Лоис Макмастър Бюджолд
За честта на Вор (3)

3

След закуска продължиха пътя си. Мълчанието наруши Воркосиган, който очевидно ставаше бъбрив от високата температура.

— Хайде да разговаряме — примоли се той. — Така няма да мисля само за проклетата болка в крака.

— За какво?

— За каквото и да е.

Тя се замисли, после попита:

— По-различно ли е командването на боен кораб?

— Разликата не е толкова в кораба, колкото в хората — отвърна след кратък размисъл Воркосиган. — Командването е власт над духа и това най-ясно проличава в боя. Когато е сам, дори безумно смелият воин не е нищо повече от въоръжен лунатик. Истинската власт се крие в способността да накараш околните да изпълняват волята ти. Не е ли така и в цивилната флота на Бета?

— И още как — усмихна се Корделия. — Ако трябва да налагам властта си със сила, с мен е свършено. Предпочитам да пипам леко, защото само по този начин получавам предимство над хората край себе си. Открих, че мога да сдържам нетърпението си, характера, ако щете, малко по-дълго от тях… — Очите й обхванаха пустинната панорама наоколо: — Мисля, че цивилизацията е създадена за жените и най-вече за майките… Но не мога да си представя как са го правели в пещерите, как са се грижели за семействата си…

— Сигурно са действали групово — отвърна Воркосиган. — А що се отнася до вас лично, аз съм сигурен, че бихте се справили и тогава… У вас съществува онази компетентност, която човек търси във войнишката майка…

Дали не ме поднася, запита се Корделия. Вече беше разбрала, че този мъж притежава особено, понякога възсухо чувство за хумор.

— Я оставете това! — възпротиви се на глас тя. — Не виждам смисъла да отглеждам здрави и прави момчета до осемнадесетгодишна възраст, а после да ги предавам в ръцете на правителството, което да ги затрива в името на неясни и често напълно погрешни политически цели. Не, благодаря!

— Не съм разглеждал нещата в тази светлина — призна си Воркосиган. Известно време куцукаше в мълчание, като се облягаше тежко на импровизирания бастун. — Ами ако се запишат доброволци? Нима сред вашите мъже няма такива, които мечтаят за военна кариера?

— Noblesse oblige? — иронично попита Корделия, после на свой ред се замисли. — Предполагам, че ако сами изберат униформата, нещата ще бъдат по-различни… За щастие, аз нямам деца и пред мен не стоят подобни проблеми.

— Съжалявате или се радвате?

— За децата ли? — погледна го тя, но лицето му беше напълно безизразно. — Просто не съм мислила върху този проблем…

Навлязоха в камениста местност, прорязана от дълбоки пукнатини в земята, разговорът замря. Придвижването стана трудно, Корделия насочи цялото си внимание към краката на Дубауер. Най-накрая се озоваха отвъд каньона. Дишаха тежко, телата им бяха облени в пот. По негласно споразумение се отпуснаха на широк и плосък камък. Воркосиган нави крачола на панталона си, разхлаби връзките на ботуша и направи кратък преглед на подутия крак, който поставяше под заплаха цялата им експедиция.

— Вие имате добри медицински познания — промърмори той. — Няма ли да е по-добре да отворим раната и да я почистим от гнойта?

— Не зная — поклати глава тя. — Страхувам се, че можем да я замърсим още повече… — Подозираше, че болките му са станали непоносими — иначе едва ли би споменал за раната си. Подозренията й се потвърдиха, когато го видя да хвърля в уста половин хапче от скъпоценните си запаси болкоуспокоителни.

После отново поеха по пътя си и Воркосиган се разприказва. Разказа й няколко смешни случки от живота в казармата, след това се зае да описва баща си — главнокомандващ сухопътните войски на Бараяр по онова време и близък приятел на жилавия старец, който по-късно става император на планетата. Корделия получи бегла представа за един студен и затворен човек, който е вечно недоволен от сина си, но въпреки това го обича пламенно и винаги е готов да застане на негова страна. Тя от своя страна му разказа за майка си — изключителен специалист по медицина, всеотдайна в работата и живота; за брат си, който съвсем наскоро беше купил разрешение за второ дете.

