Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (14)

Гости

Дойде циганското лято. Небето се избистри, оголя, както оголя и самата планина. Светлината стана мека и нежна, кротка тишина легна над смълчаните, ръждивокафяви гори. Сутрин сланата се белееше по отсрещния връх, блестяща и суха като сребро. Поляната пред хижата като че се смали — разстоянията изглеждаха по-къси, особено в обедните часове, когато в тишината се чуваше смутеното бръмчене на мухите. В неподвижния въздух святкаха паяжинки. Остро миришеше на опадали листа, на нещо сладко, умиращо. Скръбно бе да се гледат оголените от листопада гори, огрени от слабото ноемврийско слънце. Всеки кът напомняше за отминалото лято, за пролетта и човека, без да иска, тананикаше в себе си някоя елегична мелодия.

Понякога далече гонеха ловджийски кучета и техният лай идваше насам като тъжна песен, която ту се издигаше като плач, ту заглъхваше като въздишка. Над нас висеше прекрасно бледосиньо небе, високо и пронизливо пищеше черен кълвач и в тишината се чуваше пърхането на крилете му, пчела се блъскаше в прозореца на хижата, а наоколо, където и да погледнеш, все медна шума и тук-там из нея зеленеят къпини. Под дебелия килим от листа едва се чува ромонът на някое поточе, чиито води чертаят тъмночервена ивица, която ту се губи, ту отново се показва. Далече на север, из равнината, сивеят обраните поля, обвити в тънка млечна пелена.

В хижата се отбиваше някой миньор, идващ по незнайни пътечки от своите колиби, с черни, недоизмити петна от въглищен прах край ушите и очите, с дебели колибарски дрехи от домашен шаяк. Той носи голяма торба, сандъче, тояжка и гумени цървули, купени от минното дюкянче. Пита за вода и жадно повдига нашата стомна. После отрива устата си с длан, снема каскета и сяда да почине вън, пред голямата кръгла маса, подивяла от слънцето и дъжда. Той говори малко и разсеяно и все гледа наоколо, сякаш умората и тишината на планината са го замаяли.

Друг път идва дървар с тежка, страшна брадва, с парцалива торба през рамо, в която лежи чер ръжен хляб, твърд като камък, и парче солена сланина, или горски стражар в окъсана избеляла униформа и потъмняла от пот фуражка. Всеки носи своя миризма — на кър и на гора, на катран, на въглища. Ние се оживявахме, жадно разпитвахме за това, за онова, черпехме госта с ракия и го изпращахме с погледи, докато изчезнеше във вековната гора.

В един такъв тих и топъл предиобед капитан Негро погледна през прозореца и каза:

— Сега я оцапахме. Идват ни гости.

По пътя, който се отделяше от шосето, бавно напредваше файтон, пълен с хора. Отдалеч между гората приличаше на богомолка, която пълзи. Каруцарят подвикваше на конете и гласът му кънтеше.

Излязохме да посрещнем гостите.

Файтонът спря до поляната — по-нагоре не можеше да отиде. От него слезе тежко околийският лекар, огледа се, вдъхна дълбоко въздух и нададе хриплив вик, от който уморените коне трепнаха и наостриха уши. След него слезе пълен човек с черно мургаляво лице, с ниско чело и силно развити дъвкателни мускули, изпъкнали като възли върху широките му челюсти. Третият гост беше висок рус мъж, червеното лице на когото показваше, че обича пиенето и гуляите.

— Как си, капитане? — извика докторът и плесна моя другар по рамото.

— Здравей, докторе! — възторжено каза капитан Негро.

От файтона снехме две дамаджани, в които звънко плискаше вино, зачервило запушалките, направени от царевични кочани, кошница с провизии, бутилки с ракия, пастърма и сурово месо, увито в кърпа.

Нашите гости поискаха да им постелем една черга на поляната. Господинът с мощните челюсти се изтегна върху нея по гръб, килна шапката върху очите си, да ги пази от слънцето, и сладичко замляска. Русият му другар последва примера му, а околийският лекар седна до тях по турски, отново нададе своя вик, с който изразяваше възторга си, и вдъхновено каза:

— Красота! Ей това се казва пейзаж!

Капитан Негро веднага се разпореди с питиетата и провизиите. Той накара файтонджията да занесе дамаджаните на чешмата да се студят и накладе огън край гората. Файтонджията, възрастен човек, мълчалив и посивял, с мрачно покорство се залови за тая работа.

