Той се преобърна по корем и се взря от леглото си по посока на своя съквартирант: „Не изпитва ли същите чувства, не го ли трогва този факт поне малко?“

Джордж имаше слабо лице, а за близо година и половина престой в Дома то бе заслабнало още повече. Тялото му бе също слабо, но погледът на сините му очи си оставаше както винаги напрегнат. Точно сега в тях се четеше безизходица, тя проличаваше и от начина, по който пръстите му набръчкваха покривката на леглото.

Съквартирантът на Джордж вдигна набързо поглед от книгата си и използва възможността, за да нагласи осветлението, което бликаше от стената, по-ярко в близост до своя стол. Името му бе Хали Омани, по рождение нигериец. Тъмнокафявата му кожа и масивните му черти сякаш бяха създадени, за да изразяват самото спокойствие, затова споменаването на Олимпиадата не го трогна изобщо.

— Знам, Джордж — тази бе единствената му реакция.

Джордж бе благодарен на Хали за търпението и добротата при нужда, но премного мед от сладост нагарча. Време ли му е сега да седи там като някаква статуя, издялана от някое черно, топло дърво?

Джордж се питаше дали самият той няма да стане такъв след десет години тук и веднага отхвърли яростно тази мисъл. Не!

— Мисля, че си забравил какво е значението на месец май — подхвърли той предизвикателно.

— Аз помня много добре какво е значението на месец май — отговори другият. — Той не означава нищо! Ти си онзи, който е забравил този факт. Май не означава нищо за тебе, Джордж Платън — последните думи нигериецът произнесе тихо, — както не означава нищо и за мене, Хали Омани.

— Корабите пристигат за нови работници. До юни ще отпътуват хиляди, хиляди кораби с милиони мъже и жени, които ще се отправят към който и свят да назовеш, всичко това нищо ли е за тебе?

— Дори по-малко от нищо. А ти какво искаш да направя? — Омани проследи с пръст един труден абзац в книгата, която четеше, и устните му се задвижиха безшумно, следвайки текста.

Джордж го изгледа. „По дяволите — помисли си той, — ами викай, крещи, толкова можеш да направиш. Изритай ме, направи каквото и да е.“

Искаше да не е сам в своя гняв. Искаше да не е единственият човек, изпълнен с негодувание, да не е единственият, който умира от бавна смърт.

През първите седмици се чувстваше по-добре, тогава Вселената бе като една малка черупка, от която струеше мъглява светлина, долитаха неясни звуци и напълно го завладяваха, като потискаха всякакви други усещания. Беше много по-добре, преди Омани да се появи пред очите му и да го повлече отново към онзи живот, какъвто изобщо не си струваше човек да изживее.

Омани! Той бе вече стар! Поне на трийсет години. „И аз ли ще съм като него на трийсет? — мислеше си Джордж. — Такъв ли ще стана след дванайсет години?“

И понеже се страхуваше, че може да бъде също като него, той изкрещя на Омани:

— Би ли оставил тази тъпа книга?

Омани обърна страницата, прочете няколко думи, след което вдигна глава, ситнокъдравата му коса стоеше като шапка.

— Какво? — запита той.

— Каква полза имаш като четеш тая книга? — момчето изсумтя и пристъпи напред. — Още електроника — то с един удар изби книгата от ръцете на нигериеца.

Омани се изправи бавно и вдигна книгата. Изглади измачканата страница без видимо озлобление.

— Наречи го, ако щеш, задоволяване на любопитството. Днес научих нещо, вероятно утре ще науча малко повече. Това е един вид победа.

— Победа! Каква победа? Да не би тя да ти доставя удоволствие в живота? Ще ти стигне ли, за да станеш дипломиран специалист по електроника, щом чукнеш шейсет и петата си година?

— Навярно когато стигна трийсет и пет.

— И тогава кой ще има нужда от тебе? Кой ще се възползва от знанията ти? Къде ще отидеш?

— Никой. Никой. Никъде. Ще си остана тук и ще продължа да чета други книги.

— И това те удовлетворява? Кажи ми! Ти ме замъкна на занятия. Ти ме убеди, че трябва да чета, а и да запомням прочетеното. За какво? Аз не намирам никакво удоволствие в тези неща.

— Кое му е хубавото да се отказваш от удоволствието?

— Ами това, че се отказвам от цялата тази комедия. Ще правя онова, което бях запланувал още от самото начало, преди да ме подлъжеш с красиви приказки. Аз ще ги принудя да… да…

Омани остави книгата. Изчака момчето да млъкне и каза:

— Ще ги принудиш какво, Джордж?

— Да поправят съдебната грешка. Тая нагласена работа. Ще го пипна тоя Антонели и ще го накарам да признае, че той… той…

— Всеки, който е стигнал дотук, твърди, че е станала грешка — Омани поклати глава тъжно. — Мислех, че си прескочил този стадий.

— Недей да наричаш желанието ми стадий — реагира бурно Джордж. — В моя случай нещата стоят точно така. Казах ти…

— Каза ми, но в сърцето си ти знаеш, че никой не е допускал никаква грешка по отношение на тебе.

— Защото никой няма да си признае ли? Мислиш ли, че някой от тях ще си признае грешката по своя воля?… Ами тогава аз ще ги принудя.

Яростните изблици на Джордж се дължаха изцяло на месец май, на олимпийския месец. Той самият усещаше, че с това време на годината при него се връща някогашната лудост, а не можеше да я обуздае. Нямаше и желание да я обуздава. В противен случай го застрашаваше забравата.

— Бях решил да стана компютърен програмист и мога да бъда. Днес щях да съм специалист, независимо какви ги приказват ония за резултатите от анализите — заудря той с юмруци матрака. — Те грешат. Те непременно са сгрешили.

— В резултатите никога няма грешка.

— Трябва да има. Съмняваш ли се в моята интелигентност?

— Интелигентността тук няма нищо общо. За кой пореден път ти го казват? Не можеш ли да го проумееш?

Джордж се претърколи и легна по гръб, погледът му се заби печално в тавана.

— Ти какъв искаше да станеш, Хали?

— Нямах някакви конкретни планове. Мисля, че хидропониката би ми подхождала.

— Смяташе ли, че ще се справиш с нея?

— Не бях много сигурен.

Джордж никога досега не бе задавал въпроси за живота на Омани. Изведнъж му се стори странно, почти неестествено, че е било възможно останалите хора да имат някакви амбиции и да свършат тук. Специалист по хидропоника!

— Смяташе ли, че ще стигнеш до това положение?

— Не, но и тук аз съм си все същият.

— И си удовлетворен. Истински, ама съвсем удовлетворен. Щастлив си. Харесва ти мястото. И не би могъл да си някъде на друго място.

Омани бавно се изправи. Започна спокойно да оправя леглото си за сън и каза:

— Джордж, ти си тежък случай. Ти се самобичуваш, защото не искаш да приемеш фактите за самия себе си. Джордж, ти си тук, на това място, което наричаш „Дом“, но никога не съм те чувал да кажеш цялото име на този дом. Кажи го, Джордж, кажи го. После си легни и преспи с мисълта за него.

Момчето изскърца със зъби, дори ги оголи като разярено вълче:

— Не!

— Тогава аз ще го направя — изрече Омани, акцентувайки всяка сричка, след което заспа.

Джордж бе горчиво разочарован от думите му, но единственото, което можеше да направи, бе да отвърне глава от Омани.

През по-голямата част от първите си осемнайсет години Джордж Платън вървеше неотклонно към своя единствен избор — компютърен програмист. В тайфата му имаше такива, които говореха умни приказки за космонавтика, за охладителни технологии, за контрол по транспортирането и дори за административно дело. Но Джордж бе непоколебим.

Той яростно отхвърляше доводите „против“, както всеки един от тайфата му, пък и какво лошо имаше в това? Денят на образованието сияеше пред тях и бе най-великият момент от живота им. Той се приближаваше постепенно, така сигурно и непоколебимо, както следваше всеки пореден ден от календара — за Джордж той бе в първия ден от ноември в годината след осемнайсетия му рожден ден.

След този ден в тайфата се появиха и други теми за разговор. Всеки можеше да обсъжда с останалите подробности за професията си или качествата на някоя от съпругите и децата, съдбата на някой космически отбор по поло или нечий опит в Олимпийските игри. Но преди това темата за разговори бе една-единствена, тя неизменно и неуморно предизвикваше интереса им — Денят на образованието.

— Какво си избра? Мислиш ли, че ще се справиш? Ами, това не струва. Виж какво пишат, квотата е намалена. От мен да знаеш, сега е времето на логистиката…

Друг твърдеше, че е на хипермеханиката… Трети превъзнасяше науката за комуникациите… Четвърти наблягаше на Науката за гравитацията.

Особено често споменаваха съвременната наука за гравитацията. През последните няколко години, преди Джордж да достигне своя Ден на образованието, всеки говореше за нея, причината бе в усъвършенстването на гравитационния енергиен двигател.

Ширеше се твърдението, че всяка цивилизация в продължение на десет светлинни години от живота на някоя звезда джудже е залагала на най-големите си мозъци, за да има какъв да е дипломиран инженер в областта на науката за гравитацията.

Тази мисъл никога не бе занимавала съзнанието на Джордж. Сигурно е така, вероятно планетата е събирала всичките умове, които притежава. Но Джордж бе чувал също така какво се случва с една новосъздадена техника: тя претърпява множество рационализации и подобрения. Всяка година се появява нов модел, нови видове гравитационни двигатели, нови принципи на работа, на устройство. После всички тези мозъци осъзнават, че вече не са в час, изостанали са, затова новото поколение учени от последната образователна вълна ги измества. След което първата група се заема с не дотам квалифицирана работа или отлита за някой затънтен свят, който още не е достатъчно добре усвоен.

Но компютърните програмисти от година на година, от столетие на столетие ставаха все по-търсени. Необходимостта от уменията им никога не достигаше апогея си, на пазара не се усещаше вопиюща нужда от тях, но търсенето им непрекъснато растеше с появата на всеки нов свят и с усложненията в по-старите светове.

Джордж и Стаби Тревелян водеха безкраен спор за това. Задължително като за най-добри приятели техните спорове трябваше да са безкрайни, язвителни, и разбира се, нито един от двамата не можеше да убеди другия, нито се оставяше да бъде убеден от доводите на приятеля си.

Но пък бащата на Тревелян бе специалист в металургията, той бе работил на един от далечните светове, дядо му също бе дипломиран металург. Самият Стаби възнамеряваше да последва техния пример, да запази семейната традиция и бе твърдо убеден, че всяка друга професия е по-малко достойна за уважение.

— Метал ще има винаги — каза веднъж той, — за отливането на сплави до най-голяма точност се иска талант, после наблюдаваш как постройките растат. А какво прави програмистът? Седи пред кодера по цял ден и подава информация на някаква глупава машина, дълга цяла миля.

Още на шестнайсет години Джордж разсъждаваше твърде рационално. Тогава той отговори:

— Ще дойде време и милиони металурзи заедно с тебе ще бъдат навън.

— Защото професията е хубава. Най-хубавата.

— Но там е голямо стълпотворение, Стаби. Ти може да си някъде в края на опашката. Всеки свят е в състояние да подготви свои собствени металурзи, а пазарът за изявените специалисти от Земята не е много голям. Предимно малките планети имат нужда от тях. Знаеш ли какъв процент от дипломираните металурзи получават направление за цивилизациите от клас „А“? Аз проверих. Само 13,3 на сто. Това означава, че имаш седем възможности от осем да те забият в някой свят, където наскоро са прокарали водопровод. Възможно е дори да те забият на Земята, 2,3 на сто отиват там.

— Няма нищо срамно в това да живееш на Земята — Тревелян изведнъж доби войнствен вид. — Земята също се нуждае от техници. От специалисти — момчето подчерта последните си думи, защото дядо му бе работил на Земята, после поглади с палец горната си устна, сякаш приглаждаше още непоникналите си мустаци.

Джордж знаеше какъв е бил дядото на Тревелян и имайки предвид колко обвързани са неговите собствени предци със Земята, нямаше никакво желание да му се надсмива. Само отбеляза дипломатично:

— Нито една интелектуална дейност не е срамна. Разбира се, че не. Но хубаво е все пак човек да попадне в някой свят от клас „А“, нали?

Да вземем програмистите. Само световете от клас „А“ имат такъв тип компютри, които наистина се нуждаят от първокласни програмисти, които са без конкуренция. Пък и тестовете за програмисти са сложни, не са за всеки. Тези светове имат нужда от повече програмисти, отколкото са в състояние да осигурят собствените им народи. Статистика — нищо друго. Твърди се, че има само един първокласен програмист на един милион. За свят с население от десет милиона са нужни двайсет специалисти, налага се да ги търсят на Земята — от пет до петнайсет човека. Така ли е?

А знаеш ли колко дипломирани програмисти са заминали за планетите от клас „А“ само през миналата година? Ще ти кажа. Всички до един. Ако си програмист, значи си избран. Да, сър.

— Щом като само един на един милион се справя най-добре, кое те кара да мислиш, че ти ще бъдеш този щастливец? — намръщи се Тревелян.

— Аз ще се справя — отговори Джордж предпазливо.

Той никога не посмя да каже на никого, нито на Тревелян, нито на родителите си, кое му даваше такава увереност. Не се тревожеше ни най-малко. Просто бе уверен в себе си (после в онези дни на безизходица това усещане се оказа най-тежкото възпоминание за него). Той бе така сляпо уверен в себе си, както и едно осемгодишно хлапе пред Деня на четенето… безметежното детство преди Деня на образованието.

Разбира се, Денят на четенето беше по-различен. От една страна, заради самото детство. Едно осемгодишно момче се справя без усилие с доста необичайни неща. Става на осем години и макар че дотогава няма представа от буквите, на следващия ден вече може да чете. Ей така. Толкова естествено, колкото е сиянието на слънцето в зноен ден.

Но не всичко зависеше до голяма степен от този ден. Тогава нямаше доброволци, никой не се блъскаше за списъци и точки в наближаващата Олимпиада. Момче или момиче, което издържи изпитанието в Деня на четенето, е поредното човече, което има още десет години съвсем незабележителен живот сред гъмжилото на Земята, дете, което се връща при семейството си, след като усвои едно ново умение.

След десет години, с наближаването на Деня на образованието, Джордж не си спомняше добре за много неща от своя Ден на четенето.

Най-ясно изпъкваха в съзнанието му неприветливия септемврийски ден и това, че валеше слаб дъжд. (Септември за Деня на четенето, ноември за Деня на образованието, май за Олимпиада — изкарваха го на песничка.) Джордж се облече на светлината, която струеше от една стена, родителите му бяха много по-развълнувани, отколкото самият той. Баща му бе дипломиран водопроводчик, намерил си бе работа на Земята. Момчето възприемаше този факт за унизителен, макар че, както всеки можеше да забележи, по-голямата част от всяко поколение трябва да си остане на Земята, до природата на нещата.

На Земята трябваше да има земеделци, миньори, дори техници. Извънземните светове се нуждаеха само от възникналите в последно време високоспециализирани професии и едва няколко милиона хора на година от осемте милиарда население биха могли да бъдат превозени дотам. Не бе възможно всяка жена и всеки мъж да са сред тях.

Но всеки мъж и всяка жена можеха да се надяват, че поне едно от децата им ще го постигне, Платън старши не правеше изключение. За него бе очевидно (за другите също), че Джордж е изключително интелигентен и умът му сечеше. Нямаше съмнение, че ще преуспее и би трябвало да е така, защото Джордж бе единственото им дете. Ако той не заминеше за някой от извънземните светове, родителите му трябваше да дочакат да им се роди внуче, преди да се появи следващият шанс — нещо, което бе в далечното бъдеще, за да може да ги утеши.

Денят на четенето не бе определящ, разбира се, но той би могъл да е основният индикатор преди истинския голям ден. Всеки родител на Земята слушаше внимателно как чете неговото дете, когато се връщаше у дома с новото си умение, слушаше всяко свободно прочетено изречение и търсеше в него предзнаменование за бъдещето. Малко бяха семействата, в които нямаше поне едно дете и което да не бе голямата надежда на родителите си заради умението да прочете дума от три срички, при това не как да е.

