Уилям Фокнър
Реквием за една светица (4)

Сцена трета

 

СТИВЪНЗ:

Ето, това е истината.

(Доближава канапето — Темпъл го следи с поглед — и спира, навел очи към вързопа в сянка. Тихо изтегля встрани заслепяващия стол и зад него се показва момченцето на около четири години, заспало под одеялото.)

 

ТЕМПЪЛ:

И защо не? Нали философите и разните там гинеколози непрекъснато разправят, че жената не подбира с какво оръжие ще отвърне на удара, дори ако то е собственото й дете.

 

СТИВЪНЗ:

Включително и сънотворния хап, който ми каза, че си дала на Гауън?

 

ТЕМПЪЛ:

Да. (Прави няколко крачки към масата.) Ако повече не се съпротивлявам, кажи, колко време можем да спечелим? Върнах се от Калифорния, а все като че не мога да се съглася. Вярваш ли в съвпадения?

 

СТИВЪНЗ:

(Обръща се към нея) Не, освен ако не се налага.

 

ТЕМПЪЛ:

(Вдига от масата сгънатата телеграма, разгъва я и чете)

Джеферсън, шести март. До тринайсети имаш още една седмица. А после?

Подпис:

Гейвин.

(Сгъва отново телеграмата и я оставя на мястото й върху масата. Стивънз непрекъснато я наблюдава.)

 

СТИВЪНЗ:

Е? Днес сме единайсети. Това ли е съвпадението?

 

ТЕМПЪЛ:

Не. То беше на шести, следобед. Бяхме с Бъки на плажа. Аз чета, а той непрестанно нещо бърбори, нали знаеш, „Мамо, далече ли е Калифорния от Джеферсън?“; казвам му „Да, миличък“ и пак чета, по-скоро мъча се да чета, а той пак: „Много ли ще стоим в Калифорния?“ „Докато ни омръзне“, казвам, а той пак пита „Тука ли ще бъдем, когато обесят Нанси?“ И сега вече е твърде късно. Трябваше да предвидя, но сега вече става късно и му викам: „Да, миличък.“ И тогава да чуеш от тия уста, дето още на мляко миришат: „А после?“ После се връщаме в хотела и там ме чака твоята телеграма. Какво ще кажеш?

 

СТИВЪНЗ:

Какво да кажа?

 

ТЕМПЪЛ:

Нищо. Дай да свършваме, за бога! (Отива до един от столовете.) Вече и така и така съм тук, не знам по чия вина, ами по-добре кажи какво искаш. Нещо за пиене? Ще пиеш ли? И поне хвърли това палто и шапката.

 

СТИВЪНЗ:

Още не зная. Ти нали затуй се върна.

 

ТЕМПЪЛ:

(Прекъсва го) Аз съм се върнала? Не бях аз…

 

СТИВЪНЗ:

(Прекъсва я) Която каза „Дай да свършваме, за бога“.

 

ТЕМПЪЛ:

(След пауза) Добре. Остави си палтото и шапката.

(Стивънз слага палтото и шапката си на един стол. Темпъл сяда. Стивънз се намества на отсрещния стол, тъй че спящото дете на канапето остава зад тях, но точно по средата помежду им.)

И тъй, Нанси трябва да бъде спасена. Затова ме и повика. Ето ме. Излиза, че зная нещо, което още не съм казала? Или може би ти знаеш нещо, което да не съм казала? Какво впрочем мислиш, че знаеш? (Той мълчи.) Добре де. Какво знаеш?

 

СТИВЪНЗ:

Нищо. И не искам да знам. Единственото…

 

ТЕМПЪЛ:

Повтори!

 

СТИВЪНЗ:

Какво да повторя?

 

ТЕМПЪЛ:

Какво мислиш, че знаеш?

 

СТИВЪНЗ:

Нищо. Аз…

 

ТЕМПЪЛ:

Добре. А защо мислиш, че има неща, които още не съм разказала?

