Метаданни
Данни
- Серия
- Бараяр (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shards of Honor, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Николай Василев, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 78гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
ЗА ЧЕСТТА НА ВОР. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.38. Роман. Превод: [от англ.] Николай ВАСИЛЕВ [Shards of Honor, by Lois McMaster BUJOLD]. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 2600.00 лв. ISBN: 1507.
История
- —Корекция
- —Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
- —Добавяне
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за За честта на Вор от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За честта на Вор | |
Shards of Honor | |
Автор | Лоис Макмастър Бюджолд |
---|---|
Първо издание | юни 1986 г. |
Оригинален език | английски език |
Жанр | роман |
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
„За честта на Вор“ (оригинално загланвие: Shards of Honor, „Парчета чест“) е книга от поредицата на Лоис Макмастър Бюджолд за рода Воркосиган и Бараяр. Издадена е за пръв път през 1990 г., а в България излиза през 1997 г.
Това е историята на запознанството между бъдещите майка и баща на Майлс Воркосиган (главния герой в по-голямата част от поредицата) – Корделия Нейсмит и Арал Воркосиган, които по стечение на обстоятелствата са принудени да оцелеят заедно на една неизследвана планета във враждебна обстановка, като и двамата са на срещуположни враждуващи страни.
|
11
Лагерът постепенно се завърна към ежедневието си. Последваха дни и седмици на очакване. Преговорите за размяна на пленници се водеха бавно, през това време в палатките се говореше само за едно — кой какво ще прави, като се прибере у дома. Отношенията между Корделия и останалите жени в палатката станаха почти нормални, макар че от време на време някоя от тях се опитваше да й угажда и да я глези. Новини от Воркосиган нямаше.
Един следобед се бе изтегнала на койката със затворени очи, без да може да заспи. Лейтенант Алфреди се изправи пред нея и я побутна:
— Един бараярски офицер иска да говори с теб…
Придружи я до изхода, на лицето й беше изписано враждебно подозрение.
— Мисля, че не трябва да те пускаме сама — промърмори Алфреди. — Скоро ще си бъдем у дома, а тези типове може да са надушили за теб…
— О, не се безпокой, Марша… Всичко ще бъде наред.
Пред палатката стоеше Воркосиган. Беше облечен във всекидневната зелена униформа, на крачка от него, както обикновено, стърчеше Илиан. Изглеждаше напрегнат, уморен и тъжен.
— Мога ли да поговоря с вас, капитан Нейсмит? — официално попита той.
— Да, но не тук — отвърна Корделия, която ясно усещаше разтревожените погледи на колежките си по съдба. — Не искате ли да се поразходим?
Той кимна, сключи ръце зад гърба си и пое напред. Корделия натика своите дълбоко в джобовете на оранжевия халат. Илиан им даде няколко крачки аванс и ги последва, невъзмутим като стражево куче. Излязоха от лагера и поеха по пътечката сред гората.
— Радвам се, че дойде — обади се първа Корделия. — Отдавна искам да ти задам няколко въпроса…
— Не успях да се освободя по-рано — обясни той. — Имах ужасно много работа.
— Честито повишение — усмихна се тя и кимна към новичките жълти нашивки на реверите му.
— О, това ли? — разсеяно попита Воркосиган и докосна с длан униформата си. — Това е без значение, просто узаконяване на пълномощията, които имам…
— А какви са те?
— Пълно разоръжаване на армадата, охрана на космическото пространство около тази планета, превозване на политици между Бараяр и Ескобар… Общо почистване след края на купона… Което включва и надзор над размяната на военнопленници.
Вървяха по широка и добре утъпкана пътека, която се извиваше нагоре към вулканичния кратер. Растителността от двете им страни беше гъста, сиво-зелена на цвят.
— Исках да ти се извиня за начина, по който измъкнах информация от теб — продължи след кратка пауза той. — Разпитах те с помощта на лекарства, макар да знаех, че това не е редно… Вероятно си дълбоко обидена, но просто нямах друг избор. Обстоятелствата го изискваха…
— Няма за какво да се извиняваш — тръсна глава тя, погледна през рамо, за да прецени разстоянието до Илиан и добави: — Поставям се на твое място…
Мълчанието й беше красноречиво.
