Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (11)

Мексиканските приключения на капитан Негро

Цели три дена капитанът мълча. Аз не му казах нито дума за пълномощника на господин Каракоч, все едно, че той не беше стъпвал тук. Пък и другарят ми беше тъй мрачен, че нямаше смисъл да го тровя повече. Той се преструваше на болен. Беше загубил надежда да намери знаменитата си блуза, която еленът бе откачил от рогата си кой знае къде. Гърбът го болеше, черните му очи бяха тъжни. Не искаше да разкаже как е слязъл от вихрогона и къде се е ударил. Една кървава драскотина на бузата му придаваше страдалчески израз и тоя израз той нарочно подчертаваше.

Най-сетне ние се помирихме. Аз си „признах вината“, а вината ми се състоеше в това, „че не съм го послушал да вържем елена“.

— Слушай — каза той, когато мирът помежду ни бе окончателно затвърден, — ако не бяха рогата, щях да яздя тоя дявол, докато се измори. Тогава щях да го докарам като кон ей тука, в хижата!

— Какво ти пречеха рогата?

— Не се ли сещаш? — рече капитанът, като отметна главата си назад. — Ами че рогата ме бодяха право в лицето. Той беше ги отметнал, пък аз се държах за шията му.

— Да, видях. И стори ми се, че ме викаше.

Капитанът се намръщи и нетърпеливо добави:

— Виках те не за друго, но да видиш как препускам. Не защото се бях уплашил.

— Можеше да го хванеш за рогата и с тях да го управляваш като с юзда — забелязах аз.

Той се засмя. Тая идея го възпламени. Лицето му тутакси придоби хитър и насмешлив израз, какъвто се появяваше винаги, когато се готвеше да лъже през просото. Тридневното мълчание беше го измъчило, та сега се приготви да навакса загубеното.

— А бе знаеш ли как бяга елен? Кой може да се похвали, че е яздил елен? — рече той гордо и погледна драскотината в огледалото. — Дали ще остане белег?

— Ако остане, ще ти служи за доказателство, когато разказваш тая случка — казах аз.

— Ха-ха-ха — разсмя се капитанът с широк, някак люлещ се смях, дръпна се от огледалото и възседна стола. Това бе признак на добро разположение и означаваше, че той се готви да разказва истории.

— Слушал ли си за Панчо Вила?

— Да, слушал съм нещо за тоя човек.

— През време на неговата революция щяха да ме убият. Един мексиканец стреля върху мен. Куршумът мина край бузата ми… Бях отишъл с един кораб да прибирам американските поданици. Имаше в Санта Круц един аптекар и цяла дузина търговци.

Корабът акостира в пристанището, взе на борда си американците и работата беше свършена, но аз исках да сляза на брега, да видя какво представляват тия революции. По него време мексиканците правеха почти всяка година по една революцийка, вместо да направят една истинска.

Облякох мексикански дрехи, наложих едно сомбреро и слязох на брега. На пристанището се разхождаше самият Панчо Вила.

— Буенос диас^[1], сеньоре — поклоних се аз и му изложих своето желание.

— За вас съм готов да направя всичко — отговори той и ми каза паролата, с която можех да отивам, където искам.

По всички улици срещах патрули. Те насочваха пушките към мен, но щом кажех паролата, веднага ми отдаваха чест. Тъй преминах града и се озовах зад него в едно голямо дървено здание, което беше служило през време на йезуитите за манастир, а сега беше обърнато в хан. В долния етаж имаше кръчма и танцувален салон.

Пих херес, танцувах, погулях си хубавичко и тъй като бе станало доста късно, наех стая и легнах да спя.

След полунощ някой заудря по вратата.

— Кой хлопа? — попитах аз.

Дрезгав пиянски глас изрева:

— Излизай, американско куче!

— Синьоре — казвам, — вие сигурно сте пиян, не ме безпокойте. Ще се оплача на самия Панчо Вила.

