Уилям Фокнър
Реквием за една светица (10)

Сцена първа

 

ТЪМНИЧАРЯТ:

И тая нощ, и с песните ще се свърши, нали? (Към Темпъл) Вас ви нямаше. Нищо не знаете какво става тук…

(Улавя се и млъква. Има опасност да допусне страшна неучтивост, която според разбиранията на неговата класа е нещо повече от гаф и проява на лош вкус, особено в този случай: да говориш за убиеца в присъствието на пострадалия, макар че утре по същото време държавата вече ще е въздала своето обезщетение. Мъчи се да оправи работата.)

Абе то и аз да бях майка на…

(Отново замълчава: ето че пак ще се изпусне. Сега се обръща към Стивънз и говори само на него.)

От миналата неделя всяка вечер с изключение на снощи… Всъщност къде бяхте снощи, адвокат Стивънз? Липсвахте ни… Та всяка вечер Нан… тоест затворничката пее в килията си химни, а отвън й приглася кой мислите? Адвокат Стивънз! Хайде, първия път както и да е — вие на тротоара, тя на прозореца, няма нищо лошо, просто църковни химни. Та нали всички ние тук в Джеферсън и в Йокнапатофа познаваме адвоката, нищо, че някои го мислят малко за…

(Той отново ще изпусне положението; съзнава това, но сега вече нищо не може да стори — като човек, който минава над река по дънер: остава му само да побърза, та по-скоро да стъпи на твърда земя.)

Да защищаваш една черна убийца, още повече когато на собствената ти племенница… Да кажем, че мине някой чужд човек, турист — янки — те и без това се чудят за какво да ни критикуват — и какво? Застанал един бял човек на студа, а негърката, мръсницата, си стои горе в килията на топло… Така се случи, нея вечер не можахме да отидем с мисиз Тъбз на църква, поканихме ви. И право да си кажа, хареса ни. Щото като разбраха, че никой няма нищо против, и другите негри (аз имам още пет души, но ги заключих при въглищата, да сте по-спокойни)… та като разбраха и другите негри, лепнаха се и те и на втората, третата неделя хората взеха да се спират под прозорците и да ги слушат и никой не отива на църква. В другите дни, разбира се, негрите ги пускам, но като пийнат или се сбият в събота и хорчето се събира. Дори по едно време си мислех: я да кажа аз на шерифа да потърси по негърските колиби, ама не пияници и картоиграчи, ами басѝ и баритони.

(Почва гръмко да се смее, после пак се улавя и поглежда Темпъл с особено мило изражение на лицето, като дете, което са хванали на местопрестъплението.)

Извинете, мисиз Стивънз. Много приказвам. Но исках да кажа, че няма човек, мъж или жена, в околията и в целия щат Мисисипи, който да не… да не чувства… Ето пак, пак се разприказвах. Не искате ли да кажа на мисиз Тъбз да ви приготви по едно кафенце? Или може би кока-кола? Все още има една две бутилки в хладилника.

 

ТЕМПЪЛ:

Не, благодаря ви, мистър Тъбз. Ако може само да видим Нанси.

 

ТЪМНИЧАРЯТ:

Може, разбира се. (Отправя се към дъното и се скрива в прохода.)

 

ТЕМПЪЛ:

Отново превръзката на Темида. Само че тоя път от бутилка кока-кола или от чаша държавно кафе.

(Стивънз изважда от палтото си познатия пакет цигари, но Темпъл му отказва още преди да й предложи.)

Не искам. Кожата ми вече закоравя. Не усещам… хората. Те наистина по сърце са мили, състрадателни и любезни. Ето това ме стяга и притиска… ей тук, в червата. Член на сганта, който спира цялата церемония, за да махне буболечките от цепеницата, която ще хвърли в огъня…

(Зад сцената се разнася трясък на друга врата — тъмничарят отключва килията на Нанси. Темпъл млъква, обръща се натам и се ослушва, после продължава.)

И сега трябва да кажа „Прощавам ти, сестро!“ На една чернокожа, която е убила детето ми. Не, още по-лошо! Налага се да стане обратното. Нов живот мога да почна само ако отново ми простят. Как да изкажа това? Помогни ми. Как?

(Отново млъква и се обръща, защото в този миг, следвана от тъмничаря през прохода в дъното влиза Нанси.)

 

ТЪМНИЧАРЯТ:

(Към Стивънз) Готово. Колко време ви трябва! Половин час? Цял час?

 

СТИВЪНЗ:

Десет минути.

 

ТЪМНИЧАРЯТ:

(Крачейки към изхода вляво) Дадено. (Към Темпъл.) Наистина ли не искате кафе или кока-кола? Мога да ви донеса и един стол-люлка…

 

ТЕМПЪЛ:

Благодаря, но няма нужда, мистър Тъбз.

