Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shards of Honor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 78гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor(октомври 2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон(2011)

Източник: http://sfbg.us

ЗА ЧЕСТТА НА ВОР. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.38. Роман. Превод: [от англ.] Николай ВАСИЛЕВ [Shards of Honor, by Lois McMaster BUJOLD]. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 2600.00 лв. ISBN: 1507.

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. —Добавяне
  4. —Корекция

Статия

По-долу е показана статията за За честта на Вор от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
За честта на Вор
Shards of Honor
АвторЛоис Макмастър Бюджолд
Първо изданиеюни 1986 г.
Оригинален езиканглийски език
Жанрроман

„За честта на Вор“ (оригинално загланвие: Shards of Honor, „Парчета чест“) е книга от поредицата на Лоис Макмастър Бюджолд за рода Воркосиган и Бараяр. Издадена е за пръв път през 1990 г., а в България излиза през 1997 г.

Това е историята на запознанството между бъдещите майка и баща на Майлс Воркосиган (главния герой в по-голямата част от поредицата) – Корделия Нейсмит и Арал Воркосиган, които по стечение на обстоятелствата са принудени да оцелеят заедно на една неизследвана планета във враждебна обстановка, като и двамата са на срещуположни враждуващи страни.

7

Капитан Корделия Нейсмит от Експедиционния корпус на Бета подаде на корабния компютър последните навигационни данни от открития космос. Отпуснат в удобния тапициран стол до нея, главен пилот Парнел нагласи каската с различни накрайници върху главата си, готов за задължителната преди всеки топлинен скок неврологична проверка.

Новият й кораб беше бавно и лишено от оръжия товарно корито — едно от многобройните работни добичета, които неуморно сновяха между Бета и Ескобар. Вече два месеца нямаха никаква връзка с Ескобар, тъй като бараярските ударни части държаха под контрол оттатъшната страна на топлинния проход. Според откъслечната информация, която достигаше до Бета, бойните кораби на Ескобар и Бараяр все още търсеха благоприятни позиции и сериозни сблъсъци липсваха. Не се очакваше намеса на бараярските сухопътни войски преди установяването на пълен контрол над космическото пространство около Ескобар.

Корделия натисна бутона за връзка с техническия отдел:

— Говори Нейсмит. Готови ли сте там долу?

На екрана изплува лицето на бордния инженер — един млад човек, с когото се бе запознала едва преди два дни. И той като нея беше командирован от Научноизследователския отдел. В Централата не виждаха смисъл да хабят опитни военни и технически кадри за подобни екскурзии. Облечен бе в униформата на Научноизследователската флота. Сред екипажа се говореше, че скоро ще пристигнат специалните униформи на Експедиционния корпус, но никой не можеше да каже точно кога ще стане това.

— Всичко е готово, капитане.

Гласът му беше абсолютно спокоен. Може би все още е прекалено млад, за да вярва в отвъдното, помисли Корделия. Огледа командната зала, настани се на креслото и напълни дробовете си с въздух:

— Пилот, корабът е на ваше разположение.

Изминаха няколко дълги секунди. Главата й натежа, вътрешностите й се разбунтуваха. Корделия изпита чувството, че се събужда след дълъг и тежък сън. Скокът беше осъществен успешно.

— Корабът е ваш, госпожо — дрезгаво се обади пилотът.

За него секундите на прекомерно натоварване се измерваха с часове, тежки и напрегнати.

— Корабът приет — отвърна Корделия, взе комуникационния панел в ръце и набра кода за външен оглед. Надяваше се всичко да е наред, тъй като в продължение на повече от месец този топлинен проход не беше обект на особено внимание от страна на бараярската флота. Противниците им обикновено действаха бавно и транспортните кораби безпрепятствено се отдалечаваха от зоната на контрол.

Видя ги почти веднага. Шест бойни машини, разположени ветрилообразно около изхода. Две от тях вече се насочваха към кораба им. Май този път се бяха поразмърдали…

— Точно между тях, пилот — заповяда Корделия и набра кодираните заповеди на клавиатурата пред себе си. — Колкото по-далеч ги отведем от базата им, толкова по-добре.

Двата вражески кораба бързо се приближаваха, от бордовите им оръдия започнаха да излитат ослепителни светкавици. Действаха спокойно и сигурно, стрелбата им беше изключително точна. За тях не сме нищо повече от учебна мишена, въздъхна в себе си Корделия. Ей сега ще ви предложа едно истинско учение, закани се тя и включи защитните екрани. Корабът сякаш потъна във вулкан от плазмени експлозии, миг по-късно вече беше извън обсега на бараярците.

Натисна бутона за връзка с машинната зала:

— Готова ли е системата за проектиране?

— Напълно, госпожо.

— Включете я.

На дванадесет хиляди километра зад тях, непосредствено до топлинния изход, изведнъж се появи силуетът на бетианска фрегата. Ускорението й беше невероятно за толкова голям кораб — скоростта й, разбира се, съвпадаше с тяхната до секунда.

— Аха! — извика възбудено Корделия и преплете пръсти. — Размърдаха се! Сега вече всички набират скорост, това е чудесно!

