Метаданни
Данни
- Серия
- Бараяр (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shards of Honor, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Николай Василев, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 78гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
ЗА ЧЕСТТА НА ВОР. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.38. Роман. Превод: [от англ.] Николай ВАСИЛЕВ [Shards of Honor, by Lois McMaster BUJOLD]. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 2600.00 лв. ISBN: 1507.
История
- —Корекция
- —Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
- —Добавяне
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за За честта на Вор от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За честта на Вор | |
Shards of Honor | |
Автор | Лоис Макмастър Бюджолд |
---|---|
Първо издание | юни 1986 г. |
Оригинален език | английски език |
Жанр | роман |
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
„За честта на Вор“ (оригинално загланвие: Shards of Honor, „Парчета чест“) е книга от поредицата на Лоис Макмастър Бюджолд за рода Воркосиган и Бараяр. Издадена е за пръв път през 1990 г., а в България излиза през 1997 г.
Това е историята на запознанството между бъдещите майка и баща на Майлс Воркосиган (главния герой в по-голямата част от поредицата) – Корделия Нейсмит и Арал Воркосиган, които по стечение на обстоятелствата са принудени да оцелеят заедно на една неизследвана планета във враждебна обстановка, като и двамата са на срещуположни враждуващи страни.
|
2
Разпределиха багажа в импровизирани раници, съшити от парчета брезент и започнаха слизането. Утрото беше сиво и намръщено. Корделия държеше Дубауер за ръка и внимателно го водеше по тясната пътека. Тя не знаеше дали мичманът я познава, но беше сигурна, че предпочита нейната компания и се държи настрана от Воркосиган.
Гората ставаше по-гъста, дърветата — по-високи. Воркосиган се принуди да разчиства с нож храсталаците по пътя им. Излязоха на брега на потока и продължиха по течението му. Лъчите на слънцето пронизваха гъстия покров от листа, проблясваха върху водата, разкриваха за миг кафявите камъни, пръснати по дъното като бронзови монети, после пробягваха по ярката зеленина на крайбрежните мъхове.
Миниатюрните живи организми, които запълваха екологичните ниши, заети на Земята от насекомите, тук съществуваха по законите на радиалната симетрия. Над бистрата вода на потока се полюшваха прозрачни облачета от малки мушици, които бяха кръгли като медузи и мънички като сапунени мехурчета. Корделия ги гледаше и се усмихваше. Вероятно и Воркосиган изпита удоволствие от красивата им мантия над потока, тъй като забави убийственото си темпо и обяви почивка.
Пиха вода от потока, отпуснаха се на брега и с интерес загледаха танца на живите мехурчета около пръските на малкия водопад. Воркосиган се оттегли крачка назад, облегна гръб на близкото дърво и затвори очи. Корделия си даде сметка, че и той е на прага на изтощението. Започна да го оглежда с открито любопитство, възползвайки се от факта, че за момента е извън обсега на умните му, всевиждащи очи. Поведението му беше безупречно, пропито от достойнството на професионален войник. Тя обаче не можеше да се отърве от неясното чувство за тревога, което обикновено се появява, когато човек пропуска нещо важно… Изведнъж паметта й се прочисти, нещата заеха местата си със смразяваща яснота.
— Сетих се кой сте! — извика тя. — Воркосиган, „Касапинът на Комар“!
Прехапа устни, но вече беше късно. Клепачите му трепнаха и се вдигнаха, на лицето му се появи странно изражение.
— Какво знаете вие за Комар? — попита на глас той, от тона му ясно пролича, че само от възпитание пропуска някое обидно определение от рода на „невежа бетианка“…
— Това, което знаят всички. Водили сте една безсмислена война, за да прибавите към владенията си поредната топка от камък и пясъци… Превзели сте планетата с груба сила, принудили сте правителството й да приеме условията ви, а след това сте ги избили до крак! Вие сте бил командир на експедицията… Или греша? Доколкото си спомням, онзи Воркосиган, който е получил прозвището „Касапинът на Комар“, е бил адмирал… А вие твърдите, че не убивате пленниците си…
— Аз бях.
— Затова ли ви понижиха? — изненада се тя. Винаги бе вярвала, че подобно поведение е нещо обикновено за жителите на Бараяр.
— Не. Понижиха ме заради последиците. — Отговаряше с видимо нежелание, но все пак продължи: — Нещата излязоха от контрол. Бях им дал дума, че ще бъдат пощадени. МОЯТА дума! Но политическият офицер на армадата не изпълни заповедта ми и ги изби. Зад гърба ми. За това провинение го екзекутирах.
— Велики Боже!
— Извих му врата със собствените си ръце, направо на командния мостик. Нещата бяха лични, нали разбирате? Отнасяха се до воинската ми чест. Нямаше как да го изпратя на разстрел, защото всички се страхуваха от могъщото Министерство на политическото образование…
Така наричат тайната полиция, спомни си Корделия. Тя е най-силната организация на Бараяр, нейни хора има във всеки екипаж. Наричат ги политически офицери…
— А вие не се страхувате, така ли?
— По-скоро те се страхуват от мен — мрачно се усмихна Воркосиган. — Приличат на онези хищници снощи — бягат от открит сблъсък… Но човек трябва да внимава и никога да не остава с гръб към тях…
— Учудвам се, че не са ви обесили…
— Тази вероятност доведе до огромен скандал — промърмори той и опипа ромбчетата на петлиците си. — Естествено, при закрити врати… Все пак не посмяха да ме отмъкнат посред нощ, както става обикновено. Все още се страхуват от името Воркосиган… Но вече имам мощни врагове…
— Сигурно.