— Разбирам… Проявяваш съобразителност…
— Напротив, чувствам се доста объркана.
Воркосиган рязко спря и се обърна към Илиан:
— Искам да ми направиш една услуга, лейтенант. Трябват ми няколко минути насаме с тази дама, имаме да обсъждаме един много личен въпрос…
— Нямам право на това, сър — отвърна младежът. — И вие прекрасно го знаете.
— Преди известно време я помолих да се омъжи за мен, но не получих отговор. Ще ни осигуриш ли няколко минути спокойствие, ако ти дам дума, че ще говорим единствено на тази тема?
— Ами… — Илиан видимо се разколеба. — Вашата дума, сър?
— Да, моята дума. Думата на Воркосиган.
— Е, добре… Предполагам, че в такъв случай всичко е наред…
Илиан седна на ствола на едно повалено дърво край пътеката и ги изпрати с мрачен поглед. Те продължиха разходката си нагоре.
Скоро стигнаха до кратера. Мястото беше познато и на двамата, именно тук той бе планирал завземането на кораба-бунтар. Господи, оттогава сякаш бе изминал цял век! Отпуснаха се на тревата и отправиха погледи към оживлението на лагера, останал далеч долу, в ниското.
— Не би трябвало да постъпваш така — отбеляза Корделия. — Даваш обещание, което нямаш намерение да спазиш…
— Времената се менят…
— Излъга и мен…
— Така е.
— Разстрелял си човек за престъпления, в които не е участвал. Просто ей така…
— Не „просто ей така“ — възрази Воркосиган. — Получи присъда от военен трибунал, точно според изискванията на Междузвездната юридическа комисия. Утре тук ще пристигнат нейни представители за разследване на изстъпления срещу военнопленници.
— Станал си кръвожаден — поклати глава Корделия. — Животът на отделния човек вече не означава нищо за теб.
— Може би си права — мрачно отвърна той. — Съдбата на прекалено много хора е в ръцете ми, вероятно е дошло времето на всичко това да се сложи край…
— Но защо императорът избра точно теб за тази роля? — вдигна вежди Корделия. — Теб измежду стотици!… Твоя ли беше идеята за тази екзекуция или негова?
Воркосиган не направи опит да се изплъзне:
— Негова. А също и на Негри. Аз бях просто изпълнител на волята му.
Пръстите му методично скубеха синьозелените тревни стръкчета.
— Не го направи директно… Отначало ми предложи командването на ескобарската експедиция и поста на вицекрал след победата… Отказах. Тогава заплаши да ме предаде на Гришнов по обвинение в държавна измяна. Без право на помилване след произнасяне на евентуалната доживотна присъда… Казах му да върви по дяволите, но с по-малко думи… Моментът беше лош и за двамата… После той се извини и ме нарече лорд Воркосиган. Дотогава се обръщаше към мен само с „капитан“… След което се появи капитан Негри със своята безименна папка и театърът свърши.
Дойде времето на разумния обмен на мисли, на логиката, аргументите и доказателствата. В продължение на една безкрайна и убийствено трудна седмица бяхме затворени в стаята със зелени копринени тапети на имперската резиденция във Ворбар Султана… Императорът, Негри и аз… През цялото това време Илиан висеше отвън в хола и разглеждаше колекцията от картини… Между другото, твоето предположение за него излезе вярно. Той не знае нищо за истинските цели на агресията…
Видя за малко и принца… Бих добавил, че го видя в най-добрата му светлина. Преди години наистина беше ученик на Ворутиер, но отдавна го бе задминал… Императорът положително би го съхранил, стига да даваше някакви надежди за политическа кариера… Въпреки извратения му начин на живот…
Беше неуравновесен човек, а на всичкото отгоре се ограждаше с хора, чиито интереси го правеха още по-неуравновесен… Достоен племенник на чичо си Юри. Гришнов му възлагаше големи надежди, сигурен, че когато седне на трона, той ще управлява цялата планета чрез него… Затова Гришнов бе заел изчаквателна позиция. Беше сигурен в своето, защото само за година и половина принцът организира два заговора за убийството на баща си…
— Едва сега започвам да разбирам — подсвирна Корделия. — Но защо просто не са го изолирали? Императорът и капитан Негри лесно биха могли да го направят, нали?
