Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (10)

Табутамба

Благородните идеи за стопанското повдигане на околията и предложеното дарение за общината не останали тайна за гражданството. Поверителният разговор на тримата станал достояние на целия град, още повече след като кметът начело на една малка делегация направил официално посещение на капитана, да му изкаже благодарността на общината и да приеме дарението. Капитан Негро подарил десет хиляди лева в полза на бедните и пет хиляди за читалището. Той изявил скромното желание неговият портрет да бъде окачен в читалищния салон.

— Разбира се — рекъл кметът с любезна усмивка. — Но в нашата община няма бедни. Всеки си изкарва, както може, препитанието. От глад още никой не е умрял. Но общината няма коне. Тъй че, ако вие позволите, вместо на бедните с тия пари да купим два хубави коня.

— All right — съгласил се капитанът.

— А колкото за читалището — продължил кметът, — то няма никаква нужда от пари. Напротив, то е по-богато от самата община, защото си има кино. На това отгоре там се помещава и казиното, от което печели още повече. Като прибавите и доходите от вечеринките, от салона, то, така да се каже, е в цветущо положение. Тъй че…

— Ами библиотеката? — избързал капитан Негро.

— Отдавна вече никой не чете книги. Гражданите са трудолюбиви хора, нямат време за такива работи — рекъл кметът. — Тъй че, ако позволите, тия пари да ги употребим за нещо по-полезно. Например… ето какво. Общината, така да се каже, отдавна чувства нужда от превозно средство. Няма с какво да отидеш ей дотам. — И кметът посочил с ръка една близка махаличка, която се виждала от прозореца.

— Превозно средство? — учудил се капитанът.

— Да, едно файтонче или скромно кабриолетче — поклонил се кметът.

— О кей — рекъл капитан Негро, като се понамръщил. — В такъв случай моят портрет не може да бъде закачен в читалищния салон.

— Защо не? — смутил се кметът. Но ако там, така да се каже, не е много удобно, ще го закачим в моя кабинет. Нима моят кабинет не е по-официално място?

— Щом е тъй, нямам нищо против — казал неохотно капитанът.

Капитанът придобил голяма слава. Простите хорица снемали калпаците си, когато минавал край тях, жените му хвърляли ласкави погледи. Учителят по рисуване в гимназията бил повикан да го нарисува.

Но неговата слава достигнала върха си, когато започнал да проучва терена с една лескова вилка, на която възлагал големи надежди. Тая вилка имала чудодейната способност да се наклонява в ръцете на Черния капитан, щом наоколо имало каквито и да било руди или води.

Най-непоправимият и страстен иманяр в градчето, Петко Съкровището, разтревожен и заинтересуван от чудотворната вилка, се отдал телом и духом на капитана. Той го следвал по всички прашни пътища, доверявал му къде има закопани пари, къде е заровена „турската хазна“, къде може да се дири „съкровището на цар Шишман“ и пр.

Виждали ги двамата по голите баири над града да крачат из сипеите. Капитанът държал вилката с две ръце в очакване всеки миг тя да се наклони към земята. Ала вилката стояла мирно. Само на два пъти тя проявила магическите си качества. Но когато Съкровището разкопало земята под нея, оказало се, че там има едно конско петало. Втория път вилката показвала, че в един кладенец има вода — нещо, което можело да се види и с просто око.

Много петлета и ярки били изядени от двамата изследователи из околните махалички и селца. Много сливова ракия, пелин и вино били изпити за успеха на работата, но теренът се оказал съвсем беден от метали, минерали и съкровища и капитан Негро подарил вилката на своя неуморен и верен приятел.

— Бедна околия! — съкрушено извикал той. — Освен глина в нея няма нищо. Тук може да се развие само тухлената и кирпичената индустрия. Обаче как ще извозваш тухлите, когато няма транспорт? При това всеки циганин си има своя тухларница!

Голямо разочарование обзело града. Славата на Черния капитан бързо започнала да залязва. Всички разбрали, че той няма никакви милиони и че е голям хвалипръцко.