Джордж смътно осъзнаваше причината за напрегнатото състояние на своите родители и ако през онова дъждовно утро в неговото мъничко сърце се таеше поне малко тревога, тя бе единствено от страх, че не бе изключено светлината на надеждата да помръкне по лицето на баща му след неговото завръщане вкъщи с не дотам добър резултат.

Децата се събираха в голямото помещение на градската образователна зала. По цялата Земя през целия месец в милиони местни зали децата щяха да прииждат на групи отвсякъде. Сивата, невзрачна зала и множеството деца, сковани и изпъчени неестествено в своите нови дрехи, потискаха Джордж.

Той автоматично повтаряше действията на останалите деца. Намери малката група, която представяше децата от етажа в неговия жилищен блок, и се присъедини към тях.

Тревелян, момчето от съседното жилище, все още носеше косата си по детски дълга, години го деляха от бакенбардите и тънките червеникави мустачки, които щеше да си пусне веднага след като тялото му възмъжееше.

Тревелян, за когото Джордж тогава бе Джоуи, каза:

— Бас държа, че си изплашен.

— Не, не съм — отвърна Джордж, после добави уверено: — Моите са закачили лист с някакви напечатани думи на скрина в моята стая, когато се върна, трябва да им го прочета. (В момента Джордж най-много страдаше от това, че не знаеше къде да дене ръцете си. Предупредиха го да не си почесва главата, да не търка ушите си, да не бърка в носа си, да не бърка в джобовете си и така елиминираха почти всички възможности.)

А Тревелян пъхна своите ръце в джобовете и каза:

— Моят баща не се тревожи.

Тревелян старши бе работил като металург на Дайпория почти седем години, което му даваше по-висок социален статус в техните междусъседски отношения, макар и да се бе пенсионирал и завърнал на Земята.

Земята не поощряваше възвръщенците заради проблемите с пренаселването, но някои хора все пак се завръщаха. От една страна, разходите за живот на Земята бяха по-ниски, от друга, онова, което се смяташе за незначителна годишна рента на Дайпория, можеше да се каже, че осигурява охолен живот на Земята. Освен това винаги имаше хора, които получаваха по-голямо удовлетворение, когато разказваха за успехите си пред приятели и по родните си места, отколкото пред цялата останала част от Вселената.

Тревелян старши дори обясняваше, че ако бил останал на Дайпория, децата му също щели да са там, а пък Дайпория е свят с една шепа народ. След като се завърнал на земята, неговите деца щели да заминат където си поискат, дори за Новиа.

Стаби Тревелян бе схванал тези неща отрано. Още преди Деня за четене неговите приказки се свеждаха все до безгрижно възприетата като нещо естествено идея, че неговият последен дом ще е в Новиа.

Джордж, потиснат от мислите за бъдещия славен живот на другия и за незначителната разлика помежду им, бе принуден изведнъж да предприеме яростна защита:

— Моят баща също не се тревожи. Той само иска да ме чуе, че вече чета, защото е сигурен в мене. А твоят може спокойно да не те слуша, защото знае, че непрекъснато ще правиш грешки.

— Аз няма да греша непрекъснато. Четенето не е нищо. На Новиа аз ще наемам хора да ми четат.

— Защото няма да можеш сам да си прочетеш по простата причина, че си тъп!

— Тогава как ще се окажа на Новиа?

Тогава Джордж, обезумял, избълва своето велико опровержение:

— А кой ти е казал, че ще отидеш на Новиа? Хайде на бас, че няма да заминеш никъде!

— Е, няма да стана водопроводчик като твоя старец — почервеня от гняв Стаби Тревелян.

— Вземи си думите обратно, ти тъпа главо.

— Ти си вземи твоите обратно.

Двамата стояха почти опрели носове, не им се искаше да се бият, но се поуспокоиха от това, че им се случва нещо познато на това чуждо място. Нещо повече, сега, когато Джордж бе свил ръце в юмруци и ги държеше пред лицето си, проблемът какво да прави с ръцете си поне временно бе разрешен. Останалите деца ги наобиколиха възбудени.

Но всичко свърши, щом един женски глас заговори силно по високоговорителя. За миг настъпи тишина в цялата зала. Джордж отпусна ръце и забрави Тревелян.

— Деца — съобщи гласът, — ние ще ви извикваме по имена. Всяко дете, когато чуе името си, трябва да отиде при един от хората, които са застанали покрай страничните стени. Виждате ли ги? Те са облечени в червени униформи, за да ги намирате лесно. Момичета, вървете надясно, момчета, вървете наляво. А сега се огледайте и преценете кой от хората в червено е най-близо до вас…

Джордж намери своя човек още от пръв поглед и само чакаше да кажат името му. Той не бе посветен предварително в сложностите на азбуката и времето, което се заниза, докато чу своето име, ставаше все по-застрашително за него.

Стълпотворението намаляваше, към облечените в червено помощници отвсякъде се точеха малки ручейчета от деца.

Когато най-после изрекоха името „Джордж Платън“, чувството му на облекчение бе засенчено единствено от истинската радост поради факта, че Стаби Тревелян още си стои на мястото.

Когато тръгна, Джордж извика през рамо към него:

— У-у-у, Стаби, те сигурно не те искат.

Но този момент на веселие бързо се изпари. Сложиха го в една редица с непознати деца и всички заедно поеха по коридорите на сградата. Малчуганите се споглеждаха с огромни от страх очи, загрижени, но освен гъгнивите „Хайде по-бързо“ и „Хей, внимавай“ не се чуваха никакви други приказки.

Дадоха на всеки по един малък лист хартия, казаха им да ги пазят. Джордж огледа любопитно своето листче. Върху него имаше малки, различни по форма букви. Знаеше, че са отпечатани, но се чудеше как е възможно някой да прави думи от тях. Не можеше да си представи.

Казаха му да се съблече, на него и на четирите други момчета, с които бе останал. Всичките започнаха да свалят новите си дрешки и оставаха съвсем малки в голотата си — осемгодишни човечета, които трепереха повече от притеснение, отколкото от студ. Медицинските работници минаваха покрай тях, оглеждаха ги, правеха им изследвания със странни инструменти, взимаха им кръвни проби. Всеки отбелязваше по нещо в малките картончета с някакви тънки черни пръчици, които рисуваха буквите в права линия и много бързо. Джордж се вторачваше в новите записки, но те не бяха по-разбираеми от предишните. После наредиха на децата да се облекат.

Всяко се настани на отделно малко столче и зачака. Започнаха отново да ги извикват по имена, Джордж Платън бе трети.

Поведоха го към голяма стая, пълна със страшни инструменти, по чиито табла имаше копчета и лъскави повърхности. В средата на стаята зад едно бюро седеше мъж и не отместваше погледа си от купчината хартия, струпана пред него.

— Джордж Платън?

— Да, сър — отговори Джордж шепнешком, гласът му трепереше. Цялото това чакане и ходене насам-натам го бе изнервило. Така му се искаше всичко вече да е отминало.

— Аз съм доктор Лойд — представи се мъжът зад бюрото. — Как си?

Докторът продължаваше да не повдига глава, дори когато говореше. Сякаш бе изричал тези думи безброй пъти и нямаше вече нужда да поглежда кой стои срещу него.

— Добре съм.

— Страх ли те е, Джордж?

— Н-не, сър — дори на него самия собственият му глас звучеше изплашен.

— Това е добре, защото няма от какво да се страхуваш, както знаеш. Сега да видим, Джордж. В твоето картонче пише, че баща ти се казва Питър и че е дипломиран водопроводчик, а името на майка ти е Ейми, тя е дипломиран домашен техник. Така ли е?

— Д-да, сър.

— И твоят рожден ден е на тринайсети февруари, а преди една година си прекарал инфекция на ухото. Вярно ли е?

— Да, сър.

— Знаеш ли откъде са ми известни тези неща?

— Мисля, че са отбелязани на картончето, сър.

— Точно така — докторът вдигна очи към Джордж за пръв път и се усмихна така, че се видяха дори зъбите му. Така изглеждаше много по-млад от бащата на Джордж. Детето малко се успокои.

— Знаеш ли какво означават всичките тези неща тук, Джордж? — докторът му подаде картончето.

Макар да съзнаваше, че не знае, момчето се стресна от внезапната покана да погледне картончето, сякаш можеше изведнъж по неочакваната воля на съдбата да разбере съдържанието му. Но изписаните думи за него си оставаха както и преди непонятни знаци и той върна листчето:

— Не, сър.

— А защо не?

Джордж изведнъж го жегна подозрение дали този доктор е с всичкия си. Толкова ли не знаеше защо?

— Аз не мога да чета, сър.

— Би ли искал да четеш?

— Да, сър.

— Защо, Джордж?

Джордж зяпна изумен. Никой досега не бе му задавал този въпрос. Той не знаеше какъв е отговорът.

— Не зная, сър — изрече детето колебливо.

— Отпечатаната информация ще те напътства през целия ти живот. Има още толкова много неща, които трябва да научиш дори след Деня на образованието. Картончета като това тук ще ти казват какво да правиш. Книгите ще ти казват. Телевизионният екран ще ти казва. Печатащите устройства ще ти казват такива полезни неща и толкова интересни неща, че да не можеш да четеш, ще е толкова лошо, колкото и да си сляп. Разбираш ли ме?

— Да, сър.

— Страх ли те е, Джордж?

— Не, сър.

— Хубаво. Сега ще ти кажа какво точно ще направим като за начало. Ще сложа тези жици на челото ти, над ъгълчетата на очите ти. Ще ги закрепя, но теб изобщо няма да те боли. После ще включа нещо, което жужи. Звукът може да ти се стори смешен и да усетиш гъдел, но няма да те боли. А ако те заболи, кажи ми и аз ще изключа веднага апаратурата, но ти няма да почувстваш болка. Добре ли?

Джордж кимна и преглътна развълнуван.

— Готов ли си?

Момчето кимна отново. Затвори очи, докато докторът си вършеше работата. Родителите му бяха обяснили какво ще се случи. Казаха му също така, че няма да усети болка, но нали имаше и по-големи деца от него, някои от десет-дванайсетгодишните подвикваха по онези, които очакваха своя Ден на четенето: „Пазете се от спринцовките.“ Други отвеждаха някое дете встрани и казваха: „Сега ще ти разрежат главата с остър нож, ей толкова голям и с кука на върха“, и изреждаха още куп ужасяващи подробности.

Джордж не вярваше на приказките им, но сънуваше кошмари. Сега, когато затвори очите си, изпита истински ужас.

Не усети кога докторът е закрепил жиците по слепоочията му. Чуваше едва доловимо жужене от апаратурата, а в ушите му бумтеше с все сила собствената му кръв, отекваше с глухо звънтене, сякаш двамата се намираха в голяма пещера. Най-накрая се осмели бавно да отвори очи.

Лекарят бе с гръб към него. От една от машините се размотаваше хартиена лента, върху която се виждаше тънка вълнообразна червена линия. Доктор Лойд откъсваше парченца от нея и ги слагаше в процепа на друга машина. И всеки път се появяваше по една тънка лента, която докторът разглеждаше внимателно. Най-после той се обърна към Джордж, лицето му бе напрегнато, между очите му се очертаваше дълбока бръчка.

Жуженето спря.

— Свърши ли вече? — запита момчето, притаило дъх.

— Да — отговори лекарят, но бръчката между очите му все още не се изглаждаше.

— Мога ли вече да чета? — Джордж не усети никаква промяна в себе си.

Доктор Лойд не разбра веднага въпроса.

— Какво? — запита той, но след няколко секунди по лицето му се появи неочаквана и бегла усмивка. — Всичко върви добре, Джордж. Ти ще четеш след петнайсет минути. Сега ще поработим с още една апаратура и този път ще ни е нужно повече време. Ще покрия главата ти, а когато включа машината, известно време няма да виждаш и да чуваш нищо, но няма да те боли. За да си сигурен в това, което казвам, ще ти дам едно малко устройство. Ако нещо те бодне, натисни това копче тук и всичко ще свърши. Добре ли?

След години обясниха на Джордж, че превключвателят е бутафорен, че го дават единствено за успокоение на децата. Но все пак той не бе сигурен, защото не натисна копчето нито веднъж.

Докторът положи върху главата на детето голям шлем, който от вътрешната страна имаше гумена обшивка. След това сякаш три или четири малки топчета понечиха да се вкопчат в слепоочията на Джордж, но той усети само лек натиск, който бързо се разсея. Болка нямаше.

— Всичко наред ли е, Джордж? — гласът на доктора прозвуча така, сякаш идваше отдалеч.

А после, без да разбере точно как, изведнъж го покри плътен слой филц, който го изолира напълно от света — не усещаше тялото си, не усещаше абсолютно нищо, нямаше я Вселената, имаше я само мисълта, че съществува, и някакъв далечен тътен от самите дълбини на небитието му шепнеха нещо… шепнеха… шепнеха…

Напрягаше се да чуе и да разбере, но онзи плътен изолиращ слой между тях оставаше и му пречеше.

Когато махнаха шлема, светлините в стаята бяха толкова ярки, че прорязаха очите му, а гласът до него гръмна в ушите му:

— Ето го твоето картонче, Джордж. — Какво пише там?

— Там пише… там пише… Джордж Платън. Роден на тринайсети февруари 6492 година от баща Питър и майка Ейми Платън в… — момчето изведнъж млъкна.

— Ти можеш да четеш, Джордж. Всичко приключи.

— Завинаги ли? Никога ли няма да забравя да чета?

— В никакъв случай — доктор Лойд се наведе и стисна ръката на детето тържествено. — Сега ще те заведат вкъщи.

Минаха дни, преди Джордж да свикне с новото си невероятно умение. Той четеше пред баща си така гладко, че Платън старши се разплака и се обади на роднините им, за да съобщи добрата новина.

Момчето се разхождаше из града, четейки всяка дума, която забележеше, и се чудеше как така нито една от тях досега не му е говорела абсолютно нищо.

Опитваше се да разбере какво ли би било, ако не може да чете, но не успяваше. Имаше чувството, че винаги е можел да чете. Винаги.

На осемнайсет години Джордж бе мургав, среден на ръст, но възслаб, така че изглеждаше по-висок. Телосложението на Тревелян, който бе с почти по-малко от един инч по-нисък от него, оправдаваше прозвището му „Стаби“ (Пънчо) повече отвсякога, но през последната година той стана по-уверен в себе си. Никой не можеше вече да се обръща към него по прякор безнаказано. И тъй като момчето негодуваше още повече срещу истинското си малко име, започнаха да му казват „Тревелян“ или нещо подобно, стига да подбираха някакъв приличен вариант на фамилното му име. За да подчертае своето възмъжаване, младият господин доста се погрижи, докато си отгледа бакенбарди и все още мъхести, рехави мустачки.

Точно в този момент той се потеше и нервничеше, докато Джордж, който също отдавна се бе измъкнал от прозвището си „Джоуи“ и израснал достатъчно за едносричното, внушително, гърлено „Джордж“, се забавляваше от състоянието на приятеля си.

Двамата се намираха в същата огромна зала, където дойдоха за пръв път преди десет години (оттогава не бяха стъпвали в нея). Сякаш съвсем неочаквано някакъв неясен сън от детството им се бе сбъднал. В първите пет минути Джордж искрено се учуди, че намира всичко толкова по-малко и по-тясно от образите, запечатани в спомените му. После осъзна колко е пораснал.

Сега имаше много по-малко хора, отколкото в детството му. Представители на мъжката половина. Момичетата щяха да дойдат в друг ден.

Тревелян се наведе към Джордж и каза:

— Убива ме това, че ни карат да чакаме.

— Вървим по списък — отговори приятелят му. — Не можем да го избегнем.

— Откъде по дяволите такова търпение у тебе? — запита Тревелян.

— Няма за какво да се тревожа.