 

СТИВЪНЗ:

Върна се чак от Калифорния…

 

ТЕМПЪЛ:

Не стига. Опитай друго.

 

СТИВЪНЗ:

Ти беше там. (Извърнала лице, Темпъл се пресяга към масата, рови по нея, намира кутията с цигари, вади си една със същата ръка, напипва запалката и ги пуска в полата си.)

На процеса. Всеки ден. От първия ден…

 

ТЕМПЪЛ:

(Все още без да го поглежда, с уж много свободни движения, напъхва цигарата в уста и заговаря, без да я пали, при което цигарата подскача.)

Една ограбена майка…

 

СТИВЪНЗ:

Да, ограбена майка…

 

ТЕМПЪЛ:

… наблюдаваща с очите си как се осъществява нейното отмъщение; тигрица над трупчето на застреляното тигърче…

 

СТИВЪНЗ:

… която сигурно е била така дълбоко потънала в тъга че не се и сещала за отмъщение.

 

ТЕМПЪЛ:

(Щраква запалката, поднася я до цигарата, пали, след това я връща на масата. Стивънз се навежда и тиква пепелника към нея. Едва сега тя вдига поглед.)

Благодаря. А сега, позволи ми аз да те науча какво да правиш. Няма никакво значение какво аз зная и какво ти мислиш, че зная, и какво е могло да се случи. Защото нямаме нужда от това. Имаме нужда от едно медицинско свидетелство, от което да се вижда, че тя е луда. От години.

 

СТИВЪНЗ:

Мислил съм за това. Само че сега е твърде късно. Това трябваше да се направи преди близо пет месеца. Сега вече процесът е минал и заминал, тя е била намерена за виновна и осъдена. В очите на закона тя е вече мъртва. За закона Нанси Манигоу вече не съществува. Дори да имахме и най-доброто основание…

 

ТЕМПЪЛ:

Така ли?

 

СТИВЪНЗ:

А ние нямаме.

 

ТЕМПЪЛ:

Така ли? (Обляга се в стола си, пуши забързано и не изпуска Стивънз от очи. Гласът й е мек, търпелив.)

Вярно. Но се помъчи да ме изслушаш. Наистина се помъчи. Аз съм медицинското, аз мога да бъда и клетвена декларация. За какво инак сме се събрали тук в десет часа посред нощ в навечерието на екзекуцията? За какво друго трябваше, както казваш, да се върна чак от Калифорния, да не говорим за, както пак ти би казал, фалшивото съвпадение, че по тоя начин ще спася и собствената си репутация? Сега трябва просто да решим какво и колко да се пише в една подобна декларация. Помъчи се… може би все пак трябваше да ти дам нещо да пийнеш, а?

 

СТИВЪНЗ:

Не точно сега. След малко. Достатъчно съм замаян от престъпени клетви и презрение към съда.

 

ТЕМПЪЛ:

Престъпени клетви?

 

СТИВЪНЗ:

Не такива, които могат да се купят. По-лошо: непотребни, След като моят клиент е не само обявен за виновен, но и осъден, аз отивам при главния свидетел на прокуратурата и предлагам доказателства за анулирането на цялото дело…

 

ТЕМПЪЛ:

Кажи им, че всичко съм забравила. Или по-скоро, че съм си променила решението. Кажи, че околийският адвокат ме е подкупил да си държа устата…

 

СТИВЪНЗ:

Темпъл!

 

ТЕМПЪЛ:

Или нещо още по-добро: нима не е видно? — една жена, чието бебе е удушено в люлката, иска отмъщение, на всичко е готова, само и само да отмъсти; като стига обаче до него, става й ясно, че не може да го преживее, че не може да пожертва един човешки живот, пък бил той и на една черна уличница.

 

СТИВЪНЗ:

Млъкни! Ако ще говорим, да говорим за едно и също.

 

ТЕМПЪЛ:

А за какво друго говорим? Нали за спасяването на една осъдена, чийто опитен адвокат вече си е признал, че се е провалил?

