Лоис Макмастър Бюджолд
За честта на Вор (13)

13

Доктор Мехта се усмихна, сложи куфарчето си на масата и каза:

— Използвам един съвършено неагресивен метод за изследване и наблюдение. Няма да правя нищо, което да ви дразни, няма да усетите никакъв дискомфорт. Единствената ми молба е да посочите онези теми, които оказват някакво влияние на подсъзнанието ви.

Намираха се в апартамента на Нейсмит, срещата се състоя на следващия ден след разговора с командор Тейлър. Мехта замълча, извади някаква капсула и я пъхна в устата си.

— Алергия — поясни извинително тя. — Изглежда професията ми е такава, че се налага да прибягвам и до фармацевтична помощ.

— С която откривате къде да копаете, а? — усмихна се Корделия.

— Точно така. Ще имате ли нещо против, ако пуша?

— Моля.

Мехта запали дълга ароматична цигара и небрежно я остави да гори на пепелника, който предвидливо си бе донесла в куфарчето. Димът докосна ноздрите на Корделия и я накара да се намръщи. Ех, тези доктори, въздъхна в себе си тя. Всички си носят пороците на гърба… Но няма човек без пороци, нали? Потисна раздразнението си и отправи поглед към куфарчето.

— Започваме с определянето на основните параметри — каза доктор Мехта. — Юли…

— Трябва да отговоря „август“ или нещо подобно, така ли?

— Не, тук не става въпрос за тест на свободни асоциации. Това е работа на машината. Естествено, можете да отговаряте и по този начин…

— Добре.

— Дванадесет.

Дванадесетте апостоли, помисли си Корделия. Дузина яйца, празниците около Коледа.

— Смърт.

Рождение. Бараярците от висшето общество прехвърлят всичко върху децата си — име, собственост, култура, дори и служебно положение. Огромен товар, нищо чудно, че децата им се превиват под него.

— Рождение.

Смърт, помисли си Корделия. Там човекът, който няма син, е просто един жив призрак, напълно лишен от бъдеще. А когато падне правителството, те всички плащат с живота на децата си… Пет хиляди.

Мехта премести пепелника си вляво, но от това положението с дима стана още по-лошо.

— Секс.

Едва ли ще стане… Аз съм тук, а той — чак там…

— Седемнадесет.

Контейнери. Какво ли правят бедните прашинки живот, затворени в тях?

Доктор Мехта внимателно разчете данните на екрана пред себе си, после несигурно повтори:

— Седемнадесет?

Осемнадесет, тръсна глава Корделия и доктор Мехта отбеляза нещо в бележника си.

— Адмирал Ворутиер.

Бедният развратник, заклаха те като пиле… Знаеш ли, аз мисля, че каза истината, когато твърдеше, че си обичал Арал… Иначе едва ли би го мразил толкова много… Чудя се какво ти е направил? Най-вероятно те е отблъснал. Мога да разбера болката от подобен акт. Май ще се окаже, че между нас все пак е имало нещо общо…

Мехта протегна ръка и промени нещо в програмата, после се намръщи:

— Адмирал Воркосиган.

О, любов моя, нека бъдем верни един на друг!… В очите на Корделия се появи загриженост, погледът й неволно се насочи към синята униформа на доктор Мехта. Ако реши да дълбае именно тук, положително ще получи цял гейзер от емоции… Вероятно вече знае това — ето, записва си нещо…

Мехта хвърли поглед към хронометъра на китката си и се приведе напред:

— Да поговорим за адмирал Воркосиган…

По-добре да го оставим на мира, отвърна мислено Корделия, а на глас попита:

— Какво да говорим за него?

— Знаете ли дали участва в задачите на техния разузнавателен отдел?

— Според мен, не… Основните му ангажименти са в тактическия екип на Генералния щаб, с изключение на дните, в които е на патрулна обиколка…

— „Касапинът на Комар“…

— Това е отвратителна лъжа — механично отвърна Корделия и почти си прехапа езика от яд.

— Откъде знаете? — попита доктор Мехта.

— От него самия…

— Аха, значи от него…

— За това „аха“ като нищо ще ви… — Изведнъж замълча, спомнила си обещанието да сътрудничи на психиатърката. Спокойствие. Само спокойствие… Господи, защо тази жена не пуши проклетата си цигара? Поне да я беше изгасила, очите ми лютят!

— Какво доказателство ви предостави?

Никакво, въздъхна в себе си Корделия.

— Своята дума — отвърна на глас тя. — Воинската си чест…

— Доста относително понятие — отбеляза доктор Мехта и отново си записа нещо. — Повярвахте ли му?

— Да.

— Защо?

— Заради общото ми впечатление от него. Такива хора държат на думата си…

— По време на мисията си сте била негова пленница в продължение на шест дни, нали?

— Да.

Мехта почука с пръст връхчето на светлинната си писалка и замислено я погледна.

— Изглеждате абсолютно убедена в истинността на думите му… Никога ли не ви е минавало през ума, че той може и да лъже?

— Всъщност… Не знам. Аз все пак бях офицер от армията на противника…

— Но въпреки това приемате думите му за чиста истина.

