Уилям Фокнър
Стръвницата (1)

I

Беше шестнайсетгодишен. Ловуваше вече шест години. И за шест години бе чул най-интересните разкази. Това бяха разкази за дивата пустош, за големия лес, по-голям и по-стар от всеки писмен документ, за белите хора, достатъчно гламави да вярват, че са купили някакъв си парцел от гората, и за индианците, достатъчно непреклонни в предявяваното право, че била тяхна, за да може да се приписва томува или ономува; това бе гора, по-голяма от майор Де Спейн и от късчето хартия, с което, разбирайки повече от всички, той твърдеше, че била негова; по-стара от стария Томас Сътпен, от когото майор Де Спейн я бе получил и който разбираше още повече от всички; по-стара дори от стария Икемотуби, вожда на племето чикасо, от когото я бе взел старият Томас Сътпен и който на свой ред разбираше най-много от всички. Тя принадлежеше на хората — не бели, не черни и не червени, а просто хора, ловци с волята и упоритостта да понесат всичко, с кротостта и умението да оцеляват; на кучетата, на мечката и елените, противопоставени, но открояващи се в нея, командвани и насилвани в границите на тази пустош от древното и неспирно съперничество, съгласно древните и несмекчаеми правила, които изключват всякакво съжаление и не признават пощада — най-хубавата от всички игри, най-хубавото, за което си струва да дишаш, и завинаги най-хубавото, за което да слушаш — тихите, тежки и замислени гласове, които се връщат назад и сред многото трофеи — разбити пушки, глави и кожи — си припомнят с точност какво е било — или в гостните стаи на градските къщи, или в канторите на плантаторските имения, или (което е най-хубавото) в самите биваци, където все още неначенато виси топлото месо, а мъжете, които са го нарязали, седят пред пламтящите дърва в огнището, ако има градеж и огнище, или ако няма — около окадената камара вършини, лумнали пред опнати платнища. Там винаги присъстваше и по някое шише, тъй че усещаше как тези остри и пламенни изблици на сърцето и ума, на мъжеството, лукавството и слуката се утаяват и пречистват в кафеникавата течност, която ни жени, ни момчета, нито деца, а само ловците пият; и пият не кръвта, която са пролели, а някакъв гъст сок от дивия безсмъртен дух, пият го умерено, дори смирено, не с долния ищах на езичника или с неоснователната надежда да добият от него ония добродетели, които се наричат хитрина, сила и сполука, а тъкмо в тяхна чест. Ето защо в това декемврийско утро му се стори не само естествено, но и наистина най-подходящо да се почне с уиски.

Отпосле осъзна, че началото е било поставено много по-рано. Всичко бе почнало още в онзи ден, когато за първи път написа възрастта си с две цифри и братовчед му МакКаслин Едмъндз за пръв път го заведе в големия лес на бивака, сам да си извоюва от пустошта името и положението на ловец, при условие че и той на свой ред ще бъде достатъчно търпелив и смирен. Още тогава, без дори да я види, той наследи и голямата стара стръвница с наранена от капан лапа; в пространство от почти сто квадратни мили тя си бе спечелила името и определения образ на жив човек — това бе една предълга легенда за събаряни и опустошавани обори, за млади нерези и стари свине и дори телета, отвличани в леса, за да бъдат погълнати там, за опропастявани капани и вълчи ями, за разкъсани и удушени кучета и за изстрели от карабина и дори винтовка, дадени в упор, ала свършили почти толкова работа, колкото и шепите грахови зърна, които дечурлигата духат през разни тръбички — всичко това бе една просека от разрушение и жалки останки, почната още преди раждането на момчето, по която тази огромна рунтава фигура крачеше не бързо, а по-скоро с безмилостното и неудържимо преднамерено упорство на локомотив. Тя се носеше в съзнанието му още преди да я види. Тя изникваше и изпълваше сънищата му още преди да зърне непозналия брадва лес, из който тя оставяше разкривения си отпечатък, рунтава, грамадна, червеноока, не зла, а просто голяма, твърде голяма за кучетата, които се мъчеха да я сдавят, за конете, които се мъчеха да я надбягат, за хората и за куршумите, които пращаха срещу нея; твърде голяма за тази земя, която ограждаше нейния обсег. Момчето сякаш бе вече предугадило онова, което неговите чувства и мисъл все още не можеха да обхванат: осъдения пущинак, чиито краища хората непрекъснато и незабележимо гризяха с плугове и секири, но се страхуваха от него, защото е пущинак, хора неизброими и безименни дори един за друг в този край, където старата стръвница си бе спечелила име, земя, през която не смееше да мине нито един смъртен звяр, освен този упорит и непобедим анахронизъм от едно остаряло, мъртво време, този фантом, връхна точка и апотеоз на остарялата природа, която малките нищожни хорица полазваха и връхлитаха в беса на своята ненавист и ужас като пигмеи в нозете на задрямал слон — старата стръвница, единствена, несломима и сама, овдовяла и бездетна, надарена с безсмъртие подобно стар Приам, изоставен от всички и надживял синовете си.

