Любен Дилов
Зеленото ухо (3)

3

На следващата среща японският ни колега се яви в още по-елегантен костюм. Съсредоточен, като че ли му предстоеше да изнася важен доклад, той не реигираше на дърдоренето ни, сдържано пренебрегна и опитите на американеца да го дразни:

— Бях на първата световна среща на фантастите по време на Световното изложение в Осака. Тя, цялата ваша Япония, е една фантастика. Бедата е, че е решила да прилича на бялата цивилизация. Ако беше си останала вярна на себе си, нямаше нужда да търсим из Космоса чуждите цивилизации…

— Стига вече! — позволих си аз като домакин да му се скарам. — Има думата колегата от Япония.

Той направи кратко предисловие. Приел с готовност моето предложение да не намесваме Космоса в нашите земни дела, защото такива били и неговите възгледи — отхвърлял всякакви хипотези, като спекулациите на Деникен например, че на земята са идвали хора от чужди светове и те са ни научили на ум и разум…

— Точно така — въодушевих се аз. — Докато не се докаже недвусмислено, че действително е идвал някой да ни помага, аз ще третирам такива идеи като обида за човечеството и като лична обида. Да твърдиш, че Леонардо да Винчи бил изостанал член на нечия експедиция е самооплюване. Ние просто не сме изучили още, както трябва, еволюцията на човешкия дух, не познаваме и историята си. Според мен тази еволюция върви самостоятелно, извършва се по свои си закони в главите на отделните хора, не по законите на социалното и техническото развитие, макар да е и свързано с тях, разбира се, но не с подчинена връзка. Както е може би в изкуството. Затова и едно велико откритие често се появява далеч преди хората като маса да имат нужда от него, далеч преди да могат да го разберат. Кант създаде по-точна теория за Слънчевата система, без да е излизал от Кьонингсберг, без да е професионален астроном. Сигурно ви е известно, че корекциите, които е направил Лаплас, за да си прикачи името към Кантовото, сега се оказват погрешни, философът е бил правият, не астрономът. Айнщайн също не се нуждаеше от телескоп, за да извърши революцията си в космогонията. Затова и древните мъдреци са знаели толкова много за Вселената. Още Зенон от Елея е формулирал повечето проблеми на днешната космогония. В скрижалите на Хермес Трисмегист, презрения дядо на астрологията, се съдържат всички основни закони на диалектиката, с която днес подхождаме към тайните на Космоса и човечеството. И не защото някой им ги е насипал в главата! Впрочем аз самият имам на съвестта си същия грях. Първият ми фантастичен разказ някога третираше мотива, че друга цивилизация е дала знанията на Шумер и Акад, но оттогава…

— Стига вече — отмъсти си американецът. — В други ден ще те слушаме.

Извиних се на колегата ни, който учтиво, без да показва нетърпение, бе кимал с глава на с нищо непредизвиканата от тях моя полемична страст.

— Радвам се, че мислим сходно — рече той бързо и небрежно, за да не изтърве навярно избрания тон на разказа си. — Затова и моите герои не са от другите звезди, нашето слънце си ги е родило някога, много, много отдавна, още в ерата, когато по Земята са се разхождали гигантски влечуги, а и във въздуха й са се реели крилати гущери. В онова време на невиждан разцвет, когато всичко е избуявало в пищни цветове и разточителни размери. В оня неповторим връх на развитието на планетата, след което е започнал нейният упадък…

Японецът се облегна в креслото, спусна тежките си клепачи, лицето му още повече омекна в познатата, сякаш неземна източна доброта — един малък Буда седеше сега в моята хотелска стая и тихо пееше на своя пеещ английски някаква странна праистория.

— Тогава трябва да е било, защото и моите герои са грамадни, и те умеят да летят. Не, не са птици, нито крилати гущери, истински хора са — една необикновена човешка раса, непонятна за днес, но логична за онова време, когато може би и земното притегляне е позволявало по мочурливата земя да се разхождат такива гиганти като диплодока и зауролофа. Всъщност те нямат крила и ако днешното човечество пази в клетъчната си памет спомена за тях, то е принудено да им пришива във въображението си ангелски криле, защото иначе не може да си ги обясни. Те просто живеят повече във въздуха. Макемаке — жителите на въздуха — така ще ги нарекат милиони години по-късно другите хора.