Не бяха се изминали и двадесет минути, откак нашите гости се изтегнаха на чергата, и по пътя се зададе още един човек. Той вървеше бавно, но спорно, килнал назад кръглата си шапка. В едната си ръка въртеше бастунче, в другата държеше пардесю. Оттук личеше, че главата му е твърде голяма, а лицето широко, едро лице на рус човек.

— Гледай, Тинтера! Ами къде му е спътникът? — учуди се капитанът.

— Кой е този човек? — попитах аз.

— Касиеринът от Земеделската банка — рече файтонджията, като бършеше очите си, зачервени от дима.

Касиерът излезе от гората, погледна назад и умолително каза, като човек, който се е намъчил:

— Е, хайде-е-е-е бе!

На петдесетина крачки зад него бавно пристъпяше неговият другар, облечен в дълга черна дреха. Той носеше малка дамаджана.

— Ида, ида! — обади се той сърдито. — Какво си хукнал? Душата ми извади!

— Нито се караш, нито се водиш! — отчаяно рече касиерът.

Чудно беше облеклото на господин Тинтеров. Той носеше старомоден панталон, клош, крачолите на който се мятаха и се удряха в глезените му. Пантофките му имаха високи токове и отпред се завързваха е такива дълги, широки връзки, че образуваха същински фльонги. Сакото му беше тъй късичко, че задните части на тоя мъж изпъкваха. Другарят му, Кочо, говореше с глух глас, тежко, като старец. Увехналото му лице напомняше лице на старо куче.

Щом видяха натъркаляните на поляната свои съграждани, двамата се спряха смутено. Ние отидохме при тях.

— Ако знаехме, че тия са тук, хич нямаше да дохождаме — рече касиерът.

Той говореше бързо, по особен начин съкращаваше думите и тъй завършваше всяко изречение, че човек трябваше да помисли малко, преди да разбере какво е казал.

— Да си ходим, Никодиме — умолително каза другарят му.

— С какво ще си ходиш? — сопна се Никодим.

— Как дойдохте? — попитах аз.

— С един камион. Той отиваше за въглища в мините — отговори Кочо.

— Не беше камион, а камионетка — поправи го Никодим.

— Все то.

— Не е все то!

— Аз пък ти казвам, че беше камион! — разсърди се Кочо.

— Глупав си, глупав! — рече касиерът и като се обърна към нас, възмутено добави: — Казвам му по пътя, че тъкмо сега има най-много гъби, той ми разправя бабини дивотии, че гъбите били се раждали само напролет!

Капитан Негро посъветва двамата да се настанят при чешмичката и след малко друг огън запуши надолу из гората.

Моят другар намери време да навлече синята си парадна блуза, да сложи пискюлчета на чорапите си и да се обръсне. Той се намираше в отлично настроение, предвкусваше гуляя и всецяло се постави на разположение на гостите, с които някога в добрите си седем години беше ял и пил.

Докато файтонджията въртеше на огъня грамаден шиш с месо, гостите се заловиха с ракията. Господинът с мощните челюсти, който се оказа учител по гимнастика, изведнъж се развесели. Той лапаше големи късове кисели краставици, изпразваше чашите като напръстничета и очите му не се отделяха от масата. Русият му другар, за когото научихме, че бил новоназначен съдия, сериозно и чинно поднасяше ракията към устата си, помирисваше я и бавно, с наслада я изпиваше. Докторът, въодушевен още повече, непрекъснато гледаше през прозореца и повтаряше все едни и същи думи:

— Погледнете, господа, каква красота! Няма нищо по-умно от това да живееш в лоното на природата. Всичко друго е вятър и мъгли!

Никой не му обръщаше внимание. Капитан Негро вече възсядаше стола и се готвеше да вземе думата, т.е. да лъже.

Изведнъж отвън се чу конски тропот. Пристигна минният инженер с жена си, на коне.

Новоназначеният съдия скочи да ги посрещне.

Жената беше облечена е панталон и тясно яке. Тя говореше със сладко гласче и не можеше да изговаря „р“. Една булонка сърдито залая пред вратата на хижата, където пръхтяха конете.

— Господа! — развълнувано извика съдията. — Представям ви моя стар приятел, инженер Котелников, и неговата съпруга. — И добави към госта: — Петя…

Двамата се прегърнаха.

Инженерът се държеше вежливо, но надменно. Беше млад човек, облечен в спортен костюм. Когато нашите гости разбраха от съдията, че той е син на един от собствениците на мината и е акционер в нея, те се надпреварваха да му засвидетелстват почитанията си, особено господинът с мощните челюсти.