— За бараярците мъжката дума е нещо свято, особено за тези от по-старото поколение — направи опит да поясни Корделия. — Господи, на тази база се гради дори държавното им управление! Клетва за вярност и прочие…

Мехта беззвучно подсвирна:

— Означава ли това, че одобрявате тази форма на управление?

— Не съвсем — размърда се притеснено Корделия. — Просто започнах да вниквам в смисъла й и това е всичко. Допускам, че е напълно приложима…

— Да се върнем на честната дума… Вярвате, че той никога не би нарушил дадената дума, така ли?

— Ами…

— Значи имате доказателства за противното…

— Бях свидетел на подобен акт… Но последиците бяха ужасни…

— Той нарушава думата си срещу определена цена?

— Не срещу цена. При него става въпрос за нещо друго…

— Май не мога да схвана разликата…

— Цената е нещо, което получаваш. А той даваше, всъщност губеше… Изгуби много, особено там, в космическото пространство на Ескобар…

Разговорът бавно се насочваше в опасна посока. ТРЯБВА да сменя темата, замаяно си помисли Корделия. Или просто да подремна… Мехта отново погледна часовника си, после напрегнато се приведе напред:

— Ескобар…

— При Ескобар Арал изгуби честта си… Каза, че ще се прибере у дома и ще се напие… Мисля, че Ескобар разби сърцето му…

— Арал… Винаги ли го наричате така?

— Той се обръща към мен с „мили капитане“ и това винаги ми се е струвало смешно… И някак разголващо… Наистина мисли за мен като за жена-боец… В това отношение Ворутиер беше прав… Мисля, че му помагах да разреши част от проблемите си… Просто със самото си присъствие… И това ме радваше… — Температурата в стаята видимо се покачи, Корделия сънливо се прозина. Пипалата на дима вече не дразнеха обонянието й.

— Жена-боец…

— Той обичаше своите бойци, знаете ли… И винаги ги е обичал. Изпълнен е от характерния за бараярците патриотизъм. Всичко в името на императора!… Макар че императорът едва ли заслужава това…

— Императорът…

— Нещастник. Изтерзан като Ботари… И също толкова луд…

— Ботари? Кой е той?

— Той разговаря с демони. Демоните му отвръщат. Ще го харесате. Арал го харесва… Аз също. Отличен спътник за поредното пътуване към ада… Говори езика на обитателите му…

Мехта се втренчи в екрана, промени част от заложените данни и се намръщи. После дългият й нокът почука по осветеното покритие.

— Императорът… — върна се назад тя.

Корделия с мъка държеше очите си отворени. Мехта запали нова цигара и я остави в пепелника до угарката на първата.

— Принцът… — прошепна Корделия. Не, не бива да споменавам принца, обади се предупредителен глас вътре в нея.

— Принцът — повтори Мехта.

— Не трябва да говоря за принца. Планината от трупове… — Очите й се присвиха от лютивия дим. Особен, сякаш отровен дим, излитащ от цигара, която никой не смее да пуши.

— Вие… Вие ме упойвате… — Корделия скочи на крака, въздухът в стаята й се стори гъст като лепило. Мехта се приведе напред, устните й се разтеглиха в напрегната гримаса. После също стана и отскочи назад, изненадана от връхлитащото тяло на Корделия.

Корделия сграбчи записващото устройство и се стовари с цялата си тежест отгоре му. После започна да му нанася силни удари със здравата си ръка.

— Никакви разговори! Стига вече смърт! Не можеш да ме принудиш да говоря!… Всичко отиде по дяволите! Съжалявам, копой, но това няма да ти се размине!… Моля те, пусни ме! Чуваш ли? Искам да ме пуснеш! Моля те!…

Мехта направи опит да я вдигне от пода. До слуха на Корделия долитаха отделни фрагменти от успокоителните й думи:

— Няма нищо страшно… идиосинхронична реакция… веднага прекратяваме… Моля, отпуснете се, капитан Нейсмит.

Между пръстите й проблесна нещо. Спринцовка.

— Не! — изкрещя Корделия, обърна се по гръб и започна да рита с крака. Улучи. Спринцовката литна във въздуха и изчезна под ниската масичка. — Никакви опиати! Не, не!…

— Добре, само се успокойте! — извика Мехта с пребледняло лице. — Ето така! Легнете по гръб и се отпуснете! — Изправи се на крака и пусна климатичната инсталация на максимален режим. Пръстите й натиснаха димящата цигара в пепелника. Въздухът се прочисти със забележителна бързина.

Корделия лежеше на дивана и дишаше тежко. Господи, беше на ръба! Още миг и щеше да го предаде! А това е едва първият сеанс… Постепенно започна да се успокоява.

Надигна се и скри лице в дланите си.

— Мръсен номер! — Гласът й беше равен и спокоен.

Върху лицето на Мехта изплува усмивка на облекчение.

— Имаше нещо такова — призна тя. — Но това направи сеанса изключително продуктивен. Далеч над очакванията ми.

Бас държа, че е така, въздъхна в себе си Корделия. Няма начин да не си харесала представлението ми! Мехта коленичи на пода и започна да събира чарковете на записващото устройство.

