Уилям Фокнър
Реквием за една светица (3)

Сцена втора

 

ТЕМПЪЛ:

(Взима цигара от кутията на масата, после се мъчи да имитира обвиняемата от съда. Гласът й, остър и сух, едва сега издава потиснатото напрежение.)

Дай боже! Виновна съм! Благодаря ти, господи. Щом така посрещаме вестта, че ще ни бесят, какво ли може да се очаква от съдията и съдебните заседатели…

 

ГАУЪН:

Стига, моля те! Млъкни! Запалвам камината и ще донеса нещо за пиене. (Към Стивънз) А може би Гейвин ще запали огъня, пък аз да се заема направо с напитките.

 

ТЕМПЪЛ:

Аз ще го запаля. (Взема запалката.) Ти донеси алкохол. Тогава чичо Гейвин няма защо да остава. Доколкото виждам, ще му се единствено да каже сбогом и после да ми прати илюстрована картичка. Пък ако се постарае, може и с две думи. И да си ходи у дома.

(Приближава камината, коленичи, пуска кранчето на газта, приготвила запалката в другата си ръка.)

 

ГАУЪН:

(Ядосано) Е, де!

 

ТЕМПЪЛ:

(Щраква запалката и поднася пламъка до кранчето.) За бога, ще ми донесеш ли нещо да пийна?

 

ГАУЪН:

Разбира се, скъпа. (Към Стивънз) Хвърли си някъде палтото.

(Излиза през трапезарията. Стивънз остава неподвижен и наблюдава Темпъл. Пламъкът постепенно се усилва.)

 

ТЕМПЪЛ:

(Все още коленичила, с гръб към Стивънз.)

Щом ще оставаш, защо не седнеш? Или обратно. Отзад напред. Щом не сядаш, защо не си тръгваш? Остави ме, аз съм и ограбена, и бита, но ме остави да го преживявам насаме. И бог знае, че мръсотиите се изхвърлят насаме. Удовлетворението е също мръсотия…

(Стивънз я наблюдава. После се приближава до нея, изважда носна кърпа от вътрешния си джоб, спира зад гърба й и протяга кърпата пред очите й. Тя поглежда най-напред кърпата, после него. Лицето й е съвършено спокойно.)

За какво ми е?

 

СТИВЪНЗ:

Ще ти свърши работа. Суха е. (Продължава да държи кърпата.) Тогава за утре.

 

ТЕМПЪЛ:

(Живо се изправя.) О, за саждите от влака! Не, ще вземем самолет, Гауън не ти ли каза? В полунощ излитаме от Мемфиското летище; ще тръгнем чак след вечеря. А утре сутринта — Калифорния. Напролет може и до Хаваите да прескочим. Всъщност не, сезонът е неподходящ. Тогава Канада. Май и юни на езеро… (Млъква, ослушва се към вратата за трапезарията.) Тъй че носна кърпа няма да ми е нужна. Нали не ме заплашваш, ти и без това нямаш с какво да ме заплашиш. И понеже е така, не ми трябва нищо твое, току-виж после си рекъл, че съм приела подкуп.

(И двамата чуват шума отвъд вратата на трапезарията, означаващ, че Гауън се приближава. Темпъл снижава глас и заговаря бързо.)

Или да го вземем другояче. Не зная какво искаш, защото не ме интересува. Каквото и да е то, няма да ми го вземеш. (Шумът е вече по-близък, чуват се стъпки, звън на стъкло.) Сега той ще ти предложи нещо да пийнеш и след това също ще поиска да узнае какво искаш и защо си дошъл с нас дотука. Вече ти отговорих. Не. Ако си дошъл, за да ме видиш, как плача, имаш много здраве! Но и нищо повече няма да получиш. От мене нищо! Разбираш ли?

 

СТИВЪНЗ:

Чувам.

 

ТЕМПЪЛ:

Искаш да кажеш, че не ти се вярва. Добре, трогната съм. (Още по-бързо и припряно.) Отказах да отговоря на твоя въпрос. Сега аз ще ти задам един…

(С влизането на Гауън тя моментално сменя темата и то тъй гладко насред изречението, че никой новодошъл не би доловил разликата в тембъра.)

