Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 10гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2009)

Издание:

Емилиян Станев. Избрани произведения в три тома. Том трети.

Издателство „Български писател“, София, 1977

Редактор: Теодора Димитриева

Художник: Кирил Гогов

История

  1. —Добавяне

Окото на мистър Бътърсби

На другия ден в ранни зори започнахме да претърсваме сечището. Трябваше да надникнем във всеки храст, край всеки път и кът, тъй като новородените сърнета мъчно се забелязват и не се вдигат, докато човек не стъпи до самите тях. Капитан Негро облече червената си блуза и за всеки случай взе морската тръба.

Търсенето продължи няколко часа.

Вървяхме един до друг и като разтваряхме упоритите, закачливи клони и къпинаци, взирахме се наоколо. Черния капитан вложи целия си темперамент в тая работа. Той въртеше доста страшно очите си, риташе храстите и енергично подвикваше, да изплаши сърнетата и да ги принуди да напуснат скривалищата си. И двамата бяхме измокрени от сутрешната роса. Утрото беше прекрасно. Тихо и ясно се открояваха околните върхове и рътлини, младост и щастие изпълваха гърдите ни, като вдишвахме чистия сутрешен въздух, който намирисваше на зеленина. В гората започнаха да се появяват леките сенки на дърветата; сутрешните лъчи пръскаха златист дъжд из нея, обаждаха се дивите гълъби, зидарките пищяха „пи-й-й!“, кукувиците кукаха из доловете, на горящи, рубинени капки трептеше росата, а старата сърна сигурно ходеше из едрата гора и очите й бяха пълни с мъка и със страх. Представях си как стои неподвижно някъде край сечището, толкова неподвижно, че само окото на звяр може да я забележи. Стои и слуша какво става там долу, дали ще намерят децата й…

— Капитане, претърсвай по-внимателно. Не трябва да бързаме — казвам аз, като оглеждам внимателно сухата, жълта трева. — Гледам, гледам, ама няма нищо — оплаква се моят другар. — Ти ще видиш, че съм прав. Не го крие тя тук, не го крие!

— Ами къде?

— А бе тая работа трябва да се отложи — мърмори капитан Негро, вече отегчен и изморен. Червената му блуза се мярка между храстите като пламък.

По едно време той извика:

— Загубих си калпака! Тю, да му се не види! — И се защура да го дири из храстите.

Шумя дълго и тихичко руга.

— Още ли не го намери?

Капитанът не отговори, може би не бе чул думите ми от шума, който вдигаше. Някаква къпина, повлякла се из тревата, беше оплела краката му. Той се наведе и отведнъж нададе силен вик:

— Ей го-о-о! Ей го-о! Дръж-ж!

— Какво стана? — обадих се аз.

Капитан Негро се мяташе из храстите със страшен устрем и шум.

— Калпакът ли ти бяга, що? — извиках аз и се затекох към него.

— Сърнето! Дръж-ж! — изрева моят другар и политна с разперени ръце към един висок храст.

— Тук се скри, по-бързо, че ще избяга. Ах, дяволчето му! Тичай по-скоро! Тука е!

Претърсихме храста, но от сърнето нямаше следа.

— Сякаш потъна вдън земя — рече капитанът. Той беше гологлав, косите над челото му бяха паднали до самите му очи. — Трябваше да вземем Хектор. Той щеше да го подуши. Иди го доведи, пък аз ще остана да пазя.

Това предложение беше разумно. Моето ловно куче лесно би открило сърнето. Тръгнах нагоре и се загледах в един пън. От него бяха изникнали ниски подрасти, наоколо се жълтееше трева. В нея забелязах нещо, което напомняше детска играчка, някакво странно животинче, направено от жълто-кафяво кече. То лежеше плътно притиснато към земята, разперило и четирите си крачета, като че бе настъпено от нас и вече смачкано. Светложълтите петънца пъстреха гърба на животинчето, сякаш слънчева светлина падаше на капки върху него. Ушите му, доста дълги, лежаха върху гърба му, свити като уши на зайче.