— Съжалявам за апаратчето — промълви Корделия. — Не зная какво ми стана… Унищожих ли?… Унищожих ли записите?

— Вероятно — кимна доктор Мехта. — Най-странното обаче е, че би трябвало да заспите, а не да буйствате… О, слава Богу! — В гласа й прозвуча тържество, ръката й измъкна един здрав диск от безформената купчина на пода. Постави го на масичката и успокоително добави: — Край, това повече няма да се повтори… Много добре!

— До какво заключение стигнахте? — попита Корделия, без да сваля длани от лицето си.

Мехта я изгледа с дълбоко възхищение.

— Вие несъмнено сте най-предизвикателния случай в кариерата ми — обяви тя. — Нашите сеанси трябва да прогонят от душата ви всякакви съмнения относно евентуална манипулация на подсъзнанието ви от страна на бараярците. Показанията на апаратурата надхвърлиха всичко, което познавах досега…

— Знаете ли, нямам нищо против вашите методи — заяви Корделия. — Но просто не понасям да ме дрогират против волята ми! Защото съм твърдо убедена, че това е противозаконно.

— Но понякога е необходимо — каза доктор Мехта. — Данните са далеч по-категорични, когато субектът не осъзнава скритото наблюдение. А разрешението му вземаме постфактум, такава е общоприетата практика. По този начин все пак спазваме някаква етика…

— Постфактум, значи… — измърка Корделия. По гърба й пробягаха хладните тръпки на страха, примесен с гняв. Оловната топка в стомаха й отново се появи. Направи усилие да запази усмивката си, без да я превръща в гримаса. — Никога не съм предполагала, че има и такива юридически казуси… Всичко това ми звучи съвсем по бараярски… — Замълча за момент, после решително тръсна глава: — Повече не желая да контактувам с вас!

Мехта си отбеляза нещо в бележника, после вдигна глава и се усмихна.

— Това решение няма нищо общо с емоционалното ми състояние в момента! — хладно подчерта Корделия. — То е изява на законните ми права. Отказвам да бъда лекувана от вас!

Мехта сговорчиво кимна с глава. Какво става? Оглуша ли тази жена?

— Имаме огромен напредък! — доволно потри ръце психоложката. — Мислех, че ще стигнем до ефекта на отблъскването най-рано след седмица!

— Какво?

— Не сте очаквали, че бараярците ще се погрижат не само да манипулират съзнанието ви, но и да оградят постигнатото с двойна защита, нали? Враждебната ви реакция е напълно естествена. Искам само да запомните, че това не са вашите истински чувства. Утре ще се занимаем с тях…

— Няма да стане! — извика Корделия и усети как мускулите на тила й се свиват в болезнена топка. — Уволнена сте! — Главоболието я връхлетя внезапно, с огромна сила.

— Отлично! — изгледа я с открито възхищение Мехта.

— Глуха ли сте?! — извика извън себе си Корделия. Господи, откъде извадих този писклив глас?! Спокойно, спокойно!…

— Капитан Нейсмит, длъжна съм да ви напомня, че ние с вас не сме цивилни лица. Връзката ни няма нищо общо с отношенията лекар-пациент. И двете изпълняваме ясно поставена заповед, която има съвсем определена военна насоченост… Всъщност, нека не стигаме чак до там… Достатъчно е да ви кажа, че не сте ме наели, за да имате право да ме уволните. Довиждане до утре.

Часове след нейното напускане Корделия остана напълно неподвижна. Очите й бяха заковани в насрещната стена, пръстите на краката й ритмично почукваха по страничната облегалка на дивана. Излезе от вцепенението едва когато майка й се прибра за вечеря. На следващия ден се измъкна рано от апартамента и започна да скита из града. Прибра се чак в полунощ.

* * *

Същата нощ, обзета от умора и самота, тя седна пред бюрото за първото си писмо до Воркосиган. Стигна до средата и изведнъж реши да го унищожи, осъзнала, че пощата му положително минава през чужди ръце, най-вече през ръцете на Илиан. Започна отново, този път на ръка и в далеч по-сдържан стил. Приключи, запечата го в плик и целуна хартията. Усмихна се при тази спонтанна изява на сантименталност. Писмото върху хартия струваше няколко пъти по-скъпо от електронното, но така между тях все пак се осъществяваше някакъв физически контакт. Беше убедена, че и той ще докосне хартията с устните си…

Рано на следващата сутрин се обади Мехта. С жизнен тон й съобщи, че сеансът се отлага, тъй като изскочила друга задача. Изобщо не спомена за отсъствието й предишния ден.

Отначало Корделия изпита огромно облекчение, но после се замисли. За всеки случай реши отново да излезе. Денят несъмнено щеше да й се стори приятен, ако не бяха двама-трима нахални репортери пред сградата и откритието, което направи в ранния следобед. Следяха я. Бяха двама мъже, облечени в обикновени саронги. Тези дрехи бяха хит миналата година, сега на мода излезе ярката боя, нанесена направо върху голото тяло. Корделия продължаваше да носи старата си униформа в защитен цвят. Направи всичко необходимо да се отърве от преследвачите си. Хлътна в залата на някакво порнографско шоу с физически възприятия, миг по-късно изскочи от задната врата. Убедена, че е измамила преследвачите си, тя изпусна дълбока въздишка на облекчение. Но не за дълго. Откри ги отново след себе си, малко след като влезе в зоологическата градина „Силика“.

