Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (1)

Как се настанахме в хижата

Преди петнадесет години работех в едно ловно стопанство. Там се развъждаха на свобода елени и сърни, а в просторните гори наоколо се срещаше всякакъв дивеч. По него време не беше лесно да се намери работа в града и аз приех с голямо задоволство да стана лововъд. За щастие, моята служба се оказа много приятна и интересна, хиляди пъти по-добра от службата на дребен чиновник в някое данъчно или общинско управление.

Заживях в една хижа с каменни стени, с широки сводести прозорци, с чисто варосани стаи и с веранда, над която бях окачил рога от елен-самец. Край хижата имаше поляна, заобиколена от вековна гора. Лете тая гора беше пълна със зелена светлина и с хлад — зиме, облепена със скреж и натоварена с кит, напомняше огромна фантастична дантела. Нощем гората се издигаше като тъмна стена, дърветата сплитаха над поляната многосложна мрежа, която при най-слабия ветрец трептеше като черна паяжина.

В тая хижа прекарах две години с моето ловно куче Хектор и с един невероятен човек, чиято история ще разкажа по-късно. Казвам невероятен, защото не мога да намеря друга дума, с която да го окачествя. Истинското име на тоя човек беше Тошо Караминков, но никой не го наричаше нито Тошо, нито Караминков. В цялата околия той беше известен със съвсем други имена. Едни го знаеха като Тошо Американеца, други като капитан Негро.

Самият той отдавна беше забравил кръщелното си име и сигурно би се обидил, ако някой посмееше да го нарече Тошо. Казваше, че бил двадесет години морски капитан и по всички морета и океани е известен под името капитан Негро, което по испански ще рече Черния капитан.

Аз го намерих в близкото до стопанството градче — тогава много западнало. Там капитан Негро разсмиваше съгражданите си в едно кафене, като им разказваше всякакви небивалици. Те се смееха, а той ги лъжеше — толкова по-смело, колкото по-силно се смееха неговите слушатели.

На ръст капитанът беше дребничък. Имаше обли очи, черни като маслинки, над челото му висеше нещо като перчем, а над перчема бе килнат овчи калпак. Но най-чудновата беше блузата му. С нея той беше известен в цялата околия не по-малко, отколкото с името си на мореплавател. Тя бе ушита от тъкана селска възглавница, цялата червена, извезана с йероглифни шарки и цветя. Отпред се закопчаваше с цип, а на гърдите имаше два джоба „американска кройка“, както казваше капитанът.

Ние се настанихме в изоставената дотогава хижа и се приготвихме да посрещнем зимата. Трябваше да наберем дърва и тая работа не беше шега. Много букови цепеници, направени на клади в южната част на двора, близо до вратата на хижата, ни осигуряваха топлина до пролетта. Вземахме си кон, който беше твърде стар, дребничък и червен. Кръстихме го Алчо. После боядисахме кухнята с охра, измазахме с вар стаите, стегнахме печките.

— Мъчни работи свършихме — каза капитан Негро, когато всичко беше готово. — В Америка хората не работят така.

— А как? — попитах аз.

— Там има машини за всичко. Дори за чистене на зъби. Нахраниш се и отидеш при машинката да ти очисти зъбите. Ти сядаш на един стол и си поспиваш, докато тя ти свърши работата…

Той настани големия си куфар под леглото, чиято пружина беше разтеглена и увиснала като люлка, и тутакси се залови да подрежда нещата си в стаята.

— Искам да ти подаря нещо — рече той. — Например ей тая черупка от морска мида. Като я сложиш до ухото си, тя шуми като океана, от който е извадена. Виж каква е хубава.

— От нея ще направим пепелник — казах аз.

Капитан Негро продължаваше да вади разни предмети от куфара.

Той измъкна две ризи от манилски памук и ги метна върху перилата на кревата. После извади нова блуза от син плат, направена от някогашната му капитанска дреха, погледна я тъжно и внимателно я простря върху леглото.

— Ако ни дойдат гости, ще се облека с нея — заяви той.

От куфара продължаваха да излизат най-различни дрипи.

— Търся да ти покажа нещо — каза капитанът, когато забеляза в очите ми недоумение защо е необходимо да се рови в окаяната си покъщнина.

— Ето го, гледай! — рече той, като намери най-сетне търсения предмет.

Тоя предмет напълно приличаше на пиринчена мелница за кафе, от тия, с които и досега си служат нашите баби. Оказа се, че се разтегля и става дълъг морски далекоглед.