Към масата прибавихме още два стола. Разговорът се водеше между съдията и „Петя“. Другите мълчаха. От него стана ясно, че двамата са учили в една и съща софийска гимназия, че са приятели още от деца и че съдията телефонирал от града на своя другар да дойде да се видят тук.

Господинът с мощните челюсти и докторът се почувстваха малко пренебрегнати и докторът продължи още по-упорито да гледа навън, но в това време файтонджията донесе грамадния шиш и дамаджаните с вино.

Капитан Негро тутакси влезе в ролята на истински „майордом“. Той пренесе цялото ни чинийно имущество, което се състоеше от пет блюда и две талерки, от няколко потъмнели телени вилици, които беше успял да избърше в кухненската кърпа.

Мощните челюсти и докторът се нахвърлиха свирепо на печеното месо, като искаха по този начин още по-силно да изразят презрението си към сърдечния разговор на инженера и съдията. Чукнаха се първите чаши и разговорът стана по-оживен. Капитан Негро вече се смееше с блеснали очи и дебнеше мига, в който ще вземе думата. Тоя миг настъпи най-неочаквано.

Инженершата се обърна към съпруга си и му каза нещо на английски.

Моят другар трепна. Тоя език, за който напразно беше дирил партньор, отдавна не беше прозвучавал в ушите му.

— Мисис… Мисис! — извика капитанът и скочи от стола. — I am very happy that you speak English!^[1] — Отдавна не съм говорил на тоя език.

— Но вие откъде го знаете? — попита смаяната „мисис“.

Този необмислен въпрос беше съдбоносен. Да се отговори на него значеше Черния капитан да разкаже цялата си автобиография.

— Сега втасахме! — рече докторът, който беше разбрал тая опасност.

— Позволете ми да ви се представя още веднъж — извика капитан Негро, като стана от стола и се поклони на „мисис“ Котелникова.

— Капитан втори ранг, капитан Негро — каза той на английски, отиде при инженершата и почтително й целуна ръка.

— Много се радвам — усмихна се тя.

Бялата булонка сърдито залая капитана. Той пренесе стола си до мисис и без да обръща внимание на кученцето, веднага започна да й разправя нещо на английски.

Инженерът го изгледа насмешливо и заговори с доктора.

— Свършил съм в Германия, но не обичам немците — каза докторът.

— Аз пък англичаните! Какво ще ми разправяш? Нали те развалиха санстефанска България — сърдито се обади гимнастикът, като дъвчеше ожесточено.

— Защо не ви харесват немците? — попита съдията.

— Аз съм социалдемократ — отговори докторът.

— Че и в Германия има социалдемократи.

— Там са хитлеристи!

Високият и звънлив смях на инженершата прекъсна разговора. Капитан Негро беше вече успял да разкаже някакъв анекдот от своя богат с приключения живот.

— Вие сте забавен човек, капитане! — каза тя, като го гледаше с развеселени очи.

— Диване! — презрително изръмжаха мощните челюсти.

Капитан Негро се изправи.

— За какво спорите, господа? — извика той. — За англичаните? А чували ли сте за генерал-губернатора на Индия Хастингс? Той така ограби бенгалците, че когато отидох там, те ми казаха: „Капитан Негро, ще издигнем един храм в твоя чест, ако махнеш тоя човек оттук.“

— Какъв храм дрънкаш? Сега пък храм! — възмути се учителят, който сигурно бе слушал всички истории на капитан Негро, но никога не бе слушал такава, в която има и храм.

— Да, храм! — гордо каза капитанът, като сложи ръцете си на гърба. — Имаше такъв губернатор в Индия. Той граби двадесет години бенгалските индуси. Отивам аз там, всички пищят от него. Поисках аудиенция. Прие ме. Казвам: „Ваше превъзходителство, тая работа така не става. Хората са викнали от вас аман!“ „Не е, кай, вярно, тръгни по реката Ганг и ще видиш колко храмове са ми издигнали от благодарност.“ Тръгнах аз по Ганг. Гледам, наистина му издигнали храмове, ама какви? Такива, дето ги издигат на злите божества, между храмовете на холерата и на чумата!…

Капитан Негро се разсмя пръв на анекдота и погледна своята дама. Но „мисис“ не се разсмя. Анекдотът не й хареса.

Само учителят и аз се смеехме, а инженерът погледна жена си и високо изръкопляска на капитана.

— Браво, капитан Негро! — рече той.

Докторът се намръщи, изпи чашата си на един дъх и пак погледна навън. Капитан Негро се оживи още повече. Мощните челюсти, които не преставаха да дъвчат, го изгледаха с одобрение.