… от нейните адвокати, сигурно ти е разправяла; дори една такава наркоманка, която избива малки деца, дори тя има може би някакво свое оправдание. Черна наркоманка и бяло бебе!…

 

ГАУЪН:

Нали ти казах, млъкни!

(Носи поднос, на който е наредил кана с вода, купа с лед, три празни високи чаши и три чаши, вече пълни с уиски. Бутилката се подава от джоба на сакото му. Приближава Темпъл и протяга подноса към нея.)

Нищо, нищо! Този път за разнообразие и аз ще пия. След осем години пауза! И защо не?

 

ТЕМПЪЛ:

Защо не?

 

ГАУЪН:

(След като тя взима една от пълните чаши, той подава подноса на Стивънз, който посяга към втората. После оставя подноса на масата и вдига третата чаша.)

Цели осем години нито една глътка! Сега е може би моментът пак да се почне. В края на краищата, не е малко. (Към Стивънз) Пий. Малко вода не щеш ли?

(Като че несъзнаващ какво е сторил, той оставя недокоснатата си чаша на подноса, налива вода от каната в една от празните чаши и я подава на Стивънз тъкмо когато оня е изпразнил първата си чаша и я сваля. Тогава Стивънз поема водата. Темпъл също не се е докоснала до чашата си.)

А сега може би околийският адвокат Гейвин Стивънз ще ни каже защо е дошъл?

 

СТИВЪНЗ:

Жена ти вече каза. Да си взема сбогом.

 

ГАУЪН:

Вземай! Пожелай ни добър път и си грабвай шапката!

(Изтръгва водата от ръката на Стивънз и връща чашата на масата.)

 

ТЕМПЪЛ:

(Оставя чашата си на подноса) Сложи ми малко лед и вода. Но първо вземи палтото на чичо Гейвин.

 

ГАУЪН:

(Вади бутилката от джоба си и прави поръчаното плюс втора чаша за Стивънз.) Не е необходимо. Щом може да вдига ръка в една бяла съдебна зала, за да защити една черна убийца, значи ще може да я сгъне и в по-твърд ръкав, поне колкото да вземе едно уиски от майката на жертвата. (Към Темпъл) Прощавай! Излиза, че може би ти винаги си била права, а аз съм грешал. И сигурно ще трябва да повтаряме тия неща, додето се отърсим от тях, не от всичко, но от някои…

 

ТЕМПЪЛ:

Добре, защо не? (Обръща очи към Стивънз, който на свой ред я гледа мрачно и загрижено.) Не забравяй и бащата, скъпи!

 

ГАУЪН:

(Приготовлява напитките) Разбира се. Та как да го забравя? Бащата на детето и без това като човек е нещастен. В очите на закона мъжете не бива да страдат, те са или ищци, или ответници. Законът е нежен само към жените и децата и особено към жените, а най-вече към черните наркоманки и курви, които убиват бели деца. (Подава чашата на Стивънз.) Тогава защо да очакваме от околийския адвокат Стивънз състрадание към един мъж и една жена, които по една случайност са родителите на убитото дете?

 

ТЕМПЪЛ:

(Сухо) Няма ли, за бога, да млъкнеш най-после?

 

ГАУЪН:

Прощавай. (Обръща се към нея, вижда пълната й чаша.) Няма ли да пиеш?

 

ТЕМПЪЛ:

Не искам. Донеси ми мляко.

 

ГАУЪН:

Веднага. Разбира се, горещо.

 

ТЕМПЪЛ:

Да, ако обичаш.

 

ГАУЪН:

(Обръща се) Дадено. Но нали съм от досетливите, още като наливах уискито и сложих млякото на печката. (Тръгва към трапезарията) Не пускай чичо Гейвин да си ходи, докато не се върна. Ако трябва, заключи вратата. Или по-добре телефонирай на оня, как му беше името, дето се бори за свобода на негрите…

(Излиза. Останалите се размърдват чак когато чуват захлопването на кухненската врата.)

 

ТЕМПЪЛ:

(Припряно) Какво знаеш? Не ме лъжи, не виждаш ли, нямаме време!

 

СТИВЪНЗ:

Време? За какво? До отлитането на самолета? Тя има време — до месец март, до тринайсети март има четири месеца.

