Уилям Фокнър
Реквием за една светица (2)

Съдебната зала. 17 и 30 часа. Тринайсети ноември. Завесата е спусната. Със запалването на светлините се чува иззад завесата.

Завесата се вдига, символизирайки изправянето на затворничката на подсъдимата скамейка, и разкрива част от съдебната зала. Тя не заема цялата сцена, а само горната лява половина, при което останалата половина и дъното са в мрак, тъй щото видимата част е не само в центъра на светлината, но изглежда и леко издигната във въздуха — още един символ, който става ясен в началото на второ действие — символът на възвисения трибунал на справедливостта, от който настоящият околийски съд е само етап и далеч не най-висшата инстанция.

Виждаме част от залата — масата на съда, съдията, чиновниците, адвокатите, съдебните заседатели. Защитник на обвиняемата е адвокатът Гейвин Стивънз, човек около петдесетте. Прилича повече на поет, а не на юрист, и наистина е: ерген, издънка на едно от първите семейства в околията Йокнапатофа, завършил Харвард, а после и Хайделберг, върнал се на родна земя, за да стане нещо като един селски Цинцинатус^[1], борец не толкова за истината, колкото за справедливостта, често замесващ се, понякога и без хонорар, в страстите и дори престъпленията на ближните си, и бели, и негри, нещо, което в някои случаи е пряко противоположно на поста му като околийски адвокат, на който се намира от години.

Подсъдимата се е изправила. Всички други в залата са седнали. Негърка, около трийсетгодишна — в същност може да е между двайсет и четирийсет, — със спокойно, непроницаемо, почти вглъбено лице, тя е най-високата точка и всички очи са обърнати към нея, но тя никого не поглежда, а гледа някъде навън и нагоре, като че е невидим и далечен ъгъл на залата, в която сякаш се намира сама. Доскоро, по-точно допреди пет месеца, тя е била домашна прислужница, бавачка на две бели деца, второто от които, още бебе, преди пет месеца е удушила в люлката му. По тази причина сега ще бъде лишена от живота си. Но тя вероятно е вършила и много други неща: брала е памук, готвела е храна за полските работници — едва ли не всичко, което е било във възможностите й, или по-скоро доколкото й е позволявало времето и случаят. В малкия град на щата Мисисипи, където е родена, се е славела като скитница, обичала да попийва, навремени се залавяла с проституция, била е пребивана от някакъв мъж, а неговата съпруга, или може би втора любовница, се е опитвала да я коли. Може би е била и омъжвана, най-малкото веднъж. Името й, както го изрича самата тя, е Нанси Манигоу.

В залата цари пълна тишина, всички са вперили погледи в нея.

Завесата бързо се спуска, скрива сцената, светлините моментално угасват. Настъпва миг пълна тъмнина. Сетне завесата плавно и нормално се вдига.