— О, братле, повдига ми се от тебе. Надявам се да свършиш като дипломиран тороразпределител само и само за да видя физиономията ти, когато го правиш — той огледа неспокойно насъбралите се младежи.

Джордж също се огледа. Системата на тестуване не беше същата като онази в детството им. Всичко протичаше много по-бавно, напечатаните инструкции за предстоящите изследвания им бяха раздадени предварително (онези, които можеха да четат, бяха облагодетелствани). Фамилиите Платън и Тревелян по азбучен ред бяха към края на списъка, но този път двамата го знаеха.

От стаите излизаха намръщени, недоволни младежи, взимаха си дрехите, вещите и започваха да разказват, да обмислят случилото се, за да проумеят какви са резултатите.

Всеки, който излизаше, моментално се оказваше наобиколен от все по-оредяваща купчина любопитни: „Как мина?“, „Как си?“, „И кво мислиш, че напраи?“, „По-различно ли е от онова, което очакваше?“

Отговорите бяха неясни, уклончиви.

Джордж си наложи да стои настрана от тези купчинки. Човек само си вдига кръвното покрай тях. Всеки казва, че ако запазиш спокойствие, имаш по-големи възможности. Но дори и да го осъзнаваш, пак можеш в един миг да усетиш, че дланите ти се вледеняват. Странно как с годините се появяват нови нервни напрежения.

Например високоспециализираните професионалисти, които се отправят към извънземните цивилизации, заминават със съпругите (или съпрузите си). От голямо значение бе да се запазва половото съотношение на всички светове. И ако някой заминава за планета от типа „А“, кое момиче би му отказало? Мислите на Джордж все още не бяха насочени към някое определено момиче, а и не му се искаше да е така. Поне не сега! Веднъж да стане програмист, веднъж да добави към името си титлата „Дипломиран компютърен програмист“, той ще си вземе своето, като султан от харема си. Тази мисъл го възбуди и той се опита да я отпъди. Сега трябваше да бъде спокоен.

— Какво става все пак? — зашепна Тревелян. — Първо ти казват, че е по-добре, ако се отпуснеш, ако си спокоен. После те измъчват ей така и вече е невъзможно да останеш спокоен и невъзмутим.

— Може би това целят. Като за начало отделят момчетата от мъжете. Не се притеснявай, Трев.

— Я млъквай.

Скоро дойде ред и на Джордж. Не го извикаха по високоговорителя, името му се появи с ярки букви на таблото.

— Не се притеснявай, Трев — махна той на приятеля си. — Не се давай.

Той бе щастлив, когато прекрачи прага на стаята за изследвания. Истински щастлив.

— Джордж Платън? — запита мъжът зад бюрото.

За мимолетна част от секундата в съзнанието на Джордж като изрязан от бръснач възникна образът на друг мъж отпреди десет години, той му бе задал същия въпрос. Срещу него сякаш пак стоеше онзи мъж, а Джордж отново стана осемгодишен още щом прекрачи прага.

Но мъжът вдигна поглед и съвсем в реда на нещата бе лицето му да не се покрива с внезапно възникналия образ от спомените на младежа. Носът на този бе месест, косата — рехава и права, имаше двойна брадичка, отпусната шия, вероятно собственикът й някога е бил прекалено дебел, а после е отслабнал.

— Е? — мъжът зад бюрото го изгледа нетърпеливо.

— Аз съм Джордж Платън, сър — спусна се на Земята Джордж.

— Ами така кажи. Аз съм доктор Закари Антонели и след миг ще трябва да се опознаем по-отблизо.

Той се загледа в някакви малки ленти, изучавайки ги срещу светлината, присвил очи от нея като нощна птица.

Джордж трепна вътрешно. Бавно, като през мъгла си спомни, че другият доктор (забрави името му) разглеждаше внимателно такива ленти. Възможно ли бе тези да са същите? Онзи се бе намръщил от видяното по тях, а този като че ли изгледа гневно самото момче.

Радостта му почти се стопи.

Доктор Антонели заразгръща страниците на въздебеличката папка пред себе си и остави филмовите ленти настрана.

— Тук пише, че искаш да станеш компютърен програмист.

— Да, докторе.

— Още ли искаш?

— Да, сър.

— Отговорна и взискателна професия. Много ли ти се иска да я работиш?

— Да, сър.

— Повечето от децата не посочват никакви конкретни професии. Предполагам, че се страхуват да не би замисленото от тях да не стане.

— Мисля, че е така, сър.

— Теб не те ли е страх?

— Въпреки това бих могъл да съм откровен, сър.

Доктор Антонели кимна, но лицето му не издаваше видими белези на просветление.

— Защо искаш да станеш програмист?

— Професията е отговорна и взискателна, както казахте, сър. Това е занятие от голямо значение, вълнуваща работа. Харесва ми и мисля, че аз мога да я върша.

Доктор Антонели остави папката настрана и погледна Джордж сърдито:

— Как разбра, че ти харесва? Само защото смяташ, че ще те грабне някоя планета от клас „А“?

„Той иска да те обърка — помисли си разтревожено момчето. — Бъди спокоен и искрен.“

— Мисля, че програмистът има добри възможности, сър — каза то на глас, — но дори и да ме оставят на Земята, аз съм сигурен, че ще харесвам професията си.

„Точно така е. Аз не лъжа — помисли си Джордж.“

— Добре, а как го разбра?

Докторът зададе въпроса си с ясното съзнание, че няма да получи приемлив отговор. Джордж се усмихна, защото имаше готов отговор:

— Аз четох за програмирането, сър.

— Какво си правил? — докторът изглеждаше явно удивен и на Джордж му стана приятно от това.

— Четох за програмирането, сър. Купих си учебник по специалността и я изучавах.

— Учебник за дипломирани програмисти?

— Да, сър.

— Но ти не би могъл да я разбереш.

— В началото не я разбирах. Купих си други учебници по математика и електроника. Усвоих всичко, което можах. Все още не зная много, но то е достатъчно, за да реша, че имам сили да се справя с тази професия. (Дори и родителите му не бяха намерили онова скривалище за учебници, нито знаеха защо прекарва толкова много време в своята стая и какво точно се случва, когато синът им не спи.)

— С каква цел го направи, синко? — докторът подръпваше увисналата си двойна брадичка.

— Исках да съм сигурен, че ще ми е интересно, сър.

— Ти със сигурност знаеш, че да ти е интересно още не означава нищо. Ти може и да си погълнат от тази дисциплина, но ако строежът на твоя мозък е по-подходящ за нещо друго, то ти ще се занимаваш с нещо друго. Знаеш го, нали?

— Казаха ми — призна тихо Джордж.

— Ами тогава повярвай. Това е истината.

Момчето мълчеше. Доктор Антонели продължи:

— А може би ти вярваш, че изучаването на някакъв предмет ще насочи дейността на мозъчните клетки в негова насока, като в онази теория, според която бременната жена трябвало единствено да слуша непрекъснато класическа музика, за да роди готов композитор. Вярваш ли й?

Джордж се изчерви. Той наистина смяташе така. В него се бе загнездило сигурното усещане, че насочвайки дейността на мозъка си непрекъснато в желаната област, ще вземе сериозна преднина за подготовката на своя избор. До голяма степен неговата увереност почиваше точно на тази мисъл.

— Аз никога… — той се опита да обясни намеренията си, но не успя.

— О-о-о, така не става. За бога, младежо, твоята мозъчна дейност е закодирана още от рождение. Тя може да бъде променена от някакво сътресение, което да е толкова силно, че да разруши мозъчните клетки, от кръвоизлив, от тумор или от цялостна инфекция… и всеки път положението да става от лошо по-лошо. Но насоката на мозъчната дейност не може да бъде повлияна от твоето мислене, от избирателното мислене — Антонели изгледа замислен Джордж и запита: — Кой ти каза да го правиш?

Джордж се притесни още повече, преглътна и каза:

— Никой, докторе. Идеята е моя.

— Кой знаеше, че го правиш?

— Никой. Докторе, аз не исках да направя нещо лошо.

— Ама кой говори за нещо лошо? Аз бих казал, че е безполезно. Защо си го таил в себе си?

— Аз… аз си помислих, че те ще ми се присмиват.

(Момчето си спомни изведнъж последната словесна престрелка с Тревелян. Джордж много предпазливо бе споменал пред него за своята идея като за нещо съвсем далечно в периферията на мозъка си, относно възможността да го подхранва сам, за да научи нещо повече за избраната от него професия, така да се каже, да го захранва малко по малко. Подигравките на Тревелян нямаха край: „Джордж, ти скоро ще започнеш сам да обработваш кожата за обувките си и ще тъчеш платното за ризите си.“ Тогава благодари сам на себе си, че не разкри своята тайна.)

Доктор Антонели прехвърли с мрачно изражение на лицето парчетата филмова лента от една позиция в друга, после каза:

— Хайде да ти направим някои изследвания. Това тук не ми говори нищо.

Жиците бяха закрепени за слепоочията на Джордж, разнесе се жужене. И отново в съзнанието му избухна яркият спомен отпреди десет години.

Лепкава, студена влага покри дланите му, сърцето му започна да бие силно. Не трябваше да казва на доктора за тайното си четиво.

Всичко заради това пусто негово тщестлавие, мислеше си Джордж. Искаше му се да се покаже колко е предприемчив, как пъка от инициатива. А вместо това се бе представил като суеверен и непросветен, дори предизвика враждебното отношение на доктора към себе си. (Можеше да каже, че докторът го намрази, защото, виждате ли, умното момче е решило да се издигне.)

И сега, когато сам се доведе до това нервно състояние, беше сигурен, че апаратурата няма да покаже нищо смислено.

Не разбра в кой момент докторът е махнал жиците от слепоочията му. Образът на Антонели, който го наблюдаваше умислен, замъждука изведнъж в съзнанието му и се оказа, че това е всичко, жиците вече ги нямаше. Джордж дойде на себе си с болезнено усилие. Той напълно се бе отказал от амбицията си да стане програмист. В рамките на десет минути тя бе изчезнала.

— Предполагам, че не съм — промълви той унило.

— Не си какво?

— Не съм програмист.

Докторът потърка носа си и каза:

— Вземи си дрехите, всички вещи и иди в отделение 15-С. Твоите папки ще те чакат там. А също и моят доклад.

— Получих ли вече образованието си? — Джордж бе учуден до немай-къде. — Мислех си, че всичко това е, за да…

— Всичко ще ти обяснят — доктор Антонели заби поглед в бюрото си. — Прави каквото ти казах.

Джордж започна да се паникьосва. Какво бе това, което те не можеха да му кажат? Да не би да става за нищо друго освен за дипломиран черноработник? Те възнамеряваха да го подготвят за това, да го настроят за това.

Изведнъж го осъзна и едва се въздържа да не закрещи с все сила.

Отправи се с тежки стъпки към мястото си в залата. Тревелян го нямаше и ако Джордж бе в състояние поне отмалко да прецени смислено каква е обстановката край него, щеше да е благодарен на този факт. Не бе останал почти никой. Малкото момчета, наредени на опашка, даваха вид, че би било възможно да го питат нещо, ако не бяха толкова уморени. Нямаха сили да се противопоставят на ожесточения му, яростен и изпълнен с омраза поглед.

Какво право имаха те да бъдат техници, а той, той самият някакъв работник? Работник! Той бе сигурен!

Един от служителите с червена униформа го поведе из препълнените коридори, от двете страни на които се редяха стаите за тестове. Във всяка имаше по няколко човека, тук двама, там петима — механици, инженери-конструктори, агрономи… Специализираните професии бяха стотици и повечето от тях щяха да бъдат представени в този малък град от един или двама човека.

Той ги мразеше всичките тогава — статистици, счетоводители, хора от по-долен или по-горен сорт. Мразеше ги, защото те се носеха самодоволно със своите знания, знаеха каква е съдбата им, докато той самият, все още празен, трябваше отново да изпита ходенето по мъките.

Стигна до отделение 15-С, вкараха го вътре и го оставиха сам в една празна стая. В един миг усети, че душата му ще изхвръкне: ако това бе отделението, където се събираха черноработниците, тук задължително би трябвало да има цяла дузина младежи.

Оттатък преградата с височината на половин човешки ръст изскърца врата и един възрастен, посивял мъж пристъпи към Джордж. Той се усмихваше широко, виждаха се зъбите му, които явно бяха изкуствени, но лицето му бе все още свежо, румено, без бръчки, а гласът му звучеше бодро:

— Добър вечер, Джордж. Виждам, че нашият сектор този път има само един човек, тебе.

— Само един? — запита Джордж озадачен.

— По цялата Земя са хиляди, разбира се. Хиляди. Ти не си сам.

— Не разбирам, сър — Джордж го обзе гняв. — Каква е моята класификация? Какво става?

— Спокойно, синко. Ти си добре. На всеки може да се случи — мъжът му подаде ръка и Джордж я пое механично. Тя бе топла, стисна здраво ръката на момчето. — Седни, синко. Аз съм Сам Еленфорд.

Джордж кимна нетърпеливо:

— Искам да зная какво става, сър.

— Разбира се. Да започна с това, че не можеш да станеш компютърен програмист, Джордж. Предполагам, че си се досетил.

— Да — гласът на момчето издаде болката му. — Какъв ще бъда тогава?

— Трудно е за обяснение, Джордж — мъжът замълча за миг, след това каза отчетливо: — Нищо.

— Какво!

— Нищо!

— Но какво означава това? Защо не можете да определите професията ми?

— В случая нямаме избор, Джордж. Всичко зависи от твоя мозък.

Джордж пребледня. Очите му щяха да изскочат от орбитите си:

— Нещо не е наред с мозъка ми?

— Има нещо особено в него. След като ние боравим с определена професионална класификация, мисля, че то може да се нарече нещо нередно.

— Но защо?

— Сигурен съм, че ти е известно как Земята подготвя своите образователни програми, Джордж. Практически всяко човешко същество може да възприеме всяко познание, но отделният мозъчен модел е подготвен да приеме по-добре някои видове познания в сравнение с други. Ние се стараем да съпоставим мозък със знание, доколкото можем, в рамките на изискванията за всяка професия.

Джордж кимна:

— Да, зная.

— От време на време, Джордж, ние се сблъскваме с някой младеж, чийто мозък не е пригоден да получава по принуда каквито и да са знания.

— Искате да кажете, че не се поддавам на образователния процес ли?

— Това искам да кажа.

— Ама че лудост. Та аз съм интелигентен. Аз мога да разбера… — момчето се огледа безпомощно, сякаш се опитваше да намери някакъв начин, за да го убеди, че мозъкът му работи.

— Не ме разбирай погрешно, моля те — каза Еленфорд. — Ти наистина си интелигентен. Без съмнение. По интелигентност ти дори превъзхождаш средното ниво. За нещастие това няма нищо общо с възможностите на мозъка за приемане на подаваните му по програма знания. Всъщност тук почти винаги идват хора, които са високоинтелигентни.

— Да не искате да кажете, че не мога да стана дори дипломиран черноработник? — избръщолеви Джордж. Изведнъж перспективата да е черноработник му се стори по-добра от празнотата, която можеше да го погълне. — Какво толкова трябва да стане човек работник?

— Не подценявай работника, младежо. Съществуват десетки подкласификации и всяка разновидност си има пълен сборник със съответния доста подробен материал. Мислиш ли, че не е нужно умение да усвоиш тънкостите по вдигането на товари? Освен това за работник ние трябва да подберем не само подходящ мозък, но и тяло. Ти не си от този тип, Джордж, няма да издържиш дълго като работник.

Джордж съзнаваше добре каква слабовата фигура има.

— Но аз никога не съм чувал за някого без професия.

— Не са много такива — потвърди Еленфорд. — И ние ги закриляме.

— Закриляте ги? — Джордж бе обзет от още по-голямо безпокойство и страх.

— Ти си под опеката на планетата, Джордж. От мига, в който прекрачи прага на тази стая, ние сме отговорни за тебе — усмихна се Еленфорд.