Още като дете, когато му оставаха отпървом три години, после две и накрая една, той също можеше да бъде един от тях; всеки ноември наблюдаваше фургона с кучетата, завивките, храната и пушките, братовчеда си МакКаслин и Джим, сина на Тени, а също и Сам Фадърз, който най-после се премести да живее в лагера, наблюдаваше ги как потеглят за Биг Ботъм, голямата гора. За него те не отиваха на лов за мечки и елени, а да не пропуснат редовната си годишна среща със Старата Бен, която дори не мислеха да убиват. Връщаха се подир две седмици без трофеи, без никакви кожи. Не се учудваше. Дори не допускаше този път във фургона заедно с останалите глави и кожи да има и нещо друго. И през ум не му минаваше, че като минат три, после две и после една година, и той ще бъде с тях, че може би неговата пушка ще извърши това. Вярваше, че едва след като почиракува в гората, с което ще докаже, че го бива за ловец, вероятно ще му позволят да тръгне по разкривения отпечатък и че дори и тогава, в продължение на две ноемврийски недели, той просто ще оставя и своята следа заедно с братовчед си и майор Де Спейн, с генерал Компсън и Уолтър Юъл, и Бун и кучетата, които не смееха да я нападнат, и карабините и винтовките, които не успяваха дори да й пуснат малко кръв в ежегодната церемония по случай нейното упорито безсмъртие.

Най-сетне удари и неговият час. От колата, в която бяха братовчед му, майор Де Спейн и генерал Компсън, в лекия ноемврийски ръмеж точно над ледената преграда той съгледа дивата гора и му се стори, че завинаги ще я вижда, или поне ще я запомни точно такава — висока и безкрайна стена от гъсти ноемврийски дървеса в чезнещия следобед, когато годината умира, навъсена, непроницаема (все още не му беше ясно как и откъде смятат да навлязат в нея, макар да знаеше, че там ги чака с фургона Сам Фадърз); колата се движеше сред скелетите на голи памучни стебла и царевици, в последните предели на откритата земя, в последните селения на човека, който в нищожеството си гризеше този незапомнен хълбок на леса, додето, смазана от това съотношение в просто смешен мащаб, колата сякаш престана да се движи (но това той разбра по-късно, години по-късно, когато, вече мъж, бе видял морето) и като самотна лодчица увисна в уединената си неподвижност, подхвърляна само нагоре-надолу из необозримата пустош на океана, а водата — в случая непроницаемата наглед гора — я приближава, без да се забележи никакво движение, мудно се поклаща и разтваря гостоприемен залив, където трябва да се хвърли котвата. Той навлезе в нея. Сам Фадърз ги чакаше, загърнат с черга, седнал във фургона зад търпеливите и димящи мулета. Навлезе в своето послушничество сред тази истинска пустиня, а до него беше Сам и също както в началото, когато почна малко по малко да чиракува, за да стане мъж, и пак с него гонеха зайци и други подобни, седяха и сега, загърнати двамата във влажната, топла, навярно негърска черга, а пустинята се затвори зад него, както за миг се бе отворила да го приеме, отваряйки се пред неговото пристъпване и затваряйки се след напредването му в нея; фургонът не следваше определен път, а някакъв ров, който на десет крачки напред не съществуваше и десет крачки след него преставаше да съществува, сякаш фургонът напредва не по своя воля, а вследствие триенето на всичко заобикалящо ги, уж недокоснато, пък подвижно, дремещо, глухо, почти без светлина.

