Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 10гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2009)

Издание:

Емилиян Станев. Избрани произведения в три тома. Том трети.

Издателство „Български писател“, София, 1977

Редактор: Теодора Димитриева

Художник: Кирил Гогов

История

  1. —Добавяне

Буря

— Излез да видиш какво става — каза Черния капитан, като отупваше калпака си от снега. — Сто хиляди дяволи са решили да изкоренят гората и да съборят хижата.

Не беше необходимо да излизам. И от стаята се виждаше какво става вън.

Вятърът въртеше бясно снега и мъглата, блъскаше ги в прозорците и виеше в четирите ъгъла на сградата. Един грамаден бук без връхни клони, отстоявал досега на много бури, скърцаше и стенеше. Хижата потреперваше и прозорците звъняха.

Макар че се здрачаваше, в стаята бе още светло. Бялата мъгла се виждаше до самите стъкла като невзрачна стена. Печката гореше несигурно и червеното отражение на пламъка през вратичката смутено трептеше върху пода.

Бурята беше започнала преди час и, както изглеждаше, щеше да трае още дълго време.

— Нашият барометър ни излъга — рече капитан Негро, като се намести край печката. — Какво хубаво време бе онзи ден! Добре, че напълнихме отзарана яслите със сено.

Той възседна стола, кръстоса ръце върху облегалката и подпря брадата си върху тях.

— Стори ми се, че видях нашия Май — продължи той. — Тая сутрин, като отивах на чешмата, срещнах две сърни. Не съм сигурен дали бяха Мирка и Май. Всеки случай сърните преминаха много спокойно край мен, без всякакъв страх.

— Дивечът предчувства бурята — казах аз. — Сега елените са отишли на завет към долината на мините. И сърните са бързали за там.

Млъкнахме заслушани във воя на бурята. Входната врата, неспирно блъскана от въздушната вълна, тракаше и се тресеше. Отдолу под нея подът на салона побеляваше от ситните снежинки, които виелицата вкарваше вътре.

— Няма нищо — успокои ме капитанът. — Вятърът я блъска… Знаеш ли какво — добави той в размисъл, като триеше брадичката си о дебелия шаячен ръкав на дрехата, — спомних си за една буря при Огнена земя. Ей че страшна беше тя! Но благодарение на тая буря аз станах най-известният капитан в Америка. Ти да видиш какво се случи!

Той се разсмя весело. Беше ясно, че се готви да разкаже анекдот.

— Тогава плавах с едно нищо и никакво корабче от две хиляди тона. То принадлежеше на едно корабоплавателно дружество, основано от най-големия богаташ тогава във Филаделфия — Джордж Лакран. Две трети от капиталите на дружеството бяха негови, а самият той бе известен като голям скъперник. Корабчето се хласна в подводна скала близо до брега и заседна. Долу, в трюма, се образува голяма дупка — не можеше да се запуши с нищо. Отначало скалата пречеше на водата да нахлуе в машинното отделение, но бурята щеше да откачи носа на кораба и тогава — хайде на дъното. Имахме малко пътници. Те лежаха в каютите ни живи, ни умрели, тъй като пътят през Магелановия проток е мъчителен. Между тях беше и мистър Джордж Лакран.

Брегът не беше далече, но с лодка бе невъзможно да излезем. Бурята беше страшна, брегът скалист — лодката щеше да бъде разбита още в първата минута. Тайфунът вилнееше и корабчето пращеше. Всеки момент очаквахме вълните да го откъснат от скалата.

Мистер Лакран беше загубил и ума, и дума.

— Капитан Негро — плачеше той, — ако ми спасиш живота, ще ти дам пет хиляди долара!

— Та нима вашият живот, мистер, струва само пет хиляди? — казвам аз.

— Тогава седем хиляди!

— Слушайте — казвам, — предоставям на вас да оцените живота си.

— Десет хиляди — кай, — нито стотинка повече!

— А бе, мистер Лакран — казвам, като оценявате така евтино живота си, не ще мога да ви помогна, понеже, за да ви спася, трябва да рискувам своя. Пък аз го ценя твърде скъпичко.

— Двадесет хиляди долара! — рече той.