Те слизали и на земята, разбира се. Тогава стъпвали предпазливо с едрите си нежни ходила, тромаво се навеждали, за да измъкнат от влажната пръст някой особено вкусен или лечебен корен, но храната си намирали обикновено по върхарите на също така гигантските дървета. Като пожелаели да се вдигат нагоре, те просто го пожелавали и някакви неведоми днес сили избухвали безшумно в десетметровите им тела и обезсилвали гравитонните пипала на планетата. Като перце леки се вдигали те тогава чак до тежките и топли облаци, заедно с които можели и да облетят цялата планета. С плодове се хранели и не посягали към никое друго живо същество, и не познавали вкуса на кръвта, и нямали врагове дори сред свирепите тиранозаври. Макемаке умеели да разговарят с тях. Приказвали си с чудовищата от блатата и океана, приятели били на делфините, дори и с онова коварно пълзящо население на тревите — скорпионите — намирали общ език. Не с някакъв конкретен език, а както разговаряли и помежду си: с многобройните излъчвания на своя мозък. Лишената им от устни уста, освен да ги храни, умеела само да пее тихо и нежно едни дълги песни, с които те не съобщавали всъщност нищо на себеподобните си, нито на другите същества, а превръщали в звуци собствените си познания-чувства.

Мозъците им били според ръста също огромни; истински радиоприематели и предаватели. Огромни били и ушите им. Те чували инфразвука на зараждащата се в сърцето на океана буря, чували от хиляди километри идващия тайфун, улавяли далеч преди животните гневните тръпки на земните недра, разпознавали задъхания говор на звездите-пулсари сред неспиращото вълново дърдорене на галактическия безброй. И наистина нямали други врагове освен тайфуните и вулканите, защото лишени от криле, и във въздуха били тромави. Придвижвали се, както казах, на крилете на вятъра, когато трябвало да изминат по-големи разстояния. Изключвали земното притегляне в себе си и около себе си, ако искали да отидат някъде другаде, вдигали се до нужното им въздушно течение и то ги отнасяло нататък. Върху меката постеля на въздуха почивали, в облаците се криели, за да се любят. Зададел ли се обаче тайфунът, пукнела ли се земната кора, за да облекчи натрупаните си сили, не им оставало друго, освен да се скрият в прегръдката на гравитацията, обгърнали с ръце ствола на някой растителен свой събрат, с надеждата той да ги опази в бедствието. В пещерите рядко търсели убежище, понеже рядко се намирали празни пещери, а пещерните мечки и саблените тигри не обичали да ги безпокоят в леговищата им. Пък тези гиганти не умеели нито да се молят някому, нито да бъдат безогледни в своя егоизъм, както другите същества. Ето защо всеки тайфун и всеки вулкан успявал да си отмъкне от тях своята плячка, особено сред децата им. Заварел ли тайфунът някого във въздуха или включел ли някой от тях в паниката си пред земетресението своето антигравнтационно поле, чудовищният вихър го грабвал и го сплесквал върху някоя планина или го отнасял на хиляди километри, за да го хвърли сред стометровите вълни на океана. Иначе нямало болести за тях и никой не можел да каже колко са живеели, защото те измервали времето според ръста си и според часовника на звездните излъчвания. Не, не били много на брой — рече японецът неочаквано високо, сякаш някой бе му задал въпрос или пък бе му възразил. — Жените им дълго носели в утробата си своя плод и раждали рядко. Все по-рядко, както все по-рядко раждали и другите земни гиганти, сякаш планетата внезапно се била сепнала в своето неразумно увлечение по големите същества или пък се уморила да ги създава…

Японецът помоли за чаша сода и аз побързах да му налея. Той извади носната си кърпа, деликатно облиза устни зад нея. Огледа ни през черните цепки на очите си — сигурно питаше за ефекта от своята приказка, но прищипаният му от месестите клепачи поглед не издаваше нито въпрос, нито каквото и да било друго вълнение. Задържа се само по-дълго върху американеца, сякаш оттам очакваше опасността и… не се излъга:

— А нещо друго не умеят ли тия ваши тревопасни бозайници? Впрочем бозайници ли са, или са снасяли яйца като гущерите? И защо ги наричате хора? Маймуната е станала човек, когато е глътнала първата глътка кръв. Това вече е доказано.