— Голяма антикварска рядкост — заяви капитан Негро, като ми подаваше далекогледа. — Купих я в Париж от един вехтошар. Тоя далекоглед е принадлежал на един прочут пират, когото англичаните обесили на мачтата на техен военен кораб, както тогава повелявал законът.

Върху външната стена на тръбата бе гравирана годината 1745, а по-долу личаха някакви драскотини, които не можеха да се разчетат.

Капитан Негро извади от куфара бели капитански обуща и скръбно ги сложи настрана.

— Ще ги разпоря за подметките — обясни той и продължи историята за далекогледа. — В онова време тая тръба била голяма скъпоценност. Вехтошарят ми разправи, че след смъртта на пирата с далекогледа си служил един французки адмирал, забравих му името… После той станал притежание на адмирал Нелсон, който унищожи при Трафалгар френската флота. След това — на някакъв изследовател от Тибет, когото разкъсали тигрите, тъй че далекогледът попаднал в ръцете на самия Далай Лама. Далай Лама погледнал през него Хималаите и се ужасил. Не бил виждал никога далекоглед… Тъй че това е същинска антика, рядко нещо…

— Е, стига си лъгал! С далекогледа ще гледаме луната — казах аз, като разтеглих половинметровата конусообразна тръба и погледнах през нея навън, където буковите гори, притихнали под залязващото октомврийско слънце, прегаряха в огненочервени тонове.

Капитан Негро се залови с кухнята. Аз го наричах ту „капитане“, ту го величаех „майордоме“ и това го ласкаеше. Но той се оказа ужасен готвач. Понякога сготвяше яденета, които най-изкусният готвач в света не би се решил да сготви и чиито имена не се намираха в никоя готварска книга на нашата планета.

— Капитане, какво е това, дявол да го вземе? — питах аз и гледах ужасено поднесеното блюдо, в което имаше боб с картофи, дебело подлютени с червен пипер.

— А, това ли? Това е мексиканско ядене. Ако не ти хареса, да ти опържа гъби — небрежно отговаряше „майордомът“.

— Трябваше да си вземем прасе. Кой ще ти яде тия страшни манджи! — ядосвах се аз.

Капитан Негро се смееше много весело. Неговото пламенно въображение не можеше да се задоволи с простите готварски рецепти, без да прибави към гозбите нещо ново.

По цял ден той стоеше в кухнята и отваряше и затваряше печката, чиято врата изквичаваше като ритнато псе. Една мръсна кърпа бе метната като пешкир върху лявото рамо на „майордома“, да му е подръка. Капитан Негро много обичаше да стои край печката и докато яденето се вари, да си грее гърба. Тогава мургавото му лице, с малко изпъкнала уста, във формите на която се долавяше нещо детинско и същевременно гордо, вземаше замислено и мечтателно изражение, а лявата му вежда многозначително се повдигаше нагоре. В такива блажени минути той ми казваше с необикновено загрижен тон:

— А бе тия дърва ми се виждат сурови. Току погледнеш, хлябът пак останал недопечен. — Или изказваше опасения, че напролет покривът на хижата непременно ще се окаже повреден от зимните бури.

Наредихме се криво-ляво и ето че зимата дойде. Започнаха виелици, паднаха дебели снегове. Планината оглуша, шосето, което я прекосяваше, съвсем опустя. Вечер над белите гори безнадеждно и скръбно падаше мрак. Тогава над безкрайните ридове и тъмни долове лягаше тежко мълчание, пъплеха гъсти мъгли, които забулваха всичко, и само прозорците на нашата хижа светеха като жълточервени очи.

В такива глухи и мрачни нощи капитан Негро четеше една английска книжка, която изваждаше от куфара. В тая книжка се разправяше, че всички лордове били равни на кралете, самият крал не бил нищо повече от лорд, само че с кралска титла, земята била кораб на лордовете, а добрият дядо господ принадлежал към това общество на милордовете и, така да се каже, бил отличен джентлемен. В книжката се даваха упътвания и съвети, какво трябва да прави човек, ако иска да бъде джентлемен, в коя банка да си държи парите, с каква зъбна паста да си служи и други.

— Чета я да не забравя езика — оправдаваше се „майордомът“, когато го питах не е ли вече твърде късно да се ползва от тия съвети.

По едно време книжката му омръзна. Тогава той се залови да препрочита старите вестници. Когато и те му омръзнаха, започна да чете вестниците, с които бяхме постлали стената под закачалката, да пазят дрехите ни от варта. За тая цел държеше лампата в едната си ръка и се изправяше до стената да вижда буквите.