— Не — казвам, — оскърбявате ме, сър. Оценихте живота ми много ниско. Разберете — казвам, — че сега с вас сме равни и че моят живот струва, колкото струва вашият.

— Колко пари — кай — искате?

— Двеста хиляди!

По него време двеста хиляди долара бяха огромна сума.

— Ох — изпъшка мистер Лакран, — готов съм да ви ги дам, но в себе си нямам пари!

— Тогава — казвам — подпишете ми един чек.

Мистер Лакран се видя натясно.

— Не мога да ви дам никакъв документ — изпъшка той, — защото я си представете, че вие се спасите, пък аз се удавя? Какъв смисъл има да пръскам парите си и да ви обогатявам, когато ще ме изядат рибите?

— Добре, ще ми дадете полица, когато стигнем на брега. Може и да не стигнем никога. В такъв случай, защо са ми вашите пари? — отговорих аз.

Взех едно дълго въже и го завързах за котвата. После накарах моряците да сложат котвата в дулото на корабния топ и да гръмнат с него. Котвата излетя като снаряд и се заби в брега. Тогава заповядах да спуснат една спасителна лодка и поканих мистър Лакран да влезе в нея.

— Нека най-напред минат други. Да видим дали въжето ще удържи. Може да се скъса, може и котвата да се откъсне — рече той.

— Тъй ли? — казвам. — Ами ако котвата и въжето удържат първите, а се скъсат, когато минаваме ние? Аз тръгвам, мистер, пък вие правете каквото искате.

Скъперникът се реши. Спуснахме го в лодката. Щом влезе в нея, дъното на лодката потъна дълбоко, сякаш бе натоварена с двадесет човека. Мистър Лакран съвсем не беше тежък. Напротив, бе мършав като върлина.

Потеглихме, като се държахме за въжето. Вълните грабнаха лодката, започнаха да я въртят, да я блъскат. Към средата на пътя лодката започна да потъва.

— Дръжте се за въжето, сър! — викам. — Защо сте седнали? Изправете се!

— Не мога — кай — да се изправя. Нямам сили.

„Е, сега я оцапахме“ — помислих си аз и поисках да му помогна. С едната ръка се хванах здраво за въжето, с другата се опитах да го повдигна за яката. Но мистер Лакран тежеше, колкото тежи чувал с олово. Той беше напълнил всичките си джобове със злато и дори бе успял да зашие в хастара на сакото си цяла торба долари!

— Какво сте направили — казвам, — хвърлете по-скоро палтото във водата, докато не е потънала лодката!

— Не — казва, — капитан Негро. Палтото няма да хвърля в морето, но ще ви го дам от благодарност към вас. В него има повече от двеста хиляди долара.

— Благодаря — казвам. — Дръж го за себе си. Нямам намерение да ставам храна на акулите с твоето палто. Go to hell![1]

Една вълна заля лодката и отвлече мистер Джордж Лакран, който потъна като камък…

Аз се хванах за въжето и дочаках другите спасителни лодки, с които моите моряци и всички пътници благополучно излязоха на брега.

Лежахме ние три дни в една болница. Една сутрин при мен дойдоха журналисти, представители на американски вестникарски тръстове и агенции. Искат интервю. Давам аз интервю, разправям как стои работата, как погина от своето злато сър Джордж Лакран…

На другия ден във вестниците се появи моето интервю, само че изопачено. Смея се, като чета колко благородно е загинал мистер Лакран, как се е борил с вълните и какви били предсмъртните му думи, как се молил на бога и какво завещание оставил и ето че вратата на моята стая се отвори и вътре се вмъкна адвокатът на дружеството, мистър Браун.

— Вие ли сте капитан Негро?

— Аз.

— Как смеете — кай — да давате интервюта, без да уведомите за това дружеството? Знаете ли, че срещу вас дружеството ще заведе дело за изопачаване истината и ще предяви иск в размер на петстотин хиляди долара? Знаете ли каква пакост ни причинихте? I am terrified![2]

— Чакайте — казвам, — мистер Браун. Защо се нахвърляте върху мен? Обяснете ми какво съм направил?