Струваше му се, че на десетгодишна възраст бе присъствал на собственото си раждане. Но това не го учудваше. Бе го изпитвал и преди, и то не само насън. Видя лагера — небоядисано бунгало с шест помещения, издигнато на купчини земя над равнището на пролетните води — и разбра, че е знаел как ще изглежда. Помогна в трескавото и прилично безредие по настаняването и дори движенията, които извършваше, му бяха познати, известни отпреди. Две недели яде простата, набързо приготвена храна — безформения вкиснат хляб, непознатото месо на дивеч, еленско и мечешко, пуйки и миещи се мечки, каквито не бе кусвал преди — с това се хранеха мъжете; готвеха мъже, които са първо ловци и чак тогава готвачи. Спа в груби завивки без чаршафи, както спят ловците. Всяка сутрин сивата заря го сварваше вече на крак със Сам Фадърз, в прикритието, което му бяха предоставили. Беше най-лошото, най-зле уреденото. Бе очаквал това; в себе си още не смееше да се надява, че от първия път ще чуе хукналите кучета. Но ги чу. Беше на третата сутрин — един идващ от никъде, почти неразличим ропот и все пак разбра какво значи, макар никога да не бе чувал толкова много кучета, побягнали вкупом; ропотът се усили, премина в отделни, различаващи се гласове, докато най-сетне можа да назове имената на петте кучета, които братовчед му бе пуснал да вървят с останалите.

— Хайде сега — каза Сам, — вдигни пушката, дръпни и двете петлета и не мърдай!

Но не, още не бе дошъл неговият ред. Нали трябваше да има смирение — той бе научил това. И можа да се научи на търпение. Беше само на десет години и само от една седмица тук. Мигът го отмина. Стори му се, че почти съзира елена, мъжкар, с цвят на пушек, удължен от бързината — скри се, а лесът, сивата самотност все още кънтяха дори след като гласовете на кучетата замряха; някъде отдалече между смръщените дървета в сивото кашаво утро долетяха два изстрела.

— А сега пусни петлетата — каза Сам. Послуша го.

— И ти си знаел — каза той.

— Да — рече Сам. — Искам да се научиш какво трябва да правиш, ако не си стрелял. Най-много хора и кучета се избиват, когато мечката или еленът вече са минали и заминали.

— Но това не беше тя — каза момчето. — И обикновена мечка не беше. Само един елен.

— Да — рече Сам, — само един елен.

Една сутрин, вече през втората неделя, той отново дочу кучетата. Този път не дочака Сам да се обади и сам зареди твърде тежката и твърде дълга мъжка пушка, както го бе научил Сам, макар да знаеше, че сега кучетата и еленът ще преминат по-далеч от всеки друг път, та едва ще ги чуят. Дори не личеше да тичат — нещо, което му бе вече познато. Тогава откри, че до него се е приближил Сам, който го учеше първо да зареди пушката и като заеме позиция, от която ще може най-добре да вижда във всички посоки, повече да не мърда.

— Ето — каза той, — слушай!

Момчето се ослуша — това не беше хоров рефрен, мощен и ясен след чистата диря, а безразборно джафкане с една октава по-високо и с нещо повече от нерешителност и дори с жалка окаяност, — той не успя веднага да разбере това — кучета, които се двоумят, не тичат, а вървят бавно и оставят във въздуха ехото на едно слабо, почти човешко безумство, унизително, по човешки мъчително, ала този път пред него нямаше нищо, нито дори чувството за някаква полетяла и невидима фигура с цвета на пушек. Той чу как Сам диша до рамото му. Видя и надигналите се криви очертания на вдишващите му ноздри.

— Старата Бен! — шепнейки, извика той.

Сам не помръдваше, ако не се смята бавното постепенно извръщане на главата му по посока на замиращите гласове и лекото и непрекъснато свиване и разширяване на ноздрите му.

— Ха! — рече той. — Дори не тича. Ходи.

— Чак тук — извика момчето. — Тук при нас?