— Ела насам, капитане — казах аз, без да откъсна очи от това слънчево зайче.

— Какво има?

— Ела да го хванем. Ето го.

— Де е бе? Видя ли го?

— Тука е. Само че по-тихо. Мини под него.

— Ах, дяволчето му недно!

Капитанът се помъчи да го забележи. Снижи се и запълзя на четири из тревата, като голям червен бръмбар.

Но сърнето разбра нашите намерения. Когато пресегнах да го пипна за ушите, то скочи като пружина и търти да бяга на зигзаг. Капитан Негро дори не можа да го види.

— Дръж-ж! Дръж! — викахме си ние един на друг, падахме, блъскахме се и най-сетне успяхме. Черния капитан хвана сърнето.

То запищя през носа си, писъкът му беше жален и висок, а на мене се счу, че горе в рядката гора някой изпъшка…

Тръгнахме към хижата. Капитанът държеше сърнето за краката, както се държи новородено агне. Слънчевото зайче не нравеше никакви усилия да се освободи. То клатеше главичката си в такт със стъпките на капитана и очите му бяха пълни повече с тъга, отколкото със страх.

— Много е нежно и слабовато. Дали няма да умре? — рече капитанът, когато влязохме в хижата и сложихме сърнето върху едно легло.

— Пусни го на пода. То ще се опита да бяга — казах аз.

Капитан Негро постави слънчевото зайче върху голите дъски. Черните копитца на сърнето, малки като охлювчета, тутакси се плъзнаха. То разкрачи краката си, но не падна и веднага се скри под леглото на моя другар.

— Е, сега? Нима ще го оставим да спи върху голите дъски? — каза капитанът.

— Ще го сложим в големия сандък, в коридора, временно. Сандъка ще постелем със суха папрат и сено. А утре ще му построим кошара. То трябва да се движи повече, да има къде да припка.

— Да го запознаем с мисис Стейк, а? Какво ще кажеш?

— Струва ми се, че е рано. Нека привикне с нас. Сърните се опитомяват много бързо.

— А бе аз си загубих калпака и съвсем забравих за него — удари се по челото капитанът.

— Не се безпокой, ще го намерим по-късно.

Моят другар направи нетърпелив жест с ръка.

— Не бива да тревожим сега старата сърна. Нека тя намери другата си рожба.

— Ей че се изморих — рече капитанът, като седна до масата и се облегна о нея.

Сърнето се таеше под леглото, откъдето не идваше никакъв звук.

Ние измихме сандъка, в който слагахме през зимата дърва, постлахме дъното му с папрат и сложихме сърнето вътре. Когато тая работа беше свършена, капитан Негро се настани край сандъка на един стол, за да може да гледа нашия пленник.

— Сега трябва да му изберем едно име — предложих аз.

— То се знае. Хайде да го кръстим Дъдс — рече капитанът.

— Защо пък Дъдс? Ще му намерим българско име.

— Дъдс или Браун. Едно от двете.

— Остави тия глупости.

— Знаеш ли защо предлагам да го кръстим така? — рече моят другар, като извади от джоба си мъничко огледалце и погледна в него окото си, леко възпалено от едно клонче, което го бе шибнало през време на гонитбата. — Защото в Америка някои бедни хора, безработни, си дават децата на бездетните богаташи срещу пари. Веднъж видях у един фермер две момченца — Дъдс и Браун. Той ги беше купил от един работник, бедняк от щата Тексас. Децата все ревяха за родителите си. Как да не реват? Баща им ги беше дал наскоро, а момченцата бяха едното на четири години, другото на пет… В Америка някои си продават и очите…

— Хайде не лъжи! — рекох аз.

— Казвам ти, че си продават очите! — отговори той. В тамкашните вестници се срещат такива обявления: „Продава се дясно или ляво око, напълно здраво, светлосиньо или черно. Еди-кой си номер, еди-коя си улица. Който има нужда, да се обърне към посочения в адреса.“

— Е, а после?