* * *

На другия ден на вратата се звънна точно в уговорения час за сеанса на Мехта. Корделия неохотно се надигна.

Чувстваше се уморена, някак лишена от вдъхновение. Не виждаше как ще се справи с нея…

Сърцето й спря. В рамката на вратата се бяха изправили Мехта, командор Тейлър и един грамаден санитар. ТОВА ПЪК КАКВО Е?! Този тип изглежда толкова огромен, че би могъл да се справи дори с БОТАРИ! Отдръпна се да ги пропусне към дневната, а майка й отиде в кухнята да прави кафе.

Командор Тейлър седна и нервно си прочисти гърлото.

— Корделия — започна той. — Страхувам се, че ще ти кажа нещо неприятно…

Корделия седна на облегалката на един от столовете, разклати крак и се озъби в нещо, което би могло да мине и за усмивка.

— Н-на т-теб се падна мръсната работа, а? Няма как, това е една от радостите на командира… Хайде, казвай.

— Налага се да те хоспитализираме, в интерес на по-нататъшното лечение…

Мили Боже, започва се! Стомашните й мускули потръпнаха под блузата. Беше една доста широка блуза, дано нищо не са забелязали.

— И защо? — небрежно попита тя.

— Опасяваме се, че програмирането, на което си била подложена от бараярците, е далеч по-сериозно от онова, което очаквахме… — Тейлър замълча за миг, после притеснено добави: — На практика мислим, че са се опитали да те превърнат в свой агент…

Какво означава това множествено число, Бил?

— Само са се опитали или са успели? — попита на глас тя.

Тейлър смутено отмести поглед, а инициативата поде Мехта:

— По този въпрос мненията ни са раздвоени…

Деца, отбележете как отново се избягва онова „аз“, което означава лична отговорност! Заменя се от най-лошото „ние“ — онова, което предполага тежка форма на колективна вина… Какво са замислили, по дяволите?

— Трябва да получим обяснения за писмото, което онзи ден си изпратила на бараярския адмирал Воркосиган — поясни Тейлър.

— Ясно…

— Значи не се свените да ровите и в личната ми кореспонденция! Това писмо беше неофициално. Отлично знаете, че Воркосиган е в оставка. — Очите й се забиха в лицето на Тейлър: — Може би ще ми обясниш с какво право отваряте личните ми писма!

— По силата на закона за сигурността. Който се прилага особено стриктно по време на война.

— Но войната свърши.

Тейлър видимо се притесняваше.

— Шпионажът обаче продължава…

В това може би има нещо вярно. Тя така и не намери отговор на въпроса как Езар Ворбара успя да научи за плазмените огледала — една от най-ревниво пазените тайни в арсенала на бетианците. Кракът й нервно почукваше по пода.

— Но моето писмо…

Моята душа, изляла се върху къс хартия… Моето сърце, тежко като камък… С усилие на волята стабилизира гласа си:

— И какво толкова опасно видяхте в моето писмо, Бил?

— Точно там е работата — въздъхна Тейлър. — Прибягнахме до услугите на най-добрите дешифровчици и най-съвременните компютърни програми, две денонощия работим без прекъсване. Анализирахме дори молекулярната структура на хартията… Но… — Очите му гневно докоснаха лицето на Мехта: — Но не открихме нищо…

Няма и да откриете, помисли си Корделия. Тайната е в целувката, а тя не подлежи на молекулярен анализ…

— Надявам се, че все пак сте го изпратили — поклати глава тя.

— Ами… Страхувам се, че от него не остана много, след всичките тези тестове…

Пред очите й се появиха остри ножици, безжалостно захапали тънката хартия.

— Не съм агент… Давам ви честната си дума!

Мехта разтревожено вдигна глава.

— Честно казано, не бих могъл да си представя обратното — каза с въздишка на облекчение Тейлър.

Корделия направи опит да задържи погледа му, но той гузно отмести очи. Представяш си го, братле. Представяш си го и още как!

— Какво ще стане, ако откажа да се подложа на болнична терапия? — попита на глас тя.

— Ще бъда принуден да ти заповядам това — с неохота отговори Тейлър. — Ще използвам правото си на твой командир.

А може би е най-добре да те пратя още сега по дяволите! Не, спокойно… Сдържай нервите си, продължавай да говориш. Може би все още има начин да ги убедиш в своята невинност…

— Дори ако това право влиза в противоречие с вътрешното ти убеждение?

— Става въпрос за националната сигурност. Страхувам се, че тук място за вътрешни убеждения няма…

— Хайде де! Говори се, че дори капитан Негри взема решенията си по вътрешно убеждение…

Това не трябваше да го казва. Стори й се, че температурата в стаята рязко се понижи.