Мъничкият, европейски елегантен Буда се усмихна кротко на кръвожадния му дарвинизъм.

— Делфините според нашите изисквания към разума също не умеят нищо, нали?

— Но не са вегетарианци, нали? — парира американецът, чийто ръст сигурно не би могъл да се държи без нужното количество стекове и бифтеци.

— Е, добре — отстъпи разказвачът. — Няма да ги наричаме хора, ще ги наричаме „жителите на въздуха“, макемаке. Може и: дългоухите. Наистина, много са били различни от днешните ни представи за човека и човешкото. Те просто нямали нужда от нашите умения, защото както океанът дава всичко на делфините, така пищната растителност им давала достатъчно храна, кожата им не се бояла от температурните промени, пък тогава е било и много по-топло, а въздухът им постилал своя безбрежен креват. Те лягали върху него с очи и уши към небето… впрочем по-важният орган бил ухото. Очите били мънички, скрити под издаденото чело, също както ги виждаме на портретите им на Великденския остров. С тях можели да съзрат само плода на дърветата най-много от петдесетина метра височина. Но ухото, ухото „виждало“ чак до другите галактики! Един свръхчувствителен радар било то. Непрекъснато ловяло гласовете на Вселената и ги предавало на мозъка, който пък с могъщи импулси пращал натам своите въпроси. Той питал галактиките накъде бягат така забързано. Надничал в черните дупки, където изтичало веществото. За да види откъде ще се появи пак, затаявал дъх при раждането на новите звезди, обсъждал с веселите пулсари клюките на Вселената и… чакал. Чакал най-после да чуе отнякъде един себеподобен глас. Но този глас все не достигал до Земята, не звънвал в големия жаден охлюв на техните уши…

Японецът намокри устните си отново със сода, облиза ги този път, преди да успее да ги прикрие с кърпичката, която стискаше в малката си изящна ръка — тя навярно се потеше от напрежението му.

— Тъй минавали годините, с хиляди, с милиони, и връхлитали със своите промени някак прекалено бързо за късогледите им очи и мудните мозъци. С неразбиране и болка гледали дългоухите отгоре как пресъхват мочурищата и рухват старите гори. Измирали гигантските гущери, измирали подире им и тиранозаврите, защото не намирали с какво да напълнят ненаситните си търбуси. Линеела голямата мечка, скована от ревматизъм в пещерата си. Въздухът се напълнил с някакви съвсем дребни същества, като насекоми дребни, пък сами се хранели с насекоми и сякаш прогонили вдън земя птеродактилите с огромните им ципести криле. Някакви непознати пискливи и скокливи същества се пръквали в тревата и храсталаците, тревожели жителите на въздуха с крясъците на несекващите си битки. Цялата Земя ги оглушавала с предсмъртни вопли и нови родилни викове. На мястото на тромавите гиганти идела пъргавата дребноръста кръвожадност. А самотните жители на въздуха гледали с недоумение надолу, питали с недоумение нагоре, но не получавали отговор…

Разказвачът прехвърли носната си кърпа в другата ръка, потърка длани в нея, сякаш ги изсушаваше като пред скок върху лоста; такава асоциация се роди у мен от спомена навярно какви великолепни гимнастици са японците.

— Постепенно гибелта се изкачила и до тях. Кой знае защо, жените им не можели вече да раждат във въздуха, липсващата гравитация парализирала изхвърлящите движения на утробите им. Трябвало да слизат на Земята,където обаче засилената гравитация пък смачквала чедата им още щом се появели на бял свят. Загивали все по-често и майките, защото, обезсилени от неестественото за тях раждане, не успявали да се вдигнат бързо и ставали жертва на новите, нападащи на глутници зверове, които не разбирали звучния говор на макемаке и не питаели уважение към тях.

Кое и защо ни обрича на гибел, питали се те и не намирали отговор. А тук и там и все по-често ставало нещо, което засилвало паниката им: ту в тоя край на света, ту в оня от техните жени изпълзявали вместо познатите им рожби някакви космати животинчета. Те наистина приличали донякъде на родителите си, но били десетократно по-мънички от загиващите си братчета и сестричета. Не можели и да се вдигат при своите чичовци и лели. Мънички били и ушите им, та не възприемали ужасения безгласен вик на майката, нито разбирали нейната песен-мъка. В замяна на това обаче силата на планетата сякаш не им действувала. Изумително скоро те се вдигали на тънките си крачета, но с тия хилави крачета умеели да тичат с бързината на вятъра и да отскачат встрани, когато нещо ги нападало. А ръчичките им, кой знае как, също така бързо се научавали да сграбчат някое любопитно гущерче и да го напъхат в зиналата си острозъба уста, която пък била несъразмерно голяма за топчестите им главици.

