. Редникът пъхна поводите в ръцете й и се обърна. Седлото бе на височината на брадичката й — как очакваха да се издигне дотам? Отблизо животното изглеждаше много по-голямо, отколкото отдалеч. Кафявата, покрита с косми кожа на хълбока му трепна внезапно. „О, Боже, дават ми дефектен кон, той изпада в конвулсии“ — възкликна тя наум.

Ботари се бе качил някак си на своя. Той поне не бе удивен от големината на животното. В сравнение с неговата височина конят приличаше на пони. Отраснал в град, Ботари не беше добър ездач и се държеше несръчно на коня въпреки кавалерийското обучение, наложено от Пьотър през месеците на службата му. Но очевидно владееше жребеца си, колкото и неловки и груби да бяха движенията му.

— Ти ще разузнаваш напред, сержант — каза му Пьотър. — Искам да се движим на границата на взаимната видимост. Никакво събиране. Тръгвай към плоската скала — знаеш къде е — и ни чакай там.

Ботари обърна главата на коня си, пришпори го и се понесе в галоп по горската пътека.

Изненадващо за външния си вид, Пьотър се метна на седлото с едно-единствено гъвкаво движение. Естерхази му подаде Грегор и той го намести пред себе си. Всъщност настроението на момчето се бе подобрило при вида на конете — Корделия не можеше да си представи защо. На пръв поглед Пьотър не направи абсолютно нищо, но конят му се приготви да тръгне. Телепатия, реши обезумяло Корделия. Те са мутирали и са се превърнали в телепати, а изобщо не са ми казали… или може би само конят притежаваше телепатични способности?

— Хайде, ти си следващата — нетърпеливо я стрелна с поглед Пьотър.

Корделия отчаяно пъхна крака си в подставката за стъпалото — стремето, както го наричаха — стисна юздите и ги дръпна. Седлото бавно се плъзна по корема на коня заедно с нея и тя се озова на земята, почти под копитата. Изпълзя настрани. Животното изви шията си и я погледна с уплаха, макар и далеч по-слаба от нейната, после наведе еластичните си устни към земята и започна да пасе бурените.

— О, Господи! — изпъшка раздразнено Пьотър. Естерхази слезе от коня си и побърза да я подхване за лакътя, за да й помогне да се качи.

— Добре ли сте, миледи? Съжалявам, вината е моя, трябваше да проверя. Не сте ли яздили никога?

— Никога — призна Корделия. Той бързо свали седлото, намести го на гърба на животното и го стегна по-здраво. — Не може ли просто да ходя? Или да тичам? — „Или да си прережа вените. Арал, защо ме прати с тези луди хора?“

— Няма да ви е чак толкова трудно, миледи — обеща й Естерхази. — Конят ви ще следва останалите. Роуз е най-кротката кобила в конюшнята. Не е ли сладка?

Злобните кафяви очи с лилаво в средата не обръщаха внимание на Корделия.

— Не мога — разхлипа се тя.

Пьотър погледна към небето, после отново назад през рамо.

— Безполезна бетанска пуйка — изръмжа той. — Не ги разправяй на мен, че не си яздила. — Той оголи зъби. — Просто си представи, че е синът ми.

— Хайде, подайте ми коляното си — каза Естерхази, хвърли тревожен поглед към графа и подложи ръце.

„Вземи целия ми проклет крак!“

Тя се тресеше от гняв и страх. Погледна Пьотър и отново се хвана за седлото. По някакъв начин Естерхази успя да я качи отгоре. Тя се вкопчи с всички сили и реши да не гледа надолу.

Естерхази метна юздите на коня й на Пьотър, който ги улови с ловко движение на китката, и препуснаха. Пътят се превърна в калейдоскоп от дървета, скали, кални локви и шибащи през лицето клони. Стомахът започна да я свива, прясната рана я срязваше остро. Ако вътрешният кръвоизлив започнеше отново… А те яздеха все нататък и нататък.