Двата бараярски кораба прекратиха преследването и започнаха да маневрират по посока на далеч по-съблазнителната жертва. Останалите четири напуснаха зоната на топлинния скок и се подредиха за атака. Товарният кораб на Корделия получи последен плазмен залп — ей така, за довиждане, после вниманието на врага беше насочено изцяло към по-голямата му сестра. Командирите на бараярската ескадрила несъмнено бяха сигурни в превъзходната си позиция. Настъпвайки към фрегатата от всички страни, те я обсипаха с добре насочени залпове. Товарният кораб нямаше къде да се дене, тъй като пътят за Ескобар беше затворен. С него щяха да се занимаят после, след като ликвидират фрегатата…

Защитните екрани бяха изключени, ускорението рязко намаля. Проекторът гълташе огромно количество енергия, но за сметка на това бараярците все повече се отдалечаваха от изхода, който трябваше да охраняват.

— Можем да поддържаме това положение още десетина минути — предупреди от екрана бордният инженер.

— Ясно — кимна Корделия. — Оставете достатъчно енергия за дезинтеграция. Командването иска да е сигурно, че ако ни пленят, бараярците няма да открият дори следа от процеса.

— Това е истинско престъпление! — възкликна младежът. — Прекрасна машина, много ми се иска да надзърна вътре!

Може и да ти се наложи, отвърна безгласно Корделия. Особено, ако бараярците ни пипнат. Натисна няколко бутона на комуникационния панел и всички средства за наблюдение се насочиха назад. Далеч на хоризонта примигнаха светлините на първия от истинските бетиански транспортни кораби. Изскочил от изхода за топлинен скок, той се понесе с пълна тяга към Ескобар. Пътят пред него беше абсолютно свободен. Корабът бе от новото поколение транспортни машини, лишен от всякакви оръжия и защитни системи, програмиран за две неща: да поема огромно количество товар и да се движи като мълния. След него се появи втори, после трети. Готово, въздъхна Корделия. С този аванс бараярците нямаха никакъв шанс да ги настигнат.

Бетианската фрегата експлодира като фойерверк и се превърна в рубинено радиоактивно кълбо. За съжаление нямаше начин да фалшифицират и останките. Кога ли бараярците ще осъзнаят, че ги водим за носа? — запита се Корделия. Искрено се надявам да проявят чувство за хумор…

Корабът почти спря, тяга нямаше. Главата й се замая и тя разбра, че това не е обикновена психосоматична реакция. Изкуствената гравитация рязко намаля.

Срещнаха се с инженера и двамата му помощници на площадката за изстрелване на совалки. Придвижването дотам се осъществи на дълги еленови скокове, които в края на маршрута вече наподобяваха птичи полет. Гравитацията почти изчезна. Совалката, която щеше да играе ролята на спасителна лодка, беше базов модел, лишен от каквито и да било удобства. Плъзнаха се вътре и се заеха да вакуумират люковете. Пилотът седна пред командния панел и побърза да отлепи малкия космически апарат от умиращия кораб.

Инженерът бавно доплува до нея и й подаде малка черна кутийка.

— Мисля, че вие трябва да отдадете последните почести, капитане…

— Това няма да ви развали апетита за вечеря, нали? — усмихна се Корделия в опит да разведри обстановката. Съвместната им служба на този кораб възлизаше едва на няколко часа, но въпреки това болката съществуваше. — Излязохме ли на безопасно разстояние, Парнел?

— Да, капитане — отговори пилотът.

— Господа — тържествено промълви Корделия и изчака всички да извърнат глави към нея. — Изказвам служебна благодарност на целия екипаж. Моля да извърнете глава от левите люкове.

Пръстите й решително натиснаха малкото лостче, което стърчеше от кутията. Блесна ослепителна и напълно беззвучна светкавица, кабината се изпълни със синкава светлина. Веднага след това всички залепиха носове за люковете, с надеждата да зърнат за последен път разтапящия се кораб, погребал в себе си всички военни тайни, създадени от бетианската техническа мисъл.

Размениха си тържествени ръкостискания, после започнаха да се привързват към креслата. Корделия се плъзна до пилота, закопча си колана и се зае с бърза проверка на навигационните системи.

— Сега идва най-трудната част — промърмори Парнел. — Щях да бъда по-щастлив, ако имах достатъчно тяга да им избягам…

— Може би ще успеем да се изплъзнем на тежките и неповратливи броненосци — кимна Корделия. — Но куриерските им совалки живи ще ни изядат… Дано ни вземат за метеорит… — Имаше предвид артистичния камуфлаж на малкия космически апарат, който на външен вид почти не се отличаваше от обикновен къс скала.

Потъна в данните, изпълнили екраните, в кабината се възцари тишина.

— Е, добре — въздъхна най-сетне тя. — Да се измъкваме оттук, преди да е започнала веселбата.

Отпусна се на седалката и остави тялото си да бъде притиснато от ускорението. Умората беше смазваща. Никога не бе допускала, че умората може да бъде по-силна от страха. Това военно безумие подлагаше на изпитание психиката, Корделия беше почти уверена, че хронометрите грешат и операцията трае не час, а вече цяла година…

На контролния панел започна да мига малка червена лампичка. Страхът прогони умората, тялото й се стегна.

— Да се изключат всички системи — нареди тя, пръстите й бързо затичаха по клавиатурата. Светлините угаснаха, гравитацията се стопи. — Парнел, премини към свободно падане! — Свиването в стомаха и протестите на вестибуларния апарат й доказаха, че заповедта е изпълнена.