— След като направят пазарлъка, отиват при някой специалист хирург. Той изважда окото на продавача и го присажда на купувача. То се знае, че който си продава окото, е беден човек, потънал в дългове, изпаднал в безизходица. На него хирургът лепва едно стъклено око на мястото на изваденото, а богаташът си отива след няколко дена с две здрави очи… Аз знам една такава история и ще ти я кажа — рече капитан Негро, като се плесна по коляното. — Един такъв богаташ, някой си мистър Бътърсби, ослепял с лявото си око и си купил ново око от един безработен. Тоя безработен, както изглежда, много теглил из Ню Йорк, много мрачни дни преживял, та станал твърде мрачен човек. Мистър Бътърсби сключил доста изгодна сделка с работника. Хирургът му присадил чуждото око. Операцията излязла съвършено сполучлива. Бътърсби лежал в луксозната клиника цял месец и си отишъл щастлив в своя грамаден и богат дом, а работникът с изкуственото око изчезнал още на третия ден от клиниката. Но какво е станало? Дясното око на мистър Бътърсби виждало хората и нещата по един начин, а другото — по друг начин. Като зажумявал с лявото си око, всичко му изглеждало точно такова, каквото той го знаел и каквото го оставил преди операцията. Жена му била красива и добра жена, дъщеря му била не по-малко красива от майка си, макар и малко по-глупава от нея, синът му изглеждал като истински джентълмен, а колкото до дома му — той бил великолепен, богато и с вкус нареден дворец.

Но като зажумявал с дясното око и поглеждал през лявото, всичко се обръщало наопаки. Домът му се показвал мрачен, някак страшен с дебелите си килими и завеси, които попивали всеки звук и поддържали плътна тишина в многобройните стаи. Дори себе си мистър Бътърсби виждал в скъпото венецианско огледало не като всеуважаемия, важен директор на фирмата, а като същински крокодил.

Постепенно той се разделил на две души, на два ума, както имал и две различни очи. По цял ден стоял заключен в кабинета си и като зажумявал ту с едното, ту с другото око, опитвал се да проумее кое око вижда истината. Но от тая работа нищо не излязло. Мистър Бътърсби се мъчел като грешен дявол и загубил двадесет и три фунта от теглото си. Тогава той повикал един от най-добрите философи в Америка.

— Кажете ми — рекъл той на философа, — кое от моите различни очи вижда истината?

— Истината ли? Че тя изобщо не съществува — отрязал философът. — Тя не е за нашия беден човешки ум.

— Но моите очи ми показват съвсем различно нещата и аз не мога да живея така! — изпъшкал нещастникът.

— Най-спокойно се живее изобщо без очи — рекъл философът. — Изберете си някое философско учение, например моето, ако е според характера ви, така да се каже, и вярвайте в него. Ако и това не можете да направите, тогава вярвайте в това, което печатът пише.

И философът си отишъл, а мистър Бътърсби си останал в кабинета да смига ту с едното, ту с другото си око.

На другия ден той решил да повика един пастор.

— Чадо — рекъл пасторът, — казано е в евангелието: „Ако лявото око те съблазнява, извади го. По-добре да загубиш едното си око, отколкото да загубиш душата си.“

Тъй разрешил въпроса пасторът и си отишъл. А мистър Бътърсби, като не се решил да извади присаденото си око, след два месеца се умопобъркал…

Капитан Негро се разсмя весело на анекдота, който бе слушал някъде. Той се наведе над сандъка и взе сърнето в ръце.

— Ще го кръщаваме, а не знаем дали е мъжко, или е женско — рече той.

Оказа се, че е мъжко. Започнахме да спорим какво име да му дадем и накрая се съгласихме да го кръстим Май, в чест на месеца, през който беше се родило.

Черния капитан си намери калпака, тупна го на масата и извади от куфара седефените черупки от морски миди. От тях направи мъничък гердан и го окачи на шията на нашия кръщелник.