Метаданни
Данни
- Серия
- Бараяр (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shards of Honor, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Николай Василев, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 78гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
ЗА ЧЕСТТА НА ВОР. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.38. Роман. Превод: [от англ.] Николай ВАСИЛЕВ [Shards of Honor, by Lois McMaster BUJOLD]. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 2600.00 лв. ISBN: 1507.
История
- —Корекция
- —Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
- —Добавяне
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за За честта на Вор от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За честта на Вор | |
Shards of Honor | |
Автор | Лоис Макмастър Бюджолд |
---|---|
Първо издание | юни 1986 г. |
Оригинален език | английски език |
Жанр | роман |
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
„За честта на Вор“ (оригинално загланвие: Shards of Honor, „Парчета чест“) е книга от поредицата на Лоис Макмастър Бюджолд за рода Воркосиган и Бараяр. Издадена е за пръв път през 1990 г., а в България излиза през 1997 г.
Това е историята на запознанството между бъдещите майка и баща на Майлс Воркосиган (главния герой в по-голямата част от поредицата) – Корделия Нейсмит и Арал Воркосиган, които по стечение на обстоятелствата са принудени да оцелеят заедно на една неизследвана планета във враждебна обстановка, като и двамата са на срещуположни враждуващи страни.
|
10
Илиан се върна за Ботари сравнително бързо — само след около час. Но за Корделия дойде значително по-късно, оставяйки я почти дванадесет часа съвсем сама. Тя се запита дали през това време да не извърши някой и друг дребен саботаж, но после се отказа. Нямаше смисъл, особено след като Воркосиган вече обяви намеренията си за пълно отстъпление.
Лежеше на койката, в душата й се гърчеше черно отчаяние. Оказа се, че и той е като всички останали. Очевидно Ворутиер е знаел какво говори, когато подхвърли онова „миличкият стар боец, скъпият лицемер“… Не, не е така! Това е несправедливо. Той беше изпълнил дълга си, като бе измъкнал от нея толкова информация, колкото можеше да получи. Нали и тя се опита да направи същото? При това беше запазил тази информация за себе си — това ясно пролича от изненадата на Илиан. От всичко това изводът е един: или крие хапчета за разпит някъде из кабината си, или…
— Просвети Боже! — простена Корделия. — В какво се забърках? — Стана и започна да кръстосва из тясното помещение. Мозайката бавно се подреждаше в главата й.
Дълбоко в себе си беше уверена, че Воркосиган не е прибягвал до скрита форма на разпит. Той предварително е знаел за плазмените огледала.
И по всяка вероятност е бил единственият сред висшето военно командване на Бараяр, който е знаел. Ворхалас и принцът не са разполагали с подобна информация, Илиан — също.
— Слагаш вмирисаните яйца в една кошница… — промърмори на глас тя. — А после изхвърляш кошницата… О, не! Това не може да е негов план! Изключено!
Изведнъж късчетата на мозайката се подредиха, пред очите й се разкри ужасна картина. Най-страшният политически заговор в историята на Бараяр! Най-сложният, най-изпипаният! Труповете на жертвите потъват в планина от убити и остават неидентифицирани докрай!
Но все някой трябва да му е предал тази информация, нали? И това е станало в отрязъка от време между бягството й от кораба с разбунтувал се екипаж и сегашният тежък момент — моментът на отчаяните му опити да изтегли разбитата си армада от полесражението, преди окончателното й унищожение. Всичко е било организирано в някоя луксозна стая с резедави тапети, от майстор-хореограф с богат опит в танца на смъртта… За сметка на честта на един достоен мъж, докрай верен на своя дълг.
Ворутиер. Демоничното чудовище започна да се смалява пред очите й. Превърна се в мишка, после в насекомо, накрая в незначителна прашинка…
Господи! Арал наистина е бил подлуден. Ами императора? Нали принцът е НЕГОВ син? Възможно ли е всичко това? Или полудявам, като Ботари?