— Go to hell! Вие смеете да питате? Ами че нещастният директор мистер Лакран носеше със себе си половин милион долара, които съставляват две трети от капитала на нашето дружество, и вие убихте финансовия кредит на компанията, която сега е пред фалит!

— Е — казвам, — мистер Браун, отде да знам, че така стоят работите?

— Вие се уволнен! Дружеството ще ви държи отговорен за кораба!

— Добре — казвам, — щом ще предявите иск. Предавам се. А сега — Go to hell!

— Не — кай, — няма да ви оставя, докато не опровергаете вашата отвратителна лъжа!

— Как да я опровергая? — попитах аз.

— Сядайте и пишете! — извика мистер Браун. — Аз ще ви диктувам. Ако искате да запазите мястото си в нашата компания и изобщо да се отървете от ужасните последствия, сядайте и пишете!

Той извади от джоба си лист хартия, втикна в ръцете ми своето стило и започна да диктува:

Аз, капитан Негро, писмено потвърждавам, че изнесеното във вестниците относно случката с многоуважавания директор на корабоплавателното дружество „Джордж Лакран Компани“, не отговаря на истината. Мистер Джордж не само не се е удавил, но тъкмо сега се радва на нечовешко здраве и не е загубил нито един цент от своите пари. Изнесеното в пресата е долнопробна сензация, целяща да убие кредита на корабоплавателната компания. То се дължи на моите несериозни интервюта с представителите на вестникарските тръстове, на които аз, като не желаех да кажа истината пред вид особения и, така да се каже, феноменален случай с мистер Лакран, предпочетох да ги заблудя.

Сега, виждайки грешката си, аз съм длъжен да кажа истината.

Уважаемият мистер Лакран, който се връщаше от чилийските си мини, носеше със себе си доста голяма сума. На третия ден от нашето пътуване мистер Лакран ме повика в разкошната си каюта и ми се оплака от голямо неразположение.

— От друга страна — каза ми той, — чувствам необикновен апетит, който не мога да задоволя с нищо. Моля погрижете се за обед да ми сервират повечко месо.

Заповядах на готвача да сготви за мистер Лакран един телешки бут и да му го даде за обед. Обаче прислужникът дойде при мен и ми съобщи, че уважаемият директор не можел да се задоволи с бута, макар че с него можеха да се нахранят десет гладници. Веднага дадох заповед да приготвят един огромен бифтек. За съжаление мистер Лакран не удовлетвори апетита си и с бифтека. Той искаше непрекъснато да яде и да яде. Учуден до мозъка на костите и уплашен, че многоуважаваният директор ще изяде всички месни запаси и консерви в кораба и с това ще затрудни изхранването на пътниците, аз отидох да го посетя. Това стана на петия ден от нашето пътуване, когато половината от месните провизии бяха вече погълнати от мистер Лакран.

Многоуважаемият директор лежеше в леглото си, покрит с одеяло от камилска вълна. И сега той дъвчеше къс печено месо. Изглеждаше твърде смутен.

Когато поисках да узная причините за това смущение, мистер Лакран благоволи да ми каже:

— Капитан Негро, ще ви доверя една тайна. С мен се извършва нещо много необикновено и странно за американския практичен и трезв ум. Гледайте! — И той повдигна края на одеялото и откри краката си.

Неговите крака вече не приличаха на човешки. С тях действително ставаше нещо необикновено. Те бяха се слепили и изтънили, кожата бе черно-синя като кожата на големите морски риби и ясно се виждаше как са започнали да се превръщат в рибена опашка.

Колкото учуден, толкова и уплашен, аз помолих мистер Лакран да се съгласи да бъде прегледан от корабния лекар. Но той категорично отказа да пусне лекаря при себе си.

— Нищо не е — кай — в състояние да спре тая промяна, която се извършва с мен.

— Но, сър — казвам аз, — какво да река на моите хора и на пътниците за всичко това?

— Кажете им — кай, — че съм зает с някои общественополезни идеи за благоденствието на човечеството.

След два дни апетитът на мистер Джордж достигна нечувани размери. Корабната кухня денонощно вареше и печеше яденета, които му се поднасяха едно след друго. Порциите на пътниците се намалиха на една трета и аз трябваше да успокоявам пасажерите с уверения, че всичко това е временно, и да измислям най-различни обяснения.