— Помните ли добре майка си? — попита тя. — Доколкото разбирам, тя е умряла, докато сте бил дете… И тя ли е загинала при катастрофа като баща ми?

— Не — поклати глава той и лицето му потъмня. — Причините бяха политически… Чували ли сте за Голямото клане на Юри Ворбара?

— Не… Съвсем слабо съм запозната с историята на Бараяр.

— Е, добре. Тогава слушайте… В последните години на лудостта си, император Юри се превръща в истински параноик. Подозира всички, дори и най-близките си. Една нощ решава да направи чистка и наказателните му отряди тръгват. Охраната на принц Хав успява да отблъсне нападението, но за моето семейство нещата не се развиват толкова добре. По неизвестни причини лудият старец запазва живота на баща ми, вероятно защото той не е пряк наследник на император Дорка Ворбара. Но ликвидира майка ми и с това наистина доказва, че е луд. Останал сам в последвалата жестока гражданска война, баща ми се присъединява към Езар Ворбара, заедно с цялата си армия.

— О! — Гърлото й беше сухо, в очите й се стичаше пот. Очевидно спомените бяха твърде мъчителни за Воркосиган, лицето му стана още по-тъмно, потта по челото му засъхна.

— Преди известно време споменахте за странните неща, които вършат изпадналите в паника хора… — тихо добави той. — Може би затова сега си спомням подробностите… Когато хората на Юри разбиха вратата…

— Господи! — ахна тя. — Нима сте БИЛ ТАМ?

— О, да. Бях включен в списъка… Всеки от убийците имаше предварително набелязана жертва… Този, който се нахвърли върху мама, беше най-близо до мен. Грабнах ножа и скочих отгоре му… Тъкмо се канехме да вечеряме, знаете… Ако бях взел другия нож — онзи за месо, който лежеше само на педя от мен, може би щях да постигна нещо… Но с обикновения прибор до чинията си нямах никакви шансове. Същият ефект бих постигнал и ако го бях нападнал с лъжица… Той просто ме сграбчи и ме заби в стената…

— На колко години сте бил?

— На единадесет, при това доста дребен за възрастта си… Онзи тип я изправи до насрещната стена и натисна спусъка… — Воркосиган прехапа устни, от гърдите му се откъсна тежка въздишка: — Господи, колко подробности изплуват, като се замисли човек… Бях сигурен, че съм ги забравил. — Хвърли поглед към побелялото й лице и тръсна глава: — Съжалявам, разстроих ви с моите брътвежи… Всичко това се случи преди много години. Не зная защо се разприказвах…

Но аз зная, въздъхна в себе си Корделия. Беше пребледнял и въпреки жегата, престана да се поти. Ръцете му несъзнателно притеглиха реверите на разкопчаната риза. Студено му е, отбеляза тя. Значи температурата му се покачва… Колко ли градуса е стигнала? А и тези хапчета… Положението му става сериозно.

— Зная какво имате предвид, когато става въпрос за спомените… — импулсивно каза тя. — И аз не мога да се отърва от тях… Още помня как совалката се стрелна като куршум в небето, а брат ми махаше с ръка. Глупав жест, тъй като татко не можеше да го види… После блесна ослепителна експлозия — толкова ярка, че дори слънцето избледня, от небето се посипаха милиони огнени звезди… И гадното чувство, че всичко разбираш! Чакаш да отмине шока и да се върнеш към нормален начин на живот, но това все не става… После идва ред на празнотата. Не мрак, а именно празнота… Една пурпурно-сребриста безкрайност, която покрива всичко пред погледа ти, в продължение на дни… Бях като сляпа… И аз като вас мислех, че съм забравила това усещане, но то току-що се появи отново…

Той продължително я изгледа.