Но имаше и весели зимни дни. Случваше се утрото да бъде ясно или мъглата внезапно да се вдигне и ето че отведнъж се показваха накичените със скреж и с кит гори. Техните бели дантелени пазви и тунели изпълваха душите ни с чистота. Тежко натоварените клони се превиваха под белия си товар, в най-разнообразни и причудливи форми се показваха великанските буки, нежносинкави и виолетови сенки лежаха върху снега или багреха кита. В тия сложни, менящи се багри, които окото едва долавяше, мъховете по стъблата изглеждаха още по-черни, още по-ярко се жълтееха старите праханици и още по-медночервена се показваше тук-там неокапала, ланска шума по ниските букови подрасти, скрити из белите тунели. От синьото небе грееше весело и чисто слънце, снегът искреше и хиляди отблясъци трептяха по скрежа.

Случваше се да навлезем дълбоко в дантелената гора и да вдигнем сърна. Животното изскачаше внезапно зад някоя засипана със сняг клада, дето бе легнало на сушина. Понесена от дългите си бързи крака, сърната прекосваше някое слънчево поле, гърбът й блясваше за миг медночервен и искрящ, стремително и грациозно изчезваше тя в бялата гора, а ние с капитана стояхме прехласнати и гледахме дълго към мястото, дето бе изчезнала. Все ни се струваше, че там е останало нещо от нейните бързи, пленителни движения, нещо от плавността и изящния ритъм на скачащото и тяло и че това нещо още стои във въздуха. Ахвахме от възхищение и оживено изказвахме нашия възторг. Тогава за дълго време не можехме да се освободим от внушението, че не сме в гората, а всред невиждано красив декор, на някаква огромна сцена, и ни се струваше, че в чистия, мразовит въздух се носи тиха и нежна музика.

— Ей че е хубаво! — възкликваше капитанът.

— Толкова, че дори ти става противно — казвах аз.

И ние млъквахме и се връщахме разтъжени в нашата бедна хижа. Тъй невероятно красива беше тая гора в такива дни, че всеки от нас избягваше да я гледа и потъваше в свои мисли.

Вечер здраво палехме печките. Капитан Негро много обичаше да спи на топло. Печката се зачервяваше от грамадните цепеници, които горяха с буйно пращене, в стаята ставаше по-горещо от баня и капитанът биваше принуден да отваря вратата или прозореца. При все това спеше в издъненото си легло с калпака на глава.

— Свикнал съм на топло — казваше той и започваше да ми разказва за горещината по екватора.

В края на март всеки ден гледахме окачения на прозореца барометър и чакахме пролетта. Но пролетта идваше бавно. Долу, в равнината, вече грееше топлото априлско слънце, а край нас горите още спяха, тъмнокафяви и космати, снегът стоеше вледенен и хрускаше под стъпките ни. Когато ниско валеше пролетен дъжд, тук минаваха вихрушки с едри парцали сняг. Планината отново побеляваше, сякаш зимата нямаше край. Печките ни все горяха, дървата се привършиха и ние отивахме да разсичаме с брадви някоя суха клада, гъсто обрасла с твърди като камък гъби.

Глухарите вече токуваха. В ранни зори, щом зад начупения хребет в червено сияние се появеше денят, чувахме тяхното клопане.

„Т-це, т-це! Кло-кло!“ — идваше от насрещния гребен, където растяха ели.

От време на време край хижата прелитаха ята диви гълъби, със свисък минаваха патици или тежко и равно размахваха криле диви гъски, необикновено красиви и пъстри върху кафявия фон на планината.

В полите се появиха първите листа. Отначало те напомняха парцаливи останки от резедава, копринена рокля, която вятърът беше разкъсал и закачил из черните, голи клони. Но тия парцали се уголемяваха всеки ден и дори всеки час, разрастваха се всяка нощ и пълзяха все по-нагоре, встрани и надолу, докато един ден развигорът разпука всички пъпки на бука. Тогава горите се показаха в новата си атлазенозлатиста премяна, весело зашумяха и въздухът се изпълни с мирис на младост и на пролет. Зажужукаха дивите пчели, кой знае откъде се появиха първите пеперудки. Минзухарът, който сърните толкова обичат да пасат и от които капитан Негро правеше салати, вече прецъфтяваше и се заместваше от своя събрат — синия минзухар. Дивият чесън показваше сочнозелените си листа, заострени като ножове. Сухата кафява шума беше пробита от хиляди нежни стъбълца на треви: тук-там из стоплените кътчета, дето теменугата разливаше опиващия си мирис, в сладостно притихналия струящ от топлина въздух можеше да се чуе басовото бръмчене на едрия, жълто-чер, космат като варварин бръмбар-пчела, който насилваше всеки цветец и го поваляше под тежестта си. Пееха планинските чинки с трептящи от възторженост гърди, от сутрин до вечер се обаждаха кукувиците, дроздовете, гривеците. Пролетта изведнъж превзе планината.