Наложи си да седне, а след това и да се изтегне върху койката. Но сложните пипала на коварния заговор продължаваха да мърдат в съзнанието й. Предателство, после второ, трето… Кръвта свистеше във вените й. Да, всичко е било насочено към една определена цел…
— Може би не е вярно — тръсна глава тя. — Ще го попитам и вероятно той ще ми отговори точно така… Разпитал ме е, докато спя, и нищо повече. Но ние ги смазахме. Аз съм героинята, която спаси Ескобар. А той просто е войник, който изпълнява дълга си… — Обърна се на една страна и отправи поглед в мрака: — Прасетата имат криле, чрез някое от тях може би ще отлетя за дома…
После се появи Илиан и кошмарите най-сетне свършиха. Насочиха се към командната зала.
Веднага усети промяната в атмосферата. Хората от охраната я гледаха по друг начин; всъщност, изобщо избягваха да я гледат. Процедурата не бе променена, но приложението й беше някак по-меко и незабележимо. Позна лицето на един от тях. Беше пазачът, който й съчувстваше преди срещата с Ворутиер. По всичко личеше, че е получил нови отговорности; най-ярко потвърждение за това бяха двете червени шевици на лейтенант, прикрепени набързо за якичката му. Позволиха й да свали маскировъчния комбинезон на Ворутиер на спокойствие, дадоха й да облече оранжева пижама и я изпратиха под конвой в нормална килия.
Оказа се, че вътре има още един обитател. Млада, изключително красива ескобарка лежеше на койката и гледаше в тавана. Не се обърна към новодошлата, не отговори на поздрава й. Няколко минути по-късно се появиха двама бараярски санитари и я отведоха. Тя мълчаливо се подчини на командата им, но на вратата изведнъж реши да се съпротивлява. Докторът чакаше в коридора. След мълчаливото му кимване, единият от санитарите извади спринцовка, каквато Корделия вече беше виждала, заби я във вената на жената и се дръпна встрани. За не повече от минута всичко приключи. Красивата ескобарка изгуби съзнание и санитарите я отнесоха на ръце.
Докторът остана да прегледа ребрата на Корделия. Съдейки по чина и възрастта му, тя стигна до заключението, че той вероятно е главния лекар на кораба. После вратата се захлопна и в килията се възцари тишина. Часовете се точеха бавно, монотонността се нарушаваше единствено от леките вибрации на металните стени и влизането на пазачите с подноси храна.
Осветлението угасна след осмата порция. Корделия отдавна бе престанала да проявява интерес към каквото и да било. Лампите примигнаха, сякаш в отчаян опит да продължат живота си, после всичко потъна в мрак.
Стомахът й се сви на топка, тялото й се отлепи от койката и заплува във въздуха. В последния момент успя да сграбчи металната рамка и това я спаси от контузия, тъй като в следващия миг гравитацията нарастна трикратно и тялото й буквално се заби в твърдия матрак. Лампите отново примигнаха, гравитацията рязко се стопи.
— Плазмена атака — промърмори на себе си тя. — Защитните екрани са претоварени…
Корпусът се разтърси от страхотен удар. Лишено от тегло, тялото й напусна койката и се понесе в мрака на килията. Пряко попадение! Удари се в насрещната стена, отскочи като топка, направи безуспешен опит да се хване за нещо твърдо… Остра болка в лакета, студено желязо до бузата… Стената? Или може би подът? Завъртя се във въздуха, от устата й се изтръгна уплашен вик. Господи! Нима ще загина от огъня на своите? Чудесен край на военната ми кариера, няма що!… Овладя се с цената на огромни усилия, стисна зъби и напрегна слух.
Тишината беше пълна, наситена с напрежение. Дали получиха пробойна? Представи си, че е останала сама в тази желязна кутия, обречена на бавно задушаване и премръзване, тялото й неволно потръпна от ужас. Килията ще се превърне в ковчег, който може би ще отворят след месеци…
Ами ако са улучили командната зала? Студените пръсти на ужаса оковаха сърцето й. Ескобарците без съмнение ще се целят именно там, в мозъка на вражеския кораб. Там, където е Воркосиган… Представи си разрухата, замръзналите в космически вакуум човешки останки, полуизпепелени от плазмения взрив…
Пръстите й най-после докоснаха нещо твърдо. Стена, много добре… Ъгъл, още по-добре! Притисна се в метала и бавно се насочи към пода. Дишаше дълбоко и на пресекулки, усилията на волята й бяха насочени само към едно — да се овладее, да накара мозъка да поеме нормалните си функции.