Нима от нас се раждат тия безмозъчни джуджета, нима те са нашето продължение, трагично недоумявали жителите на въздуха, а песните им ставали все по-протяжни и по-тъжни. Но времето, което те не мерели вече с импулсите на своите приятели пулсарите, а с полета на Земята около Слънцето, та да се опитат да разберат какво става на нея, сякаш започнало да тече още по-бързо. И все по-бързо ги отнасяло в оная неизвестност, от която били дошли. Докато един ден… — Японецът пак се сепна в унеса си, рече виновно: — Аз май се увлякох, простете! Ще се постарая по-накратко… — Погледна своя супермодерен часовник и веднага влезе в пеещия тон на разказа си: — Докато един ден на най-пустото островче, сред най-големия океан, на хиляди мили от сушата, прелетя един стар и уморен макемаке. Той долетя на крилете на утринния бриз, спусна се полека върху склона на укротения вулкан, седна и се загледа към океана.

Не след дълго до него полегна втори такъв уморен и тъжен великан. После трети, четвърти, пети, шести. Те идеха от различни краища на света, споглеждаха се мълчаливо и безгласно се питаха: Това ли сме? Само мъже ли сме останали?… И чакаха.

На следващия ден пристигнаха още двама, на третия — също, после никой не дойде, и едва с десетия изгрев на слънцето прелетя още един грохнал и престарял макемаке, който идеше от много далеч. Мозъците им се бяха търсили по света, дълго бяха избирали мястото за срещата, уточнили бяха часа й, но никой от тези грамадни мъже не притежаваше вече прежните сили, за да дойде навреме. Ветрове и бури бяха ги люшкали в разни посоки, вихрушки ги откъсваха от верния път, мнозина навярно бяха загинали във вълните на океана. Събралите се единадесет мъже задружно изпратиха още веднъж мозъчни повици около планетното кълбо и поприхванали клепналите си уши, бавно завъртяха в кръг главите си.

Никой не чу ответ и тогава първият, който дойде, каза на другите: „Ето какво е останало от нас на планетата, братя!“ Вдигна се на стотина метра във въздуха — беше хубав, безветрен ден, — изтегна се хоризонтално, сякаш да прави слънчеви бани, и запя през стиснатите си устни една смъртно тъжна песен. Другите го последваха, наредиха се в кръг около него и също запяха. Песента им приличаше на протяжен стон, на зов и копнеж и на далечния вой на сабления тигър, когато по непонятни причини му опадваха зъбите, за да го обрекат на гладна смърт. В нея те заразказваха всичко, което знаеха за безбрежната Вселена, защото знаеха почти всичко за нея, самоцелно не бяха успели да научат: откъде са дошли и защо трябва да загинат. А стотината туземци на острова, които се били изпокрили при пристигането им, наизлезли из храсталаците и се зазяпали в светлия облак от грамадни човешки тела.

Това ли са добрите летящи великани, за които открай време им разправяли техните баби и шамани? Наистина изглеждали добри, но нямало да е зле за всеки случай да ги умилостивят с дарове! И те започнали да донасят плодове и убити дребни животни, поставяли ги на скалата, нареждали се в кръг, както великаните над главите им, и се мъчели да повторят песента на добрите макемаке. После отново се отдръпвали в храсталаците.

Простете, братя, казал първият на другарите си, когато свършил своята песен. Мислех, че е невъзможно на това откъснато парче земя да има от тези кръвожадни джуджета, затова и него предложих за срещата ни. Старите ми очи не са ги видели, когато прелитах над него.

Те са вече навсякъде, обадил се един от останалите десетмина. И бързо се множат, защото са задружни като малките риби в океана.

Те наистина са вече навсякъде, потвърдили мозъците и на другите, а един рекъл: Тези поне не проявяват враждебност към нас. Защото попадах и на такива, които хвърляха по мен своите заострени клони. Ето, тези ни донесоха храна!