Чувството за ориентация се стопи. Нямаше представа какво става в мрака, тишината се нарушаваше единствено от проскърцването на седалката под нечие неспокойно тяло. Почти физически усети невидимите пипала на бараярските уреди, които докосваха повърхността на совалката и сякаш опипваха голото й тяло. Аз съм метеорит, обикновена скала… Аз съм нищо… Отзад някой повърна, разнесоха се тихи проклятия… Дано е успял да докопа едно от книжните пликчета… При свободно падане това никак не е лесно…

Корпусът се разтресе, внезапната гравитация ги смаза върху креслата.

— Мамка им! — простена Парнел. — Взеха ни на буксир!

Корделия изпусна загрижена въздишка и се наведе да включи контролния панел. Светлините на екрана изведнъж й се сториха ослепителни.

— Да видим поне кой ни пипна — промърмори тя. Пръстите й затичаха по клавишите. Вдигна глава към екраните на външните монитори и натисна червения бутон, който активизираше паметта на компютъра.

— Каква е тази навалица, по дяволите? — нервно попита бордният инженер, изправил се неусетно зад гърба й.

— Два бойни кораба и една куриерска совалка — информира го тя. — По всичко личи, че противникът има леко числено превъзходство…

— И на това ако му казвате „леко“! — въздъхна с отчаяние инженерът.

Репродукторът пропука и в кабината се разнесе силен мъжки глас. Корделия бързо завъртя копчето за звука.

— … и ако не се предадете незабавно, ще бъдете унищожени!

— Тук спасителна совалка A5A — отвърна с внимателно модулиран глас Корделия. — Говори командор Корделия Нейсмит от Експедиционния корпус на Бета. На борда нямаме никакви оръжия.

От репродуктора долетя едно изненадано „А“, после гласът гневно промърмори:

— Пак жена, да я вземат мътните! Кога ще поумнеете, за Бога?

До слуха им долетя неясен шепот, после гласът отново се появи, сух и официален:

— Ще бъдете взети на буксир. Стреляме при първата подозрителна маневра от ваша страна. Ясно ли е?

— Прието — отвърна Корделия. — Предаваме се.

Парнел гневно поклати глава. Тя изключи връзката и въпросително го погледна.

— Мисля, че трябва да опитаме нещо — възропта пилотът.

— В никакъв случай! Тези типове са параноици по рождение. Познавах един от най-свестните сред тях, но и той не можеше да стои в стая със затворена врата. Твърдеше, че трябва да знае какво се крие зад нея… Затова е най-добре да им повярваме. Кажат ли, че ще стрелят, значи наистина ще стрелят!

Парнел размени мълчалив поглед с бордния инженер.

— Хайде, Нел, кажи й! — настоятелно кимна той.

Парнел си прочисти гърлото, езикът му пробяга по изпръхналите устни.

— Капитане… — започна. — Искаме да ви уверим, че ако… хм… решите да взривите совалката, ние няма да имаме нищо против… Никой от нас не се блазни от перспективата да стане пленник на Бараяр.

— Много смело от ваша страна — изненадано примигна Корделия. — Но жестът е напълно излишен. Нека не се самозаблуждаваме. Всички ние бяхме избрани за тази мисия заради пълното си невежество, а не заради някакви качества. Можем само да предполагаме какво е превозвал онзи конвой, никой от нас не разполага с технически данни. Затова смятам, че единственият ни шанс да оцелеем, се крие в привидното покорство пред врага…

— Нямах предвид издаването на някакви тайни, госпожо — погледна я главният пилот. — Мислех си за отвратителните им порядки…

В кабината се възцари тежко мълчание. Корделия въздъхна и тръсна глава да прогони мрачните си мисли.

— Всичко ще бъде наред — промърмори тя. — Слуховете за техните навици са доста преувеличени… На практика и сред тях се намират достойни хора… — Особено един, добави мислено тя. Но шансовете й да го открие в тази бъркотия бяха нищожни. Разбира се, при положение, че все още е жив… Но дори да го открия, какво от това? — безмълвно се запита Корделия. Как бих могла да го предпазя от смъртоносните подаръци, които нося направо от преизподнята, като едновременно с това не изневеря на воинския си дълг? Не, положението наистина е без изход. Питай душата си и ще се увериш в това…

Парнел внимателно я наблюдаваше.

— Сигурна ли сте?

В гласа му се долови открито недоверие.

— Никога през живота си не съм убивала — заяви тя и в гласа й се прокрадна ожесточение: — За Бога, не ме карайте да започвам със своите хора!

Парнел прие думите й с леко свиване на рамене, но напрежението видимо го напусна.

— Освен това все още имам за какво да живея! — добави с нотка на извинение тя. — Тази война няма да продължава до безкрайност!

— Някой у дома? — погледна я със симпатия пилотът. Корделия поруменя и обърна глава към светещите екрани. — Или може би някъде там? — Главата му леко кимна към безкрайните простори на космоса.

— Някъде там — неохотно призна тя. — Но един Бог знае точно къде…

— Лошо — въздъхна Парнел, погледа профила й в продължение на няколко секунди, после окуражително добави: — Но вие сте права. Рано или късно добрите момчета ще прочистят небето от тези копелета…

Корделия уморено разтърка слепоочията си. Пред очите й изведнъж се появи ужасно видение: огромен боен кораб се разцепва и изсипва живото си съдържание в студения вакуум на космоса. Хората се вкаменяват, обречени да останат векове в ледената пустиня. Дали някой би разпознал чертите им? — запита се тя. После завъртя стола си — знак, че разговорът й с Парнел е приключен.

След около час една от куриерските совалки на Бараяр ги взе на буксир.