Времето се точеше бавно, мракът бе непрогледен. Ръцете и краката й трепереха от усилията да се задържи на място. После корпусът на кораба се разтърси и лампите светнаха.
— О, по дяволите! — простена Корделия. Оказа се, че през цялото време е била на тавана. В същия миг гравитацията се възстанови и тялото й полетя към пода. Остра болка прониза лявата й ръка. Довлече се до койката, стисна преградата с побелели пръсти, запъна крака в стената.
Нищо. Тя продължаваше да чака. Левият ръкав на оранжевата пижама беше мокър и лепкав. Погледна надолу. Ръката й бе счупена малко под лакътя, розово-жълтата кост стърчеше навън, кръвта бликаше като фонтан. Надигна се, съблече горнището на дрехата и започна да го увива над раната. Болката беше страхотна. Реши да извика за помощ. Килията положително се подслушваше.
Никой не се появи. През следващите три часа опита различни варианти: крясъци, разумни доводи, блъскане по стените и вратата със здравата си ръка. Промеждутъците запълваше със стенания, тъй като болката беше наистина ужасна. Светлините премигнаха още няколко пъти, гравитацията постепенно се стабилизира. Най-накрая изпита познатото усещане, че някой се опитва да измъкне вътрешностите й с лепкави нокти, стомахът й се сви на топка и се качи в гърлото. Това можеше да означава само едно — топлинен скок.
Вратата отскочи на пантите си, Корделия уплашено се притисна в стената. Беше новопроизведеният лейтенант, придружен от санитар. На главата му имаше огромна, кървавочервена цицина, а санитарят изглеждаше напълно зашеметен.
— Поредният тежък случай — установи с равен глас лейтенантът. — Карай наред…
Пребледняла и на ръба на силите си, Корделия мълчаливо се остави в ръцете на санитаря. Човекът си разбираше от работата, но за разлика от главния лекар, пипаше доста грубичко. Когато намести костта и започна да прикрепя пластмасовата шина към ръката й, Корделия вече беше готова да припадне.
Дадоха й чифт нови затворнически дрехи и я оставиха сама. След две посещения на дежурния с подноса осъществиха втори топлинен скок. Нямаше признаци за вражеска атака, полетът очевидно протичаше нормално. Мислите й се въртяха в кръг около източника на дълбокото й безпокойство. Скоро заспа и сънува кошмари…
Лейтенант Илиан беше един от двамата, които най-накрая се появиха да я изведат от килията. Тя толкова се зарадва да види познато лице, че почти беше готова да го разцелува. Прикри чувствата си с леко покашляне и направи опит да изглежда равнодушна:
— Как преживя атаката командор Воркосиган?
Веждите на младежа отскочиха нагоре, очите му я огледаха с нов интерес.
— Нормално.
Нормално… Нормално… НОРМАЛНО! Това предполага, че е жив и здрав! Очите й овлажняха от огромното облекчение. Направи опит да го маскира с хладен, професионален интерес.
— Къде ме водите?
Вървяха по дълъг и тесен коридор.
— В совалката. Ще бъдете прехвърлена във военнопленнически лагер на една близка планета. В момента се водят преговори за размяна на пленници, вероятно скоро ще си бъдете у дома.
— У дома ли? А войната?
— Войната свърши.
— Как така свърши? — учуди се Корделия. — Нима ескобарците не се възползваха от предимството си?
— Нямаше как, защото затворихме изходите за топлинен скок…
— Затворихте, а не блокирахте, така ли?
Илиан мълчаливо кимна.
— Но как, по дяволите, можете да затворите такъв проход?
— Идеята е доста стара — отвърна младежът. — Чрез кораби-факли…
— А?
— Вкарваме кораб в прохода, изчакваме мига на топлинния скок и предизвикваме експлозия на антиматерията… Получава се огромен по амплитуда резонанс и трябва да минат седмици, преди да утихне. За това време проходът е напълно неизползваем…
— Умно! — подсвирна Корделия. — Виж, за това не сме се досетили… Но как измъквате пилота?
— Не го измъкваме. Вероятно по тази причина не сте се сетили…
— Господи! — ахна тя и неволно потръпна. — Каква ужасна смърт!
— Разполагахме с достатъчно доброволци.
Главата й бавно се поклащаше.