— Точно мислех да споделя същото… Само че при мен ефектът беше слухов… Убиецът изстреля в корема й една сонична граната… Доста дълго време след това бях напълно оглушал. Сякаш слуховите ми рецептори бяха изключили завинаги. В ушите ми звучеше равномерно бучене, което бе по-изпразнено от съдържание дори от тишината…

— Разбирам…

Странно, че друг човек може да опише с такава точност собствените ми чувства, помисли си тя. При това го прави далеч по-сполучливо от мен…

— Предполагам, че след този инцидент съм взел твърдото решение да стана войник. Имам предвид истинската служба, а не парадите и блестящите униформи… Исках да овладея стратегията и тактиката, силата и изненадата — всичко, което носи крайната победа над врага. Исках да бъда по-бърз, по-умен и по-коварен от онези копелета, които нахлуха в дома ми. Дадох си дума, че първият ми боен опит, завършил трагично, ще бъде и последен…

Вече открито трепереше. Тя също беше пронизана от хладни тръпки и направи опит да промени темата на разговора:

— Никога не съм участвала в бой… Как се чувства човек в подобна ситуация?

Той забави крачка и се замисли. Отново ме преценява, отгатна Корделия. И, слава Богу, започна да се поти… Треската го напуска, поне временно…

— Наблюдавана отдалеч, космическата битка изглежда чиста, блестяща и дори грациозна. В нея има нещо абстрактно, човек остава с впечатлението, че наблюдава учение или обикновена игра. Илюзията е пълна и единствено пряко попадение в собствения ти кораб може да я прогони. — Втренчи се в земята пред краката си — сякаш искаше да открие невидима пътека. Но тук теренът беше гладък и равен като тепсия. — Докато убийството… Убийството е различно. В деня, в който убих политическия си офицер след офанзивата при Комар, бях по-разгневен от деня, в който… От всеки друг път… Но когато усетиш как живота се оттича през ръцете ти, когато видиш безжизнения труп на врага, изведнъж започваш да се чувстваш дори по-мъртъв от него… Аз нямах друг изход — той беше поругал личното ми достойнство.

— Не съм сигурна, че ви разбирам…

— Да. Защото вас гневът ви прави по-силна, а не по-слаба — както става при мен… Много бих искал да разбера как постигате това.

Още един от странните му, дълбоко завоалирани комплименти. Тя замълча и сведе поглед към краката си. На практика не знаеше къде да гледа и скоро извърна глава нагоре — към планината и изумруденото небе над нея. Не искаше да среща очите му и това беше причината, поради която забеляза бледата черта кондензирани пари в небето.

— Хей! Това там не ви ли прилича на следа от совалка?

Воркосиган вдигна глава да разгледа едва видимата бяла ивица.

— Разбира се, че ми прилича — кимна той, огледа се и тръгна към близкия храсталак. — Елате, оттам ще можем да наблюдаваме на спокойствие…

— Няма ли да им дадем сигнал? — учуди се Корделия.

— Не — отвърна той и вдигна ръката си с дланта към нея, сякаш искаше да я спре: — Моите приятели и смъртни врагове носят една и съща униформа. Искам да разбера кои точно са над главите ни и тогава да действам…

До ушите им достигна приглушения грохот на реактивни двигатели, след миг совалката изчезна зад синьо-зеления връх на далечната планина.

— По всяка вероятност държат курс към склада и това усложнява нещата — отбеляза Воркосиган. Стисна устни и поклати глава: — Но защо са отново тук? Възможно ли е Готиан да е отворил запечатаните заповеди?

— Той трябва да изпълнява вашите функции, нали?