 

ТЕМПЪЛ:

Знаеш какво искам да кажа… неин адвокат… виждаш я всеки ден… тя негърка, а ти бял… дори ако трябва с нещо да я сплашиш… с малко кокаин или нещо друго от нея всичко можеш да купиш… (Млъква, гледа го учудена, но и с отчаяние; гласът й съвсем е притихнал.) О, господи боже! Тя не ти е разказала всичко. Аз! Аз съм… аз съм тая, която… Не разбираш ли? Само че не мога да повярвам, няма да повярвам, невъзможно…

 

СТИВЪНЗ:

Невъзможно е да повярваш, че не всички човешки същества миришат на лошо, както ти се изразяваш. И дори една, според теб черна наркоманка и уличница? Не, нищо повече не ми е казала.

 

ТЕМПЪЛ:

Дори и да е имало нещо повече?

 

СТИВЪНЗ:

Дори и да е имало.

 

ТЕМПЪЛ:

Тогава какво мислиш, че знаеш? Няма значение откъде си го научил, само ми кажи какво е то!

 

СТИВЪНЗ:

Оная нощ тук е имало някакъв мъж.

 

ТЕМПЪЛ:

(Избързва да отговори) Гауън!

 

СТИВЪНЗ:

Оная нощ? В шест часа същата сутрин Гауън и Бъки тръгнаха с колата за Ню Орлеанз.

 

ТЕМПЪЛ:

Значи съм била права! Заплаши ли я или просто я подкупи?… Мъча се, истински се мъча и сигурно няма да ми е много трудно да разбера защо не миришат на лошо, по каква причина не миришат…

(Замлъква. Или е чула шум, от което е решила, че Гауън ще влезе, или може би, познавайки отлично къщата си, знае колко е необходимо, за да се притопли една чаша мляко. След миг продължава, бързо, по-тихо.)

Тук не е имало никакъв мъж. Ясно ли ти е? Казах ти, предупредих те, че от мен нищо няма да измъкнеш. О, знам си аз, готов си да ме изправиш ей-сега на подсъдимата скамейка, под клетва! Естествено, твоите съдебни заседатели никак няма да са доволни от подобно своеволно разпъване на една ограбена майка, но какво значи това в сравнение със справедливостта? Питам се, защо още не си го направил. Или пък имаш това намерение и ще ни причакаш, като прекосяваме границата с Тенеси довечера?… Окей, съжалявам! Ясно ми е. В крайна сметка сигурно ми е невъзможно да се съмнявам единствено в своята собствена лоша миризма. (Кухненската врата хлопва, и двамата я чуват.) Защото кажа ли лека нощ и тръгна ли веднъж по стълбата, и Гауън дори няма да взема. Пък кой знае…

(Млъква. Гауън влиза, носейки по-малък поднос, на който има чаша мляко, солница и салфетка, и приближава до масата.)

 

ГАУЪН:

За какво си приказвате?

 

ТЕМПЪЛ:

За нищо. Казвам на чичо Гейвин, че има в себе си нещо от благородството на Вирджиния, може би го е наследил от дядо ти. Ще се кача горе да изкъпя Бъки и да му дам да вечеря.

(Пипва чашата да провери колко е топло млякото, после я взема. Към Гауън.)

Благодаря ти, скъпи.

 

ГАУЪН:

Нищо, мила. (Към Стивънз) Виждаш ли? Не каква да е салфетка, а точно салфетката за мляко! Това се казва обучение.

(Ненадейно спира, защото е забелязал Темпъл; тя не прави нищо особено, просто е застанала с млякото в ръка. Но той вероятно знае какво значи това и я пита.)

Какво има?

 

ТЕМПЪЛ:

И аз не знам.

(Той отива до нея, целуват се: не продължително, а най-обикновено, целувка между мъж и жена. Сетне, отнасяйки чашата с мляко, Темпъл се отправя към вратата за хола. Към Стивънз.)

Довиждане до юни. Бъки ще ти прати картичка. На Маги също. А може би греша и по отношение миризмата на Темпъл Дрейк. Ако ти падне да чуеш нещо, което не си чувал, но знаеш, че е вярно, готова съм да се съглася. Стига да вярваш, че можеш да чуеш нещо, което още не си чувал.

 

СТИВЪНЗ:

Ти не вярваш ли?

 

ТЕМПЪЛ:

Не, чичо Гейвин. Ако някой иска да иде на небето, коя съм аз да му преча? Лека нощ и довиждане.