Ние разтворихме прозорците на хижата, стаите се изпълниха със слънце, весело блестяха стъклата на входната врата, която също беше разтворена.

Дивечът напущаше сечищата, дето бе прекарал зимата, връщаше се по високите пасбища и ние с капитана тръгнахме да видим как изглеждат сега еленовите стада.

Край нашата чешмичка, която се намираше на петстотин крачки от хижата, всяка вечер пасеше красива и едра сърна. Капитан Негро я нарече Мирка. Ние отивахме на залез слънце за вода, скривахме нашите стомни и притаени зад някой бук, стояхме с часове да видим сърната.

Настъпваше тиха пролетна вечер, планината се стаяваше в очакване вечерникът да раздвижи с шепот върховете на гората. На запад, някъде много далеч и като че в някаква съвсем непозната страна, догаряше залезът и тук-там по белите стъбла на буките се виждаха алени петна. Къпините изглеждаха масленозелени, повалените трупи се чернееха като поразени от чума великани, а вадата от чешмичката изтичаше надолу с тих ропот. Върху гладкото огледало на небето младият месец побеляваше все повече.

Сърната се появяваше внезапно. Най-напред чувахме как пращят и шумят сухите листа под леките й скокове, а след това я виждахме да се приближава към гъстите, къдрави къпини. Тя пасеше върхарите им, пристъпвайки леко с дългите си крака, спираше се, слушаше и преставаше да дъвче. Понякога извиваше главата си към гърба и ние се учудвахме на гъвкавостта на врата й, на леките й скокове, когато прескачаше някоя клада, на осторожността й, на трептящата й от неспокойствие снага… Чакахме да отмине и след това се връщахме в хижата, ободрени и весели. След такива срещи със сърната капитан Негро дълго се разглеждаше пред огледалото и решаваше да се обръсне…

Към средата на май аз му казах:

— Мирка скоро ще се осърни. Забеляза ли колко се е увеличил коремът й? Хайде да я дебнем, да вземем сърнето й.

— Как да го вземем? Защо? — обезпокои се капитан Негро и ме изгледа строго с облите си очи.

— Ами така, да го опитомим. Да не сме сами.

Той помисли и тутакси се въодушеви от тая идея.

Започнахме да следим сърната. Обикновено тя прекарваше деня в едно сечище, неголямо, но твърде гъсто, под самата чешмичка. В ранна пролет тук вдигахме бекаси. Широко повлекли къпини и малки пътечки, направени от дивеча, едва позволявяха да се навлезе из сечището. Предполагахме, че Мирка ще се осърни тук. И тъй излезе…

Една вечер тя се появи край чешмичката още по-неспокойна. Коремът й беше прибран, бялото й огледало бе замърсено.

— Осърнила се е — тихичко прошушна капитанът на ухото ми.

Той лежеше по корем и наблюдаваше сърната през половинметровия морски далекоглед, пък аз я гледах през моя ловджийски бинокъл.

— Сега не трябва да я изпущаме от погледа си, да видим къде ще отиде. И после — не се знае дали е родила две сърнета, или само едно — забелязах аз.

— Две са — убедено рече капитан Негро.

— Ами ако е само едно! И то се случва… Ще й го вземем ли?

— Казвам ти, че са две! — твърдо отговори моят другар, като свиваше и разпущаше тръбата, да докара сърната по-добре на фокуса.

— От какво съдиш?

— Коремът й беше много голям.

— Това още не е доказателство.

— Аз пък мога да се хвана на бас… Гледай, тя пак отива към сечището. Значи, там са малките…

Наистина тоя път сърната скоро се върна в сечището и се загуби във вечерния здрач.

— Вдругиден започваме претърсването — казах аз. — Ще й дадем малко време да се порадва на рожбите си. Нека сърнетата посучат повече, преди да вземем едното от тях. Нали ще го храним с биберон и козе мляко?

— Какъв биберон? Откъде ще вземем биберон? Ние нямаме мляко, а ти ми говориш за биберон — възмути се моят другар.

— Утре отивам в града с нашия Алчо. Ще купя биберон от аптеката. Ще докарам и една коза с яре. Освен това налага се да отидем в града за картофи.

— Ти ли ще отидеш? — замисли се капитан Негро.

— Защо не? — рекох аз.

