Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (3)

Нощна гостенка

На другия ден се заехме да построим кошара за сърнето.

Оградихме с пръти част от поляната, близо до хижата, оплетохме между тия пръти тънки клони и лозина, оставихме една вратичка и работата беше свършена.

След два дни Май нощуваше в новото си жилище заедно с мисис Стейк и с нейното яре. Той беше доста закрепнал. Можеше да тича не по-лошо от ярето, обаче бе много по-дребен от него. Козата се оказа лоша — не му позволяваше да суче от вимето й и ние бяхме принудени да храним сърнето с ръка: напълвахме една бутилка с прясно издоено мляко и втиквахме гърлото й в устата на Май. Той пиеше жадно и вървеше след нас като кученце.

Капитан Негро се привърза към нашия храненик с цялата си душа и все повече намразваше козата.

— Щом Май порасне, ще я заколим. И нея, и ярето й. Не мога да понасям жълтите й очи — казваше той, като сочеше мисис Стейк, която преживяше замечтано и пръхтеше от време на време, клатейки брадата си.

Нашето „стопанство“ бе станало доста богато. Имахме си кон, коза, яре, сърна, кокошки и петел, които капитанът купи от близките каменовъглени мини, имахме си и зайци. Те подскачаха по цял ден из гората. Капитанът им възлагаше големи надежди и все очакваше да се народят зайчета.

— Лисица ги яде — реши капитан Негро. — Не чуваш ли как Хектор лае?

Той запря зайците в обора при коня и се накани да отива отново в града, да купи още няколко, тоя път само женски.

— Нощес лисицата пак дойде. Защо не вземеш пушката да я пазиш? Като се качиш на верандата и се криеш там, тегли й един и я пребий. Тя ще ни съсипе — рече той една вечер.

И аз бях чул, че Хектор лае нощем. Той спеше в колибката си, близо до вратата на хижата. Естествено беше да лае. Наблизо минаваше дивеч, сърните се обаждаха призори, лисици ходеха наоколо из гората, всякакви звуци се носеха из планината. Хектор ненавиждаше лисиците смъртно и лаеше по тях с голямо ожесточение, но сега лаят му беше рядък и неуверен. По-скоро той бавкаше и скимтеше. Всеки случай реших да вардя тая нощ.

Щом се навечеряхме и капитанът си легна, взех пушката и се скрих на верандата. Оттам виждах много добре вътрешността на кошарата, из която трополеше Май и припкаше ярето. Двамата малчугани се гонеха в меката лунна светлина. Конят пасеше по-надолу като тъмна маса и дрънчеше от време на време с букаите си. По къдравите върхове на гората месецът изливаше светлината си и правеше затихналата гора да изглежда като изляна от тъмен бронз. Тук-там из нейната дълбочина, където се промъкваше лунната светлина, белите стъбла на букаите светеха като сребърни.

Изминаха два часа. Взирах се към гората и се мъчех да различа всяка сянка по поляната. И ето че Хектор тихичко заскимуца. Край гората премина силует на някакво животно.

Кучето продължаваше да скимти и да се тегли на синджира.

„Пусни ме, пусни ме!“ — сякаш казваше то.

След малко нещо изтрополя. В кошарата скочи едро животно. Мисис Стейк недоволно изпръхтя. Непознатото животно изведнъж блесна под светлината на месечината.

„Вълк!“ — помислих си аз и вдигнах пушката.

В тоя миг Май прекоси кошарата и се пъхна под корема на непознатия звяр…

Бързо снех пушката от рамото си. Стана ми ясно кой ни е посещавал всяка нощ. Старата сърна Мирка бе идвала да се вижда със синчето си. Значи, тя беше родила само едно сърне, иначе не би дошла никога. Борила се е със страха, но майчиното й сърце го е преодоляло. Всяка нощ е идвала към хижата. Ту се е приближавала, ту е избягвала, уплашена от кучето и от нашите гласове… И тъй, докато се е решила.

Слязох безшумно в двора, отвързах кучето и го прибрах в хижата. После заех мястото си на верандата. Исках да направя срещата между сина и майката по-спокойна.

Докато ставаше свиждането, месецът започна да залязва. Сенките на гората пораснаха чудовищно и покриваха целия двор. Минаваше полунощ. Май сигурно беше се насукал с топло, майчино мляко. И Мирка се е почувствала облекчена от това. Обхвана ме страх, че може да го отвлече със себе си. Кой знае дали няма да разбие оградата и да отвори някой прелез през нея.

Аз се изкашлях. Последва глух тропот. Старата сърна бягаше към гората…

Вързах отново Хектора близо до кошарата и се върнах в хижата.

Черния капитан спокойно спеше в своя голям железен креват. Тялото на мореплавателя почти изчезваше в увисналата като торба пружина. От двете страни на леглото се подаваха само краката и калпакът му.

Той се разбуди и попита:

— Какво става вън? Има ли вятър?

— Няма. Защо ти е?

— А бе присъни ми се, че съм в Ова-раа. Там ставата циклони и вдигат хората във въздуха като сламки. Особено жените, понеже носят рокли.

— Къде е това Ова-раа?

— Канибалско островче в Тихия океан. Там без малко не ме свариха в един кюп.

— Знаеш ли, че имахме гостенка?

— Лисицата ли?

— Не, майката на Май, Мирка.

Аз му разказах всичко. Капитанът зацъка с уста.

— Знаеш ли какво му е казала старата сърна? — рече той и се ухили. — „Бягай, сине, хората ще те опекат и ще те изядат.“ Животните мислят за нас, че сме канибали. Нали виждат как ги изяждаме.

Кръглите му детински очи дяволито лъщяха в тъмнината. Той се разсъни и се готвеше да лъже. Побързах да му кажа лека нощ и да се прибера в стаята си.

Отвън кучето пак залая. Старата сърна пак беше се появила на поляната. Не биваше да идва тя повече, ще отвлече Май. Погледнеш, разбила оградата и го отвела…

Стъклата на западния прозорец отразяваха далечен отблясък от луната, залязла зад безкрайните ридове на планината. Горите се смълчаха. В тая късна доба наоколо скиташе дивеч. От покрива на хижата се обаждаше малката кукумявка, която имаше там гнездо.