(Излиза и затваря вратата. Стивънз се обръща мрачен и оставя чашата си на масата.)

 

ГАУЪН:

Защо не пиеш? И без това трябва да вечерям, багаж да стягам… Какво ще кажеш?

 

СТИВЪНЗ:

За кое? За багажа или за уискито? Ти няма ли да пийнеш? Поне една чаша…

 

ГАУЪН:

Може, разбира се. (Взема първоначално напълнената по-малка чаша.) Не е ли по-добре да си тръгваш? Остави ни да си кроим отмъщението.

 

СТИВЪНЗ:

Иска ми се поне то да те утеши.

 

ГАУЪН:

Дай боже! Бих искал да се окаже, че отмъщението ще е краят! „Око за око!“ Имало ли е по-празни думи? Но да разбереш, че са празни, трябва поне едного да си загубил.

 

СТИВЪНЗ:

И все пак тя ще трябва да умре.

 

ГАУЪН:

Защо не? Кой ще загуби — една негърка, уличница, пияница, наркоманка…

 

СТИВЪНЗ:

… скитница, загубила всякакви надежди, докато един хубав ден мистър и мисиз Гауън Стивънз я вдигат от локвата и от чисто съжаление и човечност й предлагат един последен шанс…

(Гауън е неподвижен, само пръстите му стягат чашата още по-силно. Стивънз вижда това и без да го изпуща от очи, продължава)

И изведнъж, за отплата…

 

ГАУЪН:

Виж какво, чичо Гейвин, защо наистина не си тръгваш? Иди си у дома, по дяволите, където искаш…

 

СТИВЪНЗ:

Още малко, тръгвам. Затова ли мислиш, че тя е длъжна да умре?

 

ГАУЪН:

Не аз. Аз нямам нищо общо с тая работа. Не съм аз прокурорът. Нито пък съм инсценирал — така ли се казваше — този процес. Едничката ми връзка с тая история е, че по една случайност съм баща на детето, което тя… Кой, за бога, е нарекъл тази гадост напитка?

(Захвърля уискито заедно с чашата в купата за лед, моментално грабва една от празните чаши и вдига пълната бутилка да я напълни. В началото уж мълчи, но внезапно става ясно, че се смее: смях, който почва достатъчно нормално, но в следващия миг е вече извън неговия контрол, превръща се в истерично хихикане; уискито продължава да тече и чашата всеки миг ще прелее. Стивънз се пресяга, отнема му бутилката.)

 

СТИВЪНЗ:

Спри де! Стига ти толкова!

(Оставя шишето на масата, вдига пълната чаша и прелива половината й съдържание в другата; сега вече подава на Гауън една далеч по-разумна доза. Гауън я взима, млъква. Очевидно се е овладял.)

 

ГАУЪН:

(Без да вкуси от питието) Осем години. Осем години въздържание и ето каква отплата: детето ми да умре от ръцете на една черна наркоманка, уличница и прочие, която и да бяга дори не е посмяла, та поне да я беше застрелял някой полицай като бясно куче… Разбираш, нали? Осем години без капка. Каквото ми трябваше, получих, но си го и платих и сега отново мога да се пропия. Нали? А не ми се пие. Сякаш онова, което съм получил, не е било това, което искам, сякаш съм платил за нещо, което нищо не е струвало. И ми става смешно. Това е то да тържествуваш: сделката е отлична, без да си я искал. С намалена лихва. Две деца имах. И трябваше да заплатя за едното, та да осъзная, че всъщност нищо не ми е струвало. Половин цена: едно дете и една черна уличница на бесилото. Толкова ми струва имунитетът.

 

СТИВЪНЗ:

Няма такова нещо.

 

ГАУЪН:

В миналото. В лудата ми глава. В моето пиянство, в страха ми ако искаш…

 

СТИВЪНЗ:

И минало няма.