Изложена без украса или опит за измъкване, тази история й прозвуча съвсем правдиво. Корделия инстинктивно му повярва, макар да нямаше видими причини за това.
— А вчера май сте бил с гръб към тях, а? — небрежно подхвърли тя.
— Напълно възможно е — остро я погледна той, после замислено поклати глава: — Макар че в тази теория има и известна неяснота…
— Каква?
— Още съм жив. Не допускам, че ще рискуват да започнат открити действия срещу мен, без да доведат нещата докрай. А сега имаха прекрасната възможност да се измъкнат, като припишат убийството ми на вас, бетианците…
— Уф! А аз си мислех, че имам най-тежките проблеми на света и няма нищо по-трудно от изглаждането на отношенията между няколко интелектуални примадони на Бета, събрани в общ екип… Благодаря на Бога, че ме държи далеч от политиката!
Воркосиган леко се усмихна.
— Задачата ви не е от най-леките, съдейки по това, което съм чувал за бетианците… Не бих сменил мястото си с вас. Сигурно ще полудея от нерви, ако членовете на екипажа оспорват всяка моя заповед…
— Те не оспорват ВСЯКА заповед — засмя се Корделия, очевидно припомнила си някакъв весел епизод. — Човек просто трябва да се научи да ги убеждава…
— Къде се намира корабът ви в момента?
Усмивката й изчезна, на нейно място дойде мрачната загриженост.
— Това зависи от местонахождението на ВАШИЯ кораб!
Воркосиган сви рамене, изправи се и намести раницата на гърба си.
— Значи не трябва да си губим времето — отсече той, наложи обичайната навъсена маска на лицето си и протегна ръка да й помогне. — Нека час по-скоро се опитаме да установим това.
Спускането по могъщите планински склонове им отне целия ден. Най-накрая пред очите им се появи равнина с червеникава почва, насечена от коритата на буйни реки. Очевидно наскоро бе валяло, тъй като повечето от реките се бяха разлели и водата стигаше чак до подножието на скалистите хълмове. Зърнаха няколко стада от шестоноги тревопасни. От поведението им Корделия стигна до заключението, че наблизо са и съответните хищници, най-вероятно скрити в дълбоката трева до спускането на нощта.
Воркосиган не беше склонен да даде почивка, но Дубауер получи продължителен пристъп от конвулсии, след който тялото му омекна и краката му отказаха да се движат. Корделия бе категорична, че трябва да прекарат нощта тук. За бивак си избраха една полянка сред дърветата, на около триста метра над плоската като тепсия равнина. Всъщност, нямаше никакъв бивак — просто седнаха сред тревата и извадиха оскъдните си хранителни запаси — овесена каша и пастет от рокфор. Хапнаха в пълно мълчание, после Воркосиган счупи цилиндъра на поредната походна лампа и седна на един широк заоблен камък. Корделия легна в тревата, протегна уморените си крака и го гледа, докато потъна в люлката на съня…
Той я събуди след полунощ. Тя се протегна, схванатите от умора мускули болезнено пропукаха. Пристъпи към камъка да поеме дежурството и с изненада установи, че Воркосиган й подава станъра.
— Не забелязах нищо обезпокоително наблизо, но от време на време долу в ниското се вдига адски шум…
Обяснението изглеждаше достатъчно за проявата на доверие.
Тя отиде да погледне Дубауер, после пристъпи към камъка. Настани се удобно и вдигна глава към тъмната грамада на планината. Някъде там, високо горе, спеше Розмънт. Тялото му бе далеч от човките и ноктите на отвратителните лешояди, но все пак беше обречено на бавно разлагане. Въздъхна и насочи мислите си към Воркосиган, легнал в тревата на крачка от нея, но напълно невидим в защитното си облекло.
Този човек бе истинска загадка, призна пред себе си тя. Явен представител на офицерите-благородници от старата школа на Бараяр, Воркосиган несъмнено беше влязъл в остър конфликт с поколението млади технократи, което търсеше място под слънцето. Милитаристичните крила на двете страни бяха сключили принудителен съюз, за да държат под контрол както правителството, така и въоръжените сили, но на практика между тях съществуваше дълбока вражда. Деликатното равновесие се поддържаше единствено от Императора, но след смъртта на този мъдър старец, Бараяр без съмнение щеше да навлезе в период на политически канибализъм или открита и кръвопролитна гражданска война. Защото никой не очакваше, че наследникът на трона ще има достатъчно сила и авторитет, за да се справи с положението. Корделия изпита желанието да знае повече за сложните взаимоотношения и роднински връзки, върху които се градеше властта на тази далечна планета. Но познанията й се изчерпваха единствено с асоциацията между името на планетата и фамилното име на императора — Ворбара… Всичко останало тънеше в мрак.
Пръстите й опипаха малкия станър, в главата й се появи любопитен въпрос: кой сега е пленник и кой — победител? Спокойно би могла да се отърве от Воркосиган. А после? Даваше си ясна сметка, че сред тази пустош не би могла да се грижи за Дубауер сама, още повече че бараярецът мъдро й спести точното местонахождение на склада с хранителни припаси. По този начин я лиши от избор — волю-неволю трябваше да вървят заедно… Но имаше и нещо друго — тя му даде думата си. А от начина, по който Воркосиган я прие — без колебание и без никакви допълнителни условия, — тя разбра, че спази ли своята дума, ще може да разчита и на неговата.