— Тази идея също беше обсъдена — отговори Воркосиган. — Дори… нека Бог ми прости… аз лично изразих желание да свърша работата. Просто като алтернатива на тази кървава баня…
Помълча малко, после добави:
— Императорът умира… Дълги години чакаше разрешение на проблема, но така и не го дочака. Сега единствената му грижа е да остави ред след себе си…
Но нещата се усложняват и от друг проблем — синът на принца… Той е едва четиригодишен, а шестнадесет години са прекалено дълъг период за евентуалното регентско управление. Ако не бъдат неутрализирани, Гришнов и последователите му в Министерския съвет просто ще заемат овакантеното след смъртта на принца място във висшата власт и това ще бъде краят…
Убийството на принца не беше достатъчно. Императорът разбра, че трябва веднъж завинаги да разбие партията на войнолюбците. Всичко това му дойде прекалено много… Първо се появих аз и подложих на съмнение стратегията на агресията срещу Ескобар. После разузнавателната мрежа на Негри донесе информацията за плазмените огледала. Информация, която военното разузнаване нямаше… След това отново бях аз — занесох съобщението, че елементът изненада в предстоящите бойни действия е отпаднал… А той взе, че го скри… Просто, за да даде зелена светлина на Гришнов, военната партия и принца, алчни за бойна слава… Отдръпна се в сянка и им позволи да тръгнат към собствената си гибел… — Пръстите му вече скубеха тревата на цели туфи. — Всичко вървеше като по ноти, чак да ти стане страшно… Но събитията лесно можеха да излязат от контрол. Нещата бяха такива, че всякакви варианти бяха възможни… Включително смъртта на куп хора, с изключение на принца. Тук на сцената излязох аз. Трябваше да следя за изпълнението на сценария, да коткам и контролирам действията на принца така, че той да се окаже на фронта, точно когато трябва. Малката сцена в кабината ми беше част от този план. Нито за миг не изгубих самообладание, просто защото знаех какво правя — забивах поредния пирон в ковчега му.
— Доколкото разбирам и главният лекар е бил посветен в плана, нали? — изгледа го с присвити очи Корделия.
— Точно така.
— Красота!
— Нали? — Воркосиган се изтегна по гръб и отправи поглед към тюркоазеното небе. — Нямах възможност да бъда дори почтен убиец… Веднъж ти споменах, че бих искал да навляза в политиката, помниш ли? Е, сега вече съм окончателно излекуван от тази болест!
— А Ворутиер? И него ли трябваше да изпратиш на смърт?
— Не. В оригиналния сценарий за него бе определена ролята на изкупителна жертва. Той трябваше да поднесе извиненията си на императора след разгрома, съвсем по японски и от името на цялата банда войнолюбци… Никак не му завиждах, въпреки че беше духовен наставник на принца. Ворутиер бе доста озадачен, между другото… Обичаше да се гаври с мен и да ми къса нервите, но този път аз бях абсолютно спокоен. А той напразно се питаше какво пропуска… — Очите му останаха заковани в лазурните висини, като очевидно избягваха нейните. — Смъртта му донесе спасение не само за теб… За да спаси политическата си кариера, Ворутиер неминуемо щеше да се бие докрай, което означаваше стотици и хиляди нови жертви. Точно това ме убеди да взема участие в заговора. Бях сигурен, че само аз мога да изтегля армадата в подходящия момент, останалите членове на Генералния щаб не бяха в състояние да го направят…
— Значи всички сме били оръдия в ръцете на Езар Ворбара — мрачно заключи Корделия и усети как в корема й се образува лепкава топка. — Аз със своите конвои, ти, ескобарците, а дори и старият Ворутиер. Толкова по въпроса за патриотизма и гражданската доблест! Пълен маскарад!
— Така е.
