Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (7)

Сърнешки пастири

Не беше мъчно да се опитоми Мирка. Ако се съдеше по зъбите й, тя бе сравнително млада, около четиригодишна.

Отначало тя бягаше като луда из кошарата, когато някой от нас влезеше вътре да й хвърли наръч къпина или да й налее прясна вода в коритото. Но Май ни помагаше. Той идваше доверчиво и ядеше от ръцете ни. Майка му го гледаше с ужасени очи, а после стана по-спокойна и по-малко плаха. Влизахме в кошарата с буца сол и давахме на малкия да ближе от нея. После оставяхме солта край коритото с вода и си отивахме. Мирка идваше да ближе охотно буцата. Солта е голямо лакомство за сърните и за елените.

Когато свикна да намира буцата, сложена до коритото, ние започнахме да даваме сол само на Май. На майка му отправяхме покани да дойде да ближе от ръцете ни. След много колебания сърната се престраши, приближи се с изпъната шия и със свити от нерешителност задни крака. Говорихме й ласкаво и животното постепенно преодоля страха си. Сега Мирка позволяваше да я милваме, дори да я отвеждаме в хижата с приспособения за тая цел поводник на коня. Май следваше покорно капитана по петите, защото мореплавателят обичаше сърнето повече от всичко на света и постоянно го хранеше — „да расте по-бързо“. Само Хектор беше недоволен и в очите му се четеше отчаяние и тъга.

„Ти ме забрави — казваха те. — Някога ме караше да гоня тия дългокраки животни, а сега не ми позволяваш дори да лая по тях. За какво съм ти тогава?“

По-късно Хектор разбра, че нашите сърни не са както дивите, които беше гонил. Той не се вълнуваше вече от тяхната миризма, нито от близкото им присъствие. И те свикнаха с кучето и не се бояха от него.

Нашето домакинство малко пострада. Капитанът занемари кухнята, мисис Стейк ни опротивя. Заклахме ярето й, та тя ходеше сама. Всичките ни грижи се насочиха към сърните. Капитан Негро ги пасеше, а тая работа бе трудна. Мирка трябваше да се води с приспособения за нея конски повод и постоянно трябваше да се бди да не избяга.

Щом времето се поправи, работата тръгна по-леко. Така мина юли и август и настъпи септември — месецът, през който в планината узряват всички треви. Наближаваше времето да зареват рогачите.

Приготвихме се за нова работа. Обикаляхме високите планински поляни, където пасяха еленовите стада. През време на тия обиколки запирахме сърните в обора на коня.

Май беше вече пораснал. Слънчевите петна по тялото му отдавна бяха изчезнали. Той започна да държи главата си високо и на тясното му чело под леко накъдрената козина едва се показваха пъпките на бъдещите му рога. Той ги чешеше, където завърне — понякога идваше да ги търка в грубия шаяк на дрехите ни. Беше толкова опитомен, че изглеждаше неспособен да живее на свобода при дивите си събратя, които надминаваше по ръст и по тегло, защото бе хранен с хубава и обилна храна. И Мирка стана едра, необикновено красива сърна. Тя тежеше към двадесет и седем килограма. Гърбът й бе широк и заоблен. Една тъмна ивица се показваше от бялата й задница и свършваше чак до ушите. От бледосивата й гуша, която имаше сребристосив цвят, много нежен и благороден, красиво се извиваше нагоре дългата й, гъвкава шия като носа на древна галера. Големите и влажни очи напомняха очите на опечалена жена.

Един ден капитан Негро каза:

— Хайде да водим сърните с нас. Ще ги пасем и ще правим нашите обиколки.

Изплетохме нови поводници, с които привързахме сърните по особен начин, и ги поведохме из горите. Никой не беше виждал такива овчари и когато се случеше да срещнем някой дървар, миньор или колибарин, човекът ахваше от почуда.

През време на тия обиколки не видяхме нито един елен, защото се движехме шумно. Но затова пък три пъти водихме сърните на хранилищата. Насипвахме малко овес и ги принуждавахме да ядат от дървените корита.

Мястото беше диво, със сурова красота. Буен поток течеше по дъното на тая котловина, запазена от ветровете, и пълнеше тишината на гората с грохот и плясък. Свежозелените къпини и зеленика покриваха двата му бряга, винаги отънали в роса. Между вечнозелената зеленика, прилична на лимонова гора, стърчаха построените от нас корита и коловете с набучени по тях буци сол.

С капитана решихме да построим тук барака, от която щяхме да наблюдаваме дивеча на хранилището. Една сутрин донесохме тесли, трион, гвоздеи и се заловихме за работа колкото се може, по-безшумно.

Септември бе към края си. Наближаваше времето рогачите да зареват. Беше топло и хубаво време. Тук-там из горите се виждаха пожълтели листа. По буките се появиха първите червеникави петна. Дивите лози узряха и проточиха дълги, редкозърнести гроздове, тъмносини като дребни трънки. На тях се нахвърлиха всички птици — от гривяците до черните косове, сойките, дългоопашатите синигери, които приличат на големи запетаи и могат да ходят надолу с главите. Нощем улулиците викаха: „У-ху-ху-у! У-ху-ху-у!“ — и това угнетяваше и двама ни. Край хижата често преминаваха еленови стада и Хектор постоянно лаеше. Неспокойствие обземаше планината.

В края на месеца елените прореваха. Една нощ, когато изтънената като вежда луна лееше мъжделивата си светлина над тъмните, дремещи гори, чухме първия дрезгав рев:

— Бе-бе-бе-бе-е! Бе-бе-бе-е!

Излязохме навън. Нощта бе тиха и необикновено топла, като че някъде имаше пожар. Нещо потискащо се усещаше в топлия, задушен въздух. Улулиците викаха по-често и по-гръмко. Потоците не се чуваха да бучат, както преди. Само по върховете горите едва-едва шумяха и показваха, че високо по небето минаваше сух и горещ вятър…