Небето на изток най-сетне започна да посивява. После поруменя, появиха се златистозелени отблясъци — прекрасно повторение на пастелния залез от снощи. Воркосиган се надигна. Протегна се, размаха ръце и крака, за да раздвижи кръвта в жилите си, после й помогна да измият Дубауер във водите на близкия поток. Закусиха с овесена каша и пастет от рокфор. Този път Воркосиган направи опит да ги смеси, докато Корделия ги опита поотделно. Не се получи кой знае какво, но и двамата си спестиха коментарите.
* * *
Воркосиган ги поведе на северозапад. Почвата в равнината бе песъчлива, с тухленочервен цвят. През сухия сезон очевидно се превръщаше в пустиня, но сега беше свежа и красива, покрита с жълто-зелена трева и дребни, но изключително красиви цветя. Корделия тъжно отбеляза, че Дубауер е сляп и глух за прекрасните цветове наоколо, а състоянието му продължава да е тежко.
След три часа бърз ход стигнаха до първото сериозно препятствие в маршрута си. В дъното на камениста долина течеше буйна река, водата й имаше цвета на кафе с мляко. Пенливи пръски летяха покрай огладените камъни на брега. Тримата бавно поеха по него, очите им търсеха брод.
— Онази скала долу мърда! — изведнъж се обади Корделия.
Воркосиган извади бинокъла и го насочи в указаната посока.
— Права сте.
Пет-шест шоколадови издатини, които по нищо не се различаваха от крайбрежните камъни, на практика се оказаха добре охранени шестокраки зверове, които лениво се припичаха под топлите лъчи на утринното слънце.
— Изглеждат ми земноводни — отбеляза Воркосиган. — Но не зная дали са месоядни…
— Ако не бяхте прекъснали експедицията ми, сигурно щях да ви дам отговор на този въпрос — погледна го обвинително Корделия. — Я вижте какви летящи мехурчета! Не предполагах, че могат да бъдат толкова големи!
Над реката се появиха десетина прозрачни балона, чийто радиус надхвърляше тридесет сантиметра. Част от тях се насочиха към шестокраките и лениво кацнаха върху дебелите им гърбове. Крилцата им пърхаха с въртеливи движения — като витлата на хеликоптер. Корделия взе бинокъла от ръката на Воркосиган и го насочи натам.
— Дали не са като онези земни птички, които почистват добитъка от паразити? — попита тя, после поклати глава: — О, не… Едва ли…
Шестокраките животни се изправиха с предупредително съскане и тромаво навлязоха във водата. Мехурите се напълниха с въздух и литнаха, телата им този път имаха цвят на чаши, пълни с гъсто бургундско.
— Балони-вампири? — изви вежди Воркосиган.
— По всяка вероятност — да…
— Какви отвратителни създания!
Корделия забеляза погнусата върху лицето му и с мъка сдържа усмивката си:
— Не бива да ги съдите прекалено строго, защото сам вие сте месоядно…
— Няма да ги съдя, но предпочитам да се държа по-надалеч от тях!
— Тук сте прав.
Продължиха срещу течението и скоро стигнаха малък водопад. Шоколадовата вода падаше от няколко метра височина сред облаци от пръски и пяна. На километър и половина по-нататък реката се разделяше на два ръкава, нивото на водата беше значително по-ниско. Избраха най-плиткото на вид място и тръгнаха да пресичат. Първият ръкав преминаха без инциденти, но в средата на втория Дубауер се подхлъзна на някакъв камък, отвори уста да извика и потъна.
Корделия стегна мускули да го удържи и също падна. Течението ги повлече към дълбокото. В сърцето й потрепна ужас, пред очите й се появи картината на водопада и огромните шестокраки животни, които чакаха отвъд него. Напрегна се и сграбчи тялото на мичмана с две ръце, но всичко беше напразно. В следващия миг усети как водата започва да се пени от двете й страни — сигурен признак, че върви срещу течението. Оказа се, че Воркосиган я бе сграбчил за колана и я теглеше към плитчините, а тя продължаваше да стиска тялото на Дубауер. Този човек обладава великанска сила, едва успя да помисли тя, в следващия миг вече кашляше и плюеше вода на отсрещния бряг, изтикала мичмана пред себе си.
— Благодаря — прошепна тя.
— Защо? — хладно я погледна той и свали ботушите си да ги освободи от водата. — Нима помислихте, че ще ви оставя да се удавите?
— А защо не? — сви рамене Корделия. — Моментът беше удобен да се отървете от нас. И без това само ви бавим…
— Хм — прочисти гърлото си Воркосиган и това беше единствената му реакция. Хапнаха на плоските камъни край брега, подсушиха дрехите си и продължиха.
Вървяха в продължение на километри, но могъщият силует на планината от дясната им страна си оставаше все така близо. В един момент Воркосиган спря, направи някакви известни само нему изчисления и ги поведе на запад. Планината остана зад гърба им, а слънцето започна да свети право в очите им.
Прекосиха още една река и Корделия почти се препъна в шестокрако с червеникава козина, което лежеше неподвижно и човек трябваше да напрегне поглед, за да го различи от околната среда. Животното се стресна и побягна. Имаше размерите на средно по големина куче, движенията му бяха плавни и елегантни.
— Това става за ядене! — извика Корделия, най-сетне пробудена от дълбоката си летаргия.