— Всяка година прави така — каза Сам. — По един път. Аш и Бун разказват, че идвала тук да разпъди другите по-малки мечки. Да им каже да си обират крушите и да не се вестяват, додето има ловци и кучета. Кой знае… — Момчето вече нищо не чуваше, но главата на Сам продължаваше бавно да се извърта и най-сетне той видя тила му. После се обърна и сведе към него очи: същото лице, сериозно, добре познато, безизразно, ако не се смее, същите старчески очи, в които бавно угасна нещо мрачно и пронизително искрящо, страстно и горделиво. — Вече й е все едно, няма страх ни от други мечки, ни от бога, ни от хората. Идва да види кои сме тука, кой е новият тази година, може ли да стреля или не, дали заслужава да остане в лагера, дали вече сме си намерили куче, което ще може да я сдави и да я държи, додето пристигне човек с пушка. Защото е най-главната. Тя е тарторът. — Всичко угасна, стопи се; очите му отново бяха предишните очи, които е познавал цял живот. — Ще ги накара да я проследят до реката. И там ще ги отпрати да си ходят. И ние можем да си ходим, виж ги само на какво ще приличат, като се приберат в лагера.

Кучетата бяха стигнали първи, десет от тях се гушеха под кухненските дъски, а той и Сам клекнаха да надникнат в мрака, гдето лежаха утихнали, въртящи светнали и чезнещи очи, без звук, издаващи единствено някакви зловонни изпарения, които момчето все още не можеше точно да определи, защото в тях имаше нещо повече от кучешко, нещо по-силно от куче, не просто животинско, а направо зверско. Защото пред тяхното унизително и болезнено джафкане не бе имало нищо, освен една самота, една пустиня; ето защо, когато късно следобед се прибра и единайсетото куче и той и Джим, синът на Тени, хванаха неподвижната и все още разтреперана кучка, а Сам намаза разпокъсаното й ухо и раздрано рамо с терпентин и катран, разбраха, че не живо същество, а самата дива гора се е навела за миг и с леко потупване й се е скарала за безразсъдната смелост.

— Също като човек — каза Сам, — като хората. Откога е отлагала храбростта си, ама си е знаела, че рано или късно ще й потрябва да я покаже поне веднъж, та да има право и занапред да се нарича куче; още отначало си е знаела какво ще й се случи, като се прояви.

Не разбра кога е заминал Сам Фадърз. Просто усети, че го няма. Следващите три сутрини ставаше и закусваше, а Сам го нямаше да го дочака. Отиваше в прикритието самичък — намираше го без чужда помощ и стоеше там, както го бе учил Сам. На третата сутрин отново чу кучетата — те пак тичаха, силни и волни, по истинска следа; приготви пушката, нали вече бе научил как, но хайката премина край него, преди да я зареди — само за тези две седмици той и не заслужаваше друго, твърде къс бе този период в сравнение с целия му живот, който с търпение и кротост бе вече посветил на тази пустош; отново чу изстрел, само един, единствената гръмовна вест от пушката на Уолтър Юъл. И тъй като можеше не само да намира прикритието без ничия помощ и след това да се връща в лагера, а и да си служи с компаса, даден му от братовчеда, той стигна Уолтър и го завари в очакване сред неразборията на кучетата около извадените вътрешности на елена, изпреварвайки всички други, освен майор Де Спейн и Джим, дошли на коне, изпреварвайки дори чичо Аш, който пристигна с едноокото муле от фургонния впряг — то не обръщаше никакво внимание на миризмата на кръв и казваха, че не го тревожела дори миризмата на мечка.

