Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (17)

Засада

След първия слънчев ден снегът се покри с ледена кора.

Започнахме да ходим със снегоходки като индианци. Снежната кора обаче бе слаба, необходимо беше топлите дни да продължат, за да може тая кора да заякне. Въпросът за храната вече „не търпеше отлагане“. Нямаше дори и гъби за готвене. Всеки ден се надявахме, че откъм мините или селата ще излезе снегочистачка с няколко чифта волове, да изчисти шосето и възстанови движението. Но дните минаваха, а снегочистачката не идваше.

— Трябва да заколим мисис Стейк — каза капитан Негро една вечер, когато прегледахме за последен път празните долапи в кухнята, — макар че е „казионна“ и се ползва със специален кредит във ведомостта, където се мъдрят и нашите имена, гладът не чака.

Той беше прав. Мисис Стейк наистина беше „казионна“ коза, отредена за дойка на всички сърнета, които щяхме да ловим през идната пролет. Ала какво ни пречеше да я заколим, пък напролет да купим с наши пари друга? По този начин щяхме да спестим храната, която козата изяждаше през зимата. Съгласих се с капитана. Но преди да настъпи денят да прережем врата на бедното животно, реших да устроя засада на дивеч край хижата.

Това не беше позволено. Такова престъпление се наказваше най-строго и само по себе си бе позорно деяние. Обаче в едно стопанство с елени и сърни убиването на един заек в такива дни не означаваше нищо. И без това големите горски зайци, които живееха по гребена на планината, умираха от собствената си смърт.

Край хижата идваха няколко заека. Идваха нощем, подскачайки по ледената кора до самата южна стена, играеха по поляната и като навлизаха в едрата гора, минаваха край една скала, на петдесет метра под хижата. Тя се издигаше всред гората като корабен нос и от нейния връх се виждаше надалеч.

Взех една пушка, увих главата си с шалче и още същата вечер отидох на скалата да вардя за зайци. Капитан Негро остана в хижата да чете английската книжка, на която обикновено заспиваше.

Малката декемврийска месечина прозираше зад тънката облачна покривка и позволяваше да се вижда добре по снега. Мразовитата нощ обличаше в тия часове храстите с нежните цветчета на скрежа. От време на време всред студеното мълчание внезапно изпращяваше клон, който се строшаваше под тежестта на снега. Никъде не шумяха води. Планината приличаше на грамаден кораб, изваден от ледове и обкръжен с мъгла. Насреща през дола приведените гори напомняха ледени блокове.

Стоях търпеливо върху един пън, като държах пушката готова на коленете си и се мъчех да различа предметите под скалата. Така измина може би час, може би повече.

Изведнъж под скалата се чу лек шум. Снегът изскърца. Долу се мярна една сенчица. Животното премина бързо, затули се зад дърветата, после пак се показа — мъничко, безшумно, като тъмно петно в белия здрач.

Аз вдигнах пушката и сенчицата се спря. Бях уверен, че е заек.

Когато черната линия на цевите докосна целта, натиснах спусъка. Червеният пламък на изстрела блесна пред очите ми, пукотът изпълни доловете и се разля широко над заспалите бели гори. Нещо глухо изтрополи под скалата, сякаш някакво тяло се удари в дърво. Сянката не се виждаше вече върху снега.

Като почаках малко и се мъчех да забележа животното, аз се спуснах от скалата и газейки сняг до гърди, достигнах мястото, където животното беше се спряло. Там имаше повален от старост бук. Зад него се подаваха два дълги крака…

Бях застрелял сърна, без да искам, уверен, че стрелям по заек. Нямаше какво да се прави. Хванах я за краката, които потрепваха за сетен път, и се опитах да я измъкна горе. Може би съм я влякъл към хижата цял час. Ту я вдигах на раменете си, носех я така пет-шест метра, ту я пущах да си почина. Най-сетне, облян в пот, успях да я внеса в хижата. За щастие, капитан Негро не беше заспал.

Сложихме я върху два стола. Под светлината на лампата гърбът й лъсна с медночервената си козина. Великолепното й тяло напомняше с линиите си тялото на красива жена. В хубавите й очи още личеше влагата на живота, сякаш те продължаваха да съзерцават студената декемврийска нощ. Главата й увисна от стола и единият от предните й крака остана леко превит, като че бе застинал в недовършен скок.

— Пак се спаси козата! Пак й останаха дни да живее. Голям късмет има туй животно — хилеше се капитан Негро, извънредно доволен от лова, който ни осигури обилно и вкусно месо за цял месец.

Като държеше лампата с едната си ръка, а с другата тупаше гърба на сърната, капитанът изведнъж трепна, наведе се и погледна ушите на убитото животно. Лицето му се помрачи и той извика сърдито:

— Какво си направил ти? Ти си убил нашата Мирка! Погледни ухото й… Бедното животно! То се е въртяло край хижата…

Дясното ухо на сърната беше разцепено в горния си край. Навремето капитан Негро бе направил този отличителен белег.

Наистина това беше Мирка. И аз я познах. Нямаше друга сърна като нея, тъй едра, с такъв косъм, чийто топъл и благороден цвят напомняше отражението на огън върху стара, неизлъскана мед. Той бе равен и гъст като кадифе, а пепелявосивото й подбрадие бе по-светло от това на другите сърни.

В хижата настъпи скръбна тишина, сякаш в коридора не лежеше убита сърна, а мъртва красавица. Капитан Негро ходеше час по час да я гледа и да ме укорява.

Най-сетне се примирихме със станалото. Гладът беше по-силен от всякакви сантиментални съображения. Дълго мислих за участта на бедното животно. В тия тежки дни Мирка беше се върнала при нас, ала не беше се решила като Май да подири подслон и храна в хижата. Сигурно бе обикаляла наоколо, идвала е из двора, но снегът бе засипал следите й, та не забелязахме нищо. В края на краищата тя ни спаси от гладуване, като се принесе в неволна жертва.