— Е, хубаво, иди — почти сърдито каза той, като вземаше голямата, жълто гледжосана стомна, която бяхме скрили наблизо.

— Може би ти се иска да отидеш ти? — предложих аз.

— Не, ни най-малко! Не искам да стъпвам в града!

Тръгнахме към хижата по криволичещата пътечка, която се виждаше като светла ивица, разсичаща кафявата шума по земята. Напред и малко нагоре, в другия край на посивялата от вечерния здрач поляна, се белееше самотно нашата хижа. Вечерникът шумеше над главите ни с младите листа на вековната гора.

— Ти разбираш ли от кози? — попита капитанът.

— Не особено.

— Тогава непременно ще те излъжат. Ще ти дадат някоя болна. Търговците на добитък са големи вагабонти. Аз ги познавам добре, защото съм патил.

— Ще внимавам.

— И да внимаваш, все то! Пак ще те излъжат.

— Тогава иди ти — предложих аз.

— Налага се да ида — с въздишка рече капитан Негро. — Не че ми се ходи, но се налага.

— Не е зле да вземем няколко питомни заека — казах аз.

— Защо ти са? Да подкопаят хижата ли?

— Те се развъждат бързо и ще ни осигурят с месо.

Капитан Негро веднага се съгласи:

— Прав си. Ние имаме нужда от повече месо. Ще взема зайци от белгийска порода. Тая работа е доходна.

На другия ден той започна приготовленията за път и това му отне целия предиобед. Изчеса нашия Алчо и оплете гривата му, изми каручката и сложи ново одеяло на седалката. След това се избръсна грижливо, облече парадната си блуза, която никак не отиваше на широкия му зеленикав брич, върза под коленете си някакви пискюлчета и като се мръщи дълго време над своя извехтял калпак, поиска да му дам моята шапка.

Най-сетне след дълги уговорки и подробно изложение на бъдещите си действия в града капитанът се намести, на седалката и шибна кончето. Каручката потегли надолу по поляната и потъна във величествената гора, където нейните оси зачуруликаха звънливо й сладко.

След два дни моят другар се върна в твърде окаяно състояние. Каручката беше оплескана с газ. Измъчената коза, завързана о стърчугата, бясно се теглеше и врещеше, следвана от ярето си и страшно псувана от капитана. Чувалът с картофите беше измокрен от газта. Четирите заека, уж от най-добра белгийска порода, които по-късно се оказаха от мъжки пол, уплашено трополяха в един газен сандък, където Черния капитан ги беше натикал като арестанти. Конят бе плувнал в пот и в очите му се четеше отчаяние и тъга. А самият капитан имаше такъв вид, като че се е бил с цяла банда крадци. Той лъхтеше на ракия, лицето му беше зачервено, а косите му, потни и разрошени, висяха над помътнелите му очи.

— Голяма глупост направих, дето не те оставих да отидеш в тоя проклет град! — провикна се той, щом ме видя, и несигурно слезе от каручката. — Това мръсно животно на два пъти бяга. Аз си знам как съм я гонил. Добре, че беше ярето.

— Кой бяга?

— Козата… Алчо пък нали тук живее като същински мустанг, подплаши се от един камион и ето какво стана с газта! Язък! И брича си оцапах. Не мога да се покажа, ако ни дойдат гости.

— Взе ли биберон?

— Разбира се, че взех. Само че той се счупи. Бях го сложил за по-сигурно в джоба си. Гледай, остана каучуковата цицка. Нищо. Ще я приспособим към някоя бутилка, не се ядосвай — рече той и ме изгледа с блеснали и влажни очи. — А бе закъснях, как няма да закъснея. Ха с тогова да се видя, ха с оногова. Във всеки случай в кафенето ме посрещнаха по-иначе…

— Пак си държал речи — казах аз, като разпрягах измъченото конче, което се отърси и изпръхтя.

— Нищо подобно. Много ме питаха как вървят нашите работи, обаче аз мълчах. Нарочно мълчах! Казвам ти да ми вярваш! — извика капитан Негро и веднага се впусна да ми разказва на какви препятствия се натъкнал с купуването на козата, която той реши да кръстим мисис Стейк, как искали да го измамят с нея и как я взел на сметка; колко хубави и породисти били зайците и какви блестящи изгледи се откриват пред нас, ако погледнем по-сериозно на зайцевъдството. След това той се оплака от шофьорите, които караха траверси и въглища в камионите си. Те станали причина да се подплаши нашият Алчо и да се разлее газта от бидона. Най-сетне капитан Негро ми разказа всички клюки из градчето и завърши дългия си доклад с някакъв виц, на който сам се смя най-много.