— Да пием! — извика съдията. — Господа, наздраве!

Той беше се опил още от ракията и по червеното му лице се появиха капчици пот.

Изведнъж през отворените прозорци ясно се чуха писъкът на кларнет и тънкото гласче на цигулка.

— Какво е пък това? — извика докторът. — Отде се взеха тия инструменти?

— Господин касиерът и другарят му гуляят — обади се под прозореца старият файтонджия, който ядеше отделно на кръглата маса вън.

— Тъй ли? Че откъде са намерили музиканти? — попита гимнастикът.

— Случайно идвали откъм мините. Ходили да свирят по селата — отговори бавният и спокоен глас на стария човек.

— Да ги доведат! — извика докторът. — Петре, иди им кажи да ги доведат! На всяка цена! Аз ги викам, тъй им кажи!

Файтонджията тръгна и стъпките му заглъхнаха по поляната. Разговорът стана още по-оживен. Съдията и учителят вече спореха на тема кои са нашите врагове — дали немците, или англичаните, — инженерът се беше преместил при жена си и се смееше на вицовете на капитана, а докторът, навел глава, пееше някаква песничка, негова композиция, която започваше така:

Лондон, Лондон, град голям!

Всичко може да се купи,

всичко може да се продаде!…

В стаята влезе бай Петър и спокойно обясни, че господин касиерът не си дава музиката.

— Как! — извика докторът, като престана да тананика своята песничка. — Не иска ли? Ами утре, като го хване мигрената, кой ще му лекува дебелата глава?

— Не знам, господин докторе — вдигна рамене бай Петър.

Докторът скочи от стола и се втурна навън.

— Къде? — извика гимнастикът и тръгна след него.

Капитан Негро отиде в кухнята да донесе другата дамаджана. Той се опитваше напразно да развесели „мисис“, която никак не одобряваше неговите противоанглийски анекдоти.

— Аз съм свършила Роберт колеж и знам какво значи да си англичанин — казваше оскърбено тя.

От гората се чуваха гласовете на доктора и на касиера, които се препираха. Съдията излезе да види какво става. Кларнетът изпищя наблизо и спря.

— Идат! — рече съдията, като се върна в стаята.

И наистина музикантите идваха. Господин Тинтеров вървеше напред, воден от доктора и учителя по гимнастика, които го държаха за ръцете. Той се съпротивяваше и дърпаше. Беше гологлав. Сивите му очи гледаха смутено и диво, яката на ризата му бе разкопчана, а изразът на лицето му беше такъв, сякаш се намираше пред някакви върховни минути на съдбоносен избор. След него, като носеше в едната си ръка шапката и пардесюто му, а с другата влачеше празната дамаджана, сърдито вървеше Кочо и упорито го придумваше:

— Тинтере, не давай музиката! Откажи им, иначе няма да те погледна!

— Не давам, не даа-м! — фъфлеше касиерът и се мъчеше да се освободи от ръцете, които го държаха.

Музикантите, двама възрастни цигани, смутено крачеха зад господата, изплашени от буйството на касиера.

На вратата той се запъна, успя да се хване в нея и нададе силен вик, сякаш го водеха към бесило. Но докторът и гимнастикът го откачиха и го изблъскаха в салона, а оттам цялата група изведнъж нахълта в стаята.

— Какво гледате бе? Защо не свирите? — извика докторът на циганите.

Кларнетът писна, цигулката начаса̀ го последва с едно високо „си“ и в стаята, заглушавайки веселата врява, екнаха лекомислените и тържествуващи тактове на някакъв италиански марш.

— Сядай, стига си дивял! — викаше докторът и се мъчеше да накара касиера да седне на един стол.

Тинтеров се приготви отново да протестира, но изведнъж видя инженершата и онемя. Присъствието на „мисис“ му повлия по един странен и необяснимо внушителен начин. Той я погледна уплашено и като седна на стола, отчаяно наведе голямата си, ниско остригана глава.

— На̀ ти чаша, пий! — каза учителят, като му наля вино и го сложи пред него.

Само Кочо не пожела да се присъедини към компанията. Той остана изправен в рамката на вратата, с дрехите на своя неразделен приятел и с празната дамаджана в ръце. Увехналото му лице изразяваше убийствено презрение.

— Тинтере! — извика той с глухия си бас. — Ти си овца, баранка! Продаде се! Пфю! — И той плю с беззъбата си уста.

