Уилям Фокнър
Реквием за една светица (7)

Сцена втора

 

ПИЙТ:

Е?

 

ТЕМПЪЛ:

Не. Хората, при които живее, казват, че не са я виждали, откакто е излязла сутринта.

 

ПИЙТ:

И аз щях същото да ти кажа. (Поглежда ръчния си часовник) Има още време. Къде точно живее?

 

ТЕМПЪЛ:

А после? Ще я гориш по стъпалата със запалена цигара?

 

ПИЙТ:

Това са петдесет долара, нищо, че ти може да си свикнала да ги броиш на стотици. Да не смятаме скъпоценностите. Какво предлагаш? Да повикаме полицията?

 

ТЕМПЪЛ:

Не. Няма защо да бягаш. Пускам те.

 

ПИЙТ:

Пускаш ме?

 

ТЕМПЪЛ:

Щом няма мангизи, няма и сметка. Нали така би се изразил?

 

ПИЙТ:

Май че не те разбирам.

 

ТЕМПЪЛ:

Можеш да си тръгваш. Да се чупиш. Да напуснеш. Да се измъкнеш. Да се спасиш. И да чакаш, докато се върне мъжът ми, та отново да почнем.

 

ПИЙТ:

Пак нищо не ми е ясно.

 

ТЕМПЪЛ:

Писмата са в тебе, нали?

 

ПИЙТ:

А, писмата ли? (Бръква във вътрешния си джоб изважда пакет писма и ги хвърля на масичката.) Ето ги.

 

ТЕМПЪЛ:

Преди два дни ти казах, че не ги искам.

 

ПИЙТ:

Разбира се. Но това беше преди два дни.

(Известно време се гледат. После Темпъл хвърля палтото и одеялцето на масата, внимателно оставя биберона, взима писмата и протяга другата си ръка към Пийт.)

 

ТЕМПЪЛ:

Дай ми запалката си.

(Пийт я изважда от джоба си и я подава на Темпъл, без да се отлепя от бюрото. Темпъл се вижда принудена да направи крачка, за да я поеме. После се връща до камината и щраква със запалката. Два-три пъти не се запалва, после пламва. Пийт не се е поместил от мястото си, само я наблюдава. За миг тя е неподвижна с писмата в едната ръка и запалката в другата. След това извръща глава към него.)

 

ПИЙТ:

Карай! Запали ги. Колкото пъти да ти ги дам, все ми ги връщаш, все нещо ново ти идва на ум. Изгори ги!

(Гледат се още миг. Сетне Темпъл се обръща, запалката все още гори в ръката й.)

Тогава остави тоя боклук и ела!

(Тя угася запалката, оставя писмата на масата и отива до Пийт. В този миг на вратата вляво се появява Нанси, но те не я виждат. Пийт прихваща Темпъл през кръста.)

И аз ти предложих изход. (Притегля я) Скъпа!

 

ТЕМПЪЛ:

Не ме наричай така!

 

ПИЙТ:

(Стяга прегръдката си) Така те е наричал Ред. Но и аз съм мъж, нали?

(Целуват се. Нанси безшумно се промъква в стаята и застава в средата. Облечена е със стандартното облекло за домашни прислужници, което се продава по магазините, но без шапчицата и престилката. Отгоре е метнала лек разкопчан шлифер. На главата си носи вехта и вече безформена филцова шапка, по всяка вероятност едно време мъжка. Пийт преустановява целувката.)

Хайде да се махаме оттук! И аз почвам да изпитвам някакви морални угризения. В тази къща не ми е приятно да се докосвам до тебе.

(Вижда Нанси през рамото на Темпъл и реагира. Темпъл бързо се обръща и също забелязва Нанси.)

 

ТЕМПЪЛ:

(Към Нанси) Какво търсиш тук?

 

НАНСИ:

Донесох си стъпалото за огъня на неговата цигара.

 

ТЕМПЪЛ:

Значи си не само крадла, ами и подслушваш.

 

ПИЙТ:

А може и крадла да не е. Може да ги е върнала. (Нанси мълчи.) Или пък не е. В края на краищата защо да не прибегнем до цигарата? (Към Нанси) Какво ще кажеш? Затова ли се върна?

