Емилиян Станев
Чернишка (22)

22

Няколко дни лисичетата не си дояждаха и от това измършавяха. Чернишка забрави своя другар. Сега върху нея паднаха всички грижи за изхранването на малките.

Водеше ги из непознати места и ги оставяше да се отдалечават от нея през време на лова. Денем те лежаха разделени едно от друго в ниската гора край бърлогата. Всяко си бе избрало леговище и всяко от тях се готвеше за самостоятелен живот. Те почти не играеха помежду си и често пъти се давеха над хванатия лов. Чернишка продължаваше да ги учи да дебнат и да скачат, но с всеки изминат ден правеше това повече за свое удоволствие, отколкото за да им покаже един хубав скок. Понякога изяждаше хванатата мишка, дори я отнасяше настрана, да не я измъкнат от устата й. Нейните майчински инстинкти постепенно угасваха.

Една седмица след изчезването на лисугера тя пое стария си нощен път към селцата и махаличките. Жътвата настъпваше и в равнината между жълтото море на посевите се откриха първите стърнища, бодливи като четки. Нощем в тях излизаха мишки да събират ечемичните зърна, щурците стържеха своите нескончаеми концерти. Зайците напущаха посевите и се оттегляха в избуялите кукурузи. Чернишка се пристрасти към заешкия лов. По това време от годината младите зайчета излизаха из стърнищата и там Чернишка ги дебнеше и хващаше. Тя изяждаше хванатия лов и занасяше на лисичетата останките само когато се нахранеше хубавичко или пък когато й се случеше да хване и друг лов. Сутрин лисичетата я посрещаха радостно, душеха муцуната й, сякаш искаха да разберат какво е яла през нощта. Чернишка не ги отблъскваше, но все пак ги избягваше и търсеше спокойствие. В жълтите й очи започна да се появява равнодушие, в погледа й не трептеше вече майчинската загриженост.

Само през дъждовните дни, когато гръмотевиците раздираха небесата и техният грохот и тътен изпълваше всяка гънка на прохода, а буйният летен дъжд плющеше по листата и се изливаше над горите в шибащи струи, цялото семейство се събираше под сушината на скалите и тогава като че отново помежду им се възвръщаше предишната привързаност. Долу буйно прииждаше реката и ревеше, от всеки дол се спущаше мътно поточе. По върховете на баирите се появяваше мъгла. Щом дъждът престанеше, плъзваха охлювите и мишките, чиито дупки бяха наводнени. Тогава цялото семейство се пръскаше из гората да се нахрани до насита, а Чернишка бързаше към реката, която влачеше трупове на домашни животни и на удавени птици.

В една такава дъждовна нощ тя намери лисугера край реката. Беше измършавял и погрознял, приличаше на проскубано и изкаляно куче. Раната на крака му бе зарасла, но той не можеше вече да хваща лов и се хранеше само с насекоми и с мърша. Надеждата да открие някаква храна го бе довела насам.

Чернишка погледна в тъжните му очи и отмина нагоре по брега. Лисугерът я последва и когато тя хвана в корените на една върша едър съсел, той се опита да й го отнеме. Чернишка изфуча, грабна съсела в уста и побягна. После продължи нощния си път към големия завой при моста.

Самата тя беше доста мършава, усещаше постоянен глад и съвсем престана да носи храна на малките. Тяхното присъствие я дразнеше и всеки ден нейната неприязненост ставаше все по-голяма. Тя гонеше децата си из гората, не ги пущаше близо до себе си, дори не им позволяваше да отиват към скалите. Тъкмо сега из гората се намираше най-много храна. Идваше август и дивите плодове зрееха, скакалците се срещаха на всяка крачка, мишките се ловяха най-лесно. Лисичетата биха могли да се хранят, без да отнемат нейната храна, но Чернишка бе обхваната от животински егоизъм. Тя вече не допущаше лисичетата при себе си дори в студените дъждовни дни.

През първата половина на месец август съвсем забрави своите деца. Денем горещината ставаше нетърпима, скалите се напичаха, от горите се издигаше гъста миризма на спарена зеленина, но в дълбокия сенчест дол беше хладно. Сутрин Чернишка се прибираше в дола, лягаше под една скала, облепена със зелени мъхове, и като просваше ситото си уморено тяло, блажено дремеше. Понякога, изпълнена с доволство, играеше с опашката си, да се развлече. Козината й престана да пада. Новият косъм вече израстваше, все така калносив, а червените й вежди ставаха по-ярки. Тя наедря и започна да тлъстее.

Трите лисичета се бояха от майка си и се гонеха помежду си. Всяко си избираше местност, в която щеше да живее, и свое ловно поле. Чернишка ги бе прогонила далече от родните места.

Една вечер тя срещна в нивите най-голямото и го гони до самия кантон. Там в двора седеше Фокасинов и пееше под рядката лунна светлина. Перко усети шума в гората и залая. Чернишка остави лисичето и се върна. Горите спяха. Над тях трептяха едрите августовски звезди. Чернишка излезе в нивите. Стърнищата бяха още топли, щурците въземаха своите скрибучения.

Оттук се виждаше голяма част от прохода. Над мрачните върхове и дремещите гори се лееше лунна светлина. Далечни и сякаш непознати изглеждаха местата, в които тя бе прекарала една година от своя живот, изпълнен с толкова мъки и неволи. Тук й бе съдено да живее кой знае докога, може би не твърде дълго, докато Приходата успееше да я убие.

Чернишка погледна към равнината, дето блещукаха светлинките на селцата. Тя се упъти към тях със своя тих, безшумен и гъвкав ход.