Усмивката му бе ласкава. Момчето я възприе като самодоволната усмивка на собственик, като усмивката на възрастен мъж към безпомощно дете.

— Искате да кажете, че съм затворник?

— В никакъв случай. Ти просто ще си с други хора от твоя тип.

От твоя тип. Думите отекнаха като гръмотевица в съзнанието на Джордж.

— Имаш нужда от специално отношение. Ние ще се погрижим за тебе.

За свой собствен ужас, Джордж избухна в плач. Еленфорд се отдалечи в другия край на стаята и извърна глава, уж зает от мислите си.

Джордж се мъчеше да сподави горчивите си хлипания и да спре сълзите си. Мислеше за баща си и майка си, за приятелите си, за Тревелян, за своя срам…

— Нали се научих да чета — възпротиви се отново нещо в него.

— Всеки разумен човек може да го направи. Там не сме срещали изключения. Едва на това ниво ние разкриваме… изключенията. Когато ти се научи да четеш, ние бяхме разтревожени за модела на твоя мозък. Още тогава лекарят, който отговаряше за тебе, ни съобщи за някои особености при тебе.

— Не можете ли поне да се опитате да ме образовате? Аз ще поема риска с желание.

— Законът ни забранява да го правим, Джордж. Послушай ме, нищо лошо няма да стане. Ние ще обясним на семейството ти как стоят нещата, така че то няма да страда. Там, където ще те отведат, ти ще имаш привилегии. Ще ти дадем книги и можеш да изучаваш каквото поискаш.

— Знания, колкото капка във Вселената — момчето бе огорчено. — И когато умра, ще зная достатъчно, за да ме възвеличаят за дипломиран младши разносвач, отдел кламери.

— Но аз разбрах, че ти вече си учил по учебници.

Джордж изстина. Внезапното прозрение му подейства опустошително:

— Това е то…

— Кое?

— Онзи Антонели. Той ми е забил ножа в гърба.

— Не, Джордж. Грешиш.

— Не ме убеждавайте — младежът кипна от ярост. — Онова въшливо копеле ме е продало, защото разбра, че съм прекалено умен за него. Нали чета книги, опитах се предварително да набера темпо за програмирането. И какво искате, за да уредите нещата? Пари? Няма да ги видите. Сега се махам оттук и когато разпространя новината…

Момчето започна да крещи.

Еленфорд поклати неодобрително глава и натисна някакво копче.

Появиха се двама мъже с котешка стъпка, които бързо се оказаха от двете страни на Джордж. Хванаха го здраво за ръцете. Единият напръска с хиподермичен спрей вътрешната страна на лакътя му, приспивателното проникна във вената и подейства почти незабавно. Тогава крясъците престанаха, момчето бе упоено, главата му се отпусна върху гърдите. Коленете му омекнаха и само подкрепата на двамата мъже го държеше изправен.

Погрижиха се за Джордж така, както обещаха, бяха добри и неизменно ласкави. Помисли си, че той самият би се грижил от състрадание по този начин за някое болно коте.

Казаха му, че би трябвало да си помисли, да си намери нещо интригуващо, а после му казаха, че повечето хора, които идват тук, в началото също са обзети от отчаяние, но той трябва да се отърси от него.

Дори не ги чуваше.

Лично доктор Еленфорд го посети, за да му съобщи, че родителите му са известени за неговото отсъствие поради необходимостта от специални занимания.

— Знаят ли? — измънка Джордж.

— Ние не им обяснихме подробно — побърза да го увери Еленфорд.

В началото момчето отказваше да яде. Подхранваха го венозно. Скриха острите предмети, държаха го под наблюдение. Хали Омани бе изпратен за негов съквартирант. Безстрастният, почти флегматичен вид на новодошлия му подейства успокояващо.

Един ден, чисто и просто от безнадеждна скука, Джордж помоли за някаква книга. Омани, който непрекъснато четеше, вдигна глава и се усмихна широко. Момчето за малко не се отказа от молбата си само и само да не зарадва някого от екипа, но после размисли. Какво му пука?

Не поиска конкретна книга, затова Омани му донесе някаква по химия. С едър шрифт, малко думи и много илюстрации. Като за тийнейджъри. Това бе достатъчно, за да го накара да запрати вбесен книгата в стената.

Ето такъв ще си е винаги. Тийнейджър цял живот. Ще си остане завинаги в подготвителния период за Деня на образованието и за него ще трябва да се пишат специални книги. Притаи се в леглото си, вперил очи в тавана. След като полежа така вцепенен около един час, бавно се изправи, вдигна книгата и започна да чете.

Трябваше му седмица, за да я завърши, после помоли за друга.

— Искаш ли да върна първата? — запита Омани.

Джордж направи гримаса. Някои неща от нея той не разбра, но все пак не бе толкова загубен, че да си признае, за да не му се присмеят.

— Помисли си — каза Омани. — По-добре я задръж. Книгите са, за да бъдат четени и препрочитани.

Това се случи в същия онзи ден, когато Джордж най-после прие поканата на съквартиранта си да разгледа мястото, където го бяха довели. Той вървеше по петите на нигериеца и отправяше бързи, враждебни погледи наоколо.

Мястото в никакъв случай не бе затвор. Нямаше стени, заключени врати, нито охрана. Но се явяваше нещо като затвор, защото обитателите му нямаше къде да отидат навън.

Хубаво бе все пак, че видя себеподобните си, десетки хора. Досега не му беше никак трудно да си мисли, че единствено той на този свят е така… осакатен.

— Виж ти колко много хора има тук — прошепна момчето.

— Двеста и пет човека, Джордж. А това не е единственото място от този род на света. Има хиляди като него.

Мъжете го поглеждаха, когато той минаваше покрай тях, независимо къде — в гимнастическия салон, на тенискортовете, в библиотеката (той никога не си бе представял, че може да съществува такова огромно количество книги, събрани върху дълги лавици). Зяпаха го с любопитство, а той им отвръщаше с най-дивашкия си поглед. В края на краищата те самите не бяха по-добре от него. Нищо чудно, че го наблюдаваха като да виждаха някакво необичайно създание.

Повечето от обитателите на мястото бяха около двайсетте.

— А какво става с по-възрастните? — запита неочаквано Джордж.

— Тук е обособено за младите — каза Омани. После изведнъж осъзна намека във въпроса на момчето и поклати глава сериозно: — Да не мислиш, че ги премахват, за тях има други домове.

— Изобщо не ме е грижа — измърмори Джордж, който разбра, че е проявил прекалено голям интерес, имаше опасност нигериецът да възприеме поведението му като пораженческо.

— Възможно е да се интересуваш. С напредването на възрастта ще попаднеш в някой дом с обитатели от двата пола.

— И жени ли? — момчето се удиви.

— Естествено. Смяташ ли, че жените са предпазени от такива неща?

Джордж мислеше за това с нарастващ интерес и вълнение, каквито не бе изпитвал към нищо друго, от онзи ден, когато… Пропъди насила връхлетялата го мисъл.

Омани спря пред вратата на една стая с малък телевизор, включен на кабелно излъчване и малък компютър. Около телевизора седяха пет-шест човека.

— Това е класна стая — обясни Омани.

— Какво е? — не разбра Джордж.

— Младежите, които виждаш, имат занятие, учат — после добави бързо: — По необичаен начин.

— Искаш да кажеш, че се тъпчат със знания малко по малко.

— Точно така. В древността всеки е получавал образованието си по този начин.

Откакто дойде в Дома, всеки му го казваше, но каква полза? Вярно, било е време, когато човекът не е познавал диатермичната пещ, но това означава ли, че е трябвало да усеща наслада от вкуса на суровото месо в един свят, в който останалите го ядат сготвено?

— Защо се съгласяват на такъв вид обучение — капка по капка? — недоумяваше момчето.

— За да минава времето, Джордж, а и защото са любопитни.

— Каква им е ползата?

— Така се чувстват по-щастливи.

Тази мисъл си направи място в съзнанието на момчето, то дори заспа с нея.

На следващия ден каза на Омани сопнато:

— Можеш ли да ме заведеш в някоя класна стая, където има нещо за програмирането?

— И още как — увери го разпалено съквартирантът му.

Обучението вървеше бавно и той се възмущаваше от него. Защо някой трябва да ти обяснява нещо, а после отново и отново да го повтаря? Защо той самият трябва да чете и препрочита поредния пасаж, а после да се пули на някоя математическа връзка и да не я проумява отведнъж?

Предаваше се за кой ли пореден път. Веднъж отказа да ходи на занятия цяла седмица.

Но винаги се връщаше. Отговорникът, който им възлагаше какво да четат, ръководеше телевизионните уроци, дори обясняваше трудните пасажи и концепции, никога не го упрекна.

Най-после Джордж бе включен в графика за работа в градината, в кухнята, пое задълженията си да почиства техническите съоръжения. Представиха му промяната като резултат от напредък в заниманията, но той не се заблуждаваше. Това място би могло да е доста по-добре механизирано, но неговите стопани смятаха за по-уместно непрекъснато да ангажират младежите и така да им внушават илюзията за пълноценна работа, илюзията, че са полезни. Джордж обаче не се излъга.

Плащаха им дребни суми, за да си купуват някои луксозни предмети или да ги заделят за черни дни на стари години. Джордж държеше своите пари в един открит буркан, а буркана пазеше върху една закътана полица. Нямаше представа колко пари е събрал. А и не го беше еня.

Джордж не се сприятели истински с никого, макар че достигна нивото, което му позволяваше да прекара един хубав свободен ден. Той дори престана (почти престана) да негодува срещу съдебната грешка, която го изпрати тук. Минаваха седмици, без да сънува Антонели или неговия голям нос и провисналата му шия, без да изпитва кошмара от злобата, с която докторът напъхваше Джордж в огнени плаващи пясъци и не го пускаше, докато момчето не се събудеше с писъци. Тогава виждаше над себе си загриженото лице на Омани.

В един снежен февруарски ден нигериецът му каза:

— Учудващо е колко добре се приспособяваш.

Но бе все още месец февруари, по-точно тринайсети февруари, неговият деветнайсети рожден ден. Дойде март, после април, а с приближаването на май той усети, че изобщо не е свикнал с Дома.

Предишният май бе отминал незабелязано, Джордж остана тогава в леглото си — съвсем оклюмал и без никакви желания. Тази година месец май бе различен.

Знаеше, че навсякъде по Земята ще се провежда Олимпиада, младежите ще се съревновават, ще мерят сили един с друг в борбата за място в някой от новите светове. Атмосферата ще е празнична, вълнуваща, ще има репортажи за събитието по новините, самоуверени агенти от извънземните светове, които набират кадри, ще се разнася славата на победителите, а победените ще бъдат утешавани.

Колко такива картини занимаваха кажи-речи непрекъснато въображението му, как от година на година момчешкото му въодушевление бе подклаждано, следвайки събитията от Олимпиадата, колко от неговите собствени планове…

Джордж Платън не можеше да прикрие вълнението си, то проличаваше в гласа му, бе прекалено силно, за да го потисне някак си.

— Утре е първи май. Започва Олимпиадата! — каза той.

Това даде повод за първата му кавга с Омани. Тогава нигериецът с горчивина се реши да изрече точното название на институцията, в която се намираше Джордж.

Омани заби поглед в Джордж и каза ясно:

— Дом за слабоумни.

Джордж Платън се зачерви силно. Слабоумен!

Отхвърли отчаяно това определение. В следващия миг каза с равен глас:

— Аз ще се махна.

Реагира спонтанно. Мозъкът му научи за решението едва когато момчето го обяви.

— Какво? — Омани, който се бе зачел отново в книгата си, вдигна поглед от нея.

Джордж вече съзнаваше какво говори. Този път произнесе думите яростно:

— Ще се махна.

— Но това е смешно. Седни, Джордж. Успокой се.

— О, не. Вкараха ме тук с измама, казвам ти. Оня доктор, Антонели, ме намрази. Всичко е заради властта, която тези дребни бюрократи имат. Гледай да ги разсърдиш с нещо и те зачеркват живота ти само с един писец върху някакво си картонче.

— Пак ли се връщаш към това?

— И няма да се откажа, докато не се изясни всичко. Решил съм да стигна до Антонели по някакъв начин, да го пречупя, да го принудя да каже истината — Джордж дишаше тежко, направо се тресеше. Започваше олимпийският месец и той не можеше да го пропусне. Ако не успееше, щеше да го приеме като отстъпление, тогава щеше съвсем да се затрие.

Омани се изправи. Неговият висок ръст, почти шест стъпки, заедно с угриженото изражение на лицето му придаваха на нигериеца вид на разтревожен Сен Бернар. Той сложи ръка на раменете на момчето:

— Ако съм наранил чувствата ти…

Джордж се отърси от ръката му:

— Ти просто каза каква е според теб истината, а аз имам намерение да докажа, че тя не е такава, това е всичко. И защо не? Вратата е отворена. Няма никакви ключалки. Никой никога не е споменавал, че не мога да напусна Дома. Аз просто ще изляза.

— Добре, но къде ще отидеш?

— На най-близкото летище, после в най-близкия Олимпийски център. Имам пари — той извади буркана, в който бе събирал парите си. Няколко монети издрънчаха върху пода.

— Вероятно така ще мине една седмица. А после?

— Дотогава ще съм оправил нещата.

— Още преди да е минала една седмица, ти ще се върнеш тук пълзешком — каза сериозно Омани. — И всичко, което постигна, ще трябва отново да го наваксваш. Ти си луд, Джордж.

— Преди малко ти използва думата „слабоумен“.

— Добре де, съжалявам, че го направих. Остани, моля те.

— Да не се опиташ да ме спреш?

Омани стисна пълните си устни:

— Не, мисля, че няма. Твоя работа. Ако единственият начин да придобиеш знания е като се опълчиш срещу света и се върнеш с разбито до кръв лице, върви… Хайде, върви.

Джордж стигна до прага и погледна през рамо:

— Аз тръгвам… — после се върна бавно, за да вземе джобния си несесер. — Мисля, че нямаш нищо против да си взема някои лични вещи.

Омани присви рамене безразлично. Той бе легнал и отново четеше книгата си, напълно невъзмутим.

Джордж пое отново към вратата, но нигериецът не го погледна повече. Момчето изскърца със зъби и закрачи бързо по безлюдния коридор.

В градината на Дома цареше среднощен мрак. Предположи, че ще го спрат, преди да излезе от нея, но не се случи нищо подобно. Отби се в денонощния ресторант, за да попита за пътя към летището, и очакваше собственикът да се обади на полицията. Отново нищо. Спря регулярния въздушен превозвач, който да го откара до летището, шофьорът не си отвори устата да го попита нищо.

Въпреки всичко Джордж не бе въодушевен. Пристигна на летището тъжен. Не бе се замислял какво го очаква в света извън Дома. Навсякъде около него имаше само професионалисти. Собственикът на денонощния ресторант бе изписал името си върху пластмасова табелка, прикрепена за автоматичната маркировъчна машина. Еди-кой си, дипломиран готвач. Мъжът от регулярния въздухоплавател държеше на показ книжката си, дипломиран шофьор. Джордж усети голотата на името си и от това самият той се почувства гол, още по-лошо — сякаш бяха одрали кожата му. Но никой не понечи да му се подиграе по никакъв начин. Никой не го оглеждаше с подозрение и не изискваше доказателство за неговото професионално ниво.

„На кого ще му мине през ум, че някое човешко създание няма професия?“ — помисли си с горчивина момчето.

Купи си билет за Сан Франциско, за нощния самолет в три часа. Нито един друг самолет с направление към някой от достатъчно големите олимпийски центрове не заминаваше по-рано от сутринта, а той искаше да чака възможно по-малко. Сгуши се в чакалнята и се заоглежда за полицаи. Не се появиха.

Пристигна в Сан Франциско преди обед и още със стъпването на летището градът връхлетя отгоре му като ураган — най-големият град, който някога бе виждал. Джордж от година и половина бе свикнал на тишина и спокойствие.