— Тръпки ме побиват! — въздъхна Корделия. — Принцът действително ли беше толкова лош?
— Без съмнение — отвърна Воркосиган. — Няма да те занимавам с вледеняващите подробности от рапортите на Негри… Императорът беше прав в едно — ако не го направим сега, ще се опитваме да го сторим по-късно, може би в продължение на пет или десет години… Като междувременно ще изгубим всички честни мъже, а планетата ще бъде опустошена от страшна гражданска война… Той вече е преживял две такива войни и знаеше какво ни чака… Юри Ворбара сигурно щеше да управлява дълго, като Калигула… И през това време доблестните мъже щяха да стават все по-малко, за сметка на негодниците…
Императорът не си спести нищо. Обръщаше внимание на всяка информация, събираше необходимите данни и ги запечатваше завинаги в главата си. Решението му бе взето след дълги и тежки анализи. Може да е погрешно, но не и лекомислено. Желанието му беше да отстрани принца, но без да го унижава. Нещо като последен жест…
Корделия седеше с ръце около коленете и наблюдаваше профила му. Мекият пролетен бриз разклащаше листата на дърветата, златистата трева се вълнуваше като океан.
Той се обърна и я погледна в очите.
— Сбърках ли, Корделия? Сбърках ли, че приех да участвам в подобен заговор? Ако бях отказал, императорът без съмнение щеше да намери друг… Винаги съм се стремял да се придържам към правилата на честта. Но как да постъпя, когато всички възможности са еднакво лоши? Лошо е да участвам в такава операция, още по-лошо — да не участвам… Всички пътеки водят към смъртта…
— Искаш от мен да те съдя?
— Все някой трябва да го направи…
— Съжалявам — поклати глава тя. — Мога да те обичам, мога да страдам за теб или с теб… Мога да споделя болката ти. Но не мога да те съдя.
Воркосиган се обърна по корем и отправи поглед надолу към лагера.
— Говоря прекалено много… — В гласа му се появи горчивина. — Ако някога успея да се откъсна от мрачната действителност, сигурно ще се превърна в отчайващо досаден бъбривец…
— Надявам се, че не го правиш и с другите, нали? — разтревожено го погледна Корделия.
— Не, за Бога! Ти си… Ти си… Всъщност, не зная какво си ти… Но аз го искам, искам го с цялата си душа! Ще се омъжиш ли за мен?
Тя въздъхна и отпусна глава на коленете си. Пръстите й механично започнаха да извиват стръкче трева.
— Обичам те… Надявам се, че го знаеш… — Думите й бяха тихи, почти неразбираеми сред поривите на вятъра: — Но не мога да приема Бараяр… Бараяр изяжда собствените си деца!
— Не всички се занимават с проклетата политика — въздъхна той. — Има хора, които цял живот си остават встрани от нея…
— За съжаление, ти не си от тях…
Той се надигна и зае седнало положение.
— Не зная дали ще мога да си извадя виза за Колония Бета…
— Тази година едва ли ще стане — поклати глава Корделия. — Следващата — също… В момента там всички бараярци се третират като военнопрестъпници. От политическа гледна точка такова вълнение не сме преживявали от години… Всички са опиянени от него, а на теб ти тежи и окупацията на Комар…
— Разбирам — кимна Воркосиган. — Няма да ми позволят да стана дори инструктор по джудо… Да не говорим, че ще ме оставят да си пиша мемоарите…
— В момента едва ли би се спасил от линчуване — отвърна тя, погледна пребледнялото му лице и моментално съжали за думите си. — При всички случаи ще трябва… Ще трябва да се прибера у дома сама… Да се видя с близките си, да обмисля нещата на спокойствие… Може би ще намерим друго решение. А дотогава ще си пишем…
— Да, разбира се…
Той стана и й подаде ръка.