Но върху мулето беше не чичо Аш, а Сам Фадърз. Върнал се. Сам го изчака да свърши обеда и после той на едноокото муле, а Сам на другото яздиха повече от три часа в този бързо намаляващ безслънчев следобед, без път, без следа, и излязоха на място, което не бе виждал преди. Тогаз разбра защо Сам го е накарал да язди едноокото муле, което не би се сепнало от миризмата на кръв и диви животни. Другото, здравото, неочаквано спираше и се мъчеше да хвърля къчове дори след като Сам слизаше от него, мяташе се и дърпаше поводите в ръцете на Сам, който ги държеше и гласно го придумваше да върви напред, не смееше да го пришпорва, а го теглеше напред; момчето слезе от едноокото и то спря. И тогава, застанал до Сам във величавия гъст сумрак на прастарата гора и замиращия зимен следобед, той погледна безмълвно надолу към прогнилия дънер, издълбан и белязан с отпечатъци от лапи, и във влажната земя до него съзря следата на една огромна и безформена двупръста нога. Сега разбра онова, което бе доловил в гласовете на кучетата сутринта и което бе подушил, когато надникна под кухнята, където се бяха сгушили. То се появи и у него, малко по-различно, защото те бяха закоравели зверове, а той — не, но само малко по-различно: една скрита жажда, една окаяност, чувството за собствената му крехкост и безсилие пред вечната гора, но не съмнения и страх; във внезапния прилив на слюнка усети някакъв пиринчен вкус, един остър и силен гърч в мозъка, или може би в стомаха (не можа да определи къде, пък и това нямаше значение); разбираше само, че за първи път му става ясно как мечката, която се носеше в слуха му и изникваше в сънищата, откакто се помни, положително е съществувала и в ушите и сънищата и на братовчед му, и на майор Де Спейн, и дори на стария генерал Компсън, откакто те се помнят; че тази мечка е простосмъртно животно, а всеки ноември те са тръгвали за бивака, без ни най-малкото намерение да я убиват — и то не защото не може да бъде убита, а защото досега те нито веднъж не са вярвали, че могат да сторят това.

— Значи, утре — каза той.

— Искаш да кажеш да се опитаме утре — поправи го Сам. — Но още нямаме куче.

— Как, нали имаме единайсет? В понеделник те я гониха.

— А ти ги чу — каза Сам. — И ги видя. Не, още нямаме кучето, което ни трябва. Едно е нужно. Ама го няма. Може и никъде да го няма. Иначе не й остава нищо друго, освен да налети на някого, който носи пушка и знае как да стреля.

— Няма да съм аз — рече момчето. — Или Уолтър, или майорът, или…

— Възможно е — каза Сам. — Ти само внимавай утре. Защото тя е умна. Затуй още живее. Попадне ли в клопка и се наложи да избира на кого да връхлети, ще избере тебе.

— Мене? — сепна се той. — Откъде ще знае?… — Замълча. — Според теб тя вече ме познава и знае, че досега не съм бил в Биг Ботъм? Че кога е имала време да разбере дали… — И отново замълча с вторачени в Сам очи. После добави кратко, без учудване: — Значи, мене е наблюдавала! Ами то, един път да ме види и…

— Ти утре внимавай! — каза Сам. — А сега по-добре да се връщаме, че додето стигнем лагера, отдавна ще се е стъмнило.

На другия ден тръгнаха три часа по-рано от обикновено. Тръгна дори чичо Аш, готвачът, който иначе нямаше много работа, освен дето приготовляваше храната за ловджийските и лагерни угощения на майор Де Спейн и затова се назоваваше лагерен готвач; но вследствие най-обикновеното си противопоставяше на пущинака, дори той беше белязан от него, от което бе придобил навиците на всички останали; тъй беше и с момчето, което до преди две седмици изобщо не бе виждало гора, а сега изведнъж трябваше да се сблъска с разкъсаното ухо и рамо на едно куче и с отпечатъка на една крива нога върху педя влажна пръст. Яздеха. Разстоянието беше голямо, за да ходят: момчето, Сам и чичо Аш във фургона с кучетата, братовчед му, майор Де Спейн, генерал Компсън, Бун, Уолтър и Джим, синът на Тени — по двама на конете. Първите сиви лъчи на утрото отново го свариха в прикритието, където в онова първо негово утро преди две седмици го бе завел и оставил Сам. С твърде голямата за него пушка, която се пълнеше отзад и която дори не бе негова, а на майор Де Спейн, и с която бе стрелял само веднъж, първия ден, подпрян на един дънер да види какво значи пушка да рита, да се научи да я пълни с мукавените патрони, застана до един грамаден евкалипт; наблизо се виждаше малко блато, чиято черна скована вода изпълзяваше неподвижна от сноп тръстики в другия край на полянката и отново се вмъкваше сред други тръстики и там някъде невидима птица, големият кълвач, наричан от негрите „господ-бог“, чукаше по някаква умряла коруба. Прикритието беше като другите, различаваше се от ония, в които бе стоял през останалите сутрини, само по някои дреболии: мястото наоколо бе ново и все пак не по-малко познато от другото, което бе повярвал, че за две недели едва-едва е опознал — същото уединение, същата самотност, през която боязливият и крехък човек просто е минавал, без нищо да измени, без да остави ни отпечатък, ни резка; точно тъй ще да е изглеждало то и когато първият праотец на Сам Фадързовите предшественици от племето чикасо е проникнал тук и се е огледал с приготвена тояга, каменна брадва или изпънат костен лък; сега то беше различно само защото, клекнал до кухнята на бивака, той бе подушил под нея раболепно сгушените псета, бе видял разкъсаното ухо и рамо на кучката, която, както казваше Сам, е трябвало веднъж да бъде смела, за да се нарича и утре куче, а вчера на пръстта до поваления ствол съзря и следата на една жива лапа. Не се чуваха никакви кучета. В същност той изобщо не ги чу. Долови само, че тропането на кълвача е престанало и усети, че стръвницата го наблюдава. Но не я видя. Не узна откъде го гледа — от тръстиките или зад гърба му. Не помръдваше, стискаше безполезната пушка, с която, стана му ясно, никога не би стрелял в нея — ни сега, ни друг път, — и усети в слюнката си онзи вкус на пиринч, който му се натрапи, когато надничаше под кухнята към сгушените кучета.