Олимпийският месец нагнетяваше още повече обстановката. Момчето почти забрави за опасното положение, в което се намираше, изведнъж осъзнавайки, че до известна степен шумът, вълненията, суматохата се дължат на Олимпиадата.

Високо над летището за улеснение на пристигащите бяха разположени таблата с разписанията на олимпийските съревнования. Около всяко едно от тях се тълпяха и блъскаха множество хора. Всички основни професии си имаха самостоятелни табла. Всяко от тях посочваше направленията към олимпийските зали, където същия ден щяха да се проведат състезанията за съответната професия; имената на отделните участници и месторождението им; извънземните светове (ако имаше такива), които им бяха спонсори.

Всичко беше изрядно изпипано. Джордж често бе препрочитал описанията за олимпийските съревнования по новините, наблюдавал бе двубоите по телевизията и дори видя на живо една малка Олимпиада за избирането на дипломиран месар на местно ниво. Дори и тази Олимпиада, която не можеше да претендира за влияние в Галактиката (тук нямаше представители от извънземни светове), предизвика доста вълнения.

От една страна, възбудата се дължеше дори само на факта, че се провежда съревнование, от друга страна, градусът се повишаваше от изблиците на гордост за своя край (о-о-о, само да се окаже, че трябва да се „вика“ за някое момче от родния град, макар че то може да е непознато) и без съмнение залаганията също играеха своята роля. А залозите не можеха да бъдат спрени по никакъв начин.

Джордж с мъка си проби път до таблото. В един миг осъзна, че наблюдава суетящите се, ненаситни зрители по нов начин.

Било е сигурно време, когато те също са участвали в Олимпиадите. И какво са постигнали? Нищо!

Ако бяха победители, сега щяха да са далеч някъде из Галактиката, а не забити тука на Земята. Каквито и да са били, техните професии още от самото начало непременно са ги направили на едни земни червеи. Или те самите са се направили на земни червеи заради своята некадърност, независимо колко високоспециализирана професия са имали.

И ето ги тези неудачници се тълпят наоколо и обсъждат какви са възможностите на новото младо поколение. Лешояди!

Как му се искаше да го обсъждат него самия.

Джордж тръгна покрай опашката объркан, стараейки се да заобикаля натрупалите се хора. По време на полета със стратоджета закуси и сега не чувстваше глад. Но го обзе страх. Намираше се в един огромен град, сред суматохата в началото на олимпийските състезания. Стълпотворението му осигуряваше надеждна защита, разбира се. Никой не се интересуваше от Джордж.

Никого не го бе грижа. Дори и Домът, помисли си той с горчивина. Там се грижеха за него като за болно коте, но ако изведнъж болното коте скочи и се запилее нанякъде, тогава какво? Ами много лошо е, но какво могат да направят?

А сега, като е в Сан Франциско, какво постигна? Мислите му се удряха безпомощни в някаква стена, която ги спираше. Да се запознае с някого? С кого? Как? Къде ще отседне? Парите, които му останаха, бяха нищожни.

Веднага му дойде наум позорната мисъл да се върне. Би могъл да отиде в полицията… Тръсна глава енергично, сякаш водеше спор с някакъв противник от плът и кръв. Тогава погледът му попадна на една дума, която блестеше на таблото — Металургия. С по-малки букви бе изписано „Цветни метали“. А в дъното на дълъг списък с участниците се появяваше подвижният надпис „Спонсор — Новиа“.

Всичко това предизвика болезнени спомени в Джордж: видя самия себе си да спори с Тревелян; толкова бе сигурен, че ще стане програмист, толкова бе сигурен, че един програмист стои над един металург, толкова бе сигурен, че върви по верния път, толкова бе сигурен, че е умен…

Толкова умен, че се наложи да се хвали на онзи ограничен, отмъстителен Антонели. В мига, когато повикаха Джордж и той остави сам изнервения Тревелян, той бе толкова уверен в себе си, така наперен.

Момчето нададе неволно неясен, остър възглас. Някой се обърна и го изгледа, после побърза да се отдалечи. Хората профучаваха край него, блъскаха го насам-натам. А той стоеше, забил поглед в таблото, зяпнал от учудване.

Сякаш таблото бе отговорило на мислите му. Джордж си бе казал така настойчиво „Тревелян“, че изглеждаше от ясно по-ясно таблото да му отвърне „Тревелян“.

Но там наистина пишеше „Тревелян“. При това „Арманд Тревелян“ (Стаби мразеше малкото си име, сега то сияеше пред очите на всеки) и родното му място. На всичкото отгоре Трев искаше Новиа, стремеше се към Новиа, настояваше за Новиа, а това съревнование бе спонсорирано от Новиа.

Значи това трябваше да е Трев, доброто приятелче Трев. Почти без да се замисли, Джордж потърси указанията как да стигне до мястото на състезанието и се нареди на опашка за регулярния въздухоплавател.

После си помисли с тъга: „Трев успя! Искаше да стане металург и успя!“

Студени тръпки пронизаха Джордж и той се почувства по-самотен отвсякога.

Пред входа на залата се виеше опашка. Явно състезанията по металургия на Олимпиадата бяха вълнуващи, а борбата — гореща. Така поне твърдеше осветеният небесносин надпис над залата, а и натрупалите се хора, изглежда, мислеха по същия начин.

По цвета на небето Джордж разбра, че е възможно да завали дъжд, но в Сан Франциско бе задействано защитно устройство над целия град от залива до океана. То струваше много пари, разбира се, но всички разходи бяха оправдани, щом ставаше дума за удобството на представителите от извънземните светове. Те винаги пристигаха за Олимпиадата. Харчеха с широка ръка. А за всеки осигурен работник и Земята, и местното управление получаваха такса от планетата, която бе спонсор на Олимпиадата. Тя плащаше, за да напомня на извънземните, че всеки отделен град е приятно, специфично място, на което могат да наблюдават Олимпиадата. Сан Франциско знаеше какво прави.

Както стоеше замислен дълбоко, Джордж изведнъж усети лек натиск по гърба си и чу нечий глас:

— На опашката ли сте, младежо?

Хората пред него се бяха предвижили, без той да забележи, разстоянието помежду им се бе увеличило доста. Момчето пристъпи бързо напред и измърмори:

— Извинете, сър.

После усети внимателния допир на нечии пръсти по лакътя си и се огледа плахо.

Мъжът зад него му кимна шеговито. Косата му бе стоманеносива, изпод сакото му се виждаше старомоден пуловер с копчета от яката до долу.

— Не исках думите ми да ви прозвучат саркастично — каза непознатият.

— Не ви се сърдя.

— Много добре — не изглеждаше да е натрапчив, макар да бе приказлив. — Не бях сигурен, имаше вероятност да стоите там на опашката съвсем не по някаква случайност, така да се каже. Помислих си, че може и да сте…

— Какъв? — тонът на Джордж се изостри.

— Ами състезател, разбира се. Вие изглеждате много млад.

Момчето извърна глава. Не му беше нито до приятна физиономия, нито до сладки приказки, хората, които постоянно гледат да се бъркат в чужди работи, го изнервяха.

Внезапно го осени мисълта дали не са разгласили съобщение да го търсят. Дали на някого беше известно неговото описание или образът му? Не се ли опитваше Посивялата коса зад него да види хубаво лицето му?

Не бе забелязал никакви подобни известия. Наклони глава, за да вижда движещите се надписи с най-важните новини. Те маршируваха по дължината на част от защитното устройство над града, макар и буквите да не изглеждаха така бляскави на фона на посивялото от облаци следобедно небе. Но нямаше смисъл да го прави, затова веднага се отказа от намерението си. Той никога не би могъл да предизвика интерес като за водеща новина. Олимпиадата набираше темпо и единствените новини, които заслужаваха внимание, бяха резултатите на победителите и трофеите, спечелени от континентите, нациите и градовете.

И така щеше да е седмици наред: набрани точки, изчислявани за всеки поотделно, като освен това градовете намираха начин да изчислят своето място на почетната стълбица, всеки за себе си. Неговият собствен град веднъж излезе на трето място на Олимпиада по електротехника, трети в целия щат. В градската зала още можеше да се види паметна плоча в чест на победата.

Джордж сгуши глава между раменете си, напъха ръцете си в джобовете и реши, че така е станал по-малко забележим. Отпусна се, дори се опита да придобие безгрижен вид, но не се почувства защитен. Сега се предвижваше из фоайето, досега все още ръката на закона не се бе отпуснала тежко върху рамото му. Когато се напъха в залата, стремглаво се отправи напред.

Остана шокиран при вида на Посивялата коса до себе си. Веднага извърна поглед в опит да се успокои. Този мъж все пак бе на опашката непосредствено зад него.

Посивялата коса, усмихнат едва забележимо, не му обърна никакво внимание, освен това всеки миг предстоеше откриването на Олимпиадата. Джордж се изправи на стола си, за да провери дали може да разбере кое място е определено на Тревелян, в момента го занимаваше само тази мисъл.

Залата имаше средни размери, по форма представляваше класически издължен овал, зрителите се намираха на двата балкона, които се спускаха близо до състезателите в продълговатата падина в центъра. Съоръженията бяха готови, таблата за изписване на резултатите бяха тъмни, светеха само имената и номерата на всеки състезател. Участниците в надпреварата бяха вече на сцената, четяха, разговаряха помежду си, а един от тях всяка минута преглеждаше внимателно ноктите на ръцете си. (Всеки състезател смяташе за лош тон проявата и на най-малък интерес от негова страна към предстоящата задача преди да е прозвучал началният сигнал.)

Джордж разгледа програмата, която бе оставена в специално направения за целта процеп в стола му и намери името на Тревелян. Неговият номер бе дванайсети. За голямо разочарование на Джордж приятелят му се оказа в срещуположния край на залата. Все пак виждаше фигурата на състезател №12. Стаби стоеше с ръце в джобовете, с гръб към машината и оглеждаше внимателно аудиторията, сякаш броеше присъстващите. Джордж не различаваше чертите на лицето му. Но това си бе Трев.

Сви се отново на мястото си. Мислеше си дали Трев ще се справи. Надяваше се да е така, настройваше съзнанието си на тази задължителна струна, но нещо в него все възставаше от обида. Значи Джордж няма професия и е тук един наблюдател. А Тревелян е дипломиран металург в областта на цветните метали и е също тук, но е състезател.

Замисли се дали Тревелян е спечелил първата година. Понякога бе възможно, ако момчетата се чувстваха особено уверени в себе си… или действаха на бързи обороти. Всяко нещо си носеше определен риск. Колкото и ефективен да бе образователният процес, подготвителната година на земята (или както те казваха „пречупването на знанията в практиката“) им осигуряваше по-добър резултат.

„Ако Тревелян се явява за втори път, вероятно той не се е справил достатъчно добре.“ Джордж се засрами от последните си мисли, които му доставиха малко удоволствие.

Огледа се. Почти всички места бяха заети. Тази Олимпиада се очертаваше най-многолюдна откъм посещение, а това водеше и до по-голямо напрежение върху състезателите… или по-силен подтик за победа — в зависимост от човека.

„А защо се нарича Олимпиада?“ — замисли се той изведнъж. Не можеше да си го обясни. Защо на хляба казваха „хляб“?

Веднъж в детството си запита:

— Защо се казва Олимпиада, тате?

— Олипмиада означава състезание — отговори баща му.

— А когато Стаби и аз спорим, това Олимпиада ли е, тате?

— Не — отговори Платън старши. — Олимпиадата е особен вид съревнование и стига си ми задавал глупави въпроси. Ще разбереш всичко, което трябва да знаеш, когато получиш образование.

Джордж се върна в настоящето с въздишка и се сви на стола си.

Всичко, което трябва да знаеш!

Странно колко ясно изплува споменът в този миг. „Когато получиш образование.“ Никой никога не казваше: „Ако получиш образование.“

Сега му се стори, че винаги бе задавал глупави въпроси. Сякаш мозъкът му имаше предварителна информация за неговата неспособност да получи образование и продължаваше да задава въпроси, за да си избере оттук-оттам най-хубавите парченца.

И в Дома го подтикваха да прави същото, защото се съобразяваха с инстинкта на съзнанието му. Това бе единственият път за него.

Джордж изведнъж се надигна. Какво по дяволите прави? Кланя се на тази лъжа? Защото Трев го бе изпреварил, защото получи образование, защото участва в олимпийско състезание, пред което той самият отстъпи?

Той не е слабоумен! Не!

Съвсем неочаквано аудиторията скочи на крака и с оглушителна врява и крясъци поде ехото от бурния протестен вик на съзнанието му.

Ложата по средата на една от продълговатите страни на залата започна да се пълни с хора, които носеха знамената на Новиа, а на централното табло над тях се появи надпис „Новиа“.

Новиа бе свят от клас „А“, имаше голямо население и високоразвита цивилизация, навярно най-добрата в Галактиката. Тя спадаше към онзи тип светове, в които на всеки земен човек му искаше един ден да живее, а ако самият той не успееше, искаше да види своите деца настанени там. (Джордж си спомни, че планетата бе непоколебимата цел и на Тревелян… ето го сега в съревнование за нея.)

Светлините на тавана над зрителите и тези по стените угаснаха. Затова пък центърът на овалната чаша, където състезателите стояха в очакване, бе облян от светлина.

Джордж отново се опита да различи Тревелян, но разстоянието помежду им бе твърде голямо.

Ясният, равномерен глас на говорителя съобщи:

— Видни спонсори от Новиа, дами и господа, олимпийските състезания по металургия, цветни метали, започват. Участниците са…

Говорителят изчете добросъвестно имената им, градовете, които представляват, от колко години имат образование. Всяко име бе посрещано с радостни възгласи, за представителите на Сан Франциско те бяха най-гръмогласни. Когато дойде ред на името на Тревелян, Джордж остана изненадан от самия себе, от своите лудешки викове и ръкомахане. А посивелият мъж до него го изненада още повече, защото реагира по същия начин.

Момчето зяпна изумено съседа си, който се наведе към него и заговори силно, за да надвие врявата наоколо:

— Няма никого от моя роден град, затова ще насърчавам твоите. Познаваш ли някого?

— Не — отвърна Джордж, присвивайки рамене.

— Забелязах, че гледаш в онази посока. Искаш ли да ти дам моите очила?

— Не. Благодаря.

„Ама тоя стар глупак защо не си гледа своята работа?“

Говорителят продължи да чете установения правилник за провеждането на състезанието, методите за отчитане на времето и резултата и други подробности. Най-накрая стигна до основната част, до същността на самото съревнование и аудиторията застина в мълчание.

— Всеки участник ще получи сплав от цветни метали с неопределено съдържание. Изискванията са да изпробва сплавта, да й направи точен анализ до една десетохилядна в проценти. За целта всеки един ще използва микроспектрограф на Биман, модел FX–2, като апаратите в момента не са настроени правилно.

Аудиторията нададе одобрителен възглас.

— От всеки състезател се иска да установи каква е повредата в неговата апаратура и да я отстрани. Доставени са инструменти и допълнителни детайли. Възможно е някоя от необходимите части да не е в наличност, в такъв случай състезателят трябва да я поиска, а времето за доставка на детайла ще бъде приспаднато от крайното време. Готови ли са всички състезатели?

Върху таблото над състезател №5 неистово блесна червен сигнал. Младежът скочи от подиума и миг по-късно се върна. Зрителите се засмяха добродушно.

— Готови ли са всички състезатели?

Таблата не реагираха.

— Някакви въпроси? Отново никаква реакция.

— Можете да започвате.

Никой в залата не би могъл да каже как се справя който и да е от състезателите, преди да се появи някакво съобщение върху таблото му. Но това не бе от значение. В крайна сметка никой от зрителите не би могъл да разбере нищо за състезанието, ако не е професионален металург. Важното бе кой печели, кой е втори и кой остава на трето място. За онези, които бяха направили залози, единствено значение имаше само тази информация. А всичко друго, ако ще да се проваля вдън земя.