Да, няма да ни пречат, съгласил се първият. Струва ми се, че отгатвам и мислите им. Нарекоха ни „хората, конто живеят във въздуха“ и „добрите летящи великани“. Добри ли сме, братя?

Мозъците на другите десет замълчали. Той повторил въпроси си, но те продължили да мълчат, после един през друг отвърнали: Никога не сме мислили за това. Никога, никого не сме питали за това. Знаем само кое е лошо за нас и сме се старали да го избягваме. И никога не сме делили съществата на добри и лоши, макар постъпките на един да ни се харесваха, на други да не ни се харесваха. Но ние ги питахме и разбирахме, че те не могат да постъпват иначе.

Нима тогава тези джуджета знаят повече от нас, щом могат да разпознават така лесно кои са добри и кои лоши? — запитал отново първият. О, не, отвърнали му всички, защото имали еднакъв опит. Те са също като животните и не могат иначе. Макар така странно да приличат по външния си вид на нас.

Та нали от нас са се пръкнали! — напомнил им някой. — Зная го от моя баща. Но и той не знаеше защо изведнъж жените на нашите предци са започнали да раждат тези звероподобни джуджета.

Това никой не знаел, но всички го усещали като чудовищна подигравка — нима наистина тези примитивни джуджета са тяхното продължение?

Слезли да се подкрепят с подарените им плодове, като извръщали жалостиви погледи от убитите животни и продължили гладни съвещанието си, защото туземците преценили количеството на даровете според собствените си стомаси. Туземците видели всичко от своите скривалища, дотичали, изяли с благодарност убитите животни, изтанцували един танц, след което отишли за нови плодове и корени за „добрите великани“, приели жертвоприношенията им.

Тук има твърде малко гора и трева — забелязал един от добрите великани. — Ако останем по-дълго, ще изядем всичката храна на джуджетата.

А не ни ли убива природата тъкмо защото сме такива големи? — запитал се друг по тоя повод. — Може би затова загинаха и всички големи същества, които като нас поглъщаха огромни количества плодове и растения. Ако продължаваше така, щяхме да опустошим цялата планета…

Убива ли ги природата и защо — това било главното питане на тия могъщи и знаещи умове. И ако е така, имат ли право да й се противопоставят? Повечето от тях били стигали дори до отчаяната идея да отмъкват жени от новата, мъничка човешка раса и чрез тях да търсят своето продължение…

Японецът сам се прекъсна, сякаш уплашен от хрумването си. Аз му кимнах окуражаващо и щях да го запитам дали и в Япония съществуват легенди за змейове, които обичат да отмъкват човешки жени, но той бързо продължи, а по-късно аз пък забравих.

— Нищо не се получавало обаче, да, опитите им оставали напразни — увери ни той със срамежлива усмивка. — Добрите великани били свикнали да любят жените си в облаците, а там, щом пуснели мъничките женички от ръцете си, те падали гибелно на Земята. Долу пък великаните, потиснати от гравитацията, ставали неспособни като мъже. Да не споменаваме вече и за някои други пречки от физиологическо естество.

— Този мотив си заслужава специален разказ — изгърмя с гласа си шумният американец. — Но си е на жълтата раса, защото е по-дребна. Много сте перверзни, ей!

Японецът не се обиди от шегата му, дори й пригласи:

— Ето, да, колкото и да били умни и всезнаещи, идеята за изкуственото осеменяване не се родила в грамадните им глави. Там изобщо рядко се раждало нещо практическо. Затова и сега им било трудно да вземат някакво решение, нали всяко решение изисква съответното действие.

Опитахме се — разказали някои — да търсим и духовно продължение. Да предадем на тия нечистоплътни и кръвожадни джуджета нашите знания, да ги очовечим. Също напразно. Те не умеят да разговарят като нас с мозъците си. Ние разбираме техния примитивен мозъчен говор, но те не разбират нашия; те и собствения си не разбират. Така е, потвърдил първият, който ги събрал на острова, за тях, изглежда, окото е по-важно сетиво. Но не ми побира умът как ще се развиват по-нататък, нали тъкмо ухото е сетивото на мъдростта! Очите са сетива на измамата.