 

СТИВЪНЗ:

Значи, ти наистина не желаеш смъртта й. Съвпадението е измислено от тебе.

 

ТЕМПЪЛ:

Та нали това ти казвам! За бога, хайде да свършваме!

 

СТИВЪНЗ:

Готово! И така, Темпъл Дрейк ще я спаси.

 

ТЕМПЪЛ:

Ще я спаси мисиз Гауън Стивънз.

 

СТИВЪНЗ:

Не. Темпъл Дрейк. (Тя го гледа, пушейки. Бавно дръпва цигарата от устата си и все тъй не откъсвайки очи от него, протяга ръка да я смачка в пепелника.)

Добре. Разкажи ми отново. Може би този път не само ще те слушам, но и ще се помъча да те разбера. Измъкваме отнякъде една клетвена декларация, от която се вижда, че убийцата не е била на себе си в момента на престъплението, била е невменяема.

 

ТЕМПЪЛ:

Слушал си. Кой знае…

 

СТИВЪНЗ:

Но на какво ще се базира?

 

ТЕМПЪЛ:

Кое?

 

СТИВЪНЗ:

Декларацията. На какво ще се базира? Какви доказателства?

 

ТЕМПЪЛ:

Доказателства ли?

 

СТИВЪНЗ:

Доказателства. Какво ще има в нея? С какво ще обясним, по какви причини досега не сме — в същност ти не си поставила въпроса, а си чакала едва след като…

 

ТЕМПЪЛ:

Отде да знам аз? Ти си адвокатът. Ти ще кажеш какво да има. Какво се пише в подобни декларации, от какво има нужда, за да свършат работа, сигурна работа? Няма ли в твоите книги мостри, в протоколите нямате ли прецеденти — оттам да видим… (Замлъква. Гледат се втренчено, мълчат, просто се гледат, докато най-после тя въздъхва дълбоко; гласът й пак е станал рязък.) Тогава какво искаш? Какво повече искаш?

 

СТИВЪНЗ:

Темпъл Дрейк.

 

ТЕМПЪЛ:

(Остро, начаса) Не! Само мисиз Гауън Стивънз.

 

СТИВЪНЗ:

(Неумолим и спокоен) Искам Темпъл Дрейк. Истината.

 

ТЕМПЪЛ:

Истината? Нали се мъчим да спасим една осъдена убийца, чийто адвокат вече си е признал, че се провалил! Какво общо има истината с всичко това? „Ние“! Аз, АЗ, майката на удушеното, а не ти, Гейвин Стивънз, адвокатът! Аз, мисиз Темпъл Гауън Стивънз, майката! Нима не проумяваш, че всичко ще направя? Всичко!

 

СТИВЪНЗ:

Освен едно. А то е всичко. Нас смъртта не ни интересува. Тя е нищо: с нея може да се оправи една шепа дребни факти и някой и друг подписан документ. С това е свършено, не можем да го забравим. Сега нас ни интересува справедливостта. А с нея само истината може да се премери. Или любовта.

 

ТЕМПЪЛ:

(Остро) Любовта! О, господи! Любовта!

 

СТИВЪНЗ:

Да го наречем тогаз състрадание. Или кураж. Или най-обикновена чест, честност, или, ако щеш, борба за правото да спиш нощем спокойно.

 

ТЕМПЪЛ:

И ти ми дрънкаш за сън, на мен, дето още преди шест години се научих вече да не съзнавам, че нощем не съм спала?

 

СТИВЪНЗ:

А съвпадението?

 

ТЕМПЪЛ:

Ще престанеш ли, за бога?… Добре тогава, щом смъртта й е нищо, кажи какво искаш?

 

СТИВЪНЗ:

Казах ти. Истината.

 

ТЕМПЪЛ:

Пък аз ти казах, че онова, което имаш предвид, като ми плещиш за истината, няма нищо общо. Като отидеш пред — как се нарича по-висшата сбирщина от опитни юристи, върховен съд ли, що ли, — като отидеш там, ще имаш нужда от факти, книжа, документи, така подбрани и толкова убедителни, че никой да не може да се усъмни в тях.