— Къде ще бъдеш след всичко това? — попита Корделия. — Вече си възстановен по длъжност и чин…
— Най-напред ще приключа с мръсната работа тук — махна с ръка по посока на лагера Воркосиган, но очевидно имаше предвид цялата провалена кампания за завладяването на Ескобар. — А после сигурно ще се прибера у дома и ще се напия… Повече не мога да му служа… Разделя ни не само смъртта на сина му, но и онези пет хиляди мъже, които го придружиха в ада… Разделят ни Ворхалас и Готиан…
— Не забравяй загиналите ескобарци, а и немалко бетианци…
— Няма — кимна той и тръгна редом с нея по пътеката. — Имаш ли нужда от нещо в лагера? Погрижих се да разполагате с всичко необходимо, в рамките на нашите възможности, разбира се… Но може да съм пропуснал нещо.
— В лагера всичко е наред, а лично аз не се нуждая от нищо. Чакаме да бъдем транспортирани по домовете си. Не, почакай… Всъщност, искам да ми направиш една услуга…
— Казвай.
— Гробът на лейтенант Розмънт… Така и си остана немаркиран. Може би никога повече няма да се върна тук… Следите от нашия лагер все още личат, би ли накарал хората си да го открият и маркират? Разполагам с данните му, помня ги наизуст…
— Лично ще се погрижа — обеща Воркосиган.
— Почакай малко… — спря тя, вдигна глава към лицето му и протегна ръка. Дланта му беше топла и суха. — Докато все още не сме се върнали под опеката на бедничкия лейтенант Илиан…
Целувката им беше страстна и продължителна. Първата, и затова най-сладката…
— О — простена тя. — Може би допуснахме грешка… Защото много боли, когато спреш…
— Е, тогава… — Ръката му погали златистата й коса, устните им отново се сляха.
— Сър… — обади се лейтенант Илиан, дискретно спрял зад завоя. — Може би забравихте за съвещанието с командния състав?
Воркосиган разхлаби прегръдката си.
— Не, лейтенант — с въздишка отговори той. — Не съм забравил…
— Мога ли да ви поднеса поздравления, сър? — попита младежът и на лицето му се появи широка усмивка.
— Не, лейтенант.
Усмивката моментално се стопи:
— Не… не разбирам, сър…
— Няма значение, лейтенант. Всичко е наред.
Продължиха надолу. Ръцете на Корделия бяха свити в юмруци и натикани дълбоко в джобовете. Воркосиган отново сложи своите зад гърба.
* * *
На другия ден следобед палатките бяха почти опразнени. Повечето от ескобарските жени вече бяха прехвърлени на транспортния кораб, увиснал в орбита около планетата. Предстоеше им дългия път до дома.
На прага се появи униформен бараярец и попита за капитан Нейсмит.
— Адмиралът ви изпраща своите поздрави, госпожо — започна отривисто войникът. — Би желал да ви покани да видите надписите на маркера, който ще бъде поставен върху гроба на вашия офицер.
— Да, разбира се — кимна Корделия.
— За Бога, не отивай там сама! — просъска зад гърба й лейтенант Алфреди.
— Всичко е наред — прошепна в отговор Корделия. — Нали вече ти казах, че Воркосиган е по-различен от другите?
— Така ли? А какво искаше вчера?
— Ставаше въпрос за гроба на моя офицер…
— И два часа обсъждахте надписа, така ли? Я не ме занасяй! Видях как те гледа, а и ти изглеждаше като възкръснала от гроба!
Корделия само махна с ръка и тръгна към пещерите, следвана на почетно разстояние от изключително любезния боец. Щабът на бараярските части се помещаваше в една от най-просторните подземни зали. Коридорите, които водеха към него, бяха изключително оживени. Разбира се, Воркосиган беше в кабинета си. Към него водеше тясна метална врата, върху която все още личеше табелката с името на предишния командир.
Войникът почука, отвори вратата и отстъпи встрани. Над компютърната конзола на бюрото се бяха надвесили трима офицери — Илиан, един капитан и един командор. Очевидно провеждаха съвещание. Воркосиган вдигна глава и я поздрави с леко кимване. Дали и моите очи изглеждат толкова гладни, колкото са неговите? — запита се Корделия, докато отвръщаше на поздрава. Сдържаното ни поведение пред тълпата не би струвало пукнат грош, ако не успеем да скрием погледите си.