* * *

Първо усети познатата миризма на омаслен метал. Всички отсеци на бараярските кораби миришат така, независимо от озонирането на въздуха. Двама едри бараярци в черни униформи я придържаха за лактите. Прекосиха дълъг, тесен коридор и спряха пред ниска метална врата с овална форма, която по всяка вероятност водеше към ареста на големия флагмански кораб. Преди това ги бяха натикали в изолирано с решетки помещение, където свалиха дрехите им и ги подложиха на параноично изследване. Четиримата мъже и Корделия бяха прегледани от медицински екип, снеха им отпечатъци от ретината, направиха им холограма, а после им хвърлиха по една безформена пижама в оранжев цвят. След което я разделиха от останалите членове на екипажа. В съзнанието й изплува недоверчивото изражение на Парнел, когато го успокояваше, че и сред бараярците има достойни мъже, стомахът й се сви при представата, че ги режат живи, за да изтръгнат информацията, с която никой от тях не разполагаше… Успокой се, прошепна разумът й. Бараярците положително ще запазят живота им за евентуална размяна на военнопленници…

Придружителите й застанаха мирно. Корделия се извърна към вратата, на която се бе изправил бараярски офицер с висок чин. Върху петлиците на тъмнозелената му куртка грееха два златни ромба. Корделия стреснато установи, че се намира пред вицеадмирал от бараярската флота. В следващия миг го идентифицира, в очите й се мярна мрачен интерес.

Този човек се казваше Ворутиер, единият от двамата командващи бараярската космическа флота. Другият беше принцът-престолонаследник Серж Ворбара. На практика обаче, принцът имаше чисто представителни функции и цялата отговорност за бойните действия лежеше върху плещите на този мъж. Корделия бе чувала, че по всяка вероятност именно той ще бъде следващия военен министър на Бараяр. Значи така изглежда една изгряваща звезда, помисли си тя и леко поклати глава.

Във външния му вид се долавяше известна прилика с Воркосиган. Беше малко по-висок от него, по-мек и отпуснат. Косата му бе тъмна и къдрава, с по-малко сиви нишки от тази на Воркосиган. Двамата бяха приблизително на една и съща възраст, но Ворутиер изглеждаше доста по-привлекателен. Това се дължеше предимно на очите му — кадифенокафяви, с изключително дълги черни мигли. Малко са мъжете с толкова красиви очи, призна пред себе си Корделия. Същевременно в гърдите й помръднаха пипалата на ужаса. Даде си сметка, че едва сега се среща с истинския страх, че чувствата й по време на полета са били детински опасения. Странно, че изпитвам ужас от очи, които би трябвало да харесвам, отбеляза мислено тя. После отмести поглед и зачака. Реши, че притесненията й са прекомерни, плод на продължителното нервно напрежение.

— Представи се, бетианке! — заповяда с гърмящ глас адмиралът и сърцето й се сви в болезнена контракция. Тялото й се стегна, ръката й отдаде чест.

— Капитан Корделия Нейсмит от Експедиционния корпус на Бета. Ангажирани сме с бойни операции и настоявам да бъдем третирани като военнопленници.

— Ха! — отвърна кратко офицерът и отстъпи крачка назад: — Съблечете я!

Двамата пазачи се ухилиха и пристъпиха към изпълнение на заповедта. Началото не е никак окуражаващо, каза си Корделия и с усилие запази безизразната маска на лицето си. Спокойствие и пак спокойствие! Тоя тип е намислил нещо, личи си по гладния му поглед… Спокойствие!

— Малко старичка, но ще свърши работа — прозвуча оценката му. — По-късно ще изпратя човек да я вземе.

Пазачите хвърлиха пижамата в ръцете й. Тя започна да се облича бавно и с безкрайно внимание. Нарочно ги дразнеше. Движенията й бяха като на стриптизьорка, натежали от изящество. Единият от войниците изръмжа, а другият я блъсна към вратата на килията. Корделия мрачно се усмихна на малката си победа. Е, това все пак е начин да контролирам хода на събитията… Дали няма да е по-добре, ако ги предизвикам да ми нанесат побой?

Натикаха я в стаичка с голи метални стени и затръшнаха вратата след себе си. Тя продължи ритуалните движения, този път за свое собствено удоволствие. Коленичи на пода и грациозно кръстоса крака. Дланите й легнаха върху бедрата. Спомни си за драскотината върху лявото, мястото беше подуто и безчувствено. Горчив спомен от последния контакт с армията на Бараяр… Затвори очи и се унесе. Надяваше се, че в тази поза ще убеди пазачите си за наличието на огромна душевна сила и непреклонна воля в своето женско тяло. В крайна сметка, дори фалшивата агресивност е по-добра от нищо…

Остана така в продължение на час, мускулите й започнаха да протестират срещу необичайната поза. Единият от пазачите се появи, тъкмо когато се канеше да се изправи на крака.

— Ставай, адмиралът те вика — лаконично съобщи той. Пътешествието й по дългите коридори отново стана в присъствието на двамата пазачи, които я придържаха за лактите. Единият лакомо я оглеждаше, очите му я разсъбличаха. Другият я гледаше със съжаление и това накара сърцето й да се свие от мрачни предчувствия. Едва сега започна да си дава сметка, че близостта с Воркосиган я бе накарала да подцени опасността от пленничеството при бараярците. Влязоха в отсека с офицерските кабини и спряха пред една от абсолютно еднаквите метални врати. Онзи с похотливия поглед почука и натисна бравата.