— Откъде знаеш за капитан Негри? — запита с леден глас Тейлър.

— Всички знаят за капитан Негри — сви рамене Корделия и потръпна под втренчените им погледи. — С-стига вече! Ако бях агент на Негри, едва ли някой от вас щеше да подозира това! Той не е толкова некадърен, колкото го изкарвате!

— Точно така — хладно се обади Мехта. — Той е толкова добър, че дори ВИЕ не бихте го заподозрели в нищо!

— Глупости! — изгледа я с отвращение Корделия. — Как могат да ви минават подобни неща през главата?

— Моята хипотеза е, че вие сте под контрола на загадъчния адмирал Воркосиган — студено отвърна доктор Мехта. — Вероятно подсъзнателно… Обработката ви е започнала още по време на първия плен, а е завършила по време на войната… Била сте определена за ръководител на нова бараярска разузнавателна мрежа, която трябва да замени старата и вече компрометираната… Вероятно сте замразен агент, който ще бъде активизиран в случай на необходимост…

— Арал ли е загадъчния ви адмирал? — гневно я прекъсна Корделия. — Господи! Чудя се да плача ли, да се смея ли!…

— По всичко личи, че той е вашият резидент — все така хладно поясни доктор Мехта. — Програмирана сте безпрекословно да му се подчинявате.

— Аз не съм компютър! — остро заяви Корделия и кракът й отново започна да почуква по пода. — А Арал с единствения човек на този свят, който НИКОГА не се с опитвал да ми се налага! Предполагам, че за него това е въпрос на чест…

— Ето, виждате ли? — въздъхна Мехта, обръщайки се към командор Тейлър. — Всички доказателства сочат в една посока.

— Сигурно! — извика извън себе си Корделия. — Особено ако човек ги разглежда изправен на главата си! — Пламтящите й очи се забиха в лицето на Тейлър: — Не очаквай от мен да изпълня налудничавите ти заповеди! По-скоро ще си подам оставката!

— Нямаме нужда от вашето съгласие, дори и да сте цивилна гражданка — поясни спокойно Мехта. — Достатъчно ни е разрешението на някой от вашите близки…

— Мама никога няма да ви го даде!

— Вече си поговорихме с нея, надълго и нашироко… Тя много се тревожи за вас…

— Аха… — промърмори Корделия и хвърли поглед към вратата на кухнята: — Едва сега разбирам защо толкова се проточи това кафе… Гузна съвест, а? — Изтананика си нещо под нос, после рязко спря: — Очевидно сте си свършили работата както трябва… Всички изходи са завардени!

Тейлър направи опит да се усмихне.

— Няма от какво да се безпокоиш, Корделия… — опита се да я успокои той. — С теб ще работят нашите най-добри специалисти…

Не с мен, а ВЪРХУ мен, поправи го мълчаливо тя.

— … а когато всичко приключи, ти ще бъдеш в състояние да се върнеш към предишния живот, сякаш нищо не се е случило…

Ще ме изтриете като с гумичка, нали? Ще изтриете и НЕГО. Ще ме подложите на молекулярен анализ, като нещастното ми любовно писъмце…

— Съжалявам, Бил — тъжно се усмихна тя. — Току-що имах отвратителното видение, че ме белят като глава лук и търсят в мен семенца за посев…

— Лукът няма семена, Корделия — усмихна се командор Тейлър.

— Разрешете да се поправя! — отвърна с мрачна ирония тя.

— В случай, че ние грешим и ти се окажеш права… — Тейлър направи пауза, за да преглътне слюнката си. — В такъв случай ще е най-добре да се подложиш на изследванията…

Вярно. Стига да не бяха онези малки подробности, които несъмнено ще доведат до избухването на гражданска война на Бараяр. Стига да го нямаше тежкото като камък чувство в сърцето й…

— Съжалявам, Корделия — промълви Тейлър. От погледа му личеше, че е искрен.

— Няма защо.

— Бараярците са проявили забележителна изобретателност — промърмори Мехта. — Прикривайки шпионската си мрежа с една любовна история, те наистина са били на крачка от успеха. Дори аз щях да я приема, ако не бяха някои доста странни подробности…

— Точно така — усмихна се с отчаяние Корделия, а душата й се сгърчи от мъка. — Нима е възможно жена на тридесет и четири години да се влюби като ученичка? Това е доста… доста неочакван дар за човек на моята възраст, нали? И още по-неочакван за един мъж на четиридесет и четири…

— Вярно — кимна Мехта, доволна от проявената схватливост. — Офицер от кариерата на средна възраст е крайно неподходящ за романтична връзка.

Тейлър понечи да каже нещо, после се отказа. Свел поглед към дланите си, той потъна в дълбок размисъл.

— Вярвате ли, че ще ме излекувате? — попита Корделия.

— О, разбира се.

— Аха…

Къде си сега, сержант Ботари?! Не, късно е…

— Май нямам избор, нали? Странно… — Протакай, прошепна някакъв глас в съзнанието й. Търси шанса си. Измисли го, ако се налага… Представи си, че се намираш на Бараяр и всичко е възможно… — Ще имате ли нещо против, ако взема един душ и се преоблека? Доколкото разбирам, тази работа ще се проточи…

— Моля… — Тейлър и Мехта си размениха изпълнени с облекчение погледи, а Корделия сладко им се усмихна.