След малко тя си отиде. Сухото почукване на кълвача продължи също тъй внезапно, както бе спряло. После му се стори, че дочува кучетата — само някакъв ропот, без отчетлив звук; може би го чуваше две-три минути, преди да осъзнае какво е — то изплуваше в слуха му, после отново заглъхваше. Не се приближиха. Не можа да се закълне кучета ли чу и ако са кучета, мечка ли бяха подгонили, друга мечка, разбира се. От тръстиките изникна Сам, прескочи блатото, а ранената кучка го следваше по петите със стъпки, на които учат птичарите. Приближи се и приклекна до крака му, цялата разтреперана.

— Не я видях — рече той. — Не можах, Сам.

— Знам — отвърна Сам. — Тя те е гледала. И не си я чул, нали?

— Не — каза момчето, — аз…

— Умна е тя — рече Сам. — Много е умна. — Момчето отново забеляза в очите му познатите и притъмнени, замислени искри; Сам погледна леко и непрестанно треперещата кучка до крака на момчето. От издраното й рамо като ярки малини бяха бликнали капки прясна кръв. — И е много голяма. А ние все още нямаме куче като хората. Но може би някой ден…

Защото някой ден щеше винаги да има. Сега беше само десетгодишен. Струваше му се, че се вижда заедно с нея, двамата, прилични на сенки в преддверието на ада, откъдето времето тръгва и се превръща на време: старата стръвница, освободена от своята смъртност, и сам той, поел част от нейната. Защото сега му ставаше ясно онова, което бе надушил в сгушените кучета, което бе усетил в собствената си слюнка; едва сега той позна страха, тъй както юношата познава предадените му по наследство, ала далеч не в негово владение любов, страсти и опит, когато за първи път случайно се намери в присъствието или просто в спалнята на жена, която е обичала и е била обичана от много мъже. И тъй, аз ще трябва да се срещна с нея — мислеше той без ужас и дори без надежда. — Ще трябва да я погледна в очите. Така дойде юни следващата година. Отново бяха в лагера и празнуваха рождените дни на майор Де Спейн и генерал Компсън. Макар че единият бе роден през септември, а другият — посред зима и приблизително трийсет години по-рано, всеки юни двамата, МакКаслин, Бун и Уолтър Юъл (а отсега нататък и момчето) прекарваха по две седмици в лагера, ловяха риба, стреляха по катерици и пуйки, а нощно време взимаха кучетата и тръгваха да бият миещи се мечки и диви котки. В същност с рибата, катериците и дивите котки се занимаваха Бун и негрите (а сега и момчето), тъй като доказаните ловци, не само майор Де Спейн и старият генерал Компсън (които прекарваха двете седмици на столовете-люлки край огромния железен котел със супа, бъркаха и опитваха, а чичо Аш се караше, че не се правело така, пък Джим, синът на Тени, само наливаше уискито в калаения черпак и оттам го пиеше), но дори МакКаслин и Уолтър Юъл, които все още бяха достатъчно млади, не одобряваха друг вид стрелба, освен с пистолет по дивите пуяци за облог или да изпитат вярното си око.