— Станърът! — възбудено викна Воркосиган и тя побърза да го тикне в ръцете му. Той се отпусна на коляно, прицели се и свали животното още с първия изстрел.
— Прекрасен изстрел! — не се стърпя Корделия.
Воркосиган я възнагради с една момчешка усмивка и хукна към жертвата си.
— О! — промърмори тя, зашеметена от промяната в лицето му. Сякаш слънчеви лъчи бяха осветили водите на планинско езеро. Направи го отново, моля те! — помисли си неволно тя. После тръсна глава и се овладя. Придържай се към задълженията си! Сега това е най-важното!
Бавно тръгна подире му. Вдигнал нож над главата на вцепененото животно, Воркосиган очевидно се чудеше откъде да започне. Не можеше да му пререже гърлото по простата причина, че шестокракото нямаше врат.
— Мозъкът е разположен зад очите — обади се Корделия. — Оттам вероятно се разклонява направо към раменете…
— Сигурно сте права — кимна Воркосиган и заби острието в гърба на звяра. Той потръпна и умря. — Още е рано за почивка, но тук има вода, а реката е натрупала достатъчно сухи съчки… Оставаме, но утре ще трябва да си наваксаме.
— Няма проблеми — кимна Корделия, неспособна да отдели очи от трупа на животното. Вече го виждаше изпечено.
Воркосиган го нарами, изправи се на крака и огледа околността.
— Къде е вашият мичман?
— О, Господи! — изстена тя и бързо се насочи към мястото, от което Воркосиган произведе майсторския си изстрел. Дубауер не се виждаше никъде. Пристъпи към брега.
Мичманът стоеше с отпуснати ръце край водата, очите му бяха вдигнати нагоре и равнодушно наблюдаваха приближаването на огромен, почти напълно прозрачен балон-вампир.
— Дубауер, не! — изпищя Корделия и се запрепъва по нанадолнището към него. Воркосиган бързо я настигна и двамата хукнаха гърди до гърди. Балонът кацна върху лицето на мичмана и започна да се смалява. Той изкрещя и вдигна ръце да се предпази.
Воркосиган пристигна пръв, сграбчи пихтиестата маса с голи ръце и рязко я дръпна. Върху лицето на Дубауер останаха десетина противни дори на вид смукала, които отчаяно се загърчиха. Бараярецът захвърли балона на пясъка и го стъпка с крака. Дубауер падна на земята и покри с длани лицето си. Корделия напразно се опитваше да отмести ръцете му. Мичманът лежеше на една страна, тялото му започна да трепери, от устата му излитаха странни, дрезгави стенания. Пак изпадна в криза, помисли си тя, после със смайване разбра, че човекът плаче…
Отпусна се на колене, положи главата му в скута си и успокоително го погали. Смукалата на вампира бяха направили дълбоки дупки, кожата около тях беше червена и бързо се подуваше. Най-жестоко бе поразено слепоочието му, на милиметри от окото. От него продължаваше да стърчи противен израстък. Корделия рязко го издърпа. Пръстите й пламнаха, сякаш ги бе потопила в киселина. Гадината цялата е покрита с отрова, съобрази тя, след като видя, че Воркосиган е потопил ръката си в реката. Внимателно измъкна останалите смукала от лицето на Дубауер и повика бараяреца.
— Имате ли нещо подходящо срещу тази отрова?
— Само антибиотик — отвърна той, извади плоска тубичка от аптечката на кръста си и й я подаде.
Корделия изстиска част от съдържанието върху дланта си и започна да маже лицето на Дубауер. Лекарството едва ли беше точно срещу изгаряния, но друго нямаше. Воркосиган ги погледа известно време, после неохотно бръкна в джоба си и извади някакво хапче.
— Успокоително, действа много добре срещу болките — поясни той. — Имам само четири… Това ще му бъде достатъчно поне до сутринта.
Корделия отвори устата на Дубауер и сложи хапчето на езика му. Той направи опит да го изплюе — вероятно беше горчиво. Корделия го принуди да преглътне, после го изправи на крака и бавно го поведе към мястото за почивка, избрано от Воркосиган.
Бараярецът се разшета наоколо и скоро събра внушителна купчина сухи дърва за огъня.
— А как ще ги запалите? — изведнъж се сепна Корделия.
— Като момче ме учиха да паля огън с търкане на две сухи дръвчета — отвърна Воркосиган. — Това бе част от обучението по време на летните военизирани лагери. Не беше лесно, търках цял следобед… В крайна сметка получих огън, след като направих късо съединение с батериите на някакъв комуникационен панел… Ръцете му зашариха по колана и джобовете: — Инструкторът побесня, защото се оказа, че панелът бил негов…
— Там май липсват химически запалки — подхвърли Корделия и кимна по посока на колана-склад.
— Инструкцията предвижда използването на плазмен лък — въздъхна той и почука с пръст по празния кобур. — Сещам се за нещо друго… Може би е малко необичайно, но положително ще има ефект… По-добре идете при своя ботаник, тъй като ще се вдигне доста шум.
Протегна ръка зад гърба си и откачи една от резервните зарядни касети за плазмен лък, които бяха складирани там.
— Хей, внимавайте! — разтревожено го погледна Корделия и направи няколко крачки назад. — Ще стане експлозия! А после трябва да мислите и за кратера… Ще се вижда от километри, особено от въздуха…
— Ами тогава да сядаме с клечки в ръце и да почваме да търкаме! — раздразнено отвърна Воркосиган. — Но за кратера сте права, трябва да се измисли нещо…
Обърна й гръб и започна да се отдалечава. Корделия седна до Дубауер, прегърна го през раменете и напрегнато се сви.