— Да. Но аз държах документацията си скрита, тъй като не исках всичките ми действия да станат достояние на Министерския съвет. Убеден съм, че Корабик Готиан няма да открие онова, което е убягнало на Раднов. Защото Раднов е изключително опитен шпионин…

— Той не е ли един висок и широкоплещест тип с лице като топор? — любопитно го изгледа Корделия.

— Не. Това описание пасва далеч по-добре на сержант Ботари… Къде сте го виждали?

— Той стреля срещу Дубауер в онази горичка.

— Тъй ли? — светнаха очите на Воркосиган, а устата му се разтегли във вълча усмивка. — Сега нещата стават по-ясни.

— Не и за мен! — гневно го изгледа Корделия.

— Сержант Ботари е много странен тип. Миналия месец се наложи да го накажа сурово…

— Толкова сурово, че сте го превърнал в кандидат за заговора на Раднов?

— Бас държа, че Раднов е разсъждавал точно като вас… Но не зная дали мога да ви обясня характера на Ботари, а едва ли и някой друг е в състояние да го направи. Страхотен при ръкопашен бой, мрази ме чак в червата, както бихте се изразили вие, бетианците… Но бих добавил, че тази омраза му доставя УДОВОЛСТВИЕ. По неизвестен за мен начин тя подхранва мъжкото му самочувствие…

— Би ли ви застрелял в гърба?

— Никога! Може да ме удари в лицето, но в гръб — никога! — Воркосиган замислено разтърка брадичката си: — Именно за такъв удар го наказах последния път… Но по време на бой спокойно го оставям да ме прикрива, при това въоръжен до зъби…

— Изглежда наистина е смахнат.

— По-скоро странен — поклати глава той. — Макар че много хора мислят точно като вас… Аз обаче го харесвам.

— Още ли твърдите, че само аз командвам бетиански цирк, а не космическа експедиция?

Воркосиган сви рамене и се усмихна:

— За мен е полезно да тренирам с човек, който не ме щади… Изпитвам истинска гордост, ако след поредния ръкопашен бой с Ботари все още съм цял… Все пак предпочитам тези наши двубои да стават само в тренировъчната зала… Предполагам, че именно жестокият начин, по който се налагаме, е заблудил Раднов и той е включил Ботари в екипа си без по-подробни проверки. Защото сержантът е идеалния човек за мръсната работа и Раднов положително се е изкушил. Горкият! Свят ще му се завие от стария Ботари!

Корделия хвърли кос поглед към Дубауер, който равнодушно се поклащаше до нея.

— Страхувам се, че не споделям вашия ентусиазъм — промърмори тя. — Той за малко не ме уби!

— Не твърдя, че е гигант в морално или интелектуално отношение. Той е човек със сложна душа и ограничени изразни средства, преживял доста лоши мигове в живота си… Но е човек на честта, макар и по странен, свой начин…

Теренът под краката им незабележимо започна да се издига към склоновете на планината. Промяната личеше по-ясно по околната растителност. Тревата постепенно отстъпи място на високи храсти и малки дръвчета, очевидно появили се тук благодарение на подпочвените води. Насочиха се на юг, към подножието на конусовиден, гъсто залесен връх, който се издигаше на около 1500 метра от нивото на платото.

Корделия почти влачеше препъващия се Дубауер след себе си. За стотен път прокле избраното от Ботари оръжие, но търпението й преля, чак когато изтощеният мичман се просна по очи и дълбоко поряза челото си на острите камъни.

— Защо не използвате свестни оръжия, дявол да го вземе? — изкрещя тя. — Нали уж сте цивилизовани хора? Започвам да мисля, че е по-добре да дам невропаралитичен заряд в ръцете на шимпанзе, отколкото на някой празноглав бараярец!

Дубауер замаяно се надигна и тя млъкна. Избърса кръвта с мръсната си носна кърпа и тежко се отпусна до него.