И тъй, братовчед му МакКаслин и останалите си мислеха, че ходи за катерици. На третата вечер той реши, че и Сам Фадърз мисли същото. Всяка сутрин след закуска напускаше бивака. Сега вече имаше собствена пушка, подарък за Коледа; щеше да я притежава и да стреля с нея още почти седемдесет години, а от двете новички цеви, затворени в новия приклад, един ден щеше да остане само посребреният предпазител, на който бяха гравирани неговото и на МакКаслин имена и датата 1878. Той намери дървото до малкото блато, където бе стоял в онази утрин. С помощта на компаса обиколи наоколо; без да съзнава какво прави, продължаваше да се учи и да става все по-опитен от обикновените горски ловци. На третия ден намери дори дънера, където за първи път бе видял следата. Стволът бе напълно свлечен, но се изцеляваше с невероятна бързина и с някаква страстна и почти видима ревност търсеше отново земята, от която бе израсъл. Сега обикаляше лятната гора, мрачна от зеленина и много по-смръщена, отколкото в сивото ноемврийско мъртвило; дори по пладне слънцето проникваше само тук-таме, колкото да прошари с безветрените си петна земята, която никога не изсъхваше напълно и гъмжеше от змии — мокасинови ли не щеш, водни, гърмящи, всичките пъстри като нашарения мрак и затова рядко можеше да ги забележи, додето не шавнат. Връщаше се в лагера все по-късно и по-късно, първия ден, втория ден, а привечер на третия ден мина край дървената оградка, затваряща плевнята, в която Сам вечерно време прибираше животните.

— Още не търсиш, където трябва — каза му Сам.

Той се спря. Замълча за момент и след това мирно и тихо избухна, както избухват момчетата, когато поточето отнесе струпаното от тях язче:

— Добре де! А как? Ходих на блатото. Намерих и онова дърво…

— Мен ако питаш, всичко това добре. Ама тя те е дебнала. Не й ли видя дирята?

— Не — каза момчето, — аз изобщо не мислех…

— Всичко е от пушката — рече Сам. Бе застанал до оградата, неподвижен и стар, син на негърка-робиня и вожда на чикасо, с избелели и протъркани гащи и едва държаща се шапка от пет цента, от ония сламени шапки, дето бяха станали символ на негърската робия и с нищо не показваха, че който ги носи, е свободен. Лагерът — поляната, постройката, плевнята и дворчето, с които майор Де Спейн на свой ред едва забележимо и мимолетно дращеше хълбока на леса — всичко избледня в сумрака, потъна в незапомнения мрак на гората. Пушката — размисли се момчето, — пушката. — Трябва да избереш — добави Сам.

На следната утрин тръгна преди светлика, без да хапне, дълго преди чичо Аш да се е пробудил в завивките си на кухненския под и да е запалил огъня. Носеше само компаса и една тояга за змиите. Щеше да извърви почти миля, преди да му се наложи да погледне компаса. Приседна на един пън с невидимия компас в ръка, а потайните нощни звуци, секнали при движението му, рукнаха отново и по-късно напълно замряха, кукумявките млъкнаха, предавайки се на събудените дневни птици, в посивялата влажна гора проникна светлина и той можа да различи стрелката. Продължи бързо и все тъй тихо, несъзнавайки, че е станал още по-опитен; прескочи една кошута и еленчето й, прогони ги от леговището им, а те изпращяха в съчките, подметнаха бели опашки, еленчето хукна подир майка си и той се учуди, че тича толкова бързо. Вървеше в правилната посока, срещу вятъра, както го бе учил Сам, но сега това нямаше значение. Бе оставил пушката. По собствена воля и отречение бе приел не игра, не избор, а условия, които нарушават не само досегашната и ненарушима тайнственост на стръвницата, но и всички древни правила на равновесието между ловец и жертва. Сега нямаше да се страхува, дори в мига, когато страхът напълно ще го обземе: и кръвта, и кожата, червата и костите и споменът от онова отдавнашно време, непревърнало се още в спомен — всичко, освен прозрачната и бистра неутолима яснота, едничкото, което го отличаваше от стръвницата и от всички други мечки и елени, които отсега нататък щеше да преследва едва ли не цели седемдесет години. Сам Фадърз му бе казал: „Плаши се колкото щеш. Без това не може. Но не се страхувай! Нищо в гората няма да ти причини лошавина, ако не го притиснеш на тясно, или ако не подуши, че се боиш. Мечката и еленът, както и храбрите хора, не понасят страхливците.“