След минута Воркосиган изскочи иззад върха на близкото възвишение, втурна се към тях и се просна по очи. Зад гърба му блесна синкаво-бяла мълния, земята се разтърси от оглушителен тътен. Към небето се вдигна огромен стълб черен пушек, после наоколо забарабаниха дребни камъчета и късчета разтопен пясък. Воркосиган се надигна, прехвърли билото и след минута отново се появи. В ръцете си държеше дебел клон, от далечния му край изскачаха весели пламъци.
Корделия стана и отиде да хвърли поглед на пораженията.
За място на експлозията бараярецът бе избрал една сравнително равна площадка на брега на реката, точно там, където се разделяха двата ръкава. В момента тя представляваше яма с дълбочина пет метра и диаметър около петнадесет, с безупречно изсечени стени. От дъното продължаваше да излиза дим. Още докато гледаше, водата от източния ръкав започна да прелива над ръба, до слуха й достигна оглушително съскане. След час ямата щеше да се запълни и да се превърне в обикновен, с нищо незабележим вир.
— Не е лошо — одобрително промърмори тя.
* * *
Докато огънят бавно гаснеше и се превръщаше в дълбока жар, двамата вече бяха набучили късове месо на дълги пръчки, готови за печене.
— Как предпочитате своето? — попита Воркосиган. — Алангле или добре изпечено?
— Мисля, че ще е по-разумно и двамата да изпечем месото си добре — отвърна Корделия. — Не успяхме да довършим микробиологичното проучване, следователно нямаме представа за евентуалните бактерии…
Воркосиган хвърли поглед към апетитните късове месо на пръчката си и кимна с глава:
— Права сте…
Дълго въртяха импровизираните шишове в жарта. Най-накрая решиха, че е достатъчно и лакомо се нахвърлиха на полуобгореното месо. Дори Дубауер успя да преглътне няколко залъка. Типично за дивеча, месото се оказа жилаво и полусурово под изгорялата кожица, но никой не предложи да го гарнират с пастет от рокфор или овесена каша.
Чувството за хумор на Корделия се завърна заедно със засищането. Униформата в защитен цвят на Воркосиган беше мокра и мръсна, опръскана с кръвта на убитото животно. Нейната не й отстъпваше по нищо. По лицето му бе набола тридневна брада, мазнината на шестокракото се смесваше със засъхналата пот и образуваше мътна, проблясваща маска. Тя подозираше, че не изглежда много по-различно, с изключение, разбира се, на брадата… А и едва ли миришеше по-хубаво. Изведнъж усети присъствието на здравото му мъжко тяло, на стегнатите мускули и гладката кожа… В душата й помръднаха отдавна забравени чувства и тя ги прогони с доста голямо усилие на волята. Сега не беше време за подобни неща, трябваше да се мисли за оцеляването…
— За три дни от космонавти се превърнахме в пещерни хора — промълви на глас тя. — Как е възможно да се заблуждаваме, че цивилизацията е вътре в нас? Оказва се точно обратното — тя се съдържа единствено във вещите, с чиято помощ оцеляваме…
Воркосиган стрелна с поглед спокойно отпуснатото тяло на Дубауер, на лицето му се появи крива усмивка:
— Но вие май съумявате да вкарате малко от цивилизацията и вътре в себе си, нали?
Корделия се изчерви от смущение. Силно се надяваше, че отблясъците на огъня ще го прикрият.
— Човек трябва да изпълнява своя дълг — промърмори тя.
— Дългът е доста разтегливо понятие — поклати глава Воркосиган. — Влюбена ли сте в него?
— В Дубауер?! Не, за Бога! Не си падам по хлапетата. Но той е добро момче и бих се радвала, ако успея да го върна у дома, при семейството му…
— А вие имате ли семейство?
— Разбира се. Имам майка и брат, живеем заедно на Колония Бета. Баща ми също е работил по научноизследователски програми.
— Един от онези, които не са се завърнали?
— Не. Загина при катастрофа със спомагателна совалка, само на десет километра от дома… Отпуската му беше свършила и се връщаше на кораба…
— Моите съболезнования.
— О, това се случи преди много години — отвърна на глас тя, а в съзнанието й проблясна тревожен въпрос: „Не става ли прекалено интимен?“ Все пак така бе по-добре, отколкото да я подложи на военен разпит. От сърце се надяваше да не засягат парливи теми — като, например, последните достижения на бетианската космическа техника. — А вие? Имате ли семейство? — Изведнъж си даде сметка, че това е любезен начин да го попита дали е женен.
— Баща ми — граф Воркосиган, още е жив — някак колебливо отвърна той. — А майка ми беше наполовина бетианка…
Корделия стигна до заключението, че воинът Воркосиган — прям, решителен и мъжествен — е далеч по-привлекателен от Воркосиган кавалерът, решил да води светски разговор. Все пак любопитството й надделя и тя не прекрати този разговор.
— Така ли? — любопитно изви вежди Корделия. — Как се е получило?
— Дядо ми по майчина линия се казваше принц Хав Ворбара — известен дипломат. На млади години, още преди Първата четагандийска война, бил назначен за посланик на Бета. А баба ми е работела във вашето Бюро за междузвездна търговия…
— Добре ли я познавахте?