Воркосиган ги последва и внимателно изпъна подутия си крак. Не каза нищо и по този начин извънредната почивка се превърна във факт. След малко вдигна глава, отправи продължителен поглед в смръщеното й лице и бавно промълви:

— Лично аз в подобна ситуация не бих прибягнал до станър. Когато противникът има числено превъзходство, той не мисли за пораженията на станъра. С очите си видях как загива човек, който прекалено много се уповаваше на този вид оръжие. Ако беше блокирал врага с плазмен лък или с друга част от арсенала си, сигурно и до днес щеше да е жив…

— Но никой не се колебае да използва станър — отбеляза Корделия. — И това дава възможност за грешки…

— Искате да кажете, че вие бихте се поколебали да използвате невропаралитичен заряд? — учудено я изгледа той.

— Да. Дори бих го изхвърлила от употреба.

— Аха…

Тя помълча, после отстъпи пред обзелото я любопитство:

— Как, за Бога, е загинал човекът със станъра, на когото споменахте?

— Той не загина от станъра. Отнеха му го, а после го убиха с ритници.

— О! — промълви Корделия и усети как стомахът й се присвива. — Не е бил ваш приятел, надявам се…

— За съжаление, беше — поклати глава Воркосиган. — Но и той като вас имаше неправилно отношение към оръжията… — Млъкна и отправи поглед към далечния хоризонт.

След известно време се изправиха на крака и поеха към гората. Бараярецът направи опит да й помогне с Дубауер, но мичманът упорито се дърпаше и той побърза да се откаже. И без това имаше сериозни проблеми с подутия си крак.

Продължаваше да върви напред, мрачен и затворен. От предишната му словоохотливост нямаше и следа. Концентрираше се върху всяка отделна стъпка, тласкан напред единствено от волята си. Корделия с тревога забеляза, че си мърмори нещо под нос — първият признак на близкия делириум. Потръпна от уплаха. Просто не се виждаше в неговата роля, не знаеше нито как да влезе в контакт със совалката, нито как да разпознае враговете от приятелите му… Даваше си сметка, че евентуалната грешка ще бъде фатална. Не би казала, че всички бараярци й изглеждат еднакви, но въпреки това в главата й изплува вече позабравената гатанка, която започваше с думите: „Всички кретианци са лъжци…“

Малко преди залез слънце най-сетне излязоха от гъстата гора и изведнъж се озоваха в края на приказно красива долина. На броени метри от тях бълбукаше малък водопад, пяната кипеше около черни и лъскави като обсидиан скали. Полегатите лъчи на слънцето пронизваха свежата трева по брега на поточето и й придаваха вълшебен златист цвят. Дърветата наоколо бяха високи и стройни, наситенозелените им листа хвърляха дълбока сянка.

Воркосиган се облегна на пръчката и мълчаливо се огледа. Корделия си помисли, че никога не е виждала по-уморено човешко същество, но после си даде сметка, че все пак не разполага с огледало…

— Остават ни около петнадесет километра — проговори той. — Но аз не искам да стигнем до склада през нощта, затова спираме тук… Утре сутринта ще продължим.

Отпуснаха се в дълбоката трева и отправиха мълчаливи погледи към прекрасния залез. Приличаха на двойка старци, които са прекалено уморени, за да изключат телевизора. Светлината на деня бързо се топеше и това ги подтикна към действие. Измиха се на потока, после Воркосиган най-сетне се реши да извади неприкосновения запас от колана си. Дори след четири дни диета от овесена каша и рокфоров пастет, кондензираната бараярска храна се оказа пълно разочарование.

— Сигурен ли сте, че това не са ботуши на прах? — мрачно го изгледа Корделия. На цвят, вкус и миризма таблетките действително наподобяваха стрита на прах кожа за обувки, пресована между две тънки вафлени кори.

— Имат органичен характер и са много хранителни — поясни с иронична усмивка Воркосиган. — Създадени са да траят с години…

Корделия поклати глава и започна да дъвче. Не забрави да нахрани и Дубауер, който за малко не се задави с противните дори на вид таблетки. После го изми и го приготви за сън. През деня не бе имал припадъци и това й даде основание да се надява, че състоянието му бавно се подобрява.