— На бюрото на адютанта, Кор… капитан Нейсмит — махна с ръка той. — Идете и прегледайте всичко на спокойствие… — После отново насочи вниманието си към разговора с колегите си.
Табелката беше обикновена — от тези, с които бараярците маркират гробовете на своите паднали бойци. Всичко бе точно — дата на раждане, дата на смъртта, служебни данни. Корделия механично опипа метала. Изглеждаше солиден, без съмнение щеше да трае десетилетия. Воркосиган приключи работата си и пристъпи към нея.
— Добре ли е?
— Да — усмихна се тя. — Успя ли да намериш гроба?
— Да. Мястото на бивака ви все още се вижда от въздуха, макар че дъждовете вече са взели своето…
Млъкна и извърна глава към вратата, където настъпи някакво раздвижване.
— … Ти казваш така! — долетя гласът на дежурния. — Но аз съм убеден, че това са бомби! Не можеш да ги внесеш тук…
— Но той трябва да ги приеме лично! — възрази втори глас. — Такива са заповедите ми. А вие се държите така, сякаш сте спечелили проклетата война!
Миг по-късно на прага се изправи и собственикът на гласа. Оказа се военен лекар от Ескобар, облечен в яркочервена униформа. Зад гърба му се полюшваше плаващ палет с малък контролен панел, върху който имаше нещо като голям балон. Вътрешността му бе запълнена с цилиндрични, дълги около половин метър капсули, всяка от тях свързана с портативен животоподдържащ апарат. Корделия веднага разбра за какво става въпрос и лицето й пребледня. Изражението на Воркосиган остана непроницаемо.
— Имам разписка, която трябва да бъде разписана лично от адмирал Воркосиган — огледа се ескобарецът. — Той тук ли е?
— Аз съм Воркосиган — пристъпи крачка напред адмиралът. — За какво става въпрос, господин… хм…
— Медицински помощник — подсказа му шепнешком Корделия.
— Господин медицински помощник?… — Воркосиган довърши фразата си гладко, но от притеснения му поглед Корделия разбра, че е очаквал по-друга помощ.
— Връщаме пратката на изпращача! — жлъчно се усмихна ескобарецът.
— Ясно, но какво е нейното съдържание? — попита Воркосиган и пристъпи към палета.
— Вашите копелета!
Корделия видя озадаченото изражение на Воркосиган и побърза да се намеси:
— Утробни имитатори… хм… господин адмирал. Напълно независими системи със собствено захранване… Но това не означава, че не се нуждаят от контрол…
— Веднъж седмично — все така жлъчно добави ескобарският лекар и измъкна от джоба си малка дискета. — Ето ви инструкциите!
— Но какво да правя с тях, за Бога? — попита объркано Воркосиган.
— Мислехте, че на този въпрос ще отговарят нашите жени, нали? — ехидно се подсмихна онзи. — Ако питате мен, трябва да ги окачите на вратовете на бащите им! На всеки контейнер е отбелязан генът на бащинството, няма да имате проблеми с идентификацията. Ето, подпишете тук!
Воркосиган пое панела с разписката, изчете внимателно съдържанието му и загрижено обиколи палета.
— Не знаех, че могат да вършат подобни неща — промърмори той, докато се плъзгаше край рамото на Корделия.
— Подобни контейнери се използват отдавна, особено при тежките случаи — отвърна тя.
— Трябва да са много сложни…
— И много скъпи — добави Корделия. — Изненадана съм от решението им да ги използват тук, но по всяка вероятност искат да избягнат усложненията, които ги чакат в родината им. Там има доста противници на абортите, а това означава, че топката е изцяло в твои ръце…
Думите й го шибаха като куршуми, стана й мъчно, че не може да му обясни нещата по друг начин.
— И вътре има живи същества, така ли?
— Разбира се. Виждаш ли зелените лампички? Има плацента и всичко останало. Плуват си в нея живи и здрави, съвсем като в майчината утроба.
— Плуват ли?
— Предполагам.
Той разтърка брадичката си, очите му не слизаха от контейнерите.