Както и всички останали, Джордж следеше трескаво надпреварата, местеше скорострелно поглед от състезател на състезател. Забеляза колко умело, със замах, единият свали капака от своя микроспектрограф, как друг оглежда внимателно всеки милиметър от парчето метал, с какво спокойствие трети поставя своята сплав на мястото й за анализ, как четвърти настройва нониуса с дотолкова неуловими движения, че изглежда в някои моменти като замразен.

Тревелян също бе погълнат от работата си. Джордж не би могъл да прецени как се справя приятелят му.

Таблото над състезател №17 изведнъж блесна: „Фокусиращата пластинка не е регулирана.“

Аудиторията нададе диви възгласи.

Състезател №17 би могъл да е прав, а би могъл и да греши. Ако се окажеше, че е сгрешил, съществуваше вероятност по-късно да му се наложи да коригира решението си и така да загуби време. Също толкова възможно бе да не поправи грешката си и да не успее да приключи изследването, та дори и още по-лошо — да завърши с напълно неверни резултати.

Но всичко това не бе от значение — нали в този миг аудиторията ликуваше.

Светнаха и други табла. Джордж наблюдаваше №12. Най-накрая и то светна: „Дебалансиран държач на образеца. Необходим нов нагнетател.“

Един от асистентите хукна към него с нужния детайл. Ако Тревелян бе сгрешил, щеше много да се забави, нито пък загубеното време щеше да бъде приспаднато накрая. Джордж усети, че притаи дихание от вълнение.

На таблото над състезател №17 започнаха да се появяват резултатите, изписани с ярко светещи букви и цифри: алуминий — 41,2649; магнезий — 22,1914; мед — 10,1001.

Тук-там и по другите табла започнаха да се появяват резултати.

Залата заприлича на лудница.

Джордж се чудеше как състезателите успяват да работят в такава бъркотия, но после си помисли дали така не е по-добре. Първокласният техник би трябвало да работи най-добре в напрегната обстановка.

Седемнайсети номер се изправи от мястото си, когато резултатите му бяха обградени с червена светлина, за да оповестят, че той е приключил своята задача. Четвърти номер бе само на две секунди след него. После още един и още един.

А Тревелян все още работеше, без да съобщи кои са основните съставки на неговата сплав. Когато почти всички състезатели бяха вече на крака, най-после и Тревелян се изправи. А след него по адрес на изостаналия пети номер се разнесоха иронични възгласи.

Състезанието завърши. Очакваха се официалните резултати. Отчиташе се бързината, но също толкова важна бе и точността. А и не всички задачи бяха с еднаква сложност. Трябваше да бъдат претеглени много фактори.

Най-после говорителският глас оповести резултатите:

— Победител с време четири минути и дванайсет секунди, правилна диагноза и верни резултати с точност средно нула цяло и седем части на сто хиляди е състезател номер… седемнайсет, Хенри Антън Шмидт от…

Крясъци заляха цялата зала. Второ място зае състезател номер осем, а след него — номер четири, чието добро време бе накърнено от грешка със стойност пет десетохилядни при наличието на ниобий. Дванайсети номер не бе споменат. Той бе незначителен конкурент.

Джордж се отправи през тълпите към вратата, от която щяха да се появят участниците. Хората се трупаха пред него. Там щяха да се съберат разплакани роднини (било от радост, било от мъка), за да ги посрещнат, вестникари, за да интервюират победителите, младежи от родните градове на състезателите, любители на автографи, търсачи на обществено внимание и зяпачи. А също и момичета, които вероятно се надяваха да привлекат погледа на някой победител, защото той непременно щеше да се отправи към Новиа (или може би предпочитаха някого от победените, за да го утешат, стига да има пари, за да си го позволи).

Джордж се разколеба. Не видя нито един познат. Сан Франциско бе доста далеч от родния му град, струваше му се малко вероятно да са пристигнали роднини на Трев, за да го насърчават.

Скоро състезателите се появиха и закимаха леко усмихнати в отговор на одобрителните викове. Полицаите държаха посрещачите на разстояние, за да остава свободен проход. Всеки от победителите привлече част от тълпата към себе си — като магнит, който си пробива път през купчина железни предмети.

Когато Тревелян излезе, почти не бе останал никой. (Джордж усети, че приятелят му се бе забавил, за да пропусне момента на посрещането.) Суровите му устни стискаха цигара. Момчето наведе поглед и се обърна да поеме по пътя си.

От почти година и половина, време, което на Джордж му се стори десет години и половина, приятелят му бе първата жива връзка с дома. Остана смаян, като видя, че Тревелян съвсем не изглежда по-стар, беше си все същият Трев.

— Трев! — хвърли се Джордж към него.

Тревелян се обърна удивен. Вгледа се изпитателно в лицето на Джордж и протегна поривисто ръка:

— Джордж Платън, какъв дявол…

Но доволното му изражение почти веднага помръкна. Ръката му се отпусна вяло, преди Джордж да успее да я стисне.

— Беше ли там? — Тревелян направи рязко движение с глава по посока към залата.

— Бях.

— За да наблюдаваш мене ли?

— Да.

— Нищо не направих, нали? — Трев хвърли цигарата си и я стъпка, загледан отнесено към улицата, където излизащите от залата хора се суетяха, за да заемат местата си в регулярния въздухоплавател, а други се редяха на опашка за следващите състезания.

— Е, какво пък? — продължи тежко Трев. — Губя едва за втори път. Новиа може и много да драпа за мене след задачата, с която се справих днес. Има планети, които ще се хвърлят да ме вземат час по-скоро… Ама, слушай, аз не съм те виждал от Деня на образованието. Къде пропадна? Вашите ми казаха, че си на някакви специални занятия, но не ми казаха нищо повече, а и ти не ми писа. Можеше да ми пишеш.

— Трябваше наистина — смути се Джордж. — Няма значение, дойдох да ти кажа, че съжалявам за това, което стана преди малко.

— Недей. Нали ти казах, Новиа може и много да драпа за мене… При това трябваше да се досетя. Казваха ми от седмици, че ще бъде използвана машината на Биман. Всичките пресметливи хора вложиха парите си за машините на Биман. Проклетите образователни ленти, които аз трябваше да преповтарям, бяха за машини Хенслер. Кой използва Хенслер? Световете в системата Гоман ли, ако изобщо можеш да ги наречеш светове? Каква хубава задачка ми дадоха, а?

— Не можеш ли да се оплачеш на…

— Не ставай глупав. Нали ми казаха, че мозъкът ми е пригоден за Хенслер. Върви да го оспорваш. Всичко се провали. Единствено на мене ми се наложи да искам резервна част. Забеляза ли?

— Те приспаднаха това време.

— Е, да, но размишлявах доста дълго дали съм прав в преценката си, щом забелязах, че няма нагнетател сред резервните части, които са ми оставили. Това време те не го отчитат. Ако беше един Хенслер, щях да зная, че съм прав. Е как да се състезавам така? На върха е човек от Сан Франциско. Тримата след него също са оттам. Петият е от Лос Анжелес. Те получават образователните ленти на големите градове. Най-хубавите, които съществуват. Спектрографа на Биман и всичко останало. Как да се състезавам с тях? Бих толкова път дотук само и само да се отбележи в класификацията ми, че съм участвал в Олимпиада, която е спонсорирана от Новиа. Със същия успех можех да си остана вкъщи. Знаех си, казвам ти, затова сега всичко е наред. Новиа не е единствена в Космоса. От всички ония…

Трев не говореше на приятеля си. Той не говореше на никого. Той просто изливаше на воля чувствата си. Джордж го разбра и след малко запита:

— Щом като знаеше предварително, че ще използват машините Биман, не можа ли по тях да учиш?

— Нали ти казвам, че в моите ленти нямаше нищо за тях.

— Би могъл да четеш… книги.

Последната дума заглъхна под неочаквано резкия поглед на Трев:

— Ти на подбив ли взимаш цялата тази работа? Мислиш я за голяма смехория, а? Как ме виждаш да прочета някаква книга и да се опитам да я запомня до такава степен, че да се меря с някого, който знае?

— Мислех…

— Ти го направѝ. Ти опитай… — после изведнъж запита наежено: — А между другото каква е твоята професия?

— Ами…

— Хайде де. Щом като се пишеш такъв умник пред мене, дай да видим какво си направил ти. Както виждам, останал си на Земята, значи не си компютърен програмист, специалното ти обучение също не е кой знае какво.

— Слушай, Трев, закъснявам за среща — Джордж заотстъпва, като се стараеше да се усмихва.

— Не, без такива — Тревелян посегна рязко и сграбчи сакото на приятеля си. — Отговори на въпроса ми. Защо се страхуваш да ми кажеш? Какво става с тебе? Недей да тикаш в лицето ми моите грешки, Джордж, след като ти също не можеш да понасяш някой да постъпва с тебе така. Чуваш ли ме?

Той разтърси обезумял Джордж. Младежите се вкопчиха един в друг, политнаха към пода и започнаха да се бият, когато слухът на Джордж бе прорязан от Гласа на Съдбата:

— Хайде стига. Край вече. Прекратете.

Джордж усети в сърцето си оловна тежест, прилоша му. Полицаят сега щеше да запита как се казват, щеше да поиска документите им за самоличност, а той нямаше документи. Щяха да го разпитват и тогава това, че нямаше професия, щеше да лъсне пред всички, пред Тревелян също. И нали приятелят му боледуваше от загубата си, при завръщането си в къщи щеше да разгласи новината — за успокоение на собствените си наранени чувства.

Джордж нямаше да го понесе. Отскубна се от Тревелян и понечи да избяга, но тежката ръка на полицая го задържа за рамото:

— Остани на мястото си. Покажете и двамата документите си за самоличност.

— Аз съм Арманд Тревелян — гласът на Тревелян прозвуча дрезгав, — металург, цветни метали — междувременно търсеше документите си. — Току-що участвах в Олимпиадата. По-добре разберете за оня, полицай.

Джордж погледна към двамата, устните му бяха пресъхнали, гърлото му се бе свило.

— Господин полицай, един момент — прозвуча нечий спокоен и вежлив глас.

— Да, сър? — отстъпи полицаят.

— Този младеж е мой гостенин. Какъв е проблемът?

Джордж се огледа безумно удивен. Оказа се мъжът с посивялата коса, който седеше до него. Сивокосият кимна любезно на Джордж.

Гост? Да не е полудял?

— Тези двамата нарушаваха реда, сър — обясни полицаят.

— Имат ли някакви криминални прояви? Някакви щети?

— Не сър.

— Тогава аз поемам отговорността — възрастният мъж показа някакава малка карта на полицая и служителят на реда моментално се отстрани.

— Ама чакайте — поде възмутен Тревелян, но полицаят се обърна към него:

— Е, какво? Имаш ли някакви обвинения?

— Аз само…

— Тръгвай си. Останалите — разотивайте се.

Събралата се междувременно тълпа неохотно започна да се разпръсква.

Джордж се остави посивелият мъж да го отведе до спирката на регулярния въздухоплавател. На входа се дръпна:

— Благодаря ви, но аз не съм ваш гостенин. (Възможно ли бе да е станала някаква странна грешка?)

— Не беше, но сега вече си — усмихна се Сивата коса. — Да ти се представя, аз съм Ладислас Индженеску, дипломиран историк.

— Но…

— Хайде, няма да имаш неприятности, уверявам те. В края на краищата исках само да ти спестя някои неприятности с полицията.

— Но защо?

— Искаш да знаеш причината? Ами тогава да кажем, че ние сме почтени съграждани, ти и аз. И двамата викахме за един и същи човек, спомни си. Ние, съгражданите, трябва да се поддържаме, дори ако ни свързва само почтеността. Нали?^[1]

И Джордж, без да вярва нито на Инджинеску, нито на самия себе си, все пак влезе в скимера. Превозното средство се издигна във въздуха преди да успее да размисли.

„Това сигурно е някой много важен — внезапно съобрази той. — Полицаят говореше много почтително с него.“

Едва сега си спомни, че пристигна в Сан Франсиско не заради Тревелян, а за да намери достатъчно влиятелен човек, който можеше да осигури преоценка на неговите способности.

Ами ако Инджинеску е именно този, който му е нужен? Дори не трябва да търси!

Кой знае дали всичко не се нареди прекалено удачно… удачно… Но Джордж напразно се самоубеждаваше. На душата му продължаваше да е тревожно.

По време на краткия полет Инджинеску поддържаше неангажиращ разговор, любезно посочвайки забележителносттите на града и разказвайки за другите Олимпиади, които е успявал да посети. Джордж го слушаше разсеяно, хъмкаше неясно, когато Инджинеску млъкваше, а през това време развълнувано следеше направлението на полето.

Ами ако изведнъж се издигнат към отвора в защитния купол и напуснат града?

Но скимерът се снижаваше и Джордж тихо въздъхна с облекчение. В града се чувстваше в по-голяма безопасност.

Скимерът кацна на покрива на някакъв хотел, точно пред вратата, и когато влязоха, Инджинеску попита:

— Нали няма да откажете да вечеряте с мен в моята стая?

— С удоволствие — отвърна Джордж и искрено се усмихна. Времето за втората закуска беше минало отдавна и стомахът му започваше да се обажда.

Ядоха мълчаливо. Навън започна да се смрачава и стените на стаята автоматично светнаха. („Вече почти цяло денонощие съм на свобода“ — помисли си Джордж.)

Когато стигнаха до кафето, Инджинеску заговори:

— Държахте се така, сякаш ме подозирахте в лоши намерения — каза той.

Джордж се изчерви и, оставяйки чашата, се опита да възрази нещо, но събеседникът му се разсмя и поклати глава.

— Вярно е. Наблюдавах ви внимателно от момента, в който ви видях за първи път, и ми се струва, че вече знам много за вас.

Джордж ужасено се надигна от стола.

— Седнете — каза Инджинеску. — Аз само искам да ви помогна.

Джордж седна, но в главата му препускаха мисли. Ако старецът знаеше кой е той, защо попречи на полицая? А и изобщо, защо всъщност е решил да му помага?

— Искате да знаете защо съм решил да ви помогна ли? — попита Инджинеску. — О, не се плашете, не мога да чета мисли. Виждате ли, просто моята професия ми позволява по най-незначителната външна реакция да съдя за мислите на човека. Разбирате ли го?

Джордж поклати глава.

— Представете си за момент какъв ви видях — каза Инджинеску. — Стояхте на опашката, за да гледате Олимпиадата, но микрореакциите ви не съответстваха на това, което правехте. Имаше някакво несъответствие — в израза на лицето или в движението на ръцете. От тук следваше, че имате някакви проблеми, и при това, което е по-интересно, необичайни и сериозни. И, без да мога да се удържа, ви проследих, дори седнах до вас. След състезанието отново ви проследих и подслушах разговора с вашия познат. Е, по това време вие се превърнахте в толкова интересен обект за изучаване — извинете, ако това звучи безсърдечно, — че просто не можех да допусна да ви приберат в полицията. Но кажете, какво ви тревожи?

Джордж се измъчваше, не знаеше какво да направи. Ако това е капан, защо е нужно да се действа толкова заобиколно? А на него наистина му трябва помощ. Точно затова дойде тук. А в момента му предлагат помощ. Изглежда именно това го смущаваше. Нещо много лесно се получи…

— Разбира се, онова, което ще ми съобщите като на социолог, става професионална тайна — каза Инджинеску. — Разбирате ли какво означава това?

— Не, сър.

— Това означава, че от моя страна ще е недопустимо, ако разкажа на някой това, което ще ми кажете, независимо с каква цел съм го направил. Нещо повече — никой няма право да ме накара да говоря за това.

— А аз си мислех, че сте историк — подозрително каза Джордж.

— Точно така.

— Но вие току-що казахте, че сте социолог.

Инджинеску се разсмя.

— Не се сърдете, млади човече — извини се той, когато вече беше в състояние да говори. — Но аз не се смях на вас. Смях се на Земята, на това, какво голямо значение отдава на точните науки и на някои практически следствия от това увлечение. Обзалагам се, че можете да изброите всички раздели на строителната технология или приложната механика и в същото време дори не сте чували за социология.