На следната сутрин при мен дойде изплашен прислужникът и ми съобщи, че миналата нощ с мистер Лакран са станали нови промени. Неговото благородно лице, макар твърде мършаво, се превърнало в лице на акула…

Капитанът се разсмя високо, плесна е ръка облегалката на стола и продължи:

— Като ми продиктува това, аз започнах да се смея.

— Как да пиша — казвам, — кой ще повярва на такива работи? Че това е лъжа — казвам.

— You must do it![3]

— Не — казвам, — не мога да го направя! Мистер Браун ме изгледа със свити очи:

— You must do it! Иначе… ще ви предам в ръцете на гангстерите, които ще ви одерат жив!

Какво можех да направя, щеше да ме сполети голямо зло. И продължих да пиша:

Веднага отидох да проверя дали прислужникът казва истината. Страхувах се да вляза в каютата на многоуважаемия директор и затова надникнах през ключалката. Съобщението на прислужника беше вярно. Мистер Лакран напълно приличаше на акула. Той лежеше в леглото и като разтваряше страшни челюсти, опитваше се да натисне звънеца на стената, за да иска сутрешната си закуска. Неговите ръце се бяха превърнали в перки, а пораслото му тяло излизаше вън от леглото и достигаше с опашката си стената на каютата…

Нямаше никакво съмнение, че през изтеклата нощ той беше загубил всичките си човешки качества, между които и това да говори. От раззиналата му уста излизаха хрипливи стонове.

С цел да запазя ужасната тайна и да не изложа пътниците на опасността да бъдат изядени от мистер Джордж, аз заключих каютата и затиснах вратата с едно буре, пълно с вода. Разчитах, че когато пристигнем на брега, ще намеря начин да стоваря мистер Лакран и да го предам на близките му, макар и в това състояние. Обаче чудовищният му глад го хвърли в буйство. Той погълна отначало дрехите си, после изяде леглото, канапетата, след това килима и когато не остана нищо друго освен голите стени на каютата, той се нахвърли на своите куфари и ги погълна заедно със златните долари в тях. Изглежда, че тъкмо златните долари задоволиха стомаха му, и той заспа спокойно, изтегнат върху голия под на каютата.

След като наблюдавах през ключалката всичко това, аз си помислих, че сънят му ще продължи дълго и през това време ние ще пристигнем в пристанището. Но тайфунът разбуди многоуважаемия директор, който отново започна да буйства. Той строши с опашката си стъклото на прозореца и като изгриза със страшните си челюсти рамката му, разшири отвора и скочи в бурното море…

Останалата част от тая нещастна история е известна на обществото и аз не считам за нужно да прибавя към нея каквото и да било.

— Подпишете сега — заповяда мистер Браун, много доволен от написаното.

Подписах се и му предадох листа.

— Предупреждавам ви — рече той, като сложи хартията в джоба си, — че нямате право да прибавите нито думичка към написаното. Компанията ще оттегли иска срещу вас и ще ви остави на служба.

Аз се смеех весело над анекдота, но моят другар остана сериозен. Без да обръща внимание на бурята, той продължаваше да язди стола и да ръкомаха с късите си ръце. Докато разказваше, пак ми се чу, че някой блъсна входната врата.

— Вятърът — рече пренебрежително капитанът. Слушай по-нататък. Тая история още не е свършила. Голяма беда ми създаде тя! — засмя се той, обхванат все повече от свето вдъхновение. — На другия ден излязох от болницата. Купих си вестници. Във всички беше поместено моето писмено потвърждение. Вдигна се в цяла Америка голям шум с тая работа. Най-напред разните религиозни секти и църкви започнаха да спорят помежду си за причините, по които мистър Лакран се е превърнал в акула. В Холивуд решиха да снимат филм на тая тема. Множество търговски фирми веднага рекламираха разни дъвки, н’ам какви питиета и препарати, специално приготвени за предпазване от такива нещастия, а в съда се заведе безкраен процес между дружеството и неговите кредитори. Дружеството поддържаше, че щом като мистер Лакран не е мъртъв, неговите права на акционер са още в сила. Макар и в образа на акула, той продължава да заема своето място на директор и т.н. Кредиторите обаче оспорваха това. Те твърдяха, че тъй като той не е вече човек, губи правото си на акционер и, второ, най-главното, погълнатите от него долари, съставляващи по-голямата част от капитала на дружеството, не са налице, следователно дружеството е пред фалит. Адвокатите на дружеството пък настояваха, че златните долари продължават да съществуват, макар и в акуловия стомах, и следователно те са налице. Освен това, казваха те, никой не знае дали самият мистер Джордж няма да се върне в някой незнаен ден да предяви правата си и т.н.