Насочи се към спалнята в компанията на доктор Мехта, а грамадният санитар остана в хола с Тейлър. Търси шанса си, замаяно си повтори Корделия, затвори вратата след лекарката и отново се усмихна:

— Чудесно! Ще можем да си бъбрим, докато си събирам нещата…

Сержант Ботари… Понякога думите помагат, но друг път и най-убедителните речи не постигат нищо. Ти не си от словоохотливите, но все пак успя… Твърде късно осъзнах, че би трябвало да направя опит да те разбера…

Мехта седна на леглото и се огледа. На лицето й все още грееше самодоволната усмивка. Ще напишеш ли дисертация за мен, Мехта? — запита я безмълвно Корделия. Ще изложиш ли нещата на хартия? Хартията служи за увиване на тежки камъни… И на разбити сърца.

Засуети се из стаята. Издърпваше чекмеджета, отваряше и затваряше шкафове. Ето колан, до него още един метален… Ето ги документите й за самоличност — кредитни карти, пари… Направи се, че не ги вижда, устата й не спираше… Мозъкът й пламтеше. Камъкът… Камъкът пада и смачква ножиците…

— Знаете ли, че ми напомняте за покойния адмирал Ворутиер? И двамата искате да ми направите дисекция, да видите какво ме тика напред… Но Ворутиер се държеше по-детински от вас… Изобщо не възнамеряваше да оправи бъркотията след играта… А вие ще ме разчлените сериозно, изпълнена с уважение към мисията си… След което смятате да съшиете парчетата… Но това мен не ме грее, нали? Арал беше прав за хората, затворени в помещения със зелени копринени тапети…

Мехта озадачено я погледна.

— Престанахте да заеквате… — колебливо отбеляза тя.

— Нима? — Корделия се изправи пред аквариума. — Колко странно… — Камъкът пада и размазва ножиците…

Отмести капака, в душата й нахлу познат страх, коремните й мускули окаменяха. Засуети се зад Мехта, стиснала в ръка металния колан и някаква блузка. Сега! Трябва да взема решението си сега! Трябва, трябва!…

Хвърли се напред, уви колана около шията на Мехта, после сръчно придърпа ръцете й зад гърба и ги стегна с другия край. От устата на лекарката се изтръгна задавен вик.

Корделия стегна примката и прошепна в ухото й:

— След миг ще ти дам възможност да дишаш… Само от теб зависи колко дълго ще продължи това. После ще изкараш кратък курс по бараярски разпит. Никога не съм одобрявала методите им, но напоследък започвам да виждам и ползата от тях… Особено, когато човек не разполага с време… — Играй, преструвай се! Не й позволявай да се усъмни! — Колко човека е разположил Тейлър около блока? Къде точно дебнат?

Отпусна една брънка на металния колан. Мехта се задави, очите й бяха изцъклени от страх.

— Няма такива хора…

— „Всички кретианци са лъжци…“ — припя сякаш на себе си Корделия и отново стегна веригата. — Бил не е чак такъв глупак! — Повлече докторката към аквариума и натика главата й във водата. Мехта отчаяно се съпротивляваше, но Корделия беше по-едра и далеч по-силна от нея. Сама се учуди на яростта, с която натискаше врата на жертвата си.

Тялото на Мехта омекна, давайки признаци, че всеки миг ще изгуби съзнание. Корделия я издърпа нагоре и й позволи да си поеме дъх.

— Имаш ли желание да промениш информацията си?

Господ да ми е на помощ, ако нищо не излезе, проплака в себе си тя. Никога вече няма да повярват, че не съм бараярски агент…

— Моля те! — задавено простена Мехта.

— Е, добре, значи искаш пак! — Главата на Мехта отново се скри под повърхността. Водата се разплиска. Корделия виждаше лицето на жертвата си, странно увеличено през стъклото, жълтеникаво от светлината, която се промъкваше през камъчетата на дъното. От устата й излетяха сребристи мехурчета, красиви и привлекателни… Нима и смъртта може да бъде естетична? — замаяно се запита Корделия.

— Колко са? — издърпа я отново тя. — Къде са?

— Няма такива, повярвай ми!

— Пийни си още малко!

— Нима ще ме убиеш? — прошепна задавено Мехта при следващата глътка кислород.

— Искам диагноза, докторе! — просъска Корделия. — Каква съм аз? Нормална жена, която се преструва на луда? Или луда, която се преструва на нормална? — Гласът й истерично изтъня, главата на Мехта отново се озова под водата. Корделия откри, че задържа дъха си, сякаш тя самата е лишена от кислородна среда. Ами ако Мехта е права? Ако наистина съм агент на Бараяр и не го съзнавам? Как се различава копието от оригинала? Камъкът смазва ножицата…

Ясно си представи какво ще стане по-нататък. Ще държи главата на тази жена под водата, докато се увери, че мозъчната й дейност е прекратена… Притежава всичко, за да го постигне: сила, решителност, воля… Вероятно и Арал се е чувствал така на Комар… Едва сега го разбирам… Едва сега ЗНАЯ!