— Карамба! — извика мексиканецът. — Как смееш да споменаваш това име? Панчо Вила, моят пръв приятел, се бори срещу американските кучета като тебе! Излизай веднага, докато не съм влязъл вътре да ти строша врата!

— Махай се — казвам, — защото утре ще накарам да те обесят!

Мексиканецът ритна вратата и я изкърти. Преди да скоча от леглото, револверът му озари стаята с червена светлина. „Пум! Пум! Пум!“ Куршумите минаха край главата ми и се забиха в дъсчената стена. Зад нея писнаха някакви жени…

Станах тихичко, взех тежката петролна лампа и цапнах мексиканеца по тиквата. Той падна в безсъзнание, пък аз се облякох и избягах на кораба…

Сутринта, докато още спях в капитанската каюта, от брега се появи една лодка. В нея стоеше самият ханджия — дон Педро с петте си дъщери. Момичетата гребяха с веслата и пееха. Някои от тях свиреха с китари. В лодката имаше кошница със закуски, бутилки херес и вино.

Моряците се зарадваха и помогнаха на гостите да се качат на кораба. Устроихме същински празник. Дон Педро ми каза:

— Капитан Негро, съжалявам за станалото. Забравете го и отново заповядайте в моята кръчма, да ни върнете визитата.

На другия ден взех със себе си двамата ми помощници и отидох в хана. Влязохме в кръчмата. Моите помощници, млади момчета, отидоха да танцуват с момичетата, пък аз застанах до тезгяха да пийна нещо на крак. До мен се облегна грамаден мексиканец с превързана глава, чер като циганин, с бабаитски вид, с бакенбарди и с два револвера на кръста. Гърдите му бяха опасани с патрондаши. Той се държеше много горделиво. Аз му казах учтиво:

— Синьоре, сигурно идвате от фронта?

Той ме погледна отвисоко:

— Да, синьоре. Току-що се върнах оттам.

— Трябва да сте били на много опасно място — забелязах аз.

— Да, на най-опасния сектор. Там, дето падаха най-много гранати.

— И ви раниха?

— Да-а, със снаряд в самата глава. Ужасен снаряд! — рече той и гордо се отдалечи към салона.

Тогава една от дъщерите на кръчмаря, дона Мария, ми пошушна на ухото:

— Не говорете с него. Той може да ви познае по гласа. Казва се Мигуел хуан Алфонсо. Той е същият, когото по-миналата нощ ударихте с лампата…

Черния капитан започна да се смее със своя весел, люлеещ се смях. Беше скочил от стола и докато ми разказваше тая история, жестикулираше с ръце и с крака.

— А бе тия мексиканци са големи будали — рече той уверено и веднага се впусна да разказва друга история, с някакъв полицейски сержант, който развалил, хубавия празник в едно ранчо. Тоя празник бил даден в чест на капитана от собственицата на ранчото дона Жуана дел Томаса. Тя била най-красивата жена в Мексико и се влюбила в Черния капитан, а сержантът ревнувал и провалил празника. Но така се случило, че го заболял зъб. Тогава капитан Негро му предложил да извади зъба. Сержантът се съгласил.

— Зяпайте и жумете — заповядал капитанът.

Полицейският зяпнал и затворил очите си. Капитан Негро извадил револвера си, прицелил се в болния зъб и дръпнал спусъка. Зъбът изхвръкнал от устата и сержантът се отървал от болките…

След това капитанът разказа друга, още по-невероятна история за някаква крава от щата Канзас, която се наяла със зарзали и експлодирала като бомба. От трясъка се счупили всички стъкла на околните ферми на две мили околовръст…

Той беше в най-добро разположение на духа. В такова състояние сам се смееше на лъжите си.

— Стига! — извиках аз, когато той се приготви да разказва нова лъжа, и отидох на двора. Капитанът остана сам в стаята. Оттам се чуваше неговият весел смях:

— Ха-а, ха-а, ха, ха!