 

ТЪМНИЧАРЯТ:

Окей. (Отключва вратата) Значи, десет минути.

(Отваря вратата, излиза, затваря и заключва от външната страна. Ключалката издрънчава, стъпките му заглъхват. Нанси е спряла там, където тъмничарят е избързал през нея. Лицето й е спокойно, непроменено. Облечена е както по-рано, без престилката, но със същата шапка.)

 

НАНСИ:

(Към Темпъл) Казаха ми, че си била в Калифорния. И аз все си мислех, че някой ден ще ида до там. Но много закъснях.

 

ТЕМПЪЛ:

И аз. Твърде късно. Късно отидох и късно се върнах. Това е, късно не само за тебе, но и за мен. Вече твърде късно. Трябваше да бягаме, да тичаме! Да бягаме като от смъртта, по-далече от диханието на всеки, който се нарича Дрейк или Манигоу.

 

НАНСИ:

Но не успяхме. И ти се върна. Снощи. Чух и за това. Знам и къде си била снощи с него заедно. (сочи Стивънз) Били сте при кмета.

 

ТЕМПЪЛ:

О боже, кмета! При губернатора бяхме, при големия човек, чак в Джексън. Ясно, разбрала си веднага щом си установила, че мистър Гейвин Стивънз няма да дойде да ти приглася в песните. Всъщност единственото, което не можеш да знаеш, е какво ни каза губернаторът. Не знаеш, колкото и да си проницателна. Защото изобщо не сме говорили за тебе. Отидох не да го моля, не да го увещавам, а защото бях длъжна. Не ме гледай така, Нанси!

 

НАНСИ:

Не те гледам. И освен това няма нищо. Знам какво тя е казал губернаторът. Още снощи можех да ти обадя какво ще ти каже, да си спестиш пътуването. Или да бях те предупредила, като научих, че си тук. Но не стана. Нищо.

 

ТЕМПЪЛ:

А защо? Погледни ме. Би било по-лошо, но другото беше ужасно.

 

НАНСИ:

Какво защо?

 

ТЕМПЪЛ:

Защо не ме предупреди?

 

НАНСИ:

Щеше да означава, че се надявам. Това, което най-трудно се изтръгва и захвърля, последното, което един грешник ще остави да му се изплъзне. Той друго може и да няма, но за това се държи, на него разчита. Да му предложиш спасение и да кажеш: избирай, старият грях все си е по-силен. Махаш с ръка на спасението и се улавяш за надеждата. Но какво пък…

 

СТИВЪНЗ:

Искаш да кажеш, че получиш ли спасението, изгубваш надеждата?

 

НАНСИ:

За какво ти е? От нищо няма нужда човек. Само да вярва…

 

СТИВЪНЗ:

В какво?

 

НАНСИ:

Да вярва. Затуй добре е било, дето снощи се досетих къде сте отишли. Но сега вече със сигурност знам и знам какво ви е казал големият човек. Хубаво. Аз свърших всичко отдавна, още в съда. Не, преди това! Оная нощ в детската стая, още преди да вдигна ръка…

 

ТЕМПЪЛ:

(Конвулсивно) Мълчи, мълчи.

 

НАНСИ:

Добре. Млъквам. Все едно. Готова съм за небето. Вече съм готова.

 

ТЕМПЪЛ:

Мълчи! Поне не богохулствай! Но коя ли съм аз, да те питам на какъв език разговаряш с бога, когато и сам той не може да те попита? Той друг език не ти е дал.

 

НАНСИ:

Какво толкова лошо съм казала? Исус също е човек. Той е длъжен. Мъжете го слушат за това, което казва. Но не и жените. Тях думите не ги интересуват. Те слушат, защото говори той!

 

ТЕМПЪЛ:

Нека и с мен да говори! Може би и аз съм готова за небето, стига той тъкмо това да иска. Всичко бих сторила, само да ми открие какво… А как? Зная какво трябва, зная, че трябва, че съм длъжна. Но как? Ние… аз си мислех, че остава само да отида до губернатора и да му разкажа, че не ти си убила детето ми, а аз, още в оня ден, когато слязох от влака. Мислех, че с това ще свърши. Но сгрешихме. Тогава решихме, че е най-добре да дойда тук, при тебе, да ти кажа, че е трябвало да умреш. Хм! Да пропътувам две хиляди мили от Калифорния, цяла нощ да караме до Джексън за един-два часа разговор и после да се върна пак тук, за да ти кажа, че трябва да умреш. И не само да ти донеса вестта, че трябва да умреш, което би могъл да стори всеки, ами цяла нощ да не спя и два часа да говоря, за да ти съобщя новината. Ти знаеш, отидох не да те спася, а за себе си, заради страданието, да се разплатя със себе си. Просто имах още малко време и след като щях да плащам за него, трябваше и още малко да изстрадам всичко. И какво, мислех, че това е краят. Нищо подобно. За тебе е било. По-лошо нямаше да стане и да не бях се връщала от Калифорния. Не би могла да бъдеш в по-лошо положение. А утре по това време и лошо вече няма да има. Но не и за мен. Защото за мен има още много дни. На теб не ти остава друго, освен да умреш. Нека Исус ми каже аз какво да сторя! Не, аз зная… разбрах това още оная вечер в детската стая. Но защо той нищо не иска да ми каже сега? Нека ми каже как. Как? Утре, вдругиден… Как?