— След смъртта на майка ми и края на Гражданската война на Юри Ворбара прекарвах летните си ваканции в дома на принца. Той беше на нож с баща ми, между двамата съществуваха непреодолими политически различия. Хав беше лидер на либералите, докато баща ми винаги е бил представител на старата военна аристокрация…
— Щастлива ли е била баба ви на Бараяр? — попита Корделия, механично пресметнала, че ученическите ваканции на Воркосиган са били поне преди тридесетина години.
— Мисля, че тя никога не успя да се адаптира изцяло към нашето общество — поклати глава той. — Особено след Гражданската война… — Помълча малко, после тръсна глава и продължи: — Чужденците, в това число и бетианците, имат доста погрешна представа за Бараяр. Вие ни приемате като едно монолитно цяло, но на практика нашето общество е дълбоко разделено. Една от главните задачи на всяко правителство е да се бори с центробежните тенденции в него.
Воркосиган се наведе и хвърли няколко съчки в огъня. От жарта изскочи рояк искри — малки оранжеви звезди, устремили се към небето. Корделия изведнъж изпита болезнено желание да отлети заедно с тях.
— А вие на коя страна симпатизирате? — попита тя с надеждата да насочи разговора в по-малко лична посока: — Споделяте ли възгледите на баща си?
— Приблизително, поне докато е жив… Аз винаги съм искал да бъда войник и да се държа настрана от политиката. Мразя политиката, дори я ненавиждам. Тя е причина за всички нещастия, сполетели семейството ми. Едновременно с това не мога да бъда равнодушен към арогантността на новата бюрокрация, към недостойните й методи… Тези хора си въобразяват, че бъдещето е на тяхна страна, но на практика е точно обратното — породата им е болна и слаба, животът неизбежно ще я изтрие от лицето на земята…
— Не се учудвам, че политиците искат да ви отстранят, особено ако и на Бараяр изразявате мнението си по подобен начин — отбеляза Корделия и замислено тикна върха на пръчката си в огъня. Нов рояк искри пое към небето…
Успокоен от действието на лекарството, Дубауер потъна в дълбок сън. Но Корделия остана будна с часове, в главата й постоянно се връщаха подробности от разговора край огъня. Защо? — питаше се тя. Какво ме интересуват проблемите на този бараярец, очевидно решил да си счупи главата? Да прави каквото иска, аз нямам причини да се намесвам. Никакви причини! Дори и след като си призная, че го харесвам, че обичам да гледам силните му, мускулести ръце…
Събуди се в тишината на нощта и рязко седна. Оказа се, че всичко е наред. Просто Воркосиган беше хвърлил в огъня по-голямо количество съчки и ушите й бяха регистрирали пукота.
— Добре, че се събудихте — пристъпи към нея той. — Имам нужда от помощта ви. — Притисна в дланта й дръжката на бойния нож и добави: — Дивечът очевидно привлича някакви хищници и искам да го хвърля в реката. Ще ми светите ли?
— Разбира се.
Корделия стана, протегна се и избра една по-голяма главня. Разтърка очи и го последва към брега. Трепкащата жълта светлина хвърляше бледи отблясъци наоколо, безсилна пред величественото сияние на звездите по нощното небе. В момента, в който спряха край водата, някъде отстрани долетя познатото съскане, изтропаха отронени късове скала.
— Охо! — рязко извърна глава тя. — Вляво от нас, нагоре по течението, май има цяло стадо лешояди!
— Точно така — кимна Воркосиган и хвърли остатъците от вечерята им в реката. Разнесе се силен плясък, последван като ехо от още един и още един… Повърхността на водата остана спокойна, нищо не се виждаше. После отново се чу противното съскане, но вече надолу, по течението… В близост до тях се разнесе кръвожаден рев и Воркосиган бързо измъкна станъра.
— Май са много! — нервно прошепна Корделия. Опряха гръб в гръб и напрегнаха очи в мрака. Воркосиган подложи дланта си под станъра, прицели се и натисна спусъка. Разнесе се тихо изсвирване, последвано от тътена на падащо тяло. Сенките на лешоядите се раздвижиха, разнесе се любопитно сумтене. Очевидно душеха улучения си другар. Кръгът около двамата продължаваше да се стеснява.
— Много ми се иска това оръжие да беше по-шумничко — въздъхна Воркосиган и пак се прицели. Нови две тела се стовариха на земята, но ефектът върху останалите беше нулев. — Знаете ли — прокашля се с леко притеснение той. — Станърът ви е почти изтощен…
— Зарядите няма да стигнат за останалите, така ли?
— Точно така.
Един от лешоядите изгуби търпение и се насочи към тях. Воркосиган нададе остър вик и хукна насреща му. Звярът неохотно се оттегли. Равнинната порода беше малко по-едра от планинската. И по-грозна, ако това изобщо бе възможно… Очевидно тези хищници водеха стаден начин на живот, бройката им беше обезпокоително голяма и отрязваше изцяло пътя за отстъпление на двамата пътешественици.
— О, по дяволите! — отчаяно простена Воркосиган. — Само това ни липсваше! — Десетина прозрачни и тихи като призраци сфери бавно увиснаха над главите им. — Колко нелеп начин да се разделим с живота! Е, добре, нека поне да умрем в бой! — Погледна я, понечи да каже още нещо, после само поклати глава. Мускулите му се стегнаха.
Вдигнала глава към спускащите се отровни гадини, Корделия изведнъж беше осенена от безумна идея.