Всяка година получавах призовки като най-важен свидетел. Викаха ме и сектите, и в църквите да потвърждавам устно тая история. Най-сетне снеха на грамофонна плоча разказа ми и ме фотографираха в естествена големина…

Капитан Негро не издържа и се разсмя с цялото си гърло.

Пак ми се чу, че някой блъсна външната врата.

— Ти обичаш да четеш книги — рече капитанът. — Чел ли си книгите на Джак Лондон?

— Да, разбира се, на Джек Лондон.

— Не Джек, а на Джак. Така се изговаря по английски. Джак беше мой моряк, на един стражеви китоловен кораб. Ние отивахме в Охотско море да контролираме китолова. Той постъпи в екипажа като прост матрос. Един ден дежурният ми съобщи, че Джак бяга от служба да чете книги. Аз го издебнах в люка, тъкмо беше се унесъл в някаква книга, и му цапнах един по врата. Да, плеснах го здравата. Кой можеше да повярва, че той ще стане такъв прочут писател…

Капитан Негро се готвеше да продължи разказа за Джек Лондон, но отвън екна същински топовен гърмеж. Ние скочихме на крака и като се питахме един друг с очи, втурнахме се в коридора. Бурята продължаваше да вилнее. Навън не се виждаше нищо освен бялата мъгла и въртящия се край прозорците сняг.

— Трябва да е паднало някое дърво — каза капитанът.

Той се върна в стаята, облече шубата си и уви главата си с един вълнен шал.

— Отивам да видя какво е станало — заяви той.

— Паднал е оня стар бук, който скърцаше — рекох аз и се приготвих да изляза с другаря си.

По стъклата на входната врата беше се налепил дебел пласт сняг. Същинска пряспа висеше от горния праг.

Капитанът хвана дръжката и дръпна вратата. Пряспата се събори и бурята хвърли снега в очите ни. В същия миг нещо се блъсна в краката ни и затрополи по дъсчения под на салона.

— Сърнето! — извика другарят ми.

Тутакси затворихме вратата да не би Май да се измъкне навън. Но той нямаше такива намерения. Стоеше зад нас и като държеше ушите си малко свити, учудено ни гледаше с черните си очи. Целият беше побелял, гъстата му козина бе заснежена. Той се отърси и в салона се разхвърчаха цял облак снежинки и капчици вода. След това се изплези и облиза горната си устна с върха на дебелото си езиче.

— Разбойнико! — рече капитанът и се затече да го хване.

Сърнето отстъпи до вратата на стаята и обърна малките си рогчета към нас.

— Тъй ли? — строго извика капитанът. — С кого ще се биеш?

Той го улови за предните крака и го издигна да не може да рита.

Пет минути по-късно Май лежеше на пода в нашата стая и се ближеше, за да сложи мократа си козина в порядък. Капитан Негро му държа дълга реч. Когато я свърши, той се обърна към мен:

— Как мислиш, защо сърнето се върна само? Къде е майка му? Дали не се върти и тя край хижата?

— Може би — казах аз. — Не е зле да видим.

Ние излязохме, ала в двора не се виждаше никаква следа. Бурята бе засипала всичко. Нашите дърва бяха изчезнали под снега и само изкъртеният от корените бук лежеше наблизо като дълга и голяма пряспа, из която стърчаха помръзналите, изпочупени клони.

Бележки

[1] Върви по дяволите!

[2] Ужасѐн съм.

[3] Ще го направите!