След като мислил цяла година с каква работа да се залови, капитан Негро решил да се залови с търговия на добитък. Той си спомнил за грамадните стада, които бил виждал в пампасите на Мексико, въобразил си колко живописен търговец ще бъде с каубойския си костюм и се вдъхновил от желание да прибави нещо ново и благородно в тая просташка търговия, която в градеца наричали джамбазлък. Понеже бил неопитен, той се сдружил с някой си Каракоч. Тоя Каракоч имал две педи дълги мустаци и жълти, лукави очи.

Той посъветвал капитана да си купи кон. Капитанът го послушал и си купил кобила, която нарекъл Табутамба в чест на една негова приятелка индийка.

Табутамба била много интелигентна кобила, може би най-интелигентната в света. Тя обичала да се оглежда в огледало, можела да брои до сто, да чете вестник, да смига с едното си око и да рита едновременно с четирите си крака.

И ето че един ден гражданите видели своя герой, възседнал умната Табутамба, да язди редом със страшния Каракоч и с юнашки викове да кара пред себе си цяло стадо дръгливи биволици и крави. Капитанът се обръщал към стадото на мексикански език. Той говорел три езика, обаче по едно вътрешно чувство за стил избрал мексиканския за добитъка.

— Аделанте, батальон! Мас пронто, мас алегре!^[1] — викал той, размахвайки един дълъг камшик от волска жила. И викал твърде високо, с въодушевление, страшно доволен от новия си занаят.

От тоя ден почтените граждани започнали да го избягват. Черния капитан се озовал между простите и груби души, между месарите, шофьорите, джамбазите, иманярите и пр. Той пътувал върху гърба на Табутамба навред из околията, отивал и вън от нея, скитал по панаирите, по сборовете, танцувал с продавачките на трико, със съдържателките на стрелбища, пиянствал с амбулантните търговци и разказвал из кръчмите нескончаемите си приключения при общия смях на пъстрата панаирска тълпа.

Вече не произнасял английски думи, не казвал нито „о кей“, нито „ноу“, нито „сей-сей“. Тоя език сега му се струвал неподходящ. Родният му речник се обогатил с множество турски, цигански, тарикатски и други думи.

Съдружието с Каракоч продължило две години. Дошъл денят да си гледат сметките. Каракоч сложил своите бабешки очила, които извадил от един тенекиен калъф, разтворил смачкания и мазен тефтер и след като събирал и изваждал непонятни за Черния капитан цифри, теглил отдолу „калема“ с тежка въздишка.

— На зарар сме! — рекъл той съвсем спокойно. — И то на голям зарар. Сермията я няма налице. Фалименто!

— Ка-а-к? — изблещил очи капитанът — Как на зарар? Че нали от всяка стока спечелвахме но нещо?

— А бе спечелвахме, ама само тъй, ужким. Ти гледай какво казват тия книги — отговорил Каракоч и тикнал мазния тефтер под носа на капитана.

Капитан Негро прегледал сметките, питал за това, питал за онова и като не можал да разбере нищо, ударил тефтера в главата на Каракоч и тръгнал по адвокатите да си търси правото.

Делото продължило три години и пет месеца и не свършило никога. Оказало се, че и двамата били прави. Каракоч представил в съда предълга сметка за заети от капитана пари, обяснил как неговият съдружник ял и пил по панаирите, как разточителствал и гулял по сборовете и поискал Черния капитан да се закълне, че не било тъй. Капитан Негро пък поискал Каракоч да се закълне, че не е получил от него една доста внушителна сумичка, вложена като основен капитал в тяхната търговия. И понеже и двама се заклели, всеки доказал от своя страна, че е прав, но никой не доказвал, че другият е виновен в нещо.

— Големи вагабонти имало в тоя град! — рекъл Черния капитан и вече не се явил на делото, колкото и да го придумвал неговият адвокат, който приличал на посивяла от старост горила, с очила.

След злополучната търговия с добитъка „американецът“ се заловил с градинарство. Той научил, че на запад от града имало твърде много необработени земи, и решил да направи „зеленчукова ферма“.

До есента не стъпил в града. Хората, които продължавали да се интересуват от новото му начинание, дълго време не знаели нищо за него. Капитан Негро направил голяма зеленчукова градина близо до една рекичка. Той наел много работници, купил коне, построил кирпичени жилища и работите му вървели много добре. Но към края на лятото, тъкмо зеленчукът бил в отлично състояние, глупавата рекичка, която и един петел можел да прегази, придошла от дъждовете и само за два часа вдигнала и градината, и бараките, и кирпичените стаи на капитана. Конете се удавили в шеметно буйните талази, които нахлули във „фермата“ със страхотен рев, и помели всичко по пътя си.