Най-накрая преминаха от галоп в тръс. Тя стисна очи — лицето й бе зачервено, гърдите й хриптяха, гадеше й се. Някак си се бяха изкачили на открито, откъдето се виждаше езерото и широкият плитък залив отляво на имението на Воркосиган. Когато погледът й се избистри, тя забеляза малката зелена ивица, открояваща се на цялостния червено-кафяв фон — полегатата морава пред старата каменна къща. Отвъд езерото бе разположено мъничкото селце.

Ботари бе стигнал преди тях и ги чакаше, приклекнал в шубрака. Конят му беше завързан за едно дърво. Той се изправи мълчаливо и се приближи, хвърляйки тревожен поглед към Корделия. Тя наполовина падна, наполовина се плъзна в ръцете му.

— Яздите прекалено бързо за нея, милорд. Още е болна.

— Ще се разболее още повече, ако ни настигнат войниците на Вордариан — изсумтя Пьотър.

— Ще се оправя — задъхано каза Корделия и се преви на две. — Само… Само миг.

Захладнял с наближаването на вечерта, ветрецът галеше горещата й кожа. Небето бе придобило плътен млечен цвят, нямаше нито едно облаче. Постепенно Корделия преодоля стомашните болки. Естерхази пристигна последен.

Ботари кимна към далечната зелена ивица.

— Ето ги там.

Пьотър хвърли кос поглед, Корделия също насочи очи натам. Два леколета се приземяваха на моравата. Не бяха от машините на Арал. От тях изпълзяха мъже, които приличаха на черни мравки във военните си униформи. Проблясваха само едно-две ръждиво-златисти петънца и още няколко — с офицерския тъмнозелен цвят. „Чудесно. Нашите приятели и враговете ни носят едни и същи униформи. Какво да правим, да ги застреляме всичките, а после Господ да познае своите?“

Пьотър гледаше наистина ядосано. Да не би да разрушаваха дома му, търсейки бегълците?

— Няма ли да могат да разберат, като преброят липсващите в конюшнята коне, къде и как сме отишли? — попита Корделия.

— Пуснах всички животни, миледи — отвърна Естерхази. — Така поне ще имат някакъв шанс. Не знам колко от тях ще се върнат.

— Опасявам се, че повечето ще останат наоколо — каза Пьотър. — В очакване на храната си. Иска ми се да усещаха какво става и да се бяха пръснали. Бог знае колко злобно ще постъпят онези вандали, ако всичките им надежди останат измамени.

Тройка леколети се приземяваше край селцето. От тях слязоха въоръжени мъже и се скриха сред къщите.

— Надявам се, че Дзей е успял да ги предупреди навреме — промълви Естерхази.

— Защо безпокоят бедните хорица? Какво изобщо търсят там?

— Нас, миледи — отвърна мрачно Естерхази. Тя го погледна объркано и той продължи: — Нас, редниците. Семействата ни. Отиват на лов за заложници.

Естерхази имаше в столицата жена и две деца, спомни си Корделия. Какво ли ставаше с тях в момента? Дали някой ги бе предупредил? Изглежда, и Естерхази си задаваше същите въпроси.

— Несъмнено Вордариан ще започне играта със заложниците — каза Пьотър. — Това е началото. Или трябва да победи, или да загине.

Тясната челюст на сержант Ботари се размърда. Той се взираше в здрача. Дали някой се бе сетил да предупреди госпожа Хайсопи?

— Скоро ще започнат претърсване от въздуха — каза Пьотър. — Време е да се прикрием. Ще яздя пръв. Сержант, води я.

Той обърна коня си и изчезна в горичката, следвайки толкова незабележима пътека, че Корделия изобщо не можеше да я види. Бяха необходими съвместните усилия на Ботари и Естерхази, за да я качат на седлото. Пьотър бе тръгнал ходом, но не заради нея, както подозираше Корделия, а заради потъмнелите от пот животни. След ужасния галоп това изглеждаше като почивка. Поне отначало.