Земята беше приятно затоплена от дневната жега, поточето тихо мърмореше в дълбоката тишина. Изведнъж й се прииска да заспи за сто години, като омагьосаните принцеси от приказките. Но вместо това стана на крака и изяви желание да поеме първото дежурство.

— Мисля, че тази вечер е ваш ред да поспите повече — обърна се тя към Воркосиган. — През две от трите нощи на прехода аз поемах по-кратките дежурства, сега е ваш ред…

— Няма нужда от… — понечи да протестира той.

— Ако рухнете накрая, цялата експедиция пропада — хладно го прекъсна Корделия. — Нито аз ще се оправя, нито той — палецът й отскочи по посока на Дубауер. — Утре трябва да сте свеж и това е основната ми грижа!

Воркосиган мълчаливо отстъпи. Глътна още половин хапче от болкоуспокоителното и се отпусна в тревата. Но сънят отказваше да дойде, в душата му се настани безпокойството. Лежеше неподвижно и я наблюдаваше през полуспуснати клепачи. Лицето му отново се зачерви. Изчака я да се върне от кратката обиколка на околността, седна и кръстоса крака.

— Аз… — Думите заседнаха в гърлото му, обзе го необяснимо смущение. — Съвсем не отговаряте на представите ми за жена-офицер — успя да смотолеви най-накрая той.

— Така ли? И вие не отговаряте на моите представи за бараярски офицер, следователно сме квит… — После любопитството й надделя и въпросът й бе зададен с далеч по-мек тон: — А какво очаквахте?

— Не зная — колебливо отвърна той. — Държите се професионално, не по-зле от най-добрите офицери, които познавам. При това, без дори да правите опит да подражавате на мъжете… Направо е невероятно!

— Аз съм съвсем нормален човек — поклати глава тя. — У мен няма нищо необикновено.

— Значи Колония Бета е необикновено място…

— Нищо особено — сви рамене Корделия. — Дори и климатът е противен…

— Чувал съм — кимна той, строши една клонка и започна да дупчи земята до краката си. — При вас няма предварително уговорени бракове, нали?

— Разбира се, че няма — стреснато го погледна тя. — Как само го казахте — прозвуча като нарушение на гражданските права! Господи, нима искате да кажете, че на Бараяр се занимавате с подобни неща?!

— При аристократите това е почти задължително…

— И никой НЕ ПРОТЕСТИРА?! — смаяно попита Корделия.

— Нещата не стават насила — поясни той. — Обикновено се постига споразумение между родителите… В повечето случаи то се оказва напълно достатъчно.

— Разбирам — кимна тя. — Предполагам, че е напълно възможно.

— А как стават нещата при вас? Сигурно е много неудобно без посредници… Особено, когато се налага да откажете на някого направо в лицето…

— Не зная. Предполагам, че влюбените се разбират помежду си, когато са сигурни в чувствата си… После подават молба за раждане на дете… А това с посредниците, за което говорите, ми се струва съвсем невероятно. Все едно, че се жениш за напълно непознат човек. Именно тогава би трябвало да се чувствате неудобно!

— Хм — промърмори той и си отчупи нова клечка. — По време на Голямата изолация се е смятало за престъпление да си вземеш любовница, особено от кастата на войниците. Наказанието е било смърт. Този обичай е просъществувал твърде дълго, с годините се е превърнал в източник на безброй драми и трагедии. Днес се намираме някъде по средата. Старите обичаи са мъртви, а ние се опитваме да налагаме нови — в болшинството си неудобни като зле скроено облекло. Вече не знаем кое е правилно и кое погрешно… — Помълча малко, после вдигна глава: — Какво очаквахте вие?