 

ТЕМПЪЛ:

(Към Пийт) Мълчи. Взимай куфарите и ги носи в колата.

 

ПИЙТ:

(Към Темпъл, но наблюдава Нанси) Чакам те. А не мога ли с нещо да ти помогна тук?

 

ТЕМПЪЛ:

Върви, като ти казвам! Да се махаме оттук час по-скоро! Хайде, тръгвай!

 

(Пийт оглежда Нанси още миг. Тя е застанала с лице към тях, но не гледа нито единия, нито другия, неподвижна, едва ли не заспала. Лицето й е тъжно, умислено, загадъчно. Пийт се обръща, доближава масата, взима запалката си, готов е да отмине, ала спира и колебливо взима и пакета с писмата, за да го върне обратно във вътрешния си джоб. Сега вдига двата куфара и минавайки покрай Нанси, се приближава до френския прозорец.)

 

ПИЙТ:

(Към Нанси) Не че не искам. Готов съм дори и за по-малко от петдесет долара. (Премества куфарите в едната си ръка, отваря прозореца и наполовина излязъл, се обръща към Темпъл.) Ще се ослушвам в случай че решиш нещо за цигарата.

(Излиза и затваря вратата зад гърба си. В този миг Нанси проговорва.)

 

НАНСИ:

Чакайте!

(Пийт спира отвън и посяга да отвори вратата, но Темпъл бързо го отпраща.)

 

ТЕМПЪЛ:

Върви, върви! За бога!

(Пийт изчезва, сега Темпъл и Нанси са сами.)

 

НАНСИ:

Сбърках, като си помислих, че като скрия парите и диамантите, ще мога да те спра. Вчера, като намерих къде ги криеш, трябваше веднага да му ги дам. И тогава само пушилката му щяхме да видим.

 

ТЕМПЪЛ:

Значи, ти си ги откраднала. И разбра какво добро си направила, така ли?

 

НАНСИ:

Ако на това викаш кражба, аз не викам. Защото първо на първо кражбата почна от тебе. Твои са само диамантите. Да не говорим, че парите са кажи-речи две хиляди, а ти ми разправяше, че са двеста и че на него си казала още по-малко, петдесет. Нищо чудно, дето не е чак толкова разтревожен — за едни нищо и никакви петдесет долара! Нямаше окото му да мигне и две хиляди да бяха, камо ли двеста, както ми разправяш. Все му е едно имаш ли пари или нямаш, важното е да се качиш в колата му. Той знае добре: пипне ли те един път, ще почака, все някой ще прати нови пари и нови диаманти, я мъжът ти, я баща ти. Само че тоя път ще си му под ръка и малко мъчно ще го излъжеш, че не са две хиляди, а само петдесет…

(Темпъл скача и удря Нанси през лицето. В същия миг от шлифера й падат парите и кутията със скъпоценностите. Темпъл се сепва и навежда очи към тях. Нанси идва на себе си.)

Ето ти ги, само дето толкоз грижи ти причиниха. Ако не беше с тая кутия диаманти и с такъв мъж, дето можеш докато спи да му измъкнеш от джоба две хиляди, тоя едва ли щеше да дойде писма да ти продава. Ако не бях ги взела и скрила, щеше досега да му ги дадеш. Или трябваше аз вчера да му ги дам, да пипна писмата… А и сега мога да му ги занеса в колата и да кажа: Ето ти парите, човече…

 

ТЕМПЪЛ:

Опитай. Вдигни ги, отнеси му ги и виж. А можеш да ме почакаш да си опаковам нещата и да ми носиш сака.

 

НАНСИ:

Зная. Сега и писмата вече не са важни. И май че никога не са били. Работата е в оня, който ги е писал преди осем години, щом и досега предизвикват толкова мъка. Едни писма нищо не са. Можеше по всяко време да си ги получиш — той на два пъти се опитва да ти ги даде…

 

ТЕМПЪЛ:

Отдавна ли шпионираш?