По пладне отдавна бе преминал малкото блато, намираше се много по-навътре в тази нова и враждебна земя, отколкото преди; движението си проверяваше не само по компаса, но и с помощта на стария, тежък и дебел като кифла сребърен часовник, останал от баща му. Имаше девет часа, откакто бе напуснал бивака; девет часа по-късно мракът щеше да е вече едночасов. Чак сега спря за пръв път, откак бе станал от дънера, където можа да види компаса, огледа се и обърса с ръкав потното си лице. Вече бе предал волята си в името на неизбежността, смирен, спокоен и без никакво съжаление, но и това очевидно не бе достатъчно, малко бе да изостави пушката. Поспря като дете, чуждо и загубено в зелените, извисени мрачнотии на непрогледната пустиня. И напълно й се отдаде. Да, компасът и часовникът! Значи, още не е изцяло непорочен. Откачи от панталоните си верижката на единия и примката на другия, провеси ги на един храст, подпря тоягата до тях и продължи.

Когато разбра, че се е загубил, постъпи, както го учеше Сам: обиколи в кръг, за да засече собствените си следи. Два-три часа вървя бавно, доста по-бавно, отколкото след като остави компаса и часовника на храста. Затова забави още — дървото не можеше да бъде много далече; и наистина, намери го, преди да е очаквал, обърка се и тръгна към него. Ала под него нямаше ни храст, ни компас, нито часовник; тогаз направи следващото, на което го бе учил Сам: отново избиколи, но в обратна посока, в много по-голям кръг, тъй че все някъде да засече следите си. Но не намери ни следи, ни белези — нито от собствените си, ни от чужди нозе. Сега вече забърза, макар все още спокоен, а сърцето му захвана да бие по-бързо, но все още самоуверено и силно; този път не можа да открие дори дървото — сега под него имаше повален ствол, какъвто не бе видял преди това, а зад него — малко тресавище, просмукана някъде между земята и водата влага; и тогава реши да прибегне до следващото и последното, на което го учеше и упражняваше Сам, и както седеше на ствола, забеляза кривата стъпка, изкорубения отпечатък в мократа пръст, който пред очите му се пълнеше с вода, напълни се и водата запрелива, а очертанията му взеха да се размиват. Като вдигна поглед, съзря следващата стъпка, стана и видя третата, тръгна — още една, уж не бързаше, а затича, само и само да не ги изгуби — те се появяваха пред него, сякаш направени от въздух, една крачка напред; загубеше ли ги, завинаги щеше да се изгуби и той, неуморен, нетърпелив, без капка съмнение или страх, задъхваше се от силния и бърз чук на сърцето си и ненадейно излезе на малка горска поляна. Лесът се сля в едно и безшумен и вкаменен се завъртя — дърветата, храстът, компасът и часовникът, блещукащи в проникващия слънчев лъч. И тогава видя стръвницата. Отникъде не изникна, отникъде не дойде: стоеше просто там, неподвижна, като закована в задяната безветреност на пъстрата обедна горещина, съвсем не толкова едра, колкото си я представяше, но почти толкова огромна, колкото очакваше, малко по-голяма, несъразмерна в пъстрия мрак. Гледаше го. После се раздвижи. Прекоси полянката, без да бърза, за миг излезе в пълния блясък на слънцето и пак се скри, спря отново и извърна през рамо очи. След това си отиде. Не тръгна навътре в гората, а избледня, потъна обратно в пустошта, без да се помръдне — сякаш бе наблюдавал риба, някой грамаден стар костур, който се спуска в тъмните дълбини на своя вир и изчезва без да е трепкал с перки.