— Само един бараярец може да… — Млъкна и реши да смени темата: — Много пленници ли взехте?
— Не… Най-много хиляда. Докато на Ескобар останаха над единадесет хиляди наши войници… Това ви прави доста ценна, особено ако опитаме размяна едно към десет…
Затворническата совалка се оказа тясно и мрачно превозно средство, лишено от прозорци. Вътре бяха само трима — Корделия, един от техниците на собствения й кораб и красивото ескобарско момиче, което изведоха от килията му. Техникът изгаряше от желание да разказва патилата си, макар те да не бяха кой знае какви. През цялото време бил затворен в килия с останалите двама от екипажа. Тях откарали предишния ден.
Красивата ескобарка се оказа доброволка в екипажа на малък боен кораб, получил тежки повреди в битка край един от проходите за топлинен скок към Бета, станала преди около два месеца.
— Вероятно съм изгубила чувство за хода на времето — притеснено сподели тя. — Предполагам, че така става с всеки, който е затворен в единична килия… Събудих се в лазарета едва вчера, нямам никакви спомени…
Няма и да имаш, мрачно въздъхна Корделия. Особено ако докторът се окаже толкова способен, колкото изглежда…
— Помните ли адмирал Ворутиер? — попита на глас тя.
— Кой?
— О, няма значение…
Совалката най-после се приземи, ключалките на люка изсъскаха. Ярките слънчеви лъчи нахлуха в тъмната кабина, заедно със свеж и гальовен летен ветрец. Пленниците изведнъж си дадоха сметка колко отдавна не бяха дишали истински кислород…
— Къде сме? — попита техникът, докато се промъкваше през люка, обграден от двама пазачи. — Много е красиво!
Корделия го последва. Разпозна мястото почти веднага и устните й се свиха в нерадостна усмивка.
Военнопленническият лагер представляваше три реда грозни походни палатки, обградени от предпазен екран. Сивите им цилиндрични туловища бяха издигнати в дъното на широка около километър амфитеатрална просека, зад която зееха входовете на дълбоки пещери. Небето беше яркосиньо, летният следобед — тих, ленив и спокоен. Корделия изпита чувството, че изобщо не е напускала тази земя.
Да, ето ги и входовете за подземните складове. Вече никой не го беше грижа за маскировката им. Напротив — бяха разширени и укрепени, а пред тях имаше равни площадки за кацане на совалки. Водопадът с красивото езеро в скалите бе изчезнал. Корделия любопитно въртеше глава. Изненадата отмина, сега вече беше сигурна, че е трябвало да кацнат именно тук. Поклати глава, от устата й се изтръгна безсилна въздишка.
Равнодушен пазач записа имената на Корделия и младата й спътница, после ги насочи към един от близките навеси. Отметнаха платнището на входа и се озоваха в просторно помещение, предназначено да побере поне петдесет души. Вътре имаше само единадесет жени и много свободни койки.
Пленничките ги наобиколиха веднага, жадни за свежи новини. Едра жена на около четиридесет години възстанови реда с авторитетен глас, после пристъпи към новодошлите и се представи:
— Аз съм лейтенант Марша Алфреди, старши офицер на тази палатка. Имам нелеката задача да поддържам ред и спокойствие в гадната дупка. Ще ми кажете ли какво става, по дяволите?
— Аз съм капитан Корделия Нейсмит от Експедиционния корпус на Бета.
— Ох, слава Богу! Най-сетне по-старши офицер, на когото да прехвърля този ад!
— Първо кажете за какво става въпрос — въздъхна с леко притеснение Корделия.
— Наистина беше ад… Тези типове от охраната са отвратителни свини! Вчера следобед пък изведнъж се изтърсиха един куп старши офицери от Бараяр… Отначало помислихме, че идват да си изберат жертви на нагона, като предишния път… Но сутринта се оказа, че половината от охраната е подменена. Махнаха най-големите свини и на тяхно място се появиха нови бойци, които се държат като на парад… Но после се случи най-невероятното!… Изкараха коменданта на лагера на пистата и го РАЗСТРЕЛЯХА! Ей така, пред всички!