 

НАНСИ:

Вярвай в него.

 

ТЕМПЪЛ:

Да вярвам в него? Виж докъде ме доведе! Нищо, може и да заслужавам. Не съм аз тази, която ще му нареждам какво да прави. Но виж с тебе какво направи! И все пак ми казваш да вярвам. Защо? Защото не остава друго ли?

 

НАНСИ:

Не знам. Но трябва да вярваш. Да платиш за страданието.

 

СТИВЪНЗ:

За чие страдание? И кой да плати? Всеки за себе си?

 

НАНСИ:

За общото. За всички. Всички грешници.

 

СТИВЪНЗ:

Спасението на света е в страданието на човека. Нали така казват?

 

НАНСИ:

Да, сър.

 

СТИВЪНЗ:

Но как?

 

НАНСИ:

Не знам. Когато хората страдат, сигурно не им остава време да вършат злини.

 

ТЕМПЪЛ:

Но защо именно страдание? Нали той е всесилен, нали така ни учат? Не може ли той да измисли нещо друго? Или, ако трябва да е страдание, не може ли да бъде само твоето лично? Не може ли човек да изкупи греховете си чрез собствената си агония? Защо ти и детето ми трябва да страдате, когато някога си аз съм решила да отида на бейзболен мач? Нима човек трябва да изстрада болките на другите, за да повярва в бога? Що за бог е това, щом изнудва хората с мъката и падението на целия свят?

 

НАНСИ:

Той не иска от нас да страдаме. И той не обича страданието. Но какво да стори? Той е като човек, който има много мулета. Една сутрин се оглежда и внезапно вижда, че са толкова много, просто не може да ги преброи, камо ли да им намери работа. Знае, че са негови, защото никой никакви претенции към тях не предявява, знае, че снощи оградата на пасбището ги е държала на едно място и нищо не може да им се случи. На сутринта в понеделник влиза при тях, обяздва едно-две с гръб към останалите, дето не са още обяздени. Сложи ли им юздата, праща ги да се трудят и да вършат добрини, но пак внимава много-много да не им се вре и дори ги храни, не забравя, че някое може да се е промъкнало зад гърба му. И дойде ли събота, прибира ги пак на пасбището, където могат да грешат колкото си искат.

 

СТИВЪНЗ:

И ти ли трябва да грешиш?

 

НАНСИ:

Не трябва. Просто не може другояче. И той знае това. Но затова пък можеш да страдаш. Той не ти заповядва да не грешиш, само те моли. И не ти казва Страдай! Но ти дава една последна възможност най-доброто, което може да измисли. И ще те спаси.

 

СТИВЪНЗ:

И тебе ли? Убийцата? На небето?

 

НАНСИ:

Мога да работя.

 

СТИВЪНЗ:

Може би лирата и песните няма засега да подхождат на Нанси Манигоу. Но работа все още има — пране, метене, може и деца да тряба да гледаш да пазиш, да храниш.

(Замълчава за миг. Нанси остава безмълвна, неподвижна никого не гледа.)

А може и точно нашето дете.

(Нанси и сега остава в същото вцепенение.)

Нашето, Нанси. Защото го обичаше дори в момента, когато вдигна ръка. Ти знаеше, че нищо друго не остава, освен да вдигнеш ръка… На небето, където това дете няма за нищо на света да си спомни твоите ръце, а ще знае само любовта, защото Земята за него не е била нищо друго, освен един сън без значение. Така ли е?

 

ТЕМПЪЛ:

А може и да не е нашето, моето бебе; нали аз всъщност го убих, слизайки тогава от влака? И на мен ще ми е необходимо цялото опрощение, на което е способно едно шестмесечно момиченце. Може да е друго, твоето, за което си ми разправяла, дето като си била в шестия месец и онзи те ритнал в корема. Може и то да е.

 

СТИВЪНЗ:

(Към Нанси) Какво? Бащата те е ритнал в корема когато си била бременна?

 

НАНСИ:

Не знам.

 

СТИВЪНЗ:

Не знаеш кой те е ритнал?

 

НАНСИ:

Това знам. Мислех, че питате за бащата.

 

СТИВЪНЗ:

Значи, оня не му е бил и баща?

