Емилиян Станев
Чернишка (12)

12

В тая влажна и топла декемврийска сутрин Чернишка се прибра по-късно. Призори мракът се задържа, раздвиженото от вятъра пространство привличаше вниманието й с шума и движението, освен това започнаха да прелитат диви гъски, а и мишките тоя път скитаха повече.

Чернишка закъсня. Когато пресичаше шосето, натъкна се на една шейна. Селянинът я видя, нададе силен вик и гръмко я изпсува.

На разсъмване кората на снега вече не издържаше тежестта на тялото й и Чернишка вървеше трудно, потъвайки до рамене. Тя прекоси поляната нагоре, после изви към бърдото и се озова в своята гора, когато беше напълно съмнало. Всяка сутрин, преди да легне, скриваше следите си, като избираше местата, дето снегът бе твърд или където камъните бяха пробили снежната кора. Но сега дирята й личеше отдалече.

Тя не влезе в язовината, а легна под дънера на една липа. И почти веднага заспа, изморена от нощните си скитания.

Кучетата я изненадаха. Тя ги чу, когато бяха вече съвсем наблизо, и реши да се таи с надежда, че може би не ще я открият. Ала кучката дойде до самата липа. Чернишка не издържа, направи огромен скок, просто прелетя над храстите, и се понесе надолу, сподирена от бесен лай. Още в първите минути разбра, че мъчно може да бяга из размекнатия сняг. Потъваше, докато кучетата тичаха по-лесно. Чернишка се насочи към язовината и без колебание се вмъкна вътре. Това стана за няколко секунди.

От леговището на язовците дупката се разделяше на два тунела, които водеха в противоположни посоки. Чернишка мина край спящите, нищо неподозиращи стопани и влезе в тунела, който завиваше зад леговището.

Кучетата я следваха по петите. Черното гонче се завря в язовината, без да престане да лае, и като си помагаше с крака, с усилия лазеше в тъмното подземие. Чернишка го очакваше в най-тясната част на тунела, където един камък се издаваше от стената и стесняваше и без това тясната дупка.

Щом достигна леговището и видя язовците, гончето залая още по-разпалено. Зад него лаеше кучката. Като по-тънка, тя се промъкваше по-лесно. Язовците се размърдаха. Лаят ги събуди, но тежкият сън ги държеше в сладостно вцепенение.

Окуражено от присъствието на кучката, гончето влезе заднишком в тунела, където беше Чернишка. Така язовците бяха нападнати от две страни.

Те загрухтяха яростно. Мъжкият се обърна към кучето, женската — към кучката. Гончето отстъпи навътре и Чернишка видя в мрака задницата му. Нападението на язовеца беше бавно, но неотстъпно. Той се приближаваше с повдигната горна устна, която откриваше белите му гъсто наредени зъби. Кучето вече не лаеше, а яростно ръмжеше. Задницата му опря о камъка. По-нататък не можеше да отстъпва. Язовецът схвана това като готовност да влезе в борба и го нападна. Започна свирепо давене. Дупката се изпълни с ръмжене, писък и вой. Чернишка виждаше как гърбът на кучето се блъска в камъка, как върху козината му се сипе пръст, чуваше сърдитото грухтене на разярения язовец и тракането на зъбите, които се посрещаха и чаткаха.

Изведнъж кучето изпищя. После то успя да се освободи от зъбите на язовеца и отново започна да се дави с него. Борбата се прекрати неочаквано, понеже язовецът се оттегли към леговището. Гончето се окуражи и залая с тънък, не свой лай. Кучката беше напуснала язовината и гончето скоро млъкна, изплашено, че остава само̀. Но долу в тъмната и топла дълбочина на земята достигна глух тътнеж. Чернишка долови стъпките на двамата ловци, които Волга беше довела. Лаят пак изпълни язовината. Окуражени от присъствието на стопаните си, кучетата смело нападнаха язовците.

Цял час лаят не преставаше да пълни мрачната дълбочина на земята. Някой от ловците ходеше над язовината и удряше с нещо тежко земята. Чернишка се отдръпна още по-навътре. Тунелът се разшири. Тя се обърна и пълзейки по корем, достигна стар, полузатрупан изход. Снегът го беше засипал, но светлината прозираше през него. Чернишка се примъкна до отвора и като се ослуша да разбере къде са двамата ловци, изскочи оттам с такава бързина, че тялото й се изхвърли нагоре като избликнал гейзер. Само за миг окото и зърна легналия Прихода, който бе оринал наоколо снега и с долепено до земята ухо се мъчеше да определи мястото, където лаеха кучетата. Той не видя лисицата и продължи да слуша глухото бухтене на гончетата. Ала учителят я забеляза и изгърмя. Нещо злобно свирна между клоните на гората и Чернишка усети остро опарване в гърба си. Тя избяга с грамадни скокове надолу из дола, сподирена от виковете на двамата ловци…