Яздеха сред дървета и шубраци по хребета над някакво дефиле, копитата на конете чаткаха по камъните. Тя напрягаше слух, за да долови воя на леколетите. Когато се чу шумът на една от машините, Ботари я поведе по ужасния, главозамайващо стръмен склон към дефилето, слязоха от конете и се свиха за няколко минути зад една скала, докато ревът на двигателя не заглъхна. Изкачването от дефилето се оказа още по-трудно. Наложи се да водят животните нагоре. Ботари почти влачеше коня си по гъсто обраслия с шубраци склон.

Ставаше все по-тъмно, по-студено и ветровито. Двата часа се превърнаха в три, четири, пет, а мъгливият здрач — в непрогледен мрак. Опитвайки се да не изгубят Пьотър, започнаха да яздят съвсем близо един след друг, като муцуната на всеки следващ кон опираше в опашката на предходния. Заваля досаден ситен дъжд, който направи седлото на Корделия още по-хлъзгаво.

Към полунощ стигнаха до гол участък, обгърнат в не чак толкова непрогледен мрак, и Пьотър най-после обяви почивка. Замаяна от умора и с изопнати нерви, Корделия седна облегната на едно дърво, прегърнала Грегор. Ботари подели малкото им храна между жената и момчето. Завито с униформеното яке на Ботари, то най-накрая успя да се стопли достатъчно и заспа. Краката на Корделия бяха изтръпнали под тялото му, но пък поне я топлеше малко.

Къде ли беше сега Арал? А къде ли бяха самите те? Корделия се надяваше, че Пьотър знае. Надали бяха изминавали повече от пет километра на час, с цялото това изкачване и спускане. Наистина ли Пьотър си въобразяваше, че така ще успеят да избягат от преследвачите си?

Пьотър, който бе седнал под едно дърво на няколко метра от нея, стана и отиде в храстите да се изпикае, а после се върна и погледна Грегор.

— Спи ли?

— Да. Удивително.

— Мм. Младост — изсумтя Пьотър. Може би му завиждаше?

Тонът му не бе толкова враждебен, като преди и Корделия се осмели да го попита:

— Мислиш ли, че Арал вече е в Хасадар? — Нямаше сили да каже: „Мислиш ли, че изобщо е стигнал до Хасадар?“

— Досега трябва да е стигнал и да е тръгнал.

— Мислех си, че ще вдигне гарнизона си.

— Ще го вдигне и ще го разпръсне в стотици различни посоки. А с кой от взводовете е императорът? Вордариан няма да знае това. Но ако имаме късмет, този предател ще се съблазни да завладее Хасадар.

— Ако имаме късмет?

— Малка, но сериозна диверсия. Хасадар не притежава стратегическа стойност и за двете страни. Но за да го задържи, Вордариан ще трябва да отклони част — сигурно малка на брой — от верните си войски. Градът се намира дълбоко във вражеска територия, която има отколешна традиция за водене на партизанска война. Така ще получаваме разузнавателна информация за всичко, което правят там, а за тях населението ще остане непроницаемо. А и това е моята столица. Той окупира столица на графска област с имперски войски — всичките ми събратя графове ще се замислят над това: „Няма ли аз да бъда следващият?“ Арал навярно е продължил за базата Танъри — порта за излитане и кацане на совалките. Сигурно е открил независима комуникационна връзка с базираните в космоса сили, ако Вордариан наистина е изкарал от играта имперската щабквартира. Решително значение ще има изборът на космическите сили — на кого да останат верни. Предвиждам сериозни технически трудности в комуникационните им помещения, докато командирите на корабите си блъскат главите да определят коя ще е печелившата страна. — Пьотър се засмя страховито в мрака. — Вордариан е твърде млад, за да помни Войната на лудия император Юри. Толкова по-зле за него. Бързото начало му осигури достатъчно успехи, но не мисля, че ще постигне много повече.