Капитан Негро едва се спасил с работниците. Подплашена от стихията, Табутамба избягала, където очите й видят, и вече не се върнала, понеже я откраднали циганите…

Черния капитан се ядосал страшно на рекичката, която се подиграла с него, мореплавателя, преплувал всички морета и океани.

— И досега се чудя отде се взе тая вода — разказвал той по-късно. — Как можа един дъжд да направи такава стихия!

Няколко дни след това произшествие капитанът заживял в една бостанска колиба, набързо измайсторена край опустошената „ферма“. Ходил той из глинестата тиня, гледал тъжно довлечените камъни и черния плевак, изпотрошените върби, останките от долапа и постройките и се почесвал по врата. Все му се струвало, че рекичката нарочно му изиграла тая шега, да му докаже, че не бива да се отнася с презрение към вътрешните води.

В колибата останал до есента, докато продал „фермата“ на безценица.

Когато се върнал в градчето, той носел калпак и бил облечен в селска полушубка, тъй че напълно приличал на обикновен еснаф.

В кафенето го посрещнали с въодушевление. Било им домъчняло за него, понеже нямало кой да ги забавлява, когато не играели карти.

Капитанът не издал с нищо своето нещастие. Напротив, то като че ли го обогатило с нови преживелици и му дало повод да разкаже някои забравени истории.

През последните години той не се заловил с никакви ферми или търговии. Спестените парици били на привършване и капитан Негро така се преобразил и така заприличал на съгражданите си, че никой смъртен не бил в състояние да докаже, какво тоя дребен човечец някога е бил славна и известна морска личност. Само когато ставало дума в кафенето за далечни страни, за мореплаване или за политика, Черния капитан вземал думата и разяснявал на съгражданите си въпроса. Но сега те се отнасяли с недоверие дори към неговите географски познания.

— Лъжеш! — викали бившите му почитатели. — Такъв град в Америка няма! Ти не си ходил там и не си бил никакъв капитан!

„Американецът“ млъквал съкрушено. Завистливите и злобни душици го подигравали открито. Тяхното нахалство преминало всички граници. Някой му задигнал часовника, втори му изиграл на зарове пръстените, трети му откраднал ланеца и т.н. Моряшката щедрост на капитана и без това била особено голяма в почерпушките, тъй че в течение на пет-шест години той съвсем се разорил.

Щом оскубали всичките му екзотични пера и, така да се каже, извършили „битова уравниловка“ с него, еснафите го оставили на мира. Капитанът залавял най-различни занаяти: ту пръскал с машина овошки против мана̀ и ябълчени гъсеници, ту събирал дивечови кожи, яйца и мас за някаква фирма, ту се шляел безцелно из града.

Лелята, разочарована от знаменития си племенник, умряла наскоро и капитанът останал единствен наследник на малката къща.

Все пак неговият характер много не се променил. Той си останал весел, шеговит, но горд човек. Сръбвал си умерено, ял бобена чорба с апетит, когато нямал пари за друга, ходел из града наметнат и кривял безгрижно калпак. Хубавите му дрехи отдавна били продадени, манилските ризи — безнадеждно замърсени. Гетрите той сам подарил някому, а сомбрерото надупчил със сачми, когато му хрумнало да стане ловец. От предишното му богатство останал само един куфар, олющен и почернял, пълен с дреболии, както и някои дългове.

Нещо подобно ми разказа тогава адвокатът. Той си тръгна много доволен, че е успял да ми покаже лошите качества на моя другар. Преди да се разделим, аз го попитах:

— Може би вие сте представител на господин Каракоч и идвате от негово име?

— Да, да, от господин Каракоч.

— Тогава занесете му и от мене много здраве. Капитан Негро, доколкото смея да знам, ще върне парите на вашия довереник, когато и последният върне неговите.

— О, капитанът ви е разказал за това дело — рече адвокатът. — Съжалявам, че ви е заблудил. Но делото още не е свършено.

— Много е зло моето куче — казах аз и погледнах Хектора, който измерваше госта с очи. — Мълкохапо е, дявол да го вземе, и зъбите му са лоши…