Кабината на адмирала нямаше нищо общо с помещението, което бе обитавала по време на престоя си на „Генерал Воркрафт“. На практика това бяха три свързани помежду си кабини, които даваха илюзията за просторен апартамент. Обзавеждането се отличаваше с изтънченост и лукс. Адмирал Ворутиер се надигна от дълбоко кресло с кадифена тапицерия, но това едва ли беше жест на любезност.

Започна да обикаля около нея, очите му проследиха учудения поглед, с който Корделия оглеждаше кабината.

— Не е като затворническа килия, а?

На лицето му се появи самодоволна усмивка.

— Не е — кимна тя, после повиши глас, за да я чуват и пазачите: — Повече ми прилича на курвенски будоар!…

Ухиленият почти се задави, за сметка на това другият открито се изсмя. После лицето му замръзна под змийския поглед на Ворутиер. Нима беше ЧАК ТОЛКОВА смешно? — запита се озадачено Корделия. Съзнанието й бавно обработваше информацията, която получаваше с помощта на зрението. Хвърлената слепешком забележка започна да й се струва все по-близо до истината. Какво представлява онази странна статуетка в ъгъла, например? Художествените й достойнства са твърде съмнителни…

— Будоар на проститутка, която има доста своенравни клиенти — добави на глас тя.

— Завържете я! — заповяда адмиралът. — Ще ви повикам, когато свърша.

Накараха я да легне по гръб на широкото легло. Надянаха гривни от гумена материя на китките и глезените й, после ги прекараха през железни вериги, които се подаваха от таблите.

— Съжалявам — прошепна едва чуто пазачът, върху чието лице бе зърнала съчувствие. Лицето му беше ниско приведено над веригата, с която стягаше китката й.

— Няма за какво — прошепна тя, като прикри думите си с дълбока въздишка. Размениха си разбиращи погледи, Ворутиер не забеляза нищо.

— Готова си за веселба — ухили се другият и щракна с веригата.

— Млъквай! — изръмжа първият пазач и му хвърли тежък, изпълнен с презрение поглед. После двамата се изправиха и поеха към изхода. Помещението се изпълни с напрегната, някак конфузна тишина.

— Това съоръжение май често се използва — язвително подхвърли Корделия, бавно започнала да осъзнава абсурдността на положението. — Какво правиш, когато не можеш да плениш някоя бетианка? Сигурно търсиш доброволци сред хората си!

Между веждите му се появи дълбока бръчка, после бързо изчезна.

— Продължавай! — насърчи я той. — Това ме развеселява. Освен това ще придаде допълнителна пикантност на унижението, което ти е съдено да преживееш…

Разхлаби яката на униформената риза и си наля чаша вино от необичайния за подобна обстановка подвижен бар в ъгъла. После седна на леглото до нея и зае позата на човек, отбил се в болницата да навести стар приятел. В красивите му кафяви очи се появи искрица нетърпение.

Може би ще се окаже обикновен насилник, помисли тя и внимателно опита здравината на веригите. Кой знае защо беше уверена, че ако случаят е такъв, ще има сили да се справи с него…

— Не зная никакви военни тайни — предупреди го Корделия. — Ако се надяваш на нещо подобно, ще останеш дълбоко разочарован.

— Така си и мислех — отвърна с усмивка той. — Въпреки това, след седмица-две сама ще настояваш да споделиш с мен всичко, което знаеш… Но това е досадно. Ако ми трябваше някаква информация, моите хора отдавна да са я изтръгнали от теб… — Отпи глътка вино, усмивката му бавно се стопи: — Любопитен съм защо повдигаш този въпрос… По-късно ще те изпратя в лазарета, там ще разберат какво имаш на душата си…

Глупачка! — кипна вътрешно тя. Току-що пропиля единствения си шанс да избегнеш изтезанията! Не, едва ли, успя да се овладее Корделия. Това е задължителна процедура, никой от пленниците не може да я избегне. По-скоро тоя тип те обработва. Трябва да запазиш самообладание!

— Знаеш ли, изпитвам особена възбуда при мисълта, че ще се разнообразя с една по-възрастна жена — въздъхна той и отпи нова глътка вино. — Младите изглеждат добре, но са прекалено лесни… Няма тръпка… А като те гледам, още отсега мога да кажа, че с теб ще бъде различно… За да паднеш отвисоко, първо трябва да се изкачиш там, нали?

Корделия въздъхна и закова поглед в тавана.

— Е, сигурно ще бъде поучително…

Направи опит да си припомни начините, по които търпеше сексуалните прищевки на бившия си любовник.

Това, което й предстоеше, едва ли можеше да бъде нещо кой знае колко различно…

Ворутиер се усмихна и остави чашата на нощната масичка до леглото. После отвори чекмеджето и измъкна от него малък и остър нож, който приличаше на древните хирургически скалпели. Дръжката му беше обсипана със скъпоценни камъни. Дланта на адмирала бавно я обви, ръката му започна да реже пижамата й на дълги, изключително прави ивици.

— Това не е ли държавна собственост? — попита тя и моментално съжали за думите си. При произнасянето на „собственост“ тялото й бе пронизано от силна тръпка, погледът му алчно блесна. Заприлича на гладен пес, подушил тлъст кокал.