— Седемнадесет, Боже мой! Какво да правя с тях, Корделия? — Извърна се към адютанта си, който беше изгубил дар слово от смайване: — Повикай главния лекар, бързо! — Приведе се към Корделия и прошепна: — Колко време могат да действат тези имитатори?
— Ако се наложи, и девет месеца…
— Мога ли да получа разписката, адмирале? — попита на висок глас ескобарецът. — Чака ме и друга работа… — Очите му любопитно пробягаха по оранжевата пижама на Корделия.
Воркосиган се подписа със светлинна писалка в долната част на екрана, подпечата го с палец и разсеяно го върна на пратеника. Очите му продължаваха да са заковани в палета с контейнерите. Обзета от любопитство, Корделия пристъпи към тях и започна да чете данните. Най-младият зародиш е на седем седмици, а най-старият — на около четири месеца. Вероятно е заченат веднага след началото на войната…
— Но КАКВО да ги правя?! — промърмори отново Воркосиган. Никога не го бе виждала толкова объркан.
— Положително и друг път сте се сблъсквали с подобен проблем — отбеляза тя. — Как сте го решавали?
— Чрез аборти… В случая това е извършено само до определен етап… Но нима си въобразяват, че ние ще ги отглеждаме? Плаващи зародиши, бебета в консервни кутии!…
— Не зная — въздъхна Корделия. — Но макар и нежелани, това все пак са човешки същества! Ако не беше провидението и ръката на сержант Ботари, едно от тях можеше да бъде мое и на Ворутиер! Или мое и на Ботари…
От тази мисъл на Воркосиган явно му призля. Наведе глава, гласът му премина в едва чут шепот:
— Но КАКВО ДА ГИ ПРАВЯ, за Бога?! Дай ми съвет…
— Искаш съвет от мен?! — изгледа го продължително тя.
Сигурно е голям шок изведнъж да се окажеш баща на седемнадесет деца, при това на твоята възраст, помисли си със съчувствие Корделия и успешно потисна изблика на черен хумор.
— Предполагам, че трябва да се грижиш за тях. Нямам представа как ще го направиш, но вече се подписа за приемането им…
— Да, значи съм дал думата си — реши той, обличайки проблема във форма, която му беше позната. — Думата на Воркосиган. Е, добре… Целта е засечена, планът за атаката — готов. Значи, действаме!
На вратата се появи главният лекар.
— Какво, по дяволите… — започна той, после бързо преодоля смайването си: — О, чувал съм за тях… Но не очаквах да ги срещна тук… — Пръстите му пробягаха по един от контейнерите, в очите му блесна алчността на учения: — Наши ли са?
— Наши и още как — кимна Воркосиган. — Подарък от ескобарците!
— Що за старомодни номера? — ухили се докторът. — Разбирам мотивите им, но далеч по-лесно е било да ги изсипят в тоалетната!
— Това ли е цената на човешкия живот във вашите очи? — презрително го изгледа Корделия. — Е, предполагам, че подобно мнение се дължи на възпитанието, което дава планета като Бараяр!
Главният лекар понечи да отговори, но забеляза изражението върху лицето на командира си и благоразумно замълча.
— Ето ти инструкциите — подаде му дискетата Воркосиган.
— О, чудесно. Може ли да опразня един от контейнерите и да направя дисекция?
— Не може — хладно го изгледа Воркосиган. — Дадох дума, че ще се погрижа за тях. За всички, без изключение…
— Как успяха да ви подлъжат? — вдигна глава докторът, после преглътна и махна с ръка: — Е, добре… По-късно ще уточняваме тези неща. — Вниманието му отново се насочи към цилиндричните контейнери.
— Разполагаме ли с апаратура за отстраняване на евентуалните проблеми? — попита Воркосиган.
— Не, разбира се. Най-близката такава апаратура се намира в империята Мил…[1] Но там едва ли имат педиатрия. За сметка на това обаче, научноизследователският им институт с радост ще приеме тези бебчета…
Измина една дълга секунда, преди Корделия да си даде сметка, че докторът говори за контейнерите, а не за тяхното съдържание.