 

СТИВЪНЗ:

Ние няма да ходим във Върховния съд. (Учудена, тя го поглежда с широко отворени очи.) С това е свършено. Ако ставаше така и ако можеше да има резултат, отдавна щях да се погрижа, още преди четири месеца. Ще отидем при губернатора. Тази нощ.

 

ТЕМПЪЛ:

Губернатора?

 

СТИВЪНЗ:

Може би и той няма да я спаси и по всяка вероятност няма да иска.

 

ТЕМПЪЛ:

Тогава защо и за какво да го молим?

 

СТИВЪНЗ:

Казах вече. Истината.

 

ТЕМПЪЛ:

(Слисана.) Само за това? И за нищо друго? Да я изкажем, да я издишаме на един дъх, в думи и в звуци. И то за какво? За да я чуе някой си, някъде си, непознат някакъв, дето хич не му влиза в работата. Но да я чуе, защото бог го е надарил със слух. Защо не си пуснеш риториката? Защо не ми кажеш, че всичко това е заради моята душа, нея да спася?

 

СТИВЪНЗ:

Казах ти. За да можеш да спиш спокойно.

 

ТЕМПЪЛ:

А аз ти напомних, че още преди шест години съм забравила какво значи спокоен сън.

(Тя го гледа, но той мълчи. Протяга ръка към масата, към цигарите, но ръката й застива по средата, увисва.)

Значи, има и нещо друго. Сега май ще имаш точно попадение. Добре, стреляй!

(Той не отвръща, не помръква. Само след миг тя извръща глава и поглежда към канапето и спящото дете. Надига се, приближава канапето и изправена над него, гледа детето. Снижава глас.)

Значи клопка. Само дето не разбирах за кого. (Поглежда детето.) Прехвърлих живото си дете на тебе. Сега ти ми го връщаш обратно.

 

СТИВЪНЗ:

Имай пред вид, че не съм го събудил.

 

ТЕМПЪЛ:

Но нали си адвокат! Ще има ли нещо по-добро за неговото спокойствие и за чистия му сън от обесването на сестрината му убийца?

 

СТИВЪНЗ:

Независимо как и заради чия лъжа?

 

ТЕМПЪЛ:

Независимо.

 

СТИВЪНЗ:

Все пак ти откри съвпадението.

 

ТЕМПЪЛ:

Откри го мисиз Гауън Стивънз.

 

СТИВЪНЗ:

Откри го Темпъл Дрейк. Мисиз Гауън Стивънз изобщо не е в тая категория. Това е категорията на Темпъл Дрейк.

 

ТЕМПЪЛ:

Темпъл Дрейк е мъртва.

 

СТИВЪНЗ:

Миналото никога не умира. То дори още не е минало.

(Тя се връща към масата, взима си цигара от кутията, лапва я и посяга за запалката. Той се навежда, сякаш да й я подаде, но тя вече я държи, щрака и пали.)

 

ТЕМПЪЛ:

Слушай, ти какво знаеш?

 

СТИВЪНЗ:

Нищо.

 

ТЕМПЪЛ: Закълни се.

 

СТИВЪНЗ:

Ще ми повярваш ли?

 

ТЕМПЪЛ:

Не, но все пак се закълни!

 

СТИВЪНЗ:

Добре, кълна се.

 

ТЕМПЪЛ:

(Смачква цигарата в пепелника.) Тогава слушай, слушай внимателно. Темпъл Дрейк е мъртва. Темпъл Дрейк е умряла шест години преди Нанси Манигоу. И ако Нанси Манигоу трябва да бъде спасена от Темпъл Дрейк, горко й! Сега си тръгвай!

(Тя не го изпуска от очи. Минава миг. Той се изправя, а тя не издържа на погледа му и обръща глава.)

Лека нощ.

 

СТИВЪНЗ:

Лека нощ.