 

ГАУЪН:

Как сега да не се смееш? Само че по-тихо, нали? Да не смущаваме дамите, да не смущаваме мис Дрейк, мис Темпъл Дрейк… Разбира се, защо не и страх? Само че за благозвучие да го наричаме чисто и просто пре-трениране. Знаеш, нали? Гауън Стивънз, научен във Вирджиния да пие като джентълмен, се напива като джентълмен, като десет джентълмени и повлича една селска колежанка, момиче, а кой знае, може би и девствено, повлича го с колата си на мач в колежа от съседната околия, напива се повече и от двайсет джентълмени, изгубва пътя, още пие, повече от четирийсет джентълмени, блъска автомобила, с което надминава осемдесет джентълмени, и изпада в пълно безсъзнание, а девственицата в това време е отвлечена в един публичен дом в Мемфис… (произнася нещо неразбираемо)

 

СТИВЪНЗ:

Какво?

 

ГАУЪН:

Разбира се, страх. Наречи го страх. Какво значение има благозвучието за женените хора?

 

СТИВЪНЗ:

Само че никой не те е карал след това да се жениш за нея.

 

ГАУЪН:

Естествено. Женитбата беше в най-чист вирджински стил. Сто и шейсет джентълмени.

 

СТИВЪНЗ:

Най-малкото намерението. Отвлечена в един публичен дом. И после?

 

ГАУЪН:

Къде ти е чашата? (Посяга към нея.) Вземи, глътни тая помия, на̀…

 

СТИВЪНЗ:

(Хваща чашата) Стига ми. Какво значи това: отвлечена в един публичен дом?

 

ГАУЪН:

(Рязко) Толкоз! Колкото си чул…

 

СТИВЪНЗ:

Ти май рече, че й допаднало. Затова ли никога няма да можеш да й простиш? Не за туй, че е била причина да дойде в живота ти миг, който нито някога ще си спомниш, нито ще го забравиш, нито ще си го обясниш, нито ще се утешиш, пък и да мислиш за него няма никога да престанеш, а само защото тя самата дори не е страдала, а напротив: дори й допаднало, допаднал й този месец и нещо; напомня ми епизод от един стар филм: бялото момиче попада пленница в шатрата на бедуинския принц. Че ти е трябвало да изгубиш не само ергенската си свобода, но и своето мъжко самоуважение заради добродетелността на своята съпруга и на детето си; да заплатиш за нещо, което жена ти дори не е изгубвала, още по-малко съжалявала за него? И за това ли трябва да умре тази бедна, осъдена и нещастна негърка?

 

ГАУЪН:

(Напрегнато) Тръгвай си! Хайде!

 

СТИВЪНЗ:

Минутка… Иначе можеш да си пръснеш черепа. Спри да помниш, забрави, че не можеш да забравяш! Нищо. Потъни в нищото, удави се завинаги в него, да не ти трябва да помниш, да не се пробуждаш нощем в гърчове и в пот, защото не можеш да забравиш. И какво друго се е случило през този месец, когато оня безумец я заключил като пленница в онзи Мемфиски дом, какво, какво, което никой друг освен ти и тя не знае? А може би и ти не всичко знаеш.

(Все тъй неоткъсващ очи от Стивънз, бавно и пресметливо Гауън си оставя чашата на подноса, взима бутилката и я обръща с дъното нагоре над главата си. Тапата липсва и течността веднага руква по ръката му, ръкава, на пода. Той сякаш не разбира какво върши. Гласът му е напрегнат, едва разбираем.)

 

ГАУЪН:

Помогни ми, Иисусе! Помогни ми!…

(Само след миг Стивънз също оставя чашата си и без да се суети, се обръща, взима си шапката, заобикаля канапето, насочва се към вратата и излиза. Гауън стои още малко с навирената бутилка, вече празна. Сетне потръпва, въздъхва дълбоко, идва сякаш на себе си, оставя шишето на масата, забелязва непобутнатата си чаша, взема я, постоява, после се обръща и я запраща със сила към камината, право в горящия пламък на газовата горелка, застава с гръб към публиката, отново си поема дъх и прокарва дланите си по лицето. Поглежда мокрия ръкав, изважда носната си кърпа и връщайки се към масата, се мъчи да попие влагата от ръкава. После прибира кърпата, за да вземе неразтворената салфетка от малкия поднос, обърсва си ръкава, разбира, че нищо не прави и хвърля салфетката, вече смачкана, на масата. Сега, външно отново спокоен, като че нищо не се е случило, събира чашите върху големия поднос, слага в него и малкия заедно със солницата и салфетката, вдига ги и тихо тръгва към вратата на трапезарията. Светлините почват да гаснат една по една.)