 

НАНСИ:

През цялото време. Щеше да си ги получиш без пари и без диаманти. Една жена може да получава и другояче. Малко женственост и от мъжа всичко ще измъкнеш. Ей тук, в къщи можеше да го направиш. Защо ти трябваше да пращаш мъжа си на риба?

 

ТЕМПЪЛ:

Блестящ пример на курвенски морал! Но впрочем ако аз мога да те нарека така, ти също можеш, нали? Разликата е може би там, че аз се отказвам да бъда такава в къщата на мъжа си.

 

НАНСИ:

Не говоря за мъжа ти. Аз и за теб не говоря. Говоря за две малки деца.

 

ТЕМПЪЛ:

Аз също. Защо мислиш, че изпратих Бъки при баба му — нали за да го махна от една къща, в която човекът, комуто е бил научен да вика „татко“, може всеки миг да реши и да му каже, че няма такъв? След като си толкова находчива подслушвачка, положително си чула какви ги плещи мъжът ми…

 

НАНСИ:

(Прекъсва я) Чувала съм. Но и теб съм чувала. Да го разубеждаваш. И не заради себе си, а заради малкия. А сега от всичко се отказа.

 

ТЕМПЪЛ:

Да се откажа?

 

НАНСИ:

Да. Вдигна ръце. И детето захвърли. Може би ти се ще да рискуваш, повече никога да не го видиш… (Темпъл не отговаря.) Така е. На мен няма защо да се извиняваш. Кажи ми само онова, което твърдо си решила и на хората да разправяш, ако някой те попита. Ще рискуваш, така ли? (Темпъл мълчи.) Чудесно. Да кажем, че си ми отговорила. За Бъки толкоз. Сега друго ми кажи! Малкото на кого ще оставиш?

 

ТЕМПЪЛ:

Да я оставя? На шест месеца?

 

НАНСИ:

Точно така. Ясно, че няма да я оставиш. Та на кого ли би могла? Когато една жена бяга от мъжа си с друг мъж, тя на никого не оставя бебето си, защото не може да го вземе. Ей за това говоря аз. Може би ще я оставиш както си е в люлката? Ще поплаче, но нали е мъничка, тихичко ще плаче и сигурно никой няма да я чуе и никой няма да дойде, особено пък щом къщата е затворена и заключена чак до другата седмица, когато ще си дойде мистър Гауън. А дотогава то вече ще е млъкнало…

 

ТЕМПЪЛ:

Ти май наистина си просиш още един път да те цапна?

 

НАНСИ:

А и да го вземеш, няма да е много трудно. Само че ще дойде ден, когато ще пишеш на мистър Гауън или на баща си за пари, те няма да ти ги пратят толкоз бързо, колкото му се ще на новия ти мъж, и тогава той ще те натири заедно с детето. Хвърли го тогава в някоя кофа за боклук и край на тревогите, с един замах и от двамата ще се отървеш… (Темпъл прави конвулсивно движение, не се овладява.) Удари ме! И цигара си запали, нали ви казах, стъпалата ми са тука. Ето! (Вдига краката си.) Всичко съм изпитала, мисля, че и това ще издържа.

 

ТЕМПЪЛ:

(Побесняла) Затвори си устата! За последен път ти казвам, млъкни!

 

НАНСИ:

Млъкнах.

(Остава неподвижна на мястото си. Не гледа нищо определено, но в гласа и в поведението й настъпва промяна; сега схващаме, че думите й не са отправени към Темпъл.)

Помъчих се. Опитах всичко, което знам. Виждаш.

 

ТЕМПЪЛ:

Това никой не оспорва. Заплашваш ме с децата ми и дори с мъжа ми, ако той изобщо може да се нарече заплаха. Открадна ми парите. О да, никой няма да оспори, че си се помъчила! Нищо, че върна парите. Вземи ги!

 

НАНСИ:

Нали казваш, че не ти трябват.

 

ТЕМПЪЛ:

На мен не. Вземи ги!

 

НАНСИ:

И на мен не ми трябват.