— О, не! — пое въздух тя. — Това са нашите спасители! Елате, милинките ми! Елате при мама!…
— Да не се побъркахте? — изгледа я с недоумение Воркосиган.
— Нали искахте трясък? Ще го получите! Какво, според вас, позволява на тези балони да летят?
— Не съм мислил за това — озадачено поклати глава той. — Разбира се, то не може да бъде нещо по-различно от…
— Водород! — възбудено го прекъсна тя. — Бас държа, че тези сладурчета представляват истинска химическа лаборатория и правят електролиза на водата! Забелязахте ли, че винаги висят над реките и потоците? Ех, ако имах ръкавици!…
— Позволете на мен! — ухили се Воркосиган, подскочи и хвана лепкавите пипала на гадината над главата си. Ръката му продължи широкия си замах, балонът тупна на земята, на няколко крачки от настъпващите лешояди. Корделия стисна факлата и я насочи напред, като шпага. Горящият край потъна в балона, разлетяха се искри.
Трясна оглушителен гръм, ослепителен пламък се издигна над полесражението. Разнесе се отвратителна воня. Макар и с обгорени вежди и червени кръгове пред очите, Корделия повтори упражнението и със следващия балон, който Воркосиган успя да докопа. Козината на най-дръзкия лешояд се подпали, той издаде пронизително съскане и започна да се оттегля. Останалите колебливо го последваха. Корделия не им даде време да се опомнят. Вдигнала факлата високо над главата си, тя подскочи и успя да взриви поредния балон направо във въздуха. Светкавицата на експлозията освети цялата околност. Покрай черните води на реката панически се блъскаха гърбовете на огромно стадо лешояди. Разбрала едва сега пред каква опасност са били изправени, Корделия неволно хлъцна от уплаха.
Доста по-късно усети, че Воркосиган засипва гърба и главата й с леки удари. От миризмата разбра, че е подпалила и собствената си коса. Оцелелите балони набираха височина и панически се оттегляха. С изключение на онзи, който Воркосиган притискаше към земята…
— Ха-ха! Ха-ха-ха! — разкрещя се Корделия, притокът на адреналин в кръвта раздвижи краката й в дивашки боен танц.
Овладя се с цената на доста усилия, изпусна въздуха от дробовете си и попита:
— Как е ръката ви?
— Малко пообгоряла — призна Воркосиган, свали ризата от гърба си и внимателно я уви около балона. Той започна да пулсира, като изпускаше отвратителна воня. — Това приятелче може да ни потрябва…
Изми си ръцете в реката, тикна балона под мишницата си и забърза към огъня. Корделия го последва.
Дубауер лежеше там, където го бяха оставили.
Няколко минути по-късно откъм възвишението се разнесе заплашително съскане. Воркосиган скочи на крака и прогони самотния лешояд с помощта на разпалена главня и сподавени ругатни. Не викаше с пълен глас, за да не смущава съня на мичмана.
— Май ще е по-добре, ако до края на пътешествието останем на сухоежбина — промърмори той и уморено се отпусна край огъня.
Корделия мълчаливо кимна с глава.
* * *
Събуди мъжете на разсъмване. Ситуацията се бе променила и тя вече държеше да стигнат до целта не по-малко от Воркосиган. Каквото и да ги чакаше там, то при всички случаи беше за предпочитане пред кошмарите на откритата равнина. През нощта балонът в ризата на бараяреца се бе спукал и умрял, превръщайки се в противна желеподобна маса, от която се разнасяше нетърпима воня. Воркосиган изгуби няколко минути в пране, но вонята и мазните петна останаха. Това го превърна в безспорен фаворит в състезанието по събиране на гадости между двамата, помисли си Корделия. Хапнаха набързо безвкусната, но сигурна комбинация от овесена каша и рокфоров пастет, после потеглиха. Слънцето изгря и лъчите му обляха ръждивата, обсипана с диви цветя равнина.
Малко преди обедната почивка Воркосиган се отби по естествена нужда зад някакви храсти. След миг оттам се разнесоха оглушителни ругатни, последвани от автора им, който смешно подскачаше на един крак с полусмъкнати панталони. Корделия го погледна с невинно любопитство.
— Без съмнение сте обърнали внимание на малките пясъчни конуси по пътя ни, нали? — попита той, докато забързано разкопчаваше колана си.
— Да…
— Е, не ви препоръчвам да се облекчавате в близост до тях!
Корделия не можа да сдържи усмивката си.
— Какво открихте? — попита тя. — Или по-точно — какво откри вас?
Воркосиган си свали панталона, обърна го с хастара навън и започна да го почиства от някакви кръгли бели буболечки, които пъргаво тичаха по плата с тънките си крачета. Корделия хвана една и я вдигна пред очите си. Оказа се, че това също е насекомо с радиална конструкция, но за разлика от балоните, живее под земята…
— Ох! — извика тя и побърза да захвърли буболечката на земята.
— Щипе, нали?
Понечи да се разсмее, но очите й се спряха на крака му и желанието й бързо се стопи.
— Хей, тази драскотина не изглежда добре! — загрижено извика Корделия.
Кожата на крака му беше подута и посиняла, следата от ноктите на лешояда, който бе прогонил в нощта на погребението на Розмънт, пулсираше с нездрава червенина.
— Нищо ми няма — тръсна глава Воркосиган и започна да обува панталоните си.
— Дайте да я погледна!
— С нищо не можете да ми помогнете — въздъхна той, но все пак я остави да хвърли едно око. — Доволна ли сте? — Въпросът беше зададен със саркастичен тон, токата на колана му изщрака.