— Колко бързо… се случи всичко.

— Да, бързо. Когато бях по обяд в столицата, нямаше какъвто и да било намек за неприятности. Сигурно е започнало веднага, щом съм тръгнал.

И двамата усетиха внезапен хлад, който нямаше нищо общо с дъжда, щом си спомниха защо Пьотър бе предприел онова пътуване.

— Столицата… има ли голяма стратегическа стойност? — смени темата Корделия, тъй като нямаше желание да бърка отново в раната.

— Би могла да има в някои войни. Но не и в тази. Това не е война за завладяване на територии. Чудя се дали Вордариан го разбира? Това е война за лоялност, за умовете на хората. Материалните неща имат само временна тактическа стойност. Обаче Ворбар Султана е комуникационен център, а комуникациите имат огромно значение. Но не е единственият център. Ще свърши работа и второстепенната съобщителна мрежа.

„Ние изобщо не разполагаме с комуникации — помисли си мрачно Корделия. — Тук — изложени на дъжда сред горите.“

— Но ако Вордариан точно в момента държи Имперската военна щабквартира…

— Това, което държи той в момента, освен ако не греша, е огромно здание, в което цари пълен хаос. Съмнявам се, че и една четвърт от хората са на поста си, а половината от тях замислят саботажи в полза на страната, на която тайно симпатизират. Останалите са навън и търсят убежище или се опитват да изведат семействата си от града.

— Дали капитан Ворпатрил ще бъде… дали Вордариан ще безпокои лорд и лейди Ворпатрил? — Алис Ворпатрил трябваше скоро да роди. Когато бе посетила Корделия в Имперската щабквартира — само преди десетина дни! — плавната й походка се бе превърнала в тежко, тромаво клатушкане, а коремът й бе силно издут. Лекарят й бил обещал голямо момче. Иван — така щели да го кръстят. Детската стая била напълно готова, беше изпъшкала тя, намествайки неудобно корема в скута си, и сега щяло да е подходящ момент… Сега вече не беше подходящ момент.

— Падма Ворпатрил ще оглави списъка. Сега той и Арал са последните потомци на принц Ксав, ако някой е достатъчно глупав, за да поднови отново онзи проклет спор за наследство. Или пък ако се случи нещо с Грегор. — При последните си думи той стисна зъби, сякаш можеше да спре хода на съдбата.

— А лейди Ворпатрил с бебето?

— Може би не Алис Ворпатрил. Но момчето сто на сто.

Доста опасна тема, поне за момента.

Най-после вятърът утихна. Корделия можеше да чуе как конете дъвчат растенията: едно непрестанно хруп-хруп-хруп.

— Конете няма ли да се прихванат с термични сензори? А и ние също, въпреки че свалихме енергийните си клетки. Не разбирам как не са успели да ни открият толкова време. — Дали войниците точно сега не бяха над тях и не ги наблюдаваха от облаците?

— А, всички хора и животни по тези хълмове ще се прихванат с термичните им сензори, стига да започнат да ги насочват правилно.

— Всички? Не забелязах нито едно живо същество.

— Досега минахме покрай двайсетина ферми. Ще прихванат всички хора, с кравите, козите, елените и децата. Ние сме сламки в копа сено. И все пак няма да е зле скоро да се разделим. Имам една-две идеи, ако успеем да стигнем прохода Ейми Пас рано сутринта.

След известно време, когато непрогледният мрак започна да изсветлява, Ботари отново я избута върху гърба на Роуз. През дърветата бе започнала да се процежда бледата светлина, предхождаща зазоряването. Водена от Ботари, Корделия се вкопчи в седлото в беззвучното си страдание. През първите двайсет минути от ездата Грегор още спеше с отворена уста, отпуснат и блед в прегръдките на Пьотър.