Тогава се обадил онзи, който пристигнал последен, най-старият, най-умореният: Един от основните принципи на развитието е способността нарастващо да се размножаваш. Така е в цялата Вселена. Това джуджетата го правят, правят го и всички нови същества, а ние отдавна сме лишени от тази възможност. Следователно решението на природата спрямо нас е окончателно.

И какво предлагаш? — запитали го. Ясно е — бил отговорът, а първият веднага го подкрепил: Длъжни сме дори да го ускорим, защото пречим. Да, да, пречим! Джуджетата, при които бях, също ми събираха плодове, танцуваха в моя чест, пееха, но започнаха да правят и нещо съвсем глупаво. Пробиваха си ушите и натъкваха в тях камъчета и клонки, та да им станат дълги като моите. И децата си измъчваха така още щом се родяха. Ушите им, разбира се, не почваха да чуват като нашите. Какво показва това? Показва, че ние, без да искаме, ги въвеждаме в заблуждение. Те не могат да възприемат от нас мъдростта и знанията ни, всичко тълкуват наопаки. Но понеже са много жадни да правят нещо, веднага правят глупости. Ето как ние пречим на нашите наистина неприятни и нежелани, но все пак определено наши потомци, на които, изглежда, е определен друг път за развитие.

Какъв друг път освен към познанието — възпротивил се един от по-младите. — Вярно, тези джуджета са по-умни от всички други нови същества. Само техните мозъци са в състояние да задават въпроси към природата, макар тия въпроси да са съвсем наивни. Не разбирам обаче защо й е нужно на природата да започва всичко отначало.

Може би тук, на тази планета, тя просто е избързала — опитал се да му отговори най-старият. — Изведнъж е създала крайните размери и възможности, след които няма повече развитие нито за нас, нито за гигантските животни. Самата способност на телата ни да преодоляват силите на планетата, безбурният ни живот са избързване. Нужни са ни били врагове и препятствия, с които да воюваме. Собствената ни природа е нашият главен враг и той се оказа по-силен от нас. Нека се смирим!

Всъщност този повик бил излишен, защото те отдавна вече се били смирили, всичките единадесет, още преди да дойдат тук. Оставало само да се вземе решението. То се налагало от само себе си — трудно било изпълнението му, защото, както ви казах вече, те били бездействени същества, били само големи разсъждаващи мозъци, обслужвани от големите свърхчувствителни уши. И само веднъж се поразмърдали през дните на съвещанието си. Ушите им доловили задаващата се далеч в океана грамадна вълна, предизвикана от подводен земетръс. Те предусетили, че тя ще удари острова с разрушителна сила, и колкото и да им били противни невежите джуджета, преодолели себе си, за да ги спасят. След като жестовете и звуците им останали неразбрани, всеки награбил по десетина джуджета наведнъж и прелетял с тях до върха на вулкана, където ги оставял, за да се върне за следващите. Те крещели ужасени, ритали във въздуха, но като видели, че остават живи, все пак се примирили с неведомата воля на боговете. А минути след като били пренесени и последните джуджета, гигантската вълна връхлетяла върху островчето и го заляла чак до подножието на вулкана. Тогава туземците се убедили, че няма по-добри богове от техните спасители, няма и по-могъщи. Паднали по очи да им се поклонят, а щом водите се оттеглили, започнали да им носят още по-щедри дарове.

Ето че отново направихме грешка, заключил първият от големите уморени мъже. Сега за тях ние станахме нещо свръхестествено. Крайно време е да изпълним нашето решение, но нека преди това оставим по някакъв начин истината за себе си.

Те лесно съставили според примитивното мислене на джуджетата система от знаци, с които да разкажат поне в общи линии своята история. Намерили по брега измити и огладени от океана дървени парчета, на тях я записали и оставили плочките на мястото, където туземците струпали своите дарове. Надявали се, че след време, когато мозъците на тези джуджета се развият, те ще прочетат написаното.