— От бараярците ли? Не зная. Сигурно нещо престъпно… Мисълта, че съм бараярски пленник, ми навява доста мрачни предчувствия…

— Разбирам какво имате предвид — сведе очи Воркосиган. — И не отричам, че съществува… Това е една зараза, една болест на въображението, която се предава от човек на човек. Най-лошото е, когато върви отгоре надолу. Страда преди всичко морала, но се отразява и на дисциплината… Лично аз тръпна от начина, по който поразява младите офицери, особено, когато откриват тази болест у хора, на които би трябвало да подражават. Те все още не притежават достатъчно опит и не могат да определят кога началниците им рушат авторитета на императора, за да задоволят личните си страсти… И се корумпират още преди да разберат какво става…

Гласът му прозвуча напрегнато в мрака.

— Признавам, че разглеждам проблема само от собствената си гледна точка на пленник — обади се Корделия. — И мисля, че имам късмет по отношение на този, който ме е пленил…

— Те са истински боклуци! — прошепна той. — Не са чак толкова много, но по-опасни от тях са онези, които ги гледат и си затварят очите… Заразата е дълбока и не мислете, че се лекува лесно. Но от мен няма защо да се страхувате, това ви го обещавам!

— Аз… Разбрах го и без вашето обещание.

Замълчаха. Нощта бавно встъпваше в правата си. Изумруденото небе постепенно потъмня, блеснаха първите ярки звезди. Скоро сиянието им се усили дотолкова, че водите на малкия водопад блеснаха като живи. Корделия помисли, че той най-после е заспал, но почти в същия миг тялото му се размърда. Не виждаше лицето му, в мрака просветваха само очите и зъбите му.

— Вашите обичаи ми се струват безкрайно свободни и спокойни — долетя гласът му. — Невинни като слънчева светлина. Няма болка и мъка, няма непоправими грешки… Момчетата не стават престъпници от страх. Не съществува глупава ревност, никой не губи честта си…

— Това е заблуда — поклати глава тя. — И при нас човек може да изгуби честта си, просто не става за една нощ. Понякога се точи в продължение на години, като безкрайна агония… Някога имах една приятелка. Близка приятелка. Бяхме колежки в института. Беше някак… как да кажа… неприспособима. Всички около нея намираха близки души и бяха щастливи. А тя си оставаше сама, паниката й растеше с годините…

Най-сетне хареса един мъж. Той имаше смайващото качество да превръща златото в олово… В негово присъствие тя не беше в състояние да говори за любов, чест или доверие, тъй като той я засипваше с хапливи подигравки. Отношенията им бяха наситени с порнография и напълно лишени от поезия.

Случи се така, че когато се освободи мястото за капитан на кораба им, и двамата бяха с еднакъв ранг. Тя беше готова да се бори със зъби и нокти за него, просто защото цял живот бе мечтала за това… Знаете какво е, сигурна съм. Местата за командири са силно ограничени, а желаещите са много. Любовникът й успя да я убеди да се откаже в негова полза… Къде с лъжливи обещания, къде с перспективите за общи деца… Както и да е. Зае командирския пост и побърза да скъса с нея. Хладно и пресметливо, без излишни емоции.

Тя така и не намери друг мъж, с който да свърже живота си. В крайна сметка излиза, че бараярците от старата гвардия са имали известно основание за суровите си закони… Защото има хора, които никога не могат да се оправят в живота без твърдо определени правила…

Тишината беше величествена, нарушаваше я единствено тихият ромон на водопадчето.

— Аз също познавах един младеж — прозвуча гласът му в мрака. — Ожени се на двадесет за момиче от знатен род, което току-що бе навършило осемнадесет… Бракът им беше уговорен, разбира се, но това съвсем не го правеше по-малко щастлив.