— Хоп! — ножът нарочно се изплъзна от пръстите му, върху бедрото й се появи дълбока, двусантиметрова драскотина. Ворутиер зачака реакциите й. Раната обаче се оказа точно в центъра на безчувствената кожа, Корделия дори не усети потъването на острието. Очите му се стесниха от разочарование, недоволството му стана още по-силно, когато видя, че тя дори не поглежда към раната. А Корделия стигна до заключението, че трябва да изчете цялата литература, посветена на феномена транс…

— Днес нямам намерение да те изнасилвам — подхвърли небрежно той. — Можеш да бъдеш спокойна…

— За миг допуснах и тази възможност — призна тя. — Но не мога да си представя с какво съм я предизвикала…

— Всяко нещо с времето си — поклати глава Ворутиер. — Днес е време за предястието, последвано може би от бистра супичка… Но сложните блюда ще запазим за накрая, вместо десерт… Времето им ще настъпи след седмица-две…

— Аз избягвам десертите — поклати глава тя. — Нали знаеш, килограмите…

— Ти си истински сладур — засмя се той, остави ножа и вдигна чашата. — Офицерите обичат да четат история. Аз станах запален почитател на историята на Земята… Най-много обичам XVIII век.

— Аз пък си мислех, че е XIV — подигравателно го изгледа Корделия. — Или XX…

— След някой и друг ден ще те науча да не ме прекъсваш — свъси вежди той. — Докъде бях стигнал? А, да… Тъкмо чета за една страхотна случка… — Чашата се повдигна насреща й в безмълвен тост: — Една важна дама била изнасилена от слугата си, който предварително бил заразен с венерическа болест по заповед на своя господар. Много пикантно, нали? Уви, днес венерическите болести са само спомен… В замяна на това обаче имам възможността да заповядвам на друг болен слуга… Неговата болест е по-скоро психическа — една красива, стопроцентово доказана параноидна шизофрения!

— Какъв господар, Господи! — иронично подметна тя, но сърцето й се сви. Имаше чувството, че е на прага на истерията.

Забележката й предизвика слаба усмивка, разказът продължи:

— Той чува гласове, също като Жана д’Арк… Но за разлика от нея, чува гласовете на демони, а не на светци… Понякога има и видения… Иначе е огромен и здрав мъжага, често съм го използвал… Защото не е от тези, които привличат жените, знаеш…

На вратата се почука и Ворутиер отиде да отвори.

— О, сержант! Влизай, влизай… Тъкмо за теб говорех.

— БОТАРИ! — едва си пое въздух тя.

На прага се изправи високата фигура на човека, който бе служил при Воркосиган. Но КАК е възможно това? Как е успял да се вмъкне в кошмарите й? През съзнанието й пробягаха калейдоскопични видения: горска поляна, пропукване на невропарализиращи капсули, лицата на убитите и все още живите, високата сянка на мъжа, който се превърна в олицетворение на смъртта…

С усилие се върна в действителността. Дали ще я познае? Очите му все още не бяха я докоснали, заковани в лицето на Ворутиер. Познатите близко разположени очи, които сякаш никога не можеха да застанат на едно ниво. Именно заради тях лицето му имаше странен, асиметричен вид и ставаше толкова грозно…

Пипалата на пламналото й въображение заопипваха тялото му. Днес това тяло изглеждаше някак прегърбено в черната униформа, нямаше дори следа от гордата стойка, която Корделия помнеше от кораба на Воркосиган. Макар и една глава по-висок от Ворутиер, този човек изглеждаше смачкан, готов да изпълни всяка заповед на господаря си. В погледа му се четеше непознато напрежение, сякаш Ворутиер беше не само негов началник, но и мъчител… Какво ли може да постигне Ворутиер с човек като Ботари? — запита се тя. В каква насока би тласнал духовната му енергия? За Бога, Ворутиер! Нима си въобразяваш, че можеш да контролираш стихийната първична сила на този мъж? Нима си толкова суетен, че не виждаш лудостта в тези близко разположени очи? Мислите препускаха в главата й със скоростта на кръвта, която свистеше във вените й. В тази стая жертвите са две, осъзна Корделия. В тази стая жертвите са две! В тази стая…

— Ей там, сержант — промърмори Ворутиер и махна с палец по посока на леглото. — Искам да изнасилиш тази жена пред мен! — Придърпа един стол и се настани до леглото, готов за представлението: — Хайде, почвай!

Ботари разкопча колана си и бавно пристъпи към леглото. Лицето му беше безизразно, както винаги. После очите му за пръв път се насочиха към лицето й.

— Да имаш някакво последно желание, „капитан“ Нейсмит? — иронично подхвърли Ворутиер. — Или най-сетне ще млъкнеш?

Тя втренчено гледаше Ботари. В сърцето й потрепна жалост, силна почти колкото любовта. Той приличаше на лунатик. В това, което предстоеше да извърши, имаше лъстивост без удоволствие, очакване без надежда… Горкият нещастник, помисли си Корделия. На какво са го превърнали! Потърси някакви думи в пламналото си съзнание. Не за защита, не за извъртане. Просто думи за Ботари. Думи, които биха облекчили страдащата му душа, изправена пред прага на лудостта… Въздухът в стаята изведнъж й се стори хладен, тялото й потръпна. Мъка и отчаяние сграбчиха сърцето й. Той се надвеси над нея, леглото проскърца под тежестта на огромното му тяло.