— Щях да бъда по-доволна, ако противовъзпалителните лекарства на вашата планета бяха мъничко по-добри — поклати глава тя. — Но за другото сте прав — в момента наистина не мога да ви помогна…
Продължиха да се влачат напред. Корделия го наблюдаваше с изострено внимание. Той ходеше доста по-бавно, от време на време видимо накуцваше. Успя да прикрива болките си почти до края на дневния преход, но на свечеряване вече нямаше сили за това. Въпреки всичко продължи да върви до падането на нощта. Планината, от която започнаха дългия преход, постепенно се превърна в едва забележима точка на хоризонта.
Най-накрая се предаде, даде заповед за почивка и се строполи на земята. Тя с радост се подчини, тъй като Дубауер отдавна беше прехвърлил почти цялата тежест на тялото си върху нея и едва се влачеше. Воркосиган счупи поредната походна лампа и пое обичайното дежурство. Корделия се просна в праха и насочи очи към обсипания със звезди небосвод.
В полунощ се смениха, Воркосиган я предупреди да го събуди преди разсъмване. Но тя го остави да поспи до изгрев слънце, дълбоко разтревожена от външния му вид. Лицето му ту пребледняваше, ту се обливаше в руменина, дишането му стана плитко и учестено.
— Не е ли време да вземете едно от скъпоценните си хапчета? — попита го тя, с тревога забелязала, че вече почти не може да стъпва на чудовищно подутия си крак.
— Още не — поклати глава той. — Предпочитам да ги спестя за по-нататък.
Отсече една здрава пръчка от близкия храсталак и отново потеглиха на път. Задачата за деня беше същата — да вървят подир сенките си.
— Още колко ни остава? — попита Корделия.
— Ден, ден и половина… Зависи с какво темпо ще се придвижваме. — На лицето му се появи иронична гримаса: — Не се безпокойте, няма да се наложи да ме носите… Аз минавам за един от най-добрите маратонци на екипажа… — Закуцука напред и уточни през рамо: — В категорията над четиридесет…
— Колко души над тази възраст има във вашия екипаж? — полюбопитства тя.
— Четирима.
Корделия изсумтя презрително.
— В аптечката има стимуланти, които ще съживят дори труп — успокои я той. — Но и тях искам да употребя само в краен случай…
— Какви неприятности още очаквате? — нервно го изгледа тя.
— Зависи кой ще приеме сигналите ми — въздъхна Воркосиган. — Зная, че Раднов (това е моят политически офицер) разполага поне с двама шпиони в апаратната… — Облиза напуканите си устни и тихо добави: — Знаете ли, аз все още не вярвам, че бунтът на кораба е бил всеобщ… По-скоро Раднов и няколко като него са изпуснали нервите си и са решили да ме убият… Попаднали са на вас, бетианците, и бързо са пресметнали, че могат да се освободят от мен, като стоварят всичко на вашите глави… Ако тези разсъждения са правилни, всички на кораба вече ме мислят за мъртъв. С изключение на един…
— Кой е той?
— И аз много бих искал да знам — отново въздъхна Воркосиган. — Това е човекът, който ме е ударил по главата и ме е скрил в папратите… Вместо да ми пререже гърлото и да ме зарови някъде из гората… Което означава, че в групата на лейтенант Раднов има предател. Но нещо не е съвсем наред… Ако този човек действително ми е останал верен, отдавна трябваше да е информирал Готиан, първия ми помощник… А той от своя страна без съмнение щеше да изпрати спасителна совалка… Въпросът е кой от екипажа е толкова объркан, че предава и двете страни едновременно? А ако този въпрос е формулиран погрешно, значи нещо важно ми се изплъзва…
— Може би продължават да преследват моя кораб — подхвърли Корделия.
— Къде се намира той?
Корделия съобрази, че вече няма място за увъртане.
— Отдавна пътува към Колония Бета.
— Ако не са го пленили…
— Не са. При последната ми връзка с тях, те вече бяха извън обхвата на вашия кораб. Ние нямаме вашето въоръжение, но сме далеч по-бързи и можем да ви разиграваме, докогато пожелаем…
— Възможно е — кимна той.
Изобщо не показа изненада, отбеляза Корделия. Бас държа, че секретните му рапорти за нашите кораби биха предизвикали дълбоко стомашно разстройство на прехвалените ни контраразузнавачи.
— Докога ще ни преследват? — попита на глас тя.
— Това зависи от Готиан. Ако прецени, че няма шансове да настигне кораба ви, той ще се върне обратно на орбиталната станция. Но ако има и най-малката възможност, несъмнено ще я използва докрай.
— Защо?
— Не мога да ви отговоря — стрелна я косо той.
— Не виждам причината — повиши тон Корделия. — Няма къде да избягам, на Бараяр в най-добрия случай ме чака затворническа килия… Странно как се променят стандартите… След това пътешествие имам чувството, че ме чака не килия, а луксозен апартамент!
— Ще се погрижа да не стигате чак дотам — усмихна се Воркосиган.
Прибавена към начина, по който я гледаше, тази усмивка накара сърцето й да потръпне от тревога. С военната му прямота можеше да се справи, но пред милото му поведение беше напълно безпомощна. Чувстваше се като фехтовчик, който замахва срещу водна стена и ударите му потъват в гальовна мекота… Намръщи се на усмивката му и тя бързо се стопи. След миг на лицето му се появи обичайното строго изражение.