Усилващата се светлина показа опустошенията на нощта. Ботари и Естерхази бяха кални и изподрани, кафяво-сребристите им униформи бяха измачкани. Ботари беше дал якето си на Грегор и сега бе по риза без яка и приличаше на осъден престъпник, когото отвеждат на гилотината. Зелената генералска дреха на Пьотър бе в сравнително добро състояние, но обраслото му лице с кръвясали очи бе като стърнище. Самата Корделия се чувстваше безнадеждно изпомачкана, мокра и мръсна.

„Можеше и да е по-лошо. Можех да съм все още бременна. Ако умра сега, поне ще умра само аз.“ Дали точно сега мъничкият Майлс бе на по-безопасно място от нея? Анонимен в репликатора си на някоя лавица в секретната лаборатория на Вааген и Хенри? Можеше само да се моли да е така, дори и да не бе в състояние да повярва. „Ей, вие, бараярски копелета, по-добре да оставите момчето ми на мира.“

Лъкатушеха по дългия склон. Въпреки че се движеха ходом, конете дишаха тежко и се препъваха в корени и камънаци. Спряха на дъното на малка седловина. И конете, и хората пиха от тъмния поток. Естерхази отново разхлаби такъмите на конете, почеса ги под оглавниците и те започнаха да пъхат ноздрите си в празните му джобове. Мъжът им мълвеше извинения и насърчителни думи.

— Всичко е наред, Роузи, довечера ще можеш да си починеш. Само още няколко часа. — Това бе по-добър инструктаж, отколкото някой изобщо се бе погрижил да даде на Корделия.

Естерхази остави конете на Ботари и заедно с Пьотър се изкатериха по склона към гората. Грегор си бе намерил занимание: събираше трева и хранеше животните. Те опитваха с устни местните бараярски растения и ги изплюваха — очевидно не бяха вкусни. Момчето продължаваше да вдига падналите снопчета трева и отново им ги предлагаше, опитвайки се да ги натика в устите им.

— Какво възнамерява да прави графът, знаеш ли? — попита Корделия.

Ботари сви рамене.

— Да се свърже с някого. Иначе няма да успеем.

Не й оставаше нищо друго освен да се съгласи. Тя легна отново и се заслуша за леколети, но чу само бълбукането на малкото поточе, подемано от къркоренето на празния й стомах. Наложи й се да се надигне веднъж, за да попречи на гладния Грегор да опита лично някои от евентуално отровните растения.

— Но конете ги ядат — възрази той.

— Не! — Корделия потръпна, когато си представи неблагоприятните биохимични и хистаминни реакции. — Това е един от първите навици, които трябва да усвоиш в Бетанския Астрономически план, разбираш ли? Никога не лапай непознати неща, докато не бъдат изследвани в лабораторията. Всъщност избягвай да докосваш и очите, устата и лигавиците си.

Грегор инстинктивно изтри носа и очите си. Корделия въздъхна и отново седна. Преглътна, мислейки си за водата от поточето. Надяваше се Грегор да не забележи непоследователността й. Момчето хвърляше камъчета във вировете.

Естерхази се върна след цял час.

— Хайде.

Този път само водеха конете за поводите — сигурен белег за предстоящото изкачване по стръмнината. Корделия се катереше и изподраскваше ръцете си. Хълбоците на конете се движеха равномерно. Преминаха хребета, спуснаха се надолу, отново се изкачиха и излязоха на кална пътека, прорязана в гората.

— Къде сме? — попита Корделия.

— На пътя за Ейми Пас, миледи — съобщи Естерхази.

— Това да е път? — промълви стъписано Корделия. Пьотър беше застанал недалеч с някакъв старец, който държеше юздите на малко набито черно-бяло конче.