— Мисля, че страданието ни доближава до Бога — прошепна накрая тя. — Съжалявам, сержант…

Той се втренчи в нея, лицето му се закова на тридесетина сантиметра от главата й. Остана в тази поза безкрайно дълго, Корделия започна да се чуди дали изобщо е чул думите й. Дъхът му беше лош, но тя не отмести глава. После, за нейно огромно смайване, тялото му се надигна, ръцете трескаво закопчаха колана.

— Не, сър — избоботи басово Ботари и ехото се блъсна в стените на помещението.

— Какво?! — надигна се от мястото си Ворутиер. — Какво значи това „не, сър“?

Отговорът на Ботари излетя от устата му на мъчителни порции:

— Тя е… Тя е пленник на командор Воркосиган, сър!…

Ворутиер му хвърли един объркан поглед, после лицето му изведнъж се проясни:

— Значи ТИ СИ прочутата бетианка на Воркосиган? — Оживлението напусна лицето му заедно с произнасянето на името, думите просъскаха като капки вода върху нагорещена плоча.

Бетианката на Воркосиган? В душата й пламна искрата на надеждата, изпита чувството, че името на Воркосиган ще е спасителната парола. После надеждата се стопи. Шансовете бяха нула. Нямаше начин, просто нямаше начин отвратителен тип като Ворутиер да е приятел на Воркосиган. Очите му я пронизваха, но очевидно гледаха отвъд нея, някъде далеч. БЕТИАНКАТА НА ВОРКОСИГАН…

— Е, сега вече стиснах за топките този дървен пуритан! — злобно изръмжа Ворутиер. — Имам всички шансове да изпитам по-голяма наслада дори от деня, в който му съобщих новината за жена му! — Изражението на лицето му се промени по наистина плашещ начин. Привидната изисканост се стопи, на нейно място блесна мрачна жестокост. Сякаш препънат в нещо тежко, той се олюля и направи последен опит да се овладее.

— Знаеш ли, ти наистина ме развълнува — призна с одрезгавял глас Ворутиер. — Защото ми предлагаш невероятен шанс… Осемнадесет години не са чак толкова дълъг срок, когато след тях получавам възможност за едно толкова сладко отмъщение! Жена воин! Ха! Той със сигурност те е възприел като идеално средство за разрешаване на нашите… хм… общи затруднения… Арал! Моят съвършен боец, моят скъп лицемер! Предполагам, че имаш какво да научиш от него… Но знаеш ли какво? Имам предчувствието, че нито веднъж не ти е споменал за мен…

— Наистина е така, поне по име — кимна тя. — Но не и като категория…

— И в каква категория попаднах?

— „Срам за пагона“, доколкото си спомням…

На лицето му се появи хладна усмивка.

— В твоето положение не бих си позволил употребата на подобни епитети! — изръмжа той.

— Значи си съгласен с определението, така ли? — механично попита Корделия, но сърцето й се сви. Какво общо има Воркосиган с този луд? — отчаяно се запита тя, забелязала как очите му потъмняват и стават жестоки като на Ботари.

— Приемал съм какво ли не — отвърна с напрегната усмивка Ворутиер. — Дори пуританското поведение на любовника ти… Дай свобода на въображението си и се опитай да си представиш какво означава това, сладка моя! Без съмнение ще ти е трудно да повярваш, но нашият скъп Воркосиган беше един доста щастлив вдовец… Преди… Преди да придобие дразнещия навик да се прави на светец… — От устата му се изтръгна остър, подобен на лай смях. — Имаш чудесна бяла кожа… Вероятно той те е докосвал… Ей така… — Нокътят му се плъзна по меката кожа от вътрешната страна на ръката й и тя неволно потръпна. — Ами косата? Сигурен съм, че е бил влюбен в косата ти! Толкова пухкава и мека, с такъв необичаен цвят! — Пръстите му сграбчиха един кичур и болезнено го извиха: — Трябва да помисля какво може да се направи от тази коса… Веднага се сещам за свалянето на целия скалп, но сигурно ще открия и нещо по-изтънчено… Може би ще си отрежа един кичур и небрежно ще го въртя в ръце по време на поредното заседание на Генералния щаб… Ще го галя и разресвам, докато привлека вниманието му… А после ще подсиля съмненията и страха в душата му с една-две уместно подхвърлени забележки… Как ли ще се отрази това на безупречните му доклади? Ха-ха! Особено, ако го пратя за седмица-две на някоя далечна мисия…

Взе ножа със скъпоценната дръжка от тоалетката и внимателно отряза един гъст кичур от косата й. Акуратно го сгъна, после го пъхна в горния джоб на униформената си куртка. На лицето му се появи мазна усмивка:

— Разбира се, с такива като него трябва да се внимава… Изпуснеш ли ги от контрол, стават непредвидими. — Вдигна пръст и го прокара по брадичката си, очертавайки Г-образния белег, който имаше Воркосиган. — Тръгнат ли веднъж, спиране няма… Макар че напоследък той проявява забележителна сдържаност. Ти ли му повлия в тази насока, съкровище? Или просто е започнал да остарява?

Небрежно хвърли ножа върху тоалетката, ухили се и потърка ръце. После се наведе към ухото на Корделия:

— След Ескобар вече няма да се съобразяваме с хрътките на императора… Тогава възможностите ми ще бъдат безгранични… Какъв избор ще имам, Господи!…

Зае се да изброява всевъзможни начини за тормоз на Воркосиган чрез нея. Стигаше до невероятни подробности, а тя потръпна от ужас пред силата на фантазията му. Направо не можеше да погледне противно възбуденото му лице, лепкаво от пот.