А ето че глупавите джуджета изведнъж направили нещо умно. Те страхотно се зарадвали на хубавите дървени плочки, всеки си взел по една, пробил й дупчица, навървил я на жила от убито животно и я окачил на врата си. Жителите на въздуха също се зарадвали — истината за тях щяла да оцелее. Нещо повече: самата направа на плочките неочаквано им доставила непозната наслада и те решили да оставят още някакъв документ за себе си на този остров. Събрали яки дървета и остри камъни и откъртили с тях единадесет огромни къса от вкаменената лава. Пренесли ги на равното до брега — това поне им се удало леко, защото още можели да изключват гравитацията около себе си. Иначе неумелите им ръце, които им служели само да откъсват плодовете от дърветата и да направляват движенията им във въздуха, с голяма мъка успели да издялат от скалните късове някакво далечно подобие на автопортрети. Груби и неугледни излезли каменните им скулптури, затова се опитали и да ги поукрасят. Намерили на друго място червена скала, малко по-мека, изчукали от нея двуметрови конусовидни шапки, нахлупили ги на статуите си.

Джуджетата внимателно наблюдавали работата им и отново се зарадвали на каменните подаръци. Веднага щом били готови, устроили ново тържество около тях — с огньове, с буйни танци и дълги протяжни песни, наподобяващи неразбираемите песни, с които добрите богове разговаряли със звездите. После пред очите им станало нещо страшно. Жителите на въздуха, техните мили макемаке, награбили по един скален къс, какъвто цялото племе заедно не можело да повдигне, и отлетели над океана. Там, над дълбокото, те отново се наредили в кръг и запели една обща песен, най-тъжната си дотогава песен. А като я свършили, изведнъж паднали заедно със скалите си надолу и завинаги изчезнали в глъбините на океана…

Японецът въздъхна — сякаш по своята измислена прачовешка раса. — но побърза да продължи, за да не сметнем, че е свършил:

— Туземците си помислили, че техните богове оттам са дошли, от океана, и там са се върнали сега, оставяйки им своите каменни заместници, които да ги предпазват от големите вълни. Но ето че те не ги пазели достатъчно, въпреки големите си уши. Бурите опустошавали колибите им, отнасяли децата им и туземците решили, че макемаке друго искат от тях. че оставеното е само пример. Да, такава била за тях новооткритата истина. Всеки трябвало през живота си да издяла по един каменен макемаке и да го вдигне пред лицето на океана, за да го умилостиви. Така последните жители на въздуха направили още една голяма грешка.

Племето на острова сигурно щяло да продължи да се развива, ако не било възприело тази вяра, защото всеки един, още щом заякнела ръката му, та да държи каменния чук, за цял живот се заробвал с непосилен и безсмислен труд. Ден из ден, година след година, до края на живота си дялал скалата и единственото му щастие било, ако успеел да доживее да види своя макемаке, изправен редом с другите. Век след век племето изтощавало себе си, погубвало и бедната природа на своя остров, като изсичало малката й гора, за да превозва каменните статуи по трупите й до брега. Докато най-после сред тая безплодна върволица от векове се родил един млад вожд, който решително заповядал на племето си: Стига! Ако продължаваме така, всички ще измрем от глад. Толкова каменни макемаке стоят вече край брега, а океанът все не се укротява. Явно, трябва сами да се пазим от него. А макемаке сигурно са се отрекли от нас, щом нито веднъж не ни посетиха. Да си потърсим други богове!

Японецът се поизправи в креслото си, явно готвейки финалната поанта, лицето му засия в радостно облекчение:

— Захвърлили туземците каменните длета, с песни и танци се отрекли от каменните богове, с песни и танци си измислили нови богове, за които отново да могат да танцуват и пеят, на които с нова надежда да поднасят своите бедни дарове. Та до днес. И ако сега, драги колеги, прелетите с туристическия самолет до остров Пасха, сами ще се убедите докъде води измислянето на богове.

Американецът побърза да разкриви физиономията си в една от своите любими гримаси:

— Като антропология добре…

Побързах да се намеся, за да не обиди колегата ни:

— Физиката и космогонията имат ли право да създават фантастични и налудничави хипотези? Имат! Антропологията не е ли също наука?

— Не ме разбирайте погрешно — смири се американецът. — Вашият разказ ми се хареса, много дори. Но като представител на една млада нация още нямам вкус към фатализма. Защо бе, драги мистър камикадзе, защо вие, японците, толкова обичате да се самоубивате?

Японецът му се усмихна с очарователна любезност:

— Какво друго разумно ще стори един разум, когато стигне своя предел? Да трови другите с трагедията си ли?

— Накрая ще обсъждаме — приключих аз спора им. — Сега нека само възнаградим нашия колега с един български коняк!