Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (6)

В капана

На другия ден се заловихме да правим капан за старата сърна.

— Пак си измислил мъчна работа — оплака се капитан Негро, когато му изложих намерението си да хванем Мирка и да я опитомим.

Издигнахме стената на кошарата на такава височина, каквато сърната не можеше да прескочи, а зад вратата направихме друга, подвижна врата, толкова висока, колкото беше висока новата ограда. Тая втора врата привързахме с въже така, че с едно дръпване на въжето кошарата се затваряше отвред. Работихме два дни и тая работа не беше шега.

Първата нощ Мирка дойде до незавършената ограда, зад която се намираше синчето й, но не посмя да влезе вътре. Изплашиха я тия преобразования, пък и Хектор бе вързан близо до кошарата.

Втората нощ се скрихме на верандата, като държахме края на въжето в ръце. Според нашия план, щом хванехме сърната, аз трябваше да сляза долу, колкото може по-бързо, и да застана до вратата, та в случай че в капана се появи дефект, да попреча на Мирка да се измъкне.

— Ще я пипнем! — уверено заяви капитан Негро, когато всичко беше готово.

Той държеше въжето в ръцете си много здраво и си даваше вид, като че щеше да лови лъв. Тая работа бе погълнала цялото му внимание и цялата му мисъл.

— Някой ден аз ще ти разкажа как улових в Индия един бенгалски тигър — каза той тихичко, когато се настанихме на верандата.

— Много интересна ще е тая история. Но сега трябва да пазим пълна тишина — рекох аз.

Мирка се появи към полунощ. Кучето бе прибрано в хижата, да не лае. Май затрополя из кошарата и майка му се приближи предпазливо. Тя обиколи няколко пъти високата ограда, като отминаваше вратата, единственото място, откъдето можеше да влезе при синчето си.

Черния капитан подаваше чорлавата си глава над перилата на верандата и се мъчеше да не диша. Късите му ръце с възпретнати до лактите ръкави стискаха въжето. Сърната продължаваше да ходи край кошарата. Виждахме я като сянка под мътната светлина на месеца, затулен зад върховете на гората. Най-сетне Мирка се спря пред вратата. Ръцете на капитана започнаха да треперят. Тоя трепет можеше да се предаде по въжето. Аз се приготвих да му го отнема, ала в тоя миг сърната прескочи първата, ниска врата.

— Дърпай! — изкомандвах аз.

Капитан Негро опъна въжето с такава сила, че вратата се удари с трясък в рамката и едва не събори оградата. Въжето се опъна от нейния горен праг над цялата кошара до нас, като телефонен кабел.

— Тичай! — извика капитанът.

Втурнах се лудешки по стълбата и залостих вратата на кошарата с приготвената за тая цел дървена кука. След мен тичаше моят другар.

— Хвана ли се? — попита той.

— Тук е.

— Нали ти казах, че ще се хване. Ура-а-а!

— Не викай. Плашиш я.

— Чакай да я видим.

Надничахме през разтрозите на грубата врата, скована от тънки пръти. Уплашената майка се притискаше в оградата и се блъскаше по нея.

— Трябва да я оставим на спокойствие. Иначе ще събори оградата и ще избяга.

— Не може да избяга. Оградата е здрава. Е, ами сега какво ще я правим? — рече Черния капитан. — Така ли ще я оставим?

— Не, ще я пазим.

— Най-умно е да я хванем и да я вържем. После ще я занесем в хижата.

— Ако я запрем в стаята, ще си строши краката. Ще разбие стъклата на някой прозорец и ще избяга. Тя е дива.

Капитан Негро се замисли. После каза:

— Ти стой тук и пази. Ей сегичка ще се върна.

Той влезе в хижата и дойде оттам с някакви въжета.

— В никой случай не съм съгласен да оставим сърната в кошарата — заяви той с тон, нетърпящ противоречие.

— А какво мислиш да правиш?

— Ще й надяна ей тая работа!

Той вдигна въжетата пред очите ми. Оказа се, че беше донесъл юлара на коня, към който бе приспособил набързо две нови въженца.

— С тия въжета ще я привържем под мишниците, в юлара ще пъхнем главата й — обясни капитанът със същия авторитетен тон.

— Това е дивотия. Така само ще я утрепем — казах аз.

Капитан Негро не искаше да се откаже от намерението си и ние се скарахме. Съвсем не подозирах, че в него живее някаква особена страст да връзва дивите животни, която по-късно пак се прояви и завърши твърде трагично. И друг път бяхме се скарвали, но никога много сериозно, защото и на двамата ни минаваше твърде скоро.

Моят другар се прибра сърдито в хижата, пък аз изнесох дюшек, взех две одеяла и си нагласих легло в самата кошара, до вратата. Боях се, че Мирка може да направи лудешки опит да бяга и да се натъкне на някой от коловете по оградата.

Преди да заспя, дълго гледах бедното животно, което ходеше неспокойно край оградата и с вдигната глава напразно търсеше някоя пролука.

Над мен се разстилаше тъмносиньо небе, разсечено от широкия млечен път. Вятърът караше горите тихичко да бучат. Потоците им пригласяха. Мътната светлина на месеца обливаше огромната снага на планината и тя сякаш дишаше. Над главата ми висеше самият безкрай, а срещу мен, край противоположната страна на кошарата, сърната все ходеше и ходеше. Хълбоците й трептяха и ако бих могъл да виждам очите й, щях да забележа в тях мъката и ужаса на диво животно, загубило свободата си.

При мен дойде Май и допря влажната си муцунка до лицето ми. После легна върху одеялото. Планинската нощ беше хладна.