 

НАНСИ:

Не знам. Всеки можеше да бъде.

 

СТИВЪНЗ:

Всеки? И нямаш ли представа кой може да е?

 

НАНСИ:

(Нетърпеливо) Като си подложите гърба на банцига, ще познаете ли кой зъбец пръв ви е рязнал? (Към Темпъл) Ти какво ще кажеш?

 

ТЕМПЪЛ:

А ще бъде ли и то там да ти прости? Без баща и дори неродено? Ще има ли за него небе, откъдето да ти прости? Нанси има ли небе?

 

НАНСИ:

Не знам. Вярвам.

 

ТЕМПЪЛ:

Какво вярваш?

 

НАНСИ:

Не знам. Но вярвам.

(Всички замълчават, защото вън се чуват приближаващи стъпки. Обръщат се към вратата и в този миг се чува дрънченето ни ключовете. Вратата се отваря, за да пропусне тъмничаря, който влиза и притегля вратата подире си.)

 

ТЪМНИЧАРЯТ:

(Заключвайки) Трийсет минути. Вие си казахте, не аз.

 

СТИВЪНЗ:

Ще дойда по-късно.

 

ТЪМНИЧАРЯТ:

(Приближава ги) Стига само да не е много късно. Искам да кажа, ако почакате до довечера, може да имате и компания. Ако отложите за утре, ще останете без клиент. (Към Нанси) Намерих оня проповедник, когото искаше. Каза, че ще дойде на съмване. Май няма да е лош баритон. Но повече хора няма да ти трябват, нали, особено утре! Не ми се сърди, Нанси. Извършила си едно от най-тежките престъпления в околията и законът ще трябва да ти плати. И ако майката на детенцето… (Запъва се) Ето че пак се разприказвах. Хайде, щом адвокатът си е свършил работата. И утре сутрин добре да се подготвиш, че ти предстои дълъг и труден път.

(Отминава Нанси и енергично се отправя към прохода в дъното. Нанси се обръща да го последва.)

 

ТЕМПЪЛ:

Нанси! (Нанси не спира.) Ами аз? Дори и да има небе и някой ме чака там да ми прости, какво ще стане утре? И в дните, които идват? И ако се окаже, че там, накрая, никой не ме чака?

 

НАНСИ:

(Обръща се през рамо) Вярвай.

 

ТЕМПЪЛ:

В какво да вярвам, Нанси? Научи ме!

 

НАНСИ:

Вярвай.

(Излиза през прохода подир тъмничаря. Стоманената врата някъде зад сцената изгърмява, ключовете издрънчават. След миг тъмничарят се завръща, приближава и се отправя към изхода. Отваря и застава до вратата.)

 

ТЪМНИЧАРЯТ:

Да, сър. Дълъг и труден път. Да бях такъв глупак, че да извърша убийство и да ме чака бесилка, за нищо на света нямаше да искам проповедник. По̀ ми се ще да вярвам, че след смъртта няма нищо.

(Изчаква, държейки вратата, и ги гледа. Темпъл е неподвижна. Стивънз леко докосва ръката й. Тя понечва да тръгне, почти незабележимо се олюлява и също тъй незабелижимо се овладява, че тъмничарят едва има време да реагира. Оставя вратата отворена и загрижено се спуска към нея.)

Ето, седнете тук на пейката. Ще ви донеса вода. (Към Стивънз) По дяволите, адвокат Стивънз, защо ви трябваше да я водите?…

 

ТЕМПЪЛ:

Нищо ми няма.

(Тръгва уверено към вратата. Тъмничарят я проследява с поглед.)

 

ТЪМНИЧАРЯТ:

Сигурна ли сте?

 

ТЕМПЪЛ:

Да. Напълно.

 

ТЪМНИЧАРЯТ:

(Отново се обръща към вратата) Добре. Не сте виновна. Тук така вони, че не знам и негрите как го понасят.

(Минава през вратата и излиза, вече невидим, но все така държи вратата и чака да я заключи. Следвана от Стивънз, Темпъл се приближава до вратата.)

 

ГЛАСЪТ НА ТЪМНИЧАРЯ:

(Отвън, изненадан) Здравейте, Гауън, жена ви е тук.

 

ТЕМПЪЛ:

(В движение) Някой да я спаси. Някой, който ще поиска душата й. Пък ако няма, загубена съм. Всички. Всички сме осъдени. Проклети.

 

СТИВЪНЗ:

(В движение) Разбира се. Нима не сме го чували от небето цели две хиляди години?

 

ГЛАСЪТ НА ГАУЪН:

(Отвън) Темпъл!

 

ТЕМПЪЛ:

Идвам.

(Излизат. Вратата се затваря с трясък, ключът издрънчава. Трите чифта стъпки заглъхват.)