— Е, и какво е това „социология“?

— Социологията е наука, която се занимава с изучаване на човешкото общество и отделните му клетки и се дели на множество специализирани области, като например зоологията. Съществуват културолози, изучаващи културата, нейният възход, развитие и упадък. Културата — добави той, изпреварвайки въпроса на Джордж, — е съвкупност от всички страни на живота. Към културата се отнася например това, по какъв начин изкарваме прехраната си, от какво получаваме удоволствие, в какво вярваме, нашите представи за добро и лошо и т.н. Разбирате ли това?

— Струва ми се, да.

— Икономистът — не специалистът по икономичиска статистика, а именно икономистът — специализира в изучаване на това, по какъв начин културата удовлетворява физическите потребности на всеки член на обществото. Психологът изучава отделните членове на обществото и влиянието, което това общество оказва върху тях. Прогнозистът планира бъдещият път на развитие на обществото, а историкът… Това е вече по моята част.

— Да, сър?

— Историкът специализира в изучаване развитието на обществото ни в миналото, а така също общуването с други култури.

На Джордж му стана интересно.

— А нима в миналото нещо е било различно?

— И още как! Преди хиляда години не е имало образование, тоест образованието, както го разбираме сега.

— Знам — каза Джордж. — Хората са учили от книги, трупайки знанията като трошички.

— Откъде знаете това?

— Чувал съм — предпазливо отговори Джордж и добави: — А какъв е смисълът да се мисли над онова, което се е случило в далечното минало? Искам да кажа, че то вече не съществува, нали така?

— Никога не можем да се разделим с миналото, приятелю. То обяснява настоящето. Защо, например, имаме точно такава система за образование?

Джордж се размърда неспокойно. Неговият събеседник се връщаше твърде настойчиво към тази тема.

— Защото е най-добрата — отряза той.

— Да. Но защо е най-добрата? Изслушайте ме за минутка, и ще се опитам да ви обясня. А после ще ми кажете дали има смисъл в изучаването на историята. Още преди началото на междузвездните полети… — той внезапно млъкна, забелязвайки на лицето на Джордж израз на дълбоко изумление. — Нима сте смятали, че винаги е било така?

— Никога не съм се замислял над това, сър.

— Напълно естествено. Само че преди четири-пет хиляди години човечеството е било приковано към Земята. Но дори тогава техниката достигнала високо ниво на развитие, а населението се увеличило дотолкова, че всяко забавяне в техническото развитие би довело до масов глад и епидемии. За да може нивото на техниката да съответства на прираста на населението, е трябвало да се подготвят все повече инженери и учени. Само че заради развитието на науката е било нужно все повече и повече време за тяхното обучение. Когато за пръв път били открити начините за междупланетни, а след това — и междузвездните полети, този проблем се изострил още повече. Всъщност заради недостига на специалисти човечеството не е могло да колонизира планетите в Слънчевата система в продължение на хиляда и петстотин години. Преломът настъпил, когато бил открит начинът за съхранение на знанията в човешкия мозък. Веднага след това е станало възможно на основа на този механизъм да се създадат образователни ленти по такъв начин, че веднага да зареждат определено количество готови знания в мозъка. Впрочем, това го знаете. Това позволило да се създадат хиляди и милиони специалисти, и ние сме могли да пристъпим към онова, което впоследствие нарекоха „запълване на Вселената“. Сега в Галактиката вече има хиляда и петстотин населени планети и техният брой ще нараства до безкрайност.

Разбирате ли какво следва от това? Земята експортира образователни ленти, предназначени за производството на специалисти от ниска квалификация и това осигурява единство на културата в цялата Галактика. Така например, благодарение на лентите за четене ние всички говорим на един език… Не се учудвайте. Има и други езици, и в миналото хората са говорили на тях. Те са били стотици. Освен това Земята експортира висококвалифицирани специалисти, и така населението й не превишава допустимото ниво. И тъй като при износа на специалисти се съблюдава равновесие на половете, те образуват самовъзпроизвеждащи се клетки, и това помага за прираста на населението на онези планети, където има нужда от това. Освен това, за лентите и специалистите планетите плащат със суровини, от които много се нуждаем, и от които зависи нашата икономика. Сега разбрахте ли защо нашата образователна система наистина е най-добрата?

— Да, сър.

— И ви е по-лесно да го разберете, след като знаете, че без нея хиляда и петстотин години е било невъзможно да колонизираме планети от другите слънчеви системи?

— Да, сър.

— Значи виждате каква е ползата от историята? — Историкът се усмихна. — А сега ми кажете, досетихте ли се защо се интересувам от вас?

Джордж мигновено се върна от пространството и времето обратно в действителността. Очевидно Инджинеску неслучайно започна този разговор. Цялата му лекция беше подготовка за тази неочаквана атака.

— Защо? — неуверено попита той, като отново се напрегна.

— Социолозите изучават обществото, а обществото се състои от хора.

— Ясно.

— Но хората не са машини. Специалистите по точни науки работят с машини. А машината изисква строго определено количество знания и тези специалисти знаят всичко за нея. Освен това, всички машини от определен вид са почти еднакви, така че индивидуалните особености на машината не са интересни за тях. Но хората… О, те са толкова сложни и толкова различни един от друг, че социологът никога не знае всичко за тях, или поне значителна част от онова, което може да се научи за тях. За да не губи квалификацията си, той трябва непрекъснато да изучава хората, особено необикновените екземпляри.

— Като мен — глухо произнесе Джордж.

— Разбира се, не е учтиво да ви наричам екземпляр, но вие сте необикновен човек. Струва си човек да се позанимава с вас, и ако ми разрешите да направя това, аз, на свой ред, ще ви помогна с вашите проблеми — според възможностите си.

В мозъка на Джордж се вихреше смерч. Целият този разговор за хората и колонизацията, станала възможна благодарение на образованието… Като че ли някой разбиваше на парчета твърдата кора, образувала се върху мислите му.

— Нека помисля — произнесе той и затисна ушите си с ръце.

После отпусна ръцете си и каза на историка:

— Можете ли да ми направите една услуга, сър?

— Ако е по силите ми — любезно отвърна историкът.

— Всичко, което казвам в тази стая, е професионална тайна? Вие казахте така.

— Точно така.

— Тогава ми уредете среща с някое длъжностно лице от друга планета, например с… новианин.

Инджинеску очевидно беше много учуден.

— Но…

— Вие можете да направите това — убедено каза Джордж. — Та вие самият сте важно длъжностно лице. Видях израза на лицето на полицая, когато му показахте удостоверението си. Ако откажете да направите това, аз… аз няма да ви позволя да ме изучавате.

На самия Джордж тази заплаха се стори глупава и безсилна. Но очевидно направи голямо впечатление на Инджинеску.

— Искането ви е неизпълнимо — каза той. — Новианин в месеца на Олимпиадата…

— Е, добре, тогава ме свържете с някой новианин по видеофона, и аз сам ще си уговоря среща.

— Смятате, че ще успеете?

— Уверен съм. Ще видите.

Инджинеску изгледа замислено Джордж и посегна към видеофона.

Джордж чакаше, опиянен от новото осмисляне на проблемите си и онова усещане за сила, което то му даваше. Той не може да претърпи неуспех. Не може. Той все пак ще стане новианин. Той ще напусне Земята като победител въпреки Антонели и цялата компания глупаци от приюта (той едва не се разсмя на глас) за слабоумни.

Джордж впи поглед в светналия екран, който трябваше да разтвори прозорец за новианите, прозорец към пренесеното на Земята ъгълче от Новиа. И той постигна това само за денонощие!

Когато екранът се проясни, се чу взрив от смях, но на него не се появи нито едно лице, само се мяркаха силуети на мъже и жени. Чу се нечий глас, прозвучал отчетливо на фона на общия шум:

— Инджинеску? Търси мен?

И ето, че на екрана се появи той. Новианин. Истински новианин. (Джордж не се усъмни нито за секунда. В него имаше нещо напълно извънземно, нещо, което не можеше точно да определи, или поне за миг да го сбърка с нещо друго.)

Той беше мургав, а тъмните му начупени коси бяха вчесани назад. Носеше черни мустаци и заострена брадичка. Но бузите му бяха толкова гладки, сякаш от тях завинаги е било премахнато окосмяването.

Той се усмихваше.

— Ладислас, това е вече прекалено. Ние не протестираме да ни следят, докато сме на Земята — в границите на разумното, разбира се. Но четенето на мисли не влиза в уговорката!

— Четене на мисли ли, достопочтени?

— Ами да! Та вие знаехте, че възнамерявам да ви се обадя днес. Знаехте, че смятах само да допия ето тази чаша… — На екрана се появи ръката му, и той погледна през чашата, пълна с бледолилава течност. — За съжаление, не мога да ви почерпя.

Новианинът не виждаше Джордж, който се намираше извън полезрението на видеофона. И Джордж се зарадва на отлагането. Трябваше му време, за да дойде на себе си. Той сякаш се беше превърнал в неспокойни пръсти, които нервно почукваха по масата…

Но все пак беше прав. Не беше сбъркал. Инджинеску наистина заема висок пост. Новианинът се обръща към него по име.

Отлично! Всичко се нарежда по най-добрият начин. Това, което Джордж загуби заради Антонели, ще му бъде върнато с лихвата, използвайки Инджинеску. И някога той, когато стане самостоятелен, ще се върне на Земята като могъщ новианин, точно като този, който така небрежно се шегува с Инджинеску, нарича го по име, а самият той остава „достопочтени“, — ето тогава ще си разчисти сметките с Антонели. Той ще му плати за тази половин година, и той…

Увлечен от тези съблазнителни мечти, той едва не забрави къде се намира, но внезапно се сепна, забелязвайки че е престанал да следи ставащото, и се върна към действителността.

— … не е убедително — казваше новианинът. — Новианската цивилизация е също толкова сложна и високоразвита, колкото земната. Новиа — това все пак не е Зестон. И да ни се налага да летим до тук за отделни специалисти — това е просто смешно!

— О, само за новите модели — с примирителен тон каза Инджинеску. — А новите модели не винаги намират приложение. За да получите образователни ленти вие бихте похарчили толкова, колкото биха ви стрували хиляда специалисти, а и откъде знаете, че ще ви е нужно именно такова количество?

Новианинът изпи виното си на един дъх и се разсмя. (Джордж беше очарован от лекомислието на новианина. Той смутено си помисли, че е трябвало да се въздържи от тази чаша, а също и от две-три предишни.)

— Това е типична наглост, Ладислас — каза новианинът. — Вие прекрасно знаете, че ще намерим работа за всички специалисти последен модел, които успеем да получим. Днес взех пет металурга…

— Знам — каза Инджинеску. — Бях там.

— Следили сте ме! Шпионин! — извика новианинът. — Е, тогава слушайте! Този нов модел металурзи се отличава от предишните само по това, че може да работи със спектрографа на Биман. Лентите не са модифицирани дори с толкова (той показа крайчеца на пръста си) в сравнение с миналогодишните. Вие пускате нови модели само за да идваме тук с протегната ръка и да се охарчваме за тяхното получаване.

— Ние не ви принуждаваме да ги вземате.

— О, разбира се! Само че вие продавате специалисти последен модел на Лондонум, а ние не можем да изоставаме. Вие ни въвлякохте в омагьосан кръг, вие, лицемерни земляни. Но пазете се, може би някъде има изход от него. — Смехът му прозвуча малко неестествено и той млъкна рязко.

— С цялата си душа се надявам, че той съществува — каза Инджинеску. — Е, обадих ви се за…

— Да, разбира се, че ми се обадихте. Какво пък, вече изказах мнението си. Сигурно следващата година пак ще се появи нов модел металург, за има за какво да плащаме. И той ще се отличава от сегашния само по умението да работи с някакво ново приспособление за анализ на ниобий, а след още една година… Но продължете. Защо ми се обадихте?

— При мен има един младеж и аз бих искал да побеседвате с него.

— Какво? — Очевидно новианинът не се зарадва от това. — На каква тема?

— Не знам. Той не ми каза. Честно казано, дори не знам нито името му, нито професията.

Новианинът се намръщи.

— Тогава защо ще ми губи времето?

— Очевидно той е убеден, че ще се заинтересувате от това, което смята да ви съобщи.

— О, разбира се.

— И с това ще направите услуга на мен — каза Инджинеску.

Новианинът сви рамене.

— Дайте го тук, но го предупредете да е по-кратък.

Инджинеску отстъпи настрани и прошепна на Джордж:

— Наричайте го „достопочтени“.

Джордж преглътна с мъка. Ето, започва се!

Джордж почувства, че се е изпотил. Макар че мисълта се беше появила преди малко, той беше убеден в правотата си. Тя възникна по време на разговора с Тревелян, после — след разговора с Инджинеску — се дооформи, а сега думите на новианина сякаш поставиха всичко по местата им.

— Достопочтени, искам да ви покажа изход от омагьосания кръг — започна Джордж, използвайки метафората на новианина.

Новианинът го изгледа.

— От какъв омагьосан кръг?

— Самият вие споменахте за него, достопочтени. От онзи омагьосан кръг, в който попада Новиа, когато идвате на Земята за… за специалисти. (Той не можеше да овладее зъбите си, които потракваха не от страх, а от вълнение.)

— Искате да кажете, че знаете начин, чрез който ще можем да минем без земния интелектуален пазар? Правилно ли ви разбрах?

— Да, сър. Можете да създадете собствена образователна система.

— Хм. Без ленти?

— Д-да, достопочтени.

— Инджинеску, приближете се, за да виждам и вас — без да изпуска поглед от Джордж, повика новианинът.

Историкът застана зад рамото на Джордж.

— За какво става въпрос? — попита новианинът. — Не разбирам.

— Давам ви честната си дума, достопочтени, че каквото и да е това, младежът постъпва така по собствена инициатива. Нищо не съм му възлагал. Нямам никакво отношение към това.

— Тогава какъв ви се пада? Защо ми се обаждате по негова молба?

— Изучавам го, достопочтени. Той представлява определена ценност за мен и аз изпълнявам някои негови прищевки.

— И с какво е толкова ценен?

— Трудно е да се обясни. Чисто професионален момент.

Новианинът се усмихна.

— Какво пък, всеки с професията си.

Той кимна към невидимите зрители зад екрана.

— Някакъв младеж, очевидно — протеже на Инджинеску, възнамерява да ни обясни как да получаваме образование, без да използваме ленти.

Той щракна с пръсти и в ръката му се появи нова чаша с бледолилава напитка.

— Е, говорете, млади човече.

На екрана се появиха множество лица. Мъже и жени се бутаха едни други, за да видят Джордж. На лицата им се отразяваха най-разнообразни оттенъци на веселие и любопитство.

Джордж се опита да изглежда по-неутрално. Всички те, и новианите, и землянина, всеки го изучаваше по своему, като бръмбар, забоден на карфица. Инджинеску седеше в ъгъла и не сваляше пронизителният си поглед от него.

„Какви идиоти сте всичките“ — напрегнато си помисли той. Но те трябва да разберат. Той ще ги накара да разберат.

— Днес бях на Олимпиадата на металурзите — каза той.

— Как, и вие ли? — вежливо попита новианинът. — Изглежда там е била цялата Земя.

— Не, достопочтени, но аз бях там. В състезанието участваше мой приятел и на него не му провървя, защото дадохте на участниците в състезанието уреда на Биман, а той е получил специализация по Хенслер — очевидно, вече остарял модел. Вие сам казахте, че разликите са много незначителни. — Джордж показа крайчеца на пръста си, повтаряйки жеста на своя събеседник. — И моят приятел знаеше предварително, че ще му е необходимо да познава уреда на Биман.

— И какво следва от това?

— Моят приятел цял живот е мечтал да попадне на Новиа. Той вече познава уреда на Хенслер. Той знаеше, че трябва да се запознае с уреда на Биман, за да попадне при вас. А за целта той трябваше да усвои само няколко допълнителни сведения и, може би, малко да се поупражнява. Ако вземем предвид, че от едната страна на везната е поставена целта на живота му, той би могъл да се справи с това…

— А откъде ще вземе лента с допълнителната информация? Или тук, на Земята, образованието се е превърнало в частно домашно обучение?