Кларнетът заглуши последните му думи. Изглежда, че само инженерът ги бе чул, и в надменния му поглед блесна любопитство. „Мисис“ въпросително погледна мъжа си, който се намръщи.

— Сбогом, аз си отивам! — извика Кочо от салона.

— Е, върви си — изфъфла касиерът и се размърда неспокойно на стола.

— Няма да си отиде — рече докторът. — Стой си мирно и гуляй с хората! Твоят свети Йероним ще легне ей там в гората и ще те чака като кученце.

— То не е твоя работа — озъби се Тинтеров.

— Хоро! — изрева гимнастикът. — Хоро! — И той запя с фалшив бас:

Станке ле, голям дяволо,

стори ми място да седна…

Цигулката пое игривата насмешлива мелодия, придаде й особен, леко копнеещ тон и като прибави към такта й ленива разпуснатост, с каквато всички цигани свирят народните песни, увлече кларнета със себе си.

— Хайде! — извика въодушевен съдията. — Хващайте се! Петя… — обърна се той към инженера.

Наскачаха, събориха няколко стола, съдията подаде галантно ръка на „мисис“, капитан Негро, който през всичкото време не се отделяше от нея, я хвана за другата ръка. Докторът и гимнастикът издърпаха изпадналия в мрачно отчаяние касиер и край дългата маса, върху която святкаха недопити чаши, се завъртя настройно хоро.

— По-живо! По-живо! — командваше учителят, загледан в краката си.

— Хо-па, хо-па! — провикна се съдията, като правеше излишни движения, които разваляха и отегчаваха стъпката.

От пода се вдигна прах, стъклата на прозорците звънтяха, от тръбите на печката се посипаха сажди. Кларнетът пищеше и неговият писък проникваше навред, като стоманено остър връх ровеше въздуха и влудяваше сръбналите господа. Капитан Негро, забравил своето положение и отдавна неиграл такова хоро, безнадеждно се мъчеше да усвои стъпките, а хванатата до него „мисис“ поглеждаше от време на време към инженера и му правеше умолителни знаци с очи.

Изведнъж Тинтеров се пусна, върна се при масата и като отпи от виното, удари чашата в пода.

— Дръжте го! — извика учителят.

Но докато успее да го хване, касиерът строши и чашата на съдията.

— Прихвана го — каза докторът. — Прибирайте чашите! Ще ги изпочупи…

Хорото се развали. Втурнаха се да отнемат чашите от касиера, който, облещил очи като сомнамбул, вече буйстваше.

Загрижени за нашата бедна покъщнина, ние с капитан Негро прибрахме всичко стъклено, дори снехме огледалото от стената, защото в своето мрачно отчаяние касиерът имал такъв навик — да троши всичко. Но все пак той успя да стовари един стол на пода и да го разбие, за ужас на „мисис“, която изпищя и едва не припадна. Най-сетне с общи усилия изхвърлихме буйния мъж, който мълчаливо се заклати надолу към гората, където неговият верен приятел отдавна го очакваше.

— Говедо! — задъхан рече докторът. — Не вземе да се ожени, че да миряса! Заради вас направи това безобразие! — обърна се той към „мисис“.

— Какво искате да кажете? — изплаши се тя.

— Ами че нали сте жена? — обясни учителят по гимнастика. — В женско общество той стои като теле на панаир. Подъбя се и дума не може да обели, а после лудува, диването му недно! Развали хубавия гуляй!

Нашите гости си тръгнаха. Инженерът и жена му се качиха на конете, останалите напълниха файтона и огънаха слабите му яйове с тежестта си. Файтонджията търпеливо почака да се настанят, обърна се, изгледа ги през рамо и ядосано дръпна поводите. Файтонът потегли. Двамата цигани тихичко поеха към града, доволни, че бяха спечелили още сто лева.

Ние останахме сами в хижата край неразтребената маса, оляна с вино и отрупана с остатъци от ядене. На пода се търкаляха счупените чаши и разбитият стол.

— Защо не ми каза, че си поканил тия хора? — попитах моя другар.

— Кой, аз ли? Никого не съм канил! — излъга той. — Те са се поканили сами. Хрумнало им и дошли…

„Ех, капитане, ти все още не можеш да разбереш как изглеждаш в очите им“ — помислих си аз.

Късият ноемврийски ден си отиваше. Над горите падаха ко̀сите лъчи на залеза. Светлината постепенно стана студена, заплашващо червена и тежка, сякаш идваше от някакъв пожар. Крайчецът на слънцето се скри зад далечните хребети и долу равнината посиня.