— Разбирам — кимна Корделия. — Вероятно още не знаете, че бараярците са разбити и прогонени от космическото пространство на Ескобар. В момента по всяка вероятност се водят преговори за нашето освобождаване…
Мигът на смаяна тишина бързо отлетя, палатката се изпълни с ликуващи викове. Пленничките се смееха и плачеха, а някои просто стояха като вцепенени. Новината светкавично се разнесе из целия лагер, а Корделия бе принудена да разказва всичко, до най-незначителните подробности. Успя да се справи сравнително успешно, като пропусна изцяло личните си премеждия. Радостта на хората около нея я накара да се отпусне. За пръв път от седмици насам дишаше с пълни гърди.
— Е, сега вече разбирам защо бараярците промениха отношението си — доволно заяви лейтенант Алфреди. — Преди битката са били сигурни, че никой за нищо няма да им търси сметка…
— Имат нов главнокомандващ — поясни Корделия. — А той държи на достойно отношение към пленниците, не зависимо дали армията му печели или губи…
— О, така ли? — погледна я с недоверие Алфреди. — И кой е той?
— Командор Воркосиган — отвърна с равен глас Корделия.
— Воркосиган, „Касапинът на Комар“?! — извика Алфреди и в очите й се появи паника. — Сега вече наистина я втасахме!
— Бързо забравяте демонстрацията на добра воля, за която току-що ми разказахте — хладно отбеляза Корделия.
— Сега обаче мисля, че това не е толкова израз на добра воля, колкото доказателство за неговата непредсказуемост — отвърна Алфреди. — Защото комендантът на лагера нито веднъж не взе участие в оргиите на подчинените си и съвсем не беше най-гадния от тях!
— Но отговорността е била негова. Бил е длъжен да държи изкъсо юздите на хората си. Фактът, че не го е направил, издава некомпетентност и съвсем не го освобождава от вина… — Осъзнала, че защитава една бараярска заповед за екзекуция, Корделия изведнъж млъкна, после поклати глава и добави: — Не зная… Не съм адвокат на Воркосиган…
Навън се разнесоха викове, после в палатката нахлуха нови, жадни за новини пленници. Пазачите се отдръпнаха отвъд охранявания периметър. Корделия бе принудена да разказва отново и отново… После откъм мъжкото отделение се появиха членовете на собствения й екипаж, предвождани от Парнел.
Той скочи на масата и вдигна ръка. Над тълпата радостни хора с оранжеви дрехи бавно се възцари тишина.
— Тази дама не ви казва всичко! — извика Парнел. — А аз успях да науча цялата история… Разказа ми я един от бараярската охрана… След като бяхме взети на абордаж и откарани на флагманския кораб на врага, тази дама е успяла да избяга и да убие със собствените си ръце адмирал Ворутиер — върховния главнокомандващ на бараярската армия! Ето я истинската причина за разгрома на врага! Да живее капитан Нейсмит!
— Това не е вярно — опита се да възрази Корделия, но гласът й потъна в радостните викове на тълпата, която я понесе на ръце. — Моля ви, пуснете ме! Не съм убила адмирал Ворутиер!…
Воден от Парнел, екипажът й пое инициативата в свои ръце. Корделия бе прехвърлена върху раменете на хората си и тържественият парад в лагера започна.
— Това не отговаря на истината! — напразно крещеше тя. — Прекратете този цирк, моля ви!
Всичко беше напразно. Все едно да спреш океанския прилив с лъжичка за чай, отчаяно си помисли тя. Душите на измъчените пленници просто копнееха за свобода и отмъщение. Новината за поражението на врага бе истински балсам за тях. Първите, които я чуха, започнаха да я преразказват на новопристигналите. Всеки добавяше по нещо от себе си, подробностите ставаха все по-невероятни, дори фантастични. В рамките на двадесет и четири часа вече се превърна в легенда, а няколко дни по-късно Корделия окончателно се отказа да я опровергава…
Истината беше прекалено сложна, за да бъде възприета като такава. А и самата Корделия не бе в състояние да говори убедително, тъй като пропускаше всичко, което би компрометирало Воркосиган. В крайна сметка разказът й наистина престана да звучи достоверно, превърна се в плоска и доста наивна за интелигентни събеседници история… Единственото й желание беше да се прибере у дома, при майка си и брат си. Да се наслаждава на спокойствието и грижите им, да се освободи от мислите, които поддържаха ужаса в душата й…