 

ТЕМПЪЛ:

Няма значение, вземи ги. Ще си удържиш заплатата за другата седмица и останалите ще върнеш на мистър Гауън. (Нанси се навежда, събира парите и скъпоценностите в кутийката, после ги оставя на масата.) Нанси! Прости ми! Защо ме принуждаваш да се държа така, да те удрям и да ти крещя? Ти винаги си била толкова добра — и към мен, и към децата ми, а и към мъжа ми! Постара се да ни сплотиш, да направиш от нас семейство, след като на всички е ясно, че от нас нищо не става. И го направи не толкова в името на щастието, колкото в името на благоприличието.

 

НАНСИ:

Аз съм проста. Не ги разбирам тия неща. И освен това за никакво семейство и за никакво щастие не ти говоря.

 

ТЕМПЪЛ:

(Гласът й е заповеден) Нанси!

 

НАНСИ:

За две дечица говоря…

 

ТЕМПЪЛ:

Казах ти да млъкнеш!

 

НАНСИ:

Не мога да млъкна. Още един път те питам: тръгваш ли?

 

ТЕМПЪЛ:

Да!

 

НАНСИ:

Аз може да съм проста. Искам с думи да ми го кажеш. Повтори: „Ще тръгна.“

 

ТЕМПЪЛ:

Не чу ли, като ти казах? Ще тръгна!

 

НАНСИ:

Независимо от парите?

 

ТЕМПЪЛ:

Независимо.

 

НАНСИ:

И независимо от децата? (Темпъл не отвръща.) На единия оставяш едно, което той смята без баща, а на другия ще заведеш другото. Той деца не иска… Ако смяташ така да постъпиш, кажи.

 

ТЕМПЪЛ:

Да! Децата не ме интересуват! Сега ми се махай от очите! Вземи парите, които ти се полагат, и вън! Ето…

(Приближава се живо до масата, взима една-две банкноти от снопчето пари и ги подава на Нанси. Нанси ги приема. Темпъл хваща останалите, взима чантата си и я отваря. Нанси тихо се отправя към детската стая и когато минава покрай масата, посяга за биберона, след което продължава. С отворена чанта в едната ръка и с парите в другата, Темпъл забелязва движението на Нанси.)

Какво правиш?

 

НАНСИ:

Биберонът е изстинал. Ще го стопля в банята.

(Спира се и поглежда Темпъл с такъв странен израз на очите, че Темпъл, която се готви да хвърли парите в чантата, също застива и не сваля поглед от Нанси. Нанси продумва, но това са пак неопределени слова, сякаш предназначени за съвсем други уши.)

Опитах всичко, което знаех. Ти виждаш!

 

ТЕМПЪЛ:

(Заповедно) Нанси!

 

НАНСИ:

(Безшумно се извръща) Млъкнах.

(И излиза през вратата, водеща за детската стая. Темпъл слага парите в чантата си, затваря я и отново я поставя на масата. После оправя бебешкия сак, проверява съдържанието му, пъхва вътре кутийката със скъпоценности и затваря сака. Това продължава около две минути. Току-що е затворила сака, когато Нанси безшумно се показва откъм детската стая, вече без биберона, спира до масата, колкото да върне взетите преди малко пари, и се отправя към противоположната врата, през която е влязла в началото.)

 

ТЕМПЪЛ:

Сега какво? (Нанси продължава към вратата.) Нанси! (Нанси спира, но не се обръща.) Не ме споменавай с лошо! (Нанси изчаква, неподвижна, с празен поглед. И когато Темпъл не продължава веднага, отново тръгва към вратата.) Ако… ако някога стане дума… на всички ще разкажа, че всичко си направила. Че се постара. Права си. Не е до писмата. Истината е вътре в мен. (Нанси не спира.) Сбогом, Нанси. (Нанси е вече при вратата.) Имаш ключ. Парите ще оставя тук, на масичката. Можеш да ги вземеш… (Нанси излиза) Нанси!

(Тишина. Темпъл още миг се взира в празната врата, вдига рамене, после взима оставените от Нанси пари, оглежда се, отива до бюрото, откъдето донася една тежка попивателна и затиска с нея банкнотите. Сега вече с бързи и решителни движения грабва детското одеялце от масата и влиза в детската стая. Секунда-две и чуваме писъка. Светлините примигват и бавно угасват, а писъкът продължава да ехти в пълния мрак.)