Емилиян Станев
Чернишка (5)

5

След първите слани горите в прохода се нашариха с всички багри на есента. Букът жълтееше, огненочервени горяха трепетликите, ярко светеха лимоненожълтите липи. Дъбовите листа отначало сивееха, после съвършено загубиха зеления си цвят и придобиха мътния блясък на излъскана мед. Само тук-там из гората все още се виждаха големи зелени букети, сякаш там лятото беше намерило последното си убежище. Листата на брезите капеха и в тихите следобеди се чуваше шептящият прощален звук, с който листото падаше към земята, като се закачаше по пътя си и се въртеше спираловидно.

Сутрин сланата се белееше като сняг, но слънцето скоро я топеше и всички пътечки ставаха мокри и плъзгави, а към обед започваше да се носи пронизващо силна миризма на окапали листа. Привечер залезът заливаше върховете над прохода с червени гаснещи зари, всичко се стаяваше и горите стояха неподвижни, като че бяха притиснати от тежестта на толкова злато и кръв.

За Чернишка настъпиха хубави дни. Далече зад кантона, под върха на една могила, зад която започваше разорано плато, обърнато на ниви, тя беше си намерила чудесно сечище, изложено на юг, гъсто и безопасно. В него живееха един стар язовец и няколко заека. Червени сипеи заобикаляха сечището от запад, а там имаше голям дол, по чието дъно растеше зелена трева и струяха водите на изворче. Сред сечището се синееше урва, над нея се издигаха ниски скали, които предлагаха на Чернишка убежище във всякакво време.

Двумесечният плен беше я направил мършава и като че бе притъпил способностите й да хваща лова си. Обаче през това време околността беше пълна с плодове: черните глогове, край които през деня се събираха множество дроздове, синигерчета и сойки; дренките, киселиците и дивите круши гниеха и ставаха сладки и меки. Времето продължаваше да бъде слънчево и топло, мишките излизаха нощем по нивите да събират зимнина. С малки усилия Чернишка се нахранваше богато и се прибираше сутрин в сечището преситена, с измокрени от росата лапички. Кукуригането на петлите от махаличките не я изкушаваше. Тя не беше забравила капана, нито тежката верига, нито Фокасинов и Перко, нито борбата с гончето.

Животът й стана приятен и спокоен. Тя тлъстееше. Козината й израсна, изправи се и придоби сиво-зеленикав отблясък, веждите й станаха по-ярки.

През своите нощни скитания беше срещала язовеца, който й показваше зъбите си и сърдито грухтеше. Но той дори не се опита да я гони — толкова бе натежал от обилната храна. Беше доста стар и живееше самотно. Дене, когато не духаше вятър, прекарваше под една плоча, дето се виждаше ситно наронена пръст, в която тлъстото му тяло блажено потъваше. Вечер отиваше да търси храна из гората и неведнъж Чернишка го намираше под някоя круша да обира сладките й плодове.

Колкото до зайците, тя ги срещаше всяка нощ и те бягаха от нея с уши на гърба. Не се опитваше да ги лови, понеже храната бе изобилна, но ги дебнеше с удоволствие, когато излизаха да пасат из нивите.

В края на месеца в една влажна вечер тя вдигна в гората непозната птица. Птицата изхвръкна с меко пляскане на крилете. Чернишка отиде зад храста, дето птицата бе ровила, и подуши миризмата й. Тя напомняше мириса на дъбова гнилост. Лисицата тръгна по посоката, в която птицата отлетя, и скоро чу леко шумолене из храстите. Приближи се безшумно и видя бекаса, застанал неподвижно до един гнил пън. Голямата му глава с дълъг клюн и голямо черно око се поклащаше, сякаш бекасът се кланяше.

Чернишка разбра, че и той я вижда и очаква приближаването й, за да излети. И наистина той хвръкна, щом тя мина зад него. Белият ръб на опашката му светна за миг сред потъмнялата гора, високо издигнатите му криле красиво се очертаха върху вечерното небе и той изчезна.

Тя не се отчая и продължи да го преследва из ниската дъбова гора, чиято почва бе влажна и мека. Там вдигна други бекаси. Птиците бяха долетели миналата нощ от далечния север. Лисицата влагаше цялото си умение и безуспешно скачаше, докато най-сетне й се удаде да хване един. Бекасът разтвори човката си, от гърдите му се изтръгнаха хрипливи звуци, когато зъбите й се забиха в тлъстото му нежно тяло. След няколко минути от птицата останаха само перата.

Тоя успех настърви Чернишка и тя продължи да преследва бекасите дори през деня из сечищата, където имаше много гнили пънове.

През тия дни пак срещна лисугера. Някогашният й приятел сега беше още по-великолепен. Зимната му козина бе мека и златисточервена, връхчетата на космите излъчваха сияние, широката препаска през гушата и гърдите беше снежнобяла и бухкавата му опашка завършваше с хубав букет от бели косми.

Срещата го зарадва, лукавите му очи се смееха, но ловът на бекаси го бе увлякъл не по-малко, отколкото беше се увлякла Чернишка, и след като я подуши приятелски, изчезна в една гора над реката. Чернишка не го последва. Тя тръгна по течението и се озова до кантона.