През по-голямата част от времето той беше зает, даваше дежурства. Жена му се почувства богата и свободна, свърза се със съответното общество. Не всичките й приятели бяха лоши и пропаднали, но бяха доста по-възрастни от нея. Богати безделници, паразити… Омаяха я, бързо я направиха като себе си. Започна да сменя любовниците си. Едва ли е изпитвала нещо към тях, вършеше го от суета… Мъжът й имаше буен характер и безумно я обичаше. В един момент научи истината и пиедесталът рухна…

Пердето му падна, извика любовниците й на дуел. Бяха двама, не мога да кажа кой кого е използвал… Младежът беше бесен, не го интересуваше дали ще бъде убит, или ще го арестуват. Честта му бе наранена и нищо не можеше да го спре. Уреди да се бие с двамата последователно, в интервал от половин час, на едно пусто място в покрайнините на града.

Воркосиган замълча. Корделия чакаше със затаен дъх, страхуваше се дори да помръдне. Мълчанието му се проточи, но тя не посмя да го подкани. Когато отново проговори, гласът му стана някак плосък и безизразен:

— Първият любовник бил празноглав аристократ като самия него и играел по правилата. Бил майстор на боя с две саби едновременно, силен и ловък. Почти ме… Почти убил приятеля ми. А последните му думи били, че винаги е мечтал да бъде убит от ревнив съпруг, но след като навърши осемдесет…

Корделия веднага отчете издайническата грешка и неволно се запита дали и нейната история е била толкова прозрачна. Сигурно, сви рамене тя.

— Вторият бил високопоставен правителствен служител, доста по-възрастен… Не искал да се бие, макар че приятелят ми на няколко пъти го повалял и вдигал на крака. Молел за пощада, но приятелят ми бил бесен от предсмъртната шега на първия си противник и не чувал молбите му. Убил го и го зарязал в калта.

Отбил се у дома колкото да каже на жена си какво е направил, после се прибрал на кораба и зачакал да го арестуват. Всичко се случило в рамките на един следобед. Тя била бясна, имала чувството, че би могла да се дуелира с мъжа си и да го убие. Достойнството й било наранено толкова дълбоко, че грабнала служебния му плазмен лък и се застреляла в главата. Никога не бях допускал, че плазменият лък може да бъде оръжие в ръцете на жена. Винаги съм си представял, че те предпочитат да глътнат отрова или да си прережат вените… Но тя беше истински Вор. Лицето й изгоря до костите… А имаше прекрасно лице…

Нещата се развиха доста странно. Полицията възприе тезата, че двамата любовници са се избили взаимно, а жената е станала жертва на нещастен случай. Приятелят ми остана настрана, никой за нищо не го попита. — Гласът му затихна, после отново набра сила: — През целия следобед ходеше като лунатик, действията му напомняха добре заучена роля — с очаквани реплики и реакции. В крайна сметка се оказа, че честта му не е удовлетворена, че всичко е било безсмислено. Всичко беше фалшиво като любовните афери на съпругата му. Всичко, с изключение на смъртта… — Замълча, после тихо добави: — В крайна сметка вие, бетианците, имате едно основно предимство — взаимно си позволявате да извличате поука от грешките си…

— Съжалявам за… вашия приятел. Отдавна ли се случи това?

— Понякога живее с чувството, че е било вчера. Но на практика оттогава минаха повече от двадесет години… Казват, че сенилните старци си спомнят детските години по-ясно от това, което е станало миналата седмица… Вероятно е започнал да става сенилен…

— Разбирам.

Корделия възприе разказа му като странен, но скъп подарък. Като крехка статуетка, която е твърде ценна, за да бъде захвърлена, но едновременно с това прекалено тежка, за да я държи в ръка… Той млъкна и се отпусна в тревата, а тя стана за поредната си обиколка. Тишината беше толкова дълбока, че пулсирането на кръвта в ушите й звучеше като гръмотевичен тътен. Когато се върна, Воркосиган вече спеше. Тялото му леко потръпваше от новите пристъпи на треската. Корделия измъкна обгорелия чаршаф изпод Дубауер и внимателно го зави.