За коня очевидно се грижеха много повече, отколкото за стареца. Бялата му козина бе чиста, а черната — блестяща. Гривата и опашката му бяха грижливо разчесани. Краката и глезените му бяха мокри и тъмни, а коремът му бе изпръскан с прясна кал. В допълнение на старото кавалерийско седло като това на Пьотър, кончето бе натоварено с огромни дисаги и навита постелка.

Старецът, небръснат като Пьотър, беше облечен в яке на Имперската пощенска служба, толкова износено, че синият му цвят се бе превърнал в сивкав. Останалото му одеяние се състоеше от странни части от различни стари униформи: черна войнишка риза, древни зелени панталони и износени, но отлично лъснати високи до коленете офицерски ботуши. Носеше обикновена филцова шапка, в чиято избеляла щампована лента бяха затъкнати няколко изсъхнали цветя. Облизваше изцапаните си с черно устни и гледаше към Корделия. Липсваха му няколко зъба, а останалите бяха дълги и жълто-кафяви.

Погледът на стареца се насочи към Грегор, хванал се за ръката на Корделия.

— Значи това е той, а? Хм. Дребосък. — Той се изплю замислено в буренака край пътеката.

— Ще порасне. Ако спечели време.

— Ще видя какво мога да направя, генерале.

Пьотър се захили, сякаш на някаква негова си шега.

— Носиш ли някаква храна?

— Че как — усмихна се старецът. После се обърна, затършува в дисагите и оттам извади пакет стафиди, завити в стар найлон, някакви кафеникави кристали, загърнати в листа, и нещо, което приличаше на ленти кожа, завити в някаква пожълтяла папка. Корделия успя да прочете надписа: „Осъвременен пощенски правилник С6.77а, изменен 6/17. Да се картотекира незабавно сред дългосрочните дела.“

Пьотър огледа преценяващо припасите.

— Сушено козешко? — кимна той към кожените ленти.

— Най-вече — отвърна старецът.

— Ще вземем половината. И стафидите. Запази кленовата захар за децата. — И все пак Пьотър пъхна една бучка в устата си. — Ще те потърся може би след три дена, а може би и след седмица. Имаш опит от Войната на Юри, нали?

— Че как — пак се усмихна старецът.

— Сержант — махна Пьотър на Ботари. — Тръгваш с майора. Вземи нея и момчето. Той ще ви скрие. Кротувайте, докато дойда да ви прибера.

— Да, милорд — каза безизразно Ботари. Единствено премигващите очи издаваха неспокойствието му.

— Кой е този, генерале? — попита старецът, поглеждайки Ботари. — Някой нов?

— Градско момче — отвърна Пьотър. — На сина ми е. Но е майстор в рязането на гърла. Ще свърши работа.

— Наистина? Добре тогава.

Пьотър явно бе уморен. Изчака Естерхази да му помогне да се качи на коня, намести се на седлото с въздишка, прегърбен — нетипична за него стойка.

— По дяволите, сигурно започвам да остарявам.

Мъжът, когото Пьотър бе нарекъл „майор“, бръкна замислено в страничния си джоб и извади кожена кесия.

— Искате ли малко евкалиптови листа, генерале? По-добри са за дъвчене от козешкото, макар да не траят толкова дълго.

Пьотър се оживи.

— Оо, ще ти бъда извънредно благодарен. Но не цялата ти кесия, човече. — Пьотър порови изсушените листа, отсипа си щедро половината и ги натъпка джоба на гърдите си. Лапна няколко и върна кесията с искрен поздрав. Евкалиптовите листа бяха слаб стимулант — Корделия не бе виждала Пьотър да ги дъвче във Ворбар Султана.

— Грижи се за конете на господаря — викна отчаяно Естерхази на Ботари. — И помни, че не са машини.

Графът и Естерхази насочиха животните си обратно по пътеката, Ботари изсумтя нещо несвързано. Само след няколко мига двамата се скриха от погледите им. Настъпи пълна тишина.