(Приближава се до стола, където са палтото и шапката му, взима ги, после стига до вратата за хола и слага ръка на бравата.)

 

ТЕМПЪЛ:

Гейвин!

(Той спира с ръка на бравата и се обръща към нея.)

Може би в края на краищата трябва да ми дадеш носната си кърпа.

(Той пуска вратата, изважда кърпа от вътрешния си джоб и се връща към нея. Подава й кърпата, но тя не я взема.)

Добре. Какво ще трябва да направя? Какво предлагаш?

 

СТИВЪНЗ:

Всичко.

 

ТЕМПЪЛ:

Няма да мога. Няма. Разбираш ме, нали? Най-малкото ме чуваш. Да почнем отначало, а? Какво ще трябва да разкажа?

 

СТИВЪНЗ:

Всичко.

 

ТЕМПЪЛ:

Тогава изобщо няма да ми трябва носна кърпа. Лека нощ. Като излезеш, моля те затвори входната врата. Взе да застудява.

(Той се обръща, приближава отново вратата за хола и без да се обръща, излиза и я затваря. Сега и тя не го гледа. За миг след затварянето на вратата тя стои неподвижна. Сетне притиска длани до лицето си, подобно на Гауън в Сцена втора. Лицето й е спокойно, безизразно, студено. Отпуска ръце, обръща се, изважда от пепелника смачканата цигара и пак я пуска вътре, вдига пепелника и тръгва към камината, пътьом поглеждайки спящото дете на канапето, изпразва пепелника в камината и го връща пак на масата. Този път спира до канапето, навежда се да затъкне по-добре одеялото върху заспалото дете и чак след това отива до телефона и вдига слушалката.)

Моля ви, три-две-девет.

(Докато чака, в тъмнината зад отворената в дъното врата се очертава някакъв силует, някакво движение, достатъчно тихо, за да не бъде чуто, но и достатъчно красноречиво да подскаже, че там нещо или някой се движи. Темпъл нищо не забелязва, тъй като е с гръб. Телефонът дава връзка и тя се обажда.)

Маги, ти ли си? Тук е Темпъл… Да, ненадейно… О, не зная; просто може би много слънце ни се събра… Разбира се, утре ще намина. Исках нещо да ти предам за брат ти, Гейвин… Знам, ей-сега си тръгна. Но аз нещо забравих… Като се върне, нека да ми се обади… Да… Да… Моля ти се… Благодаря.

(Оставя слушалката и тъкмо да се обърне с лице към стаята, телефонът иззвънява. Тя вдига слушалката.)

Ало?… Да, отново съвпадение. Току-що го затварям, звънях на Маги… О, на бензиностанцията! Не мислех, че е минало толкова време. Мога да се приготвя за половин час. С твоята или с нашата кола?… Добре… Слушай… Да, тук съм, Гейвин. Какво ще трябва да разкажа? О, знам, знам. Ти вече осем или девет пъти си ми казвал. Просто може да не съм разбрала точно какво. Какво ще трябва да разкажа.

(Ослушва се за миг, после бавно отпуска слушалката с вцепенено лице; гласът й е тих, равен.)

Боже господи!

(Затваря телефона, озовава се до канапето, угасва лампата на масата, грабва спящото дете и с крак си отваря вратата за хола. Стаята е стъмена, единствената светлина сега идва през вратата. Още неизлязла с детето, откъм трапезарията влиза Гауън, напълно облечен, само че без сако и вратовръзка. Явно не е гълтал никакви сънотворни хапове. Приближава телефона, застава безшумно до него, ослушва се към вратата за хола и сега угасва и последната светлина. Сцената потъва в мрак.)

 

ГЛАСЪТ НА ГАУЪН:

(Тихо.) Три-две-девет, моля… Добър вечер, лельо Маги. Гауън се обажда… Чудесно, благодаря… Разбира се, утре по някое време. Като се върне чичо Гейвин, нека ми се обади, тук съм. Лека нощ.

(Чува се само затварянето на телефонния апарат.)