— Колко са? Къде са?

— Четирима — изграчи Мехта и сърцето на Корделия се разтопи от облекчение. — Двама във фоайето, двама в гаража…

— Благодаря — механично отвърна Корделия, после изведнъж усети огромното напрежение. — Съжалявам… — Думите с мъка си пробиха път през стиснатото й гърло. Не знаеше дали Мехта е в състояние да я чуе, не знаеше дори дали е жива… Хартията увива камъка…

Зае се да я овързва, не забрави и да й запуши устата. Знаеше как става, нали преди време бе наблюдавала как Воркосиган го прави с Готиан. Натика я под леглото, после забързано напълни джобовете си с най-необходимото — кредитни карти, документи за самоличност, пари…

Влезе в банята и завъртя крановете на душа, после затаи дъх и се насочи на пръсти към вратата. Внимателно отвори и се огледа. Тейлър и санитарят ги нямаше в хола. Вероятно са в кухнята и пият кафе…

Не смееше да рискува отбиване до антрето за ботушите си. Сега най-важното бе да излезе навън, да остане поне няколко минути незабелязана. Застина на прага, сърцето й пропусна един такт.

Облегнат на кухненската врата, Тейлър тъкмо поднасяше чашата с кафе към устата си. Погледът му се закова в нея, и двамата замръзнаха.

Очите ми положително са огромни, като на някакъв нощен хищник, помисли си Корделия. Никога не съм успявала да ги контролирам…

Устата на Тейлър странно се разкриви, погледът му остана прикован върху лицето й. После лявата му ръка бавно се надигна и отдаде чест. Не беше ръката, предназначена за тази цел, но другата бе заета с чашата… После главата му се сведе надолу, устните му докоснаха тънкия порцелан… Повече не я погледна…

Корделия тържествено се изпъна, отвърна на поздрава и безшумно се измъкна навън.

* * *

С ужас установи, че на площадката виси един от най-нахалните журналисти — същият, когото вчера бе изхвърлила като парцал. Зад него, облегнат на стената, зяпаше видеооператорът с камера в ръце. Корделия го дари с малко замаяна усмивка, чувстваше се като парашутист, миг преди да направи решителния скок.

— Още ли държите на интервю с мен?

Онзи моментално налапа въдицата, лицето му светна от възбуда.

— Спокойно, не тук — вдигна ръка тя, после гласът й стана поверителен: — Под наблюдение съм… Правителството иска да ми затвори устата… Информацията, с която разполагам, може да предизвика оставката му… Става въпрос за някои неща около военнопленниците… Имате страхотен шанс…

— Къде? — задави се от нетърпение журналистът.

— Какво ще кажете за полигона за изстрелване на совалки? Там барчето е спокойно… Ще ви черпя едно питие и ще решим каква да бъде тактиката ни… — Мозъкът й пламтеше, имаше чувството, че вратата зад гърба й всеки миг ще се отвори. — Но ситуацията е опасна. Двама агенти дебнат във фоайето, други двама са в гаража… Трябва да се измъкна без да ме забележат, разбирате ли? Видят ли ме, че разговарям с вас, край на всякакви интервюта! Пипат тънко, без грубости. Просто ще изчезна, а пресата ще получи някакво мъгляво обяснение от сорта на „серия медицински прегледи“… Разбирате ли? — Беше убедена, че нищо не разбира. Такива като него имаха опит единствено с булевардните клюки. Наложи се да изчака малко, после доволно кимна с глава. Върху лицето на репортера се плъзна бавна усмивка, очите му възбудено заблестяха.

— Йон! — обърна се към видеооператора той. — Дай на дамата сакото и шапката си, камерата също!

Корделия успя да натика гъстата си коса в широкополата шапка, дългото сако покри униформата й почти изцяло. Взе камерата и пристъпи към асансьора, който водеше към гаражите.

Двамата мъже в сини униформи стояха на крачка от вратата. Корделия сложи камерата на рамо и небрежно закрачи право към тях, майсторски прикривайки лицето си. Стигнаха до колата на репортера без никакви инциденти.

Влязоха в полупразното барче на полигона и тя поръча две големи питиета. Отпи глътка от своето, усмихна се и стана на крака.

— Ей сега ще се върна.

Репортерът остана на масата, с двете неплатени напитки пред себе си.

Следващата спирка беше компютъра за издаване на билети. Набра разписанието и с неудоволствие установи, че в следващите шест часа няма нито един пътнически кораб за Ескобар. Лошо. Полигонът за изстрелване на совалки бе първото място, на което щяха да я потърсят. Край нея мина жена, облечена в униформата на летището.

— Извинете — спря я Корделия. — Бихте ли ми помогнали да се ориентирам в разписанието на частните превозвачи? Няма значение дали са товарни, или пътнически…

Жената се намръщи, взря се в нея и изведнъж разцъфна в усмивка:

— Вие сте капитан Нейсмит!