— Трябва да им се прави профилактика веднъж седмично — обади се тя. — Разполагате ли с подобна възможност тук?
— Не, сигурен съм, че… — Докторът вкара дискетата в компютъра и започна да се взира в холограмите: — Тук са натикали поне десет километра информация… Не, такава апаратура нямаме… Съжалявам, адмирале. Този път няма начин да удържите на думата си…
Върху лицето на Воркосиган се появи вълча усмивка:
— Случайно да си спомняш какво стана с последния човек, който се усъмни в думата ми?
Приветливото изражение върху лицето на доктора бързо се стопи.
— Слушай заповедта ми! — процеди Воркосиган и започна да се разхожда напред-назад из тясното помещение. — В рамките на тридесет минути ти лично ще натовариш тези… тези неща на куриерската совалка. Те трябва да бъдат доставени във Ворбар Султана в рамките на седмица. Ще ги придружиш до Имперската военна болница и ще се погрижиш за осигуряване на необходимата апаратура. Ако се наложи, ще отидеш да получиш личната заповед на императора. Директно, без да използваш бюрократичните канали. Сигурен съм, че нашият приятел Негри ще ти осигури достъп до трона. Искам да ми докладваш за изпълнението на задачата.
— Няма начин да го направим за седмица! Дори с куриерски кораб!
— Има. Ще летите с шест пункта над допустимата максимална скорост и ще покриете разстоянието за пет дни. Ако техническият персонал си гледа работата, двигателите няма да гръмнат дори и при осем пункта над максималната скорост… — Извърна глава и подхвърли: — Коуър, моля те лично да подбереш екипажа, а капитана на куриерския кораб изпрати при мен. Искам да го инструктирам.
Командор Коуър вдигна вежди, но тръгна да изпълни заповедта.
Главният лекар хвърли разтревожен поглед към Корделия и снижи глас:
— Да не ви е обхванала бетианската сантименталност, сър? Това е доста странно състояние за един офицер на служба при императора…
Воркосиган се усмихна, присви очи и отговори в същия тон:
— А теб да не те е обзело бетианското желание за неподчинение, докторе? Ще ти бъда много задължен, ако ми спестиш възраженията си и започнеш да изпълняваш заповедта, която току-що получи!
— Далеч по-лесно е да затворим кранчето, сър… По дяволите! Можете ли да ми кажете какво ще правите с тях след приключването на процеса, след раждането? Кой ще поеме отговорността за седемнадесет бебета? Разбирам желанието ви да впечатлите своята приятелка, но мислете и за бъдещето, сър!
Веждите на Воркосиган се сключиха в заплашително права линия, дълбоко в гърлото му нещо заклокочи. Докторът уплашено се сви.
Ръмженето се превърна в невинно покашляне и опасният момент отмина.
— Това е мой проблем — каза с леко дрезгав глас Воркосиган. — А твоята отговорност приключва с изпълнението на заповедта. Не забравяй, че ти остават само двадесет и пет минути… — Вълчата усмивка отново се появи: — Мятай се на совалката и изчезвай. А след като оставиш контейнерите в Имперската болница, можеш да ползваш три дни домашен отпуск…
Главният лекар сви рамене и отиде да си събира багажа.
— Ще се справи ли? — попита Корделия и го проследи с поглед, в който ясно прозираше съмнението.
— Разбира се. Просто му трябва малко време, за да се пренастрои. Още преди да са стигнали във Ворбар Султана, той вече ще се държи така, сякаш сам е измислил цялата операция, включително и тези… хм… утробни имитатори…
На вратата се появи дежурният офицер.
— Извинете, адмирале, но пилотът на ескобарската совалка очаква капитан Нейсмит. Готови са за отлитане…
Върху екрана на командния панел се появи лицето на Коуър:
— Сър, капитанът на куриерския кораб е тук…
Корделия му хвърли един изпълнен с безпомощност поглед, той леко поклати глава. После и двамата отстъпиха пред повика на дълга. Тя си тръгна, отнасяйки със себе си прощалния, натежал от любопитство поглед на доктора. Ох, наистина трябва да направим нещо с тези наши очи…