Уилям Фокнър
Смърт на косъм (4)

IV

Събота вечер капитан Уорън ни разказваше в бръснарницата.

— Ама той наистина ли скочи върху хамбара? — питахме ние.

— Да. Скочил е. И през ум не му е минавало, че може да се пребие, дори за нараняване не си е мислел. И затова не се нарани. Беше много луд, бързаше да получи възмездие. И не дочака да слезе с аероплана. Провидението е знаело, че бърза и че заслужава справедливост, затова постави под него оня хамбар с прогнилия покрив. Той дори не си е помислял, че ще улучи хамбара. Ако беше тъй, ако в това вселенско равновесие се помъчеше да изостави вярата си и да се тревожи за падането, сигурно нямаше да улучи хамбара и щеше да загине.

Нищо не бе му се случило, ако не се смята дългата драскотина през лицето, от която изтече сума кръв, и скъсаното по гърба палто, сякаш разпраното върху тила на шлема бе продължило и върху палтото му. Още не бяхме стигнали хамбара, когато той изскочи тичешком оттам. Навря се между нас с окървавеното си лице, размахваше ръце, а палтото му висеше на двете рамене.

— Къде е секретарят? — питаше той.

— Кой секретар?

— Тожи там, на Американшкия легион. — Накуцвайки, той забърза към група хора, сред които и три припаднали жени. — Нали кажахте, че давате сто долара, ако шкоча върху автомобила. Ние за него наем имаме да плащаме, и това и онова, и жатуй вие ще трябва…

— Получихте шейсет долара — каза някой.

Човекът го изгледа.

— Шейсет? Кажах сто! Жначи ме накарахте да повярвам, че са сто, а са били шамо шейсет! И аз рискувах живота си за шейсет?

Самолетът бе кацнал. Никой от нас не го забеляза, додето изведнъж пилотът не се нахвърли върху куция. Преди да успеем да го спрем, той разблъска хората наоколо и го повали. Хванахме го, а той се боричкаше и плачеше, сълзите му се стичаха по изцапаното, небръснато лице. Внезапно се появи капитан Уорън и улови пилота.

— Стига — каза той. — Стига!

Пилотът млъкна. Впери очи в капитан Уорън, после се сниза и седна на земята — в мръсното тънко облекло, небръснат, изцапан, със зачервени, хленчещи очи.

Махнахме се и наобиколихме другия, куция. Бяха го изправили, той придърпваше двете половини на палтото си върху гърдите и ги гледаше.

— Махнете се — каза капитан Уорън, — оставете го за малко сам!

След това рече:

— Ишкам малко дъвка. — Някой му подаде. Друг му предложи цигара. — Благодарим! — каза той. — Аз пари не горя. Нямам толкоз. — Налапа дъвката — Ишкате да ме метнете, а? Ако мишлите, че рискувам живота си за шейсет долара, лъжете се.

— Дайте му останалите — обади се някой, — ето аз давам от себе си.

Куцият дори не се огледа.

— Направете ги сто и ще шкоча на автомобила, точно както е на афиша.

Някъде зад него изпищя жена. След това се разсмя и в същото време заплака.

— Не! — едновременно разплакана и смееща се, извика тя. — Не го оставяйте!

Отведоха я. Куцият стоеше неподвижен. Само обърса лице в ръкава си и се взря в кръвта. В това време капитан Уорън приближи.

— Колко не достигат? — попита той. Казаха му. Уорън извади пари и ги подаде на куция.

— Ишкате ли да шкоча на автомобила?

— Не — каза Уорън. — И махайте тази бричка колкото може по-бързо!

— Добре, ваша работа — каза куцият. — Има швидетели, че съм ви предлагал да шкоча. — После се отмести. Направихме му път. Зяпнали разкъсаното, висящо на две половини палто, видяхме, че приближава самолета. Той стоеше на пистата и моторът продължаваше да работи. Третият вече бе седнал в предната кабина. Куцият изпълзя, беше грозна гледка, и се настани зад гърба му. И двамата обърнаха поглед напред.

Пилотът понечи да се надигне. Застанал до него, Уорън каза:

— Стой! Идваш с мен у дома.

— По-добре да си вървим — каза пилотът, без да поглежда Уорън