Сърцето й се сви и пропусна един такт. Спокойно, овладей се!

— Да, аз съм… Знаете ли, репортерите не ме оставят на мира… Надявам се, че човек като ВАС ще ми влезе в положението… — Изгледа я многозначително, жената моментално се почувства поласкана. — Искам да не се вдига шум… Няма ли начин да поговорим в някоя канцелария? Зная, че вие не сте КАТО ТЯХ! Имате уважение към дискретността, ТО ПРОСТО Е ИЗПИСАНО НА ЛИЦЕТО ВИ.

— Наистина ли? — усмихна се гордо униформената служителка и побърза да я дръпне зад близката врата. Оказа се, че в кабинета има пълното разписание на частните превозвачи и Корделия забързано започна да чука по клавишите.

— Хм, този май е най-подходящ… — промърмори след минута тя. — Само след час отлита за Ескобар… Случайно да знаете дали пилотът вече е на борда?

— Но това е товарен кораб и няма право да взема пътници.

— Нищо. Искам просто да разменя две думи с пилота. Насаме… Можете ли да уредите това?

— Ще се опитам — кимна жената.

Опитът излезе успешен.

— Ще ви чака на стартова площадка 27, но трябва да побързате — обяви служителката.

— Много ви благодаря! Знаете ли… репортерите направиха живота ми черен… Не се спират пред нищо! В момента ме преследват двама нахалници, които са стигнали дотам, че се маскират като военни! Наричат себе си капитан Мехта и командор Тейлър, представяте ли си? Страхотни досадници! Ще ви бъда ужасно признателна, ако забравите, че сте ме виждали!…

— Няма проблеми, капитан Нейсмит.

— Наричай ме Корделия! — светна лицето й. — Страхотна си! Никога няма да забравя услугата ти!

Главният пилот беше съвсем млад човек. Току-що дипломиран, той караше редовния си стаж на товарни кораби. Веднага я позна и помоли за автограф.

— Сигурно се питате защо се спряхме точно на вас — подхвърли Корделия, докато слагаше подписа си в бележника му. Нямаше никаква представа какви ще бъдат следващите й ходове, но младежът й се стори подходящ. Такива като него едва ли са били победители в някакво състезание…

— На мен ли, госпожо? — объркано я изгледа пилотът.

— Тайните служби разровиха досието ви до девето коляно, можете да ми вярвате — усмихна се тя. — Оказа се, че сте напълно благонадежден… Точно така — напълно благонадежден!

— О, тогава сигурно са разбрали за кордолита! — възкликна пилотът, а на лицето му се бореха безпокойство и чувство за гордост.

— Сега виждам, че притежавате и находчивост — натърти Корделия и му отправи многозначителен поглед. Представа си нямаше какво е това кордолит, за пръв път чуваше тази дума. — Качество, което е от решаващо значение за тази мисия!

— Каква мисия?

— По-тихо, моля ви! — снижи глас Корделия и се огледа. — Изпълнявам секретна мисия лично за президента… От особено деликатен характер, дори военното министерство не знае нищичко за нея. Ако изтече някаква информация, ще се стигне до огромен политически скандал… Трябва да предам таен ултиматум лично в ръцете на бараярския император, разбирате ли? Никой не бива да знае, че съм напуснала Колония Бета!

— Аз ли съм избран да ви откарам дотам?! — смаяно я изгледа младият пилот. — Но в митническата ми декларация пише, че…

Като нищо ще го накарам да ме закара до Бараяр за сметка на работодателя си, въздъхна Корделия. Но това би означавало край на работата и кариерата му. Не можеше да си го позволи…

— Спокойно — усмихна се тя. — Няма да пипаме нищо в митническата декларация. Трябва да се срещна с един секретен сътрудник на Ескобар. Просто ще превозите една стока, която не е отбелязана в декларацията. Мен…

— Нямам право да возя пътници, госпожо.

— Господи, нима допускате, че не сме се съобразили с този факт? Защо мислите, че президентът избра именно вас, при наличието на толкова много кандидати?

— Наистина ли? А аз дори не гласувах за него!

Без повече приказки Корделия беше качена на борда на совалката и сместена между последните сандъци, които трябваше да бъдат натоварени на кораба.

— Сигурно познавате всички известни личности в Изследователския корпус, нали, госпожо? — завърза разговор младият пилот. — Такива като Лайтнър и Парнъл, например… Питам се, дали не бихте ме запознали с тях…

— Не зная ще ми остане ли време за това — поклати глава Корделия. — Но когато се върнете обратно, положително ще имате възможност да се запознаете и с известни личности от Експедиционния корпус и Силите за сигурност…

— Мога ли да ви задам един личен въпрос, госпожо?

— Защо не? Напоследък всички го правят…

— Защо носите чехли?

Очите й стреснато се спуснаха надолу. После самообладанието й се върна. Наистина много бързо, почти светкавично…

— Съжалявам, пилот Мейхю… Но това е тайна.

— О — кимна пилотът и включи двигателите. Останала най-сетне сама, Корделия облегна глава на гладкия пластмасов сандък до себе си и беззвучно се разплака.