Беше ранна сутрин. Над прохода се влачеше гъста мъгла. И в нея ту изплуваха, ту се губеха отделни дървета. Сградата се показа неочаквано. Чернишка чу гласа на Фокасинов и видя фигурата му с увеличени размери да плува сред сивите вълни. Изплашена, тя се върна и тъй като беше време да се прибере в сечището, тръгна нагоре из високата букова гора. Беше се отдалечила от опасното място, когато по шосето се чу говор. Перко залая и някой извика:

— Хоп!

Лаят на кучето стана по-ожесточен.

Горе мъглата бе рядка, късаше се на облаци и мокреше всичко. Из гората се обаждаха сойки, сякаш се търсеха.

Чернишка намери под скалите сухо кътче, сви се на кълбо и легна. Козината по гърба й беше мокра, мокра бе и опашката й. Тя я отметна и покри с нея корема и краката си.

Глуха тишина цареше наоколо. По шосето не дрънчеше нито една каруца. Понякога мъглата се сгъстяваше и падаше към прохода. Тогава се виждаха насрещните върхове, ръждивочервени, с черни ивици из тях, а скалите и поляните изглеждаха като сиви петна.

Чернишка задряма. Козината й съхнеше и отделяше лека пара. От широкия горски път, който някога бе служил за извозване на дърва, а сега бе обрасъл с трева и дребни храсти, се чу тихичко подсвирване. Някакъв човек крачеше полека, спираше се, покашляше и отново тръгваше.

Чернишка беше слушала много човешки гласове по тия места. През ден, през два минаваха козари със стадата си, селяни идваха из сечищата да берат пръчки за кошове, идваха и дървари. Всичко това й беше познато и не я плашеше. Но тия стъпки бяха стъпки на човек, който очаква нещо.

След малко изтрака съборен камък. Под пътя се обади гонче. То излая веднаж-дваж и млъкна. Гласът му заглъхна в мъглата без ехо, но Чернишка го чуваше как шуми из сечището, как носът му свисти, а опашката му бие по храстите.

Измина доста време и тоз, който вървеше по пътя, тръгна насам. Тогава залая кучето.

Лаят изпълни дола, след минута се понесе из едрата гора, през която тая сутрин беше минала Чернишка, и постепенно заглъхна в мъглата. Подгоненото животно избяга по дължината на прохода, дето друг дол разсичаше брега на реката и водеше в гориста, усойничава котловина.

Човекът мина на стотина метра от Чернишка, следвайки лая на кучето. После отново настъпи по-раншната тишина.

Чернишка се успокои и задряма.

Наблизо кълвач заудря по гнило дърво. Ято синигерчета с дълги опашки, прилични на големи ноти, прехвръкваха от храст на храст, като издаваха нежни и звучни чуруликания. Мъглата започна да се вдига. Сивото було се разкъса и запълзя към върховете, докато се събра, сгъсти и се закрепи на една постоянна височина, зад която не се виждаше вече нищо. Насреща през реката се показаха мокрите гори, пътечките и пътищата, които ги разсичаха. Наближаваше обед и по шосето задрънчаха каруци и тежко завиха натоварени камиони.

Изведнъж между тоя шум, в който се примесваше равното бучене на реката, Чернишка пак чу лая на гончето и почти в същата минута изтрещя изстрел. Това ставаше из усойничавата гора, от другата страна на хълма.

Лаят се усилваше и идваше насам — напредващ и разпален. Ехото го превръщаше в неспирен ек.

Чернишка остана на мястото си. Инстинктът й подсказваше, че не бива да бяга и да оставя пресни следи.

След няколко минути гончето беше вече на пътя. Тя се надяваше да отмине, както беше отминало отзарана, но лаят се понесе към нея. Преди да се вдигне, чу скоковете на животното, което гонеха. От гъстите храсти на сечището се появи светложълта лисица. Тя тичаше с изплезен език и свити уши. Гърдите й бяха изцапани с кръв.

Чернишка избяга към урвата и се завря в едрите камъни. Не видя, че ранената лисица я последва, и се скри в същата урва, няколко метра по-нагоре…

От тъмното и студено скривалище Чернишка слуша всичко, което стана в тоя мъглив ноемврийски следобед.

Следвайки кървавата диря, кучето лесно откри мястото, дето лежеше ранената лисица. Престана да лае и се опита да се вмъкне вътре. Но отворът между камъните беше тесен. То започна да скимти, да драще и да вие. Това продължи дълго време, докато камъните из урвата затракаха. Чу се тежко дишане на заморен човек, който диша през устата си, разнесе се познат глас. Гончето залая ожесточено. Пак затракаха камъните. Човекът насърчаваше с диви викове кучето. Изведнъж нещо се срути, кучето изквича. Екна звучен изстрел и с него се сля предсмъртният писък на непознатата лисица. После гончето започна да я дави…

Когато отново настъпи тишина, Чернишка се измъкна вън и предпазливо се огледа. На десетина стъпки от урвата, окачен на един дрянов храст, висеше одраният труп на убитата лисица. Под него кръвта, оплискала камъните, се тъмнееше като голямо петно…

По пътя бавно крачеше нисичък набит селянин. Пушката стърчеше на рамото, а от лявата му страна се блъскаше и мяташе одраната лисича кожа. Тоя ловец беше Приходата.