— Нима мислиш, че всичко това ще ти се размине? — едва чуто прошепна Корделия. Гласът й стана дрезгав от страх, малките солени капчици напуснаха убежището си под клепачите и се плъзнаха по бузите, към огнените къдрици върху възглавницата… Допреди миг беше убедена, че е стигнала дъното на страховитата пропаст, но сега усети как подът се разтваря и тялото й полита в нови, непознати дълбини…

Ворутиер най-сетне показа признаци на нормалност, стана и започна да обикаля леглото.

— Много добре, много освежаващо! — На лицето му се появи блудкава усмивка. — Знаеш ли, нещо започва да ми се приисква… В крайна сметка, ще взема сам да свърша работата… Ти сигурно ще си доволна, нали? Все пак изглеждам по-добре от Ботари!

— Не и за мен!

Той свали панталоните си и се приготви да я възседне.

— И на мен ще простиш, нали, любима?

Тялото й бе пронизано от хладна тръпка, изпита чувството, че е малка и напълно безпомощна.

— Страхувам се, че ще трябва да го направи всемогъщия и милосърден Бог! — прошепна едва чуто тя. — Защото за мен ти си едно отвратително чудовище!

— И това ще стане, но някой друг ден — ухили се той, погрешно приел думите й като пореден опит да се измъкне. Очевидно се възбуждаше от съпротивата и беше готов да повярва в нейното съществуване.

Сержант Ботари крачеше напред-назад. Главата му леко се разтърсваше, челюстите му се кривяха. Корделия вече го бе виждала в подобно състояние и знаеше, че то е признак на дълбоко душевно вълнение. Надвесен над нея, Ворутиер не обръщаше внимание на това, което ставаше зад гърба му. Вероятно по тази причина нямаше време дори да се учуди, когато сержантът го сграбчи за къдравата коса, изви главата му назад и преряза гърлото му с острия, обсипан със скъпоценни камъни скалпел. Извърши го бързо и професионално, с едно зигзагообразно движение. Острието прекъсна и четирите главни кръвоносни съда на шията на бараярския офицер. Пенлива кръв обля Корделия, ужасяващо топла и лепкава.

Тялото на Ворутиер се разтърси от самотна конвулсия. Кръвното налягане в мозъка му падна до нулата и той изгуби съзнание. Ботари пусна мократа от пот коса, Ворутиер падна между краката на Корделия, после безжизненото му тяло се плъзна по чаршафите и изчезна зад ръба на леглото.

Изправен пред нея, сержантът дишаше тежко. Корделия не помнеше дали изкрещя, но това едва ли беше от значение. На кораба сигурно бяха свикнали с виковете, които идваха от покоите на адмирала. Крайниците й изстинаха, изпитваше затруднение с дишането, сърцето й сякаш щеше да се пръсне.

Най-накрая успя да се овладее, прочисти си гърлото и промърмори:

— Благодаря, сержант Ботари. Постъпихте като истински рицар… Бихте ли ми помогнали да се освободя от тези окови?

Гласът й изневери, въпросът прозвуча пискливо, съвсем по женски. Тя стисна зъби, преглътна и се прокле за тази малка проява на истерия.

Очите й не се откъсваха от лицето на Ботари, в тях се четеше ужас и възхищение. Следващата му реакция си оставаше абсолютно непредвидима.

Сержантът промърмори нещо под нос, чертите му се изкривиха в озадачено изражение. Наведе се и сряза примката на лявата й китка. Корделия бързо се претърколи встрани и освободи другата си ръка, после се наведе и развърза глезените си. За миг остана неподвижна в средата на леглото, после тръсна глава и се зае да разтрива схванатите си крайници. Не обръщаше внимание на кръвта върху себе си, не обръщаше внимание на нищо. Мозъкът й все още отказваше да функционира.

— Дрехи, трябват ми дрехи — проговори след известно време Корделия. Наведе се над ръба на леглото и втренчи поглед в сгърченото тяло на адмирал Ворутиер. Панталоните му бяха смъкнати до глезените, красивите му очи вече започваха да се изцъклят.

Тя слезе от леглото и започна да претърсва металните шкафове, подредени край стените. В едно от чекмеджетата откри играчките на адмирала и едва тогава разбра какво е имал предвид с последните си думи. Стана й лошо, всеки момент щеше да повърне. Затръшна чекмеджето и поклати глава. Перверзиите на този тип наистина нямаха край! В гардероба имаше няколко униформи, но всички бяха прекалено декорирани със златни медали и други бойни отличия. Най-накрая откри това, което й трябваше — обикновен черен комбинезон, без никакви отличия. Избърса кръвта от тялото си с мека хавлиена кърпа и побърза да го облече.

Сержант Ботари се бе отпуснал на пода, главата му беше сведена ниско към коленете, от устата му излизаха несвързани думи. Тя загрижено го погледна и коленичи до него. Дали не започва да халюцинира? Разбра, че час по-скоро трябва да го вдигне на крака и да го изведе навън. Всеки момент можеха да бъдат разкрити, последиците положително щяха да са ужасни… Но къде да се скрият? Дали разумът отстъпва пред афекта, пред бушуването на адреналина в кръвта? Имат ли изход?

Вратата с трясък се отвори и Корделия не можа да потърси отговор на тези важни въпроси. От устата й се изтръгна дрезгав вик. Но човекът, изправил се на прага с бледо лице и готов за стрелба плазмен лък в ръце, се оказа командор Воркосиган.