По лицата на заден план плъзнаха усмивки, които очевидно се очакваше да се появят.

— Именно затова той не се зае да доучва, достопочтени. Той смяташе, че за целта му е необходима лента. А без нея той дори не се опита да учи, колкото и примамлива да е наградата. Той дори не искаше да чуе, че може да научи нещо без лента.

— Нима? Тогава той сигурно няма да поиска да лети без скимер? — Чу се нов взрив от смях и новианинът леко се усмихна. — А той е забавен — каза той. — Продължавайте. Давам ви още няколко минути.

— Не мислете, че това е шега — разпалено каза Джордж. — Лентите просто са вредни. Те учат на твърде много и твърде леко. Човекът, който получава знания с тяхна помощ, няма представа как може да учи по друг начин. Той е способен да се занимава само с онази професия, която са му заредили. Ами ако вместо да натъпкваме човека с ленти, още от началото го караме да се учи, така да се каже, ръчно, той би свикнал да се учи самостоятелно и би продължил да се учи по-нататък. Нима това не е разумно? А когато този навик се закрепи достатъчносилно, човек може да зарежда малко количество знания с помощта на лентите, за да запълни пропуските си, или да затвърди някакви детайли. След това той може да продължава да се учи самостоятелно. По такъв начин вие бихте могли да научите металурзите, познаващи спектрографа на Хенслер, да използват спектографа на Биман, и няма да ви се налага да идвате до Земята за нови модели.

Новианинът кимна и отпи от чашата си.

— А откъде ще получат знания, освен от лентите? От междузвездното пространство?

— От книгите. Като изучават уредите. Като мислят.

— От книгите? Как можеш да разбереш книгите, ако нямаш образование?

— Книгите се състоят от думи, а голяма част от думите могат да се разберат. Специалните термини могат да се обяснят от специалистите, които вече имате.

— Ами четенето? Допускате ли използването на ленти за това?

— Изглежда те могат да се използват, макар че не виждам причина защо да не може да се научиш да четеш и по стария начин. Или поне частично.

— За да може от самото начало да създадете добри навици? — попита новианинът.

— Да, да — потвърди Джордж, радвайки се, че събеседникът му вече започна да го разбира.

— Ами математиката?

— Това е най-лесното от всичко, сър… достопочтени. Математиката се отличава от останалите технически дисциплини. Тя започва с няколко прости принципа и постепенно се усложнява. Можете да пристъпите към изучаването на математиката без да знаете нищо за нея. На практика тя е предназначена за това. А след като се запознаете със съответните раздели на математиката, вече е лесно да разберете техническите книги. Особено ако започнете с по-лесните.

— Нима съществуват лесни книги?

— Безусловно. Но дори и да не съществуваха, специалистите, които вече имате, могат да ни напишат. Сигурно някои от тях ще успеят да изразят своите знания с помощта на думи и символи.

— Боже мой! — каза новианинът, обръщайки се към скупчилите се около него хора. — Това дяволче има отговор на всичко.

— Да, да! — извика Джордж. — Питайте!

— А вие самият опитвали ли сте да учите по книги? Или това е само теория?

Джордж бързо погледна към Инджинеску, но историкът запази пълната си невъзмутимост. Лицето му изразяваше само лек интерес.

— Да — каза Джордж.

— И вие смятате, че това ще даде резултат?

— Да, достопочтени — увери го Джордж. — Вземете ме с вас на Новиа. Мога да съставя програма и да ръководя…

— Почакайте, имам още няколко въпроса. Как мислите, колко време ще ви е нужно, за да станете металург, умеещ да работи със спектографа на Биман, ако предположим че започвате да се учите без да имате никакви знания и че няма да използвате образователни ленти?

Джордж се поколеба.

— Ами… може би няколко години.

— Две години? Пет? Десет?

— Още не зная, достопочтени.

— И така, на най-важния въпрос не успяхте да отговорите. Е, да кажем пет години. Устройва ли ви този срок?

— Мисля, че да.

— Отлично. И така, в продължение на пет години човек изучава металургия по вашия метод. Не може да не се съгласите, че през това време той е абсолютно безполезен за нас, но ние трябва да го храним, да му осигурим жилище и да му плащаме.

— Но…

— Нека довършва. По времето, когато той бъде готов да използва спектографа на Биман, ще са изминали пет години. Не ви ли се струва, че тогава вече ще има усъвършенствани модели на този уред, с които той не умее да работи?

— Но по това време той ще е опитен ученик и усвояването на новите детайли ще бъде за него въпрос на дни.

— Така е според вас. Добре, да предположим, че вашият приятел, например, успее самостоятелно да изучи уреда на Биман; ще може ли да се сравнява неговото умение с умението на участник в състезанието, който го е получил посредством ленти?

— Може би не… — започна Джордж.

— Именно — каза новианинът.

— Почакайте, нека довърша. Дори ако той знае нещо по-зле, отколкото другия, в случая е важно това, че той може да продължи да се учи. Той може да измисли нещо ново, на което не е способен никой човек, получил образованието си от ленти. Ще имате хора, способни на самостоятелно мислене…

— А ви измислихте ли нещо ново по време на вашето обучение? — попита новианинът.

— Не, но аз съм сам, и освен това не съм се учил достатъчно дълго…

— Да… Е, дами и господа, достатъчно ли се позабавлявахме?

— Почакайте! — внезапно изплашен, извика Джордж. — Искам да се уговорим за лична среща. Има неща, които не мога да ви обясня по видеофона. Подробности…

Новианинът вече не гледаше към Джордж.

— Инджинеску! Според мен изпълних вашата молба. Наистина, утре имам твърде напрегнат ден. Всичко хубаво.

Екранът изгасна.

Ръцете на Джордж посегнаха към екрана в безсмислен опит да го оживи отново.

— Той не ми повярва! Не повярва!

— Да, Джордж, не повярва. Нима сериозно си мислехте, че ще повярва? — каза Инджинеску.

Но Джордж не го слушаше.

— Но защо? Та това е истината. Това е толкова изгодно за него. Никакъв риск. Само аз и още няколко… Обучението на десетина души дори за дълги години ще му излезе далеч по-евтино от един готов специалист… Той беше пиян! Пиян! Той не беше способен да разбере.

Джордж се огледа задъхано.

— Как да се видя с него? Това е необходимо. Нещата не се получиха както трябва. Не трябваше да говоря с него по видеофона. Трябва ми време. И лична среща. Как да…

— Той ще откаже да ви приеме, Джордж — каза Инджинеску. — А дори да се съгласи, пак няма да ви повярва.

— Не, ще повярва, уверявам ви. Когато е трезвен, ще… — Джордж се обърна към историка и очите му се разтвориха широко. — Защо ме наричате Джордж?

— Нима това не е вашето име? Джордж Платън?

— Знаете кой съм аз?

— Знам всичко за вас.

Джордж се вцепени и само гърдите му се надигаха тежко.

— Искам да ви помогна, Джордж — каза Инджинеску. — Вече ви казах това. Отдавна ви изучавам и искам да ви помогна.

— Не ми трябва помощ! — извика Джордж. — Не съм слабоумен! Целият свят се е побъркал, но не и аз!

Той рязко се обърна и хукна към вратата.

Зад нея стояха двама полицаи, които незабавно го хванаха.

Както и да се отбраняваше Джордж, инжекторът докосна шията под брадичката му. И всичко свърши. Последното, което остана в паметта му, беше лицето на Инджинеску, който с тревога наблюдаваше ставащото.

Когато Джордж отвори очи, видя бял таван. Той помнеше какво се бе случило. Но помнеше като през мъгла, сякаш това се бе случило с някой друг. Той гледаше тавана, докато не се изпълни с неговата белота, струваше му се че тя освобождава мозъка му за нови идеи, за нов начин на мислене.

Той не знаеше колко дълго лежа така, вслушвайки се в потока на мислите си.

— Събуди ли се? — дочу се нечий глас.

И Джордж за пръв път чу собствения си стон. Нима стенеше? Той се опита да обърне глава.

— Боли ли те, Джордж? — попита гласът.

— Смешно ми е — прошепна Джордж. — Толкова много исках да напусна Земята. Нищо не разбирах.

— Знаеш ли къде се намираш?

— Отново в… в приюта. — Джордж успя да се завърти. Гласът принадлежеше на Омани.

— Смешно е — как не разбирах нищо — каза Джордж.

Омани ласкаво се усмихна.

— Поспи още…

Джордж заспа.

И отново се събуди. Съзнанието му се проясни.

До леглото му седеше Омани и четеше, но щом Джордж отвори очи, остави книгата.

Джордж се надигна с усилие.

— Привет — каза той.

— Искаш ли да хапнеш?

— И още как! — Джордж любопитно погледна към Омани. — Следили са ме още откакто излязох оттук, нали?

Омани кимна.

— През цялото време беше под наблюдение. Смятахме, че трябва да посетиш Антонели, за да можеш да се освободиш от агресивните си потребности. Струваше ни се, че няма друг начин. Емоциите затормозяваха твоето развитие.

— Бях много несправедлив към него — с леко притеснение каза Джордж.

— Сега това няма значение. Когато се спря при стенда на металурзите, един от нашите агенти ни съобщи списъка с участниците. С теб бяхме говорили достатъчно за миналото ти, за да разбера как ще ти подейства фамилията Тревелян. Ти попита как да попаднеш на тази Олимпиада. Това можеше да доведе до кризата, на която разчитахме, и затова изпратихме в залата Ладислас Инджинеску — за да се заеме лично с теб.

— Той заема важен пост в правителството, нали?

— Да.

— И вие го изпратихте при мен. Значи съм много важен.

— Ти наистина си много важен, Джордж.

Донесоха закуската. Джордж се усмихна и отметна завивката, за да освободи ръцете си. Омани му помогна да закрепи подноса на леглото. Известно време Джордж ядеше мълчаливо.

— Вече се събуждах веднъж… — отбеляза той.

— Знам — каза Омани. — Бях тук.

— Да, помня. Знаеш ли, всичко се промени. Сякаш бях толкова уморен, че вече не можех да чувствам нищо. Вече не се ядосвах. Можех само да мисля. Сякаш ми дадоха наркотик, за да унищожат емоциите ми.

— Не — каза Омани. — Това беше само успокоително. И ти добре си отпочина.

— Е, във всеки случай, всичко ми стана ясно, сякаш винаги съм го знаел, но не исках да се вслушам във вътрешния глас. „Какво очаквах от Новиа?“ — помислих си аз. Исках да отида на Новиа, за да събера група младежи, които не са получили образование, и да ги уча по книги. Исках да открия там приют за слабоумни… като този… а на Земята вече има такива приюти… и то много.

Омани се усмихна, проблясвайки със зъбите си.

— Институт за висше образование — ето как всъщност се наричат тези заведения.

— Сега вече го разбирам — каза Джордж, — и то толкова ясно, че само се чудя колко сляп съм бил. В края на краищата, кой изобретява новите уреди, които изискват нови модели специалисти? Кой, например, е изобретил спектрографа на Биман? Очевидно — човек на име Биман. Но той не може да е получил образование чрез лента, иначе не би успял да продължи напред.

— Напълно вярно.

— А кой изработва образователните ленти? Специалисти по производство на ленти? А тогава кой създава лентите за тяхното обучение? Специалисти с по-висока квалификация? А кой създава лентите… Ти разбираш какво искам да кажа. Някъде трябва да има край. Някъде трябва да има мъже и жени, способни на самостоятелно мислене.

— Прав си, Джордж.

Джордж се облегна на възглавницата и устреми поглед в пространството. За миг през очите му премина сянката на предишните тревоги.

— Защо не ми казаха това от самото начало?

— За съжаление това е невъзможно — отвърна Омани. — Иначе бихме си спестили много неприятности. Ние можем да анализираме интелекта, Джордж, и да определяме, че ето този човек може да стане приличен архитект, а онзи — добър дърводелец. Но ние не можем да определим дали някой е способен на творческо мислене. Това е нещо твърде сложно. Имаме няколко прости метода, които ни позволяват да разпознаваме онези, които може би притежават такъв талант. За тях ни съобщават веднага след Деня за четене, както например съобщиха за теб. Те са приблизително един на десет хиляди. В Деня на образованието тези хора се проверяват отново, и в девет от десет случая се оказва, че е допусната грешка. Тези, които останат, се изпращат в заведения като това.

— Но защо не бива да се казва на хората, че само един от… от сто хиляди попада в такова заведение? — попита Джордж. — Тогава на онези, на които им се случва това, ще им е по-леко.

— Ами останалите? Онези деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет души, които никога няма да попаднат тук? Не бива всички тези хора да се чувстват като неудачници. Те се стремят да получат професия, и я получават. Всеки може да прибави към името си думите „дипломиран специалист по еди-какво-си“. Така или иначе, всеки индивид намира своето място в системата. Това е необходимо.

— А ние? — попита Джордж. — Ние, изключенията? Единият от десет хиляди?

— На вас не бива да се обяснява нищо. Точно там е работата. Тъкмо това е последното изпитание. Дори след проверката в Деня на образованието девет от десет души, попаднали тук, се оказват не съвсем подходящи за творчество, и няма такъв прибор, който да отдели от тази десятка онзи единствения, който ни е нужен. Десетият трябва да се докаже сам.

— По какъв начин?

— Ние ви настаняваме тук, в приют за слабоумни, и онзи, който не иска да се примири с това, е онзи, когото търсим. Може би това е жесток метод, но до момента се оправдава напълно. Не можеш да кажеш на някого: „Ти можеш да твориш. Хайде, твори!“ Далеч по-сигурно е да почакаш, докато той сам не каже: „Аз мога да творя и ще творя, независимо дали го искате, или не“. Има около десет хиляди човека, подобни на теб, Джордж, и от тях зависи техническият прогрес на хиляда и петстотин свята. Ние не можем да си позволим да загубим дори един от тях или да хабим ресурси за онези, които не отговарят изцяло на изискванията.

Джордж остави празната чиния и взе чашата с кафе.

— А какво става с онези, които… не отговарят изцяло на изискванията?

— Накрая преминават през зареждане и стават социолози. Инджинеску е един от тях. Самият аз съм дипломиран психолог. Ние, така да се каже, сме втория ешелон.

Джордж допи кафето си.

— Все още не мога да разбера едно нещо — каза той.

— Какво?

Джордж отметна завивката и се надигна.

— Защо състезанията се наричат Олимпиада?

Бележки

[1] На това място произведението в книжното издание прекъсва внезапно. Останалата част е мой приблизителен превод. Бел.Mandor. ↑

Край

Читателите на „Професия“ са прочели и:

Айзък Азимов
Професия

Събрани разкази

Човекът, който спря стачката 5

РЗМ:Всичките тегоби на света 5,2

РЗМ:Избирателно право 4,3

Шега 5,1

Авторско изпитание 4

РЗР:Някой ден 5,1

Статуя за татко 4,2

Заточение в ада 4

Заблудата на триизмерното пространство 5

Пъклен огън 4,2

Домакиня 5,2

Измишльотини за деца 4,4

Вероятен дом 4,3

Моят син, физикът 5

Мъртво минало 4,5

Чувство за сила 5,2

Нежните хищници 5,1

Последната тръба 5,3

Марсианският начин 5,2

Посланието 3,8

Маймунският пръст 4

Грозното малко момче 5,6

Съвременният вълшебник 4,4

Място с изобилие от вода 4

Ами ако…? 5,1

УЪ:Смъртна нощ 5

УЪ:Пеещите камбани 4,8

РЗМ:Шегаджия 5,4

Стачкоизменник 4,1

Правни церемонии 5,7

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

РЗМ:Всичките тегоби на света 5,2

РЗМ:Избирателно право 4,3

РЗР:Някой ден 5,1

УЪ:Смъртна нощ 5

УЪ:Пеещите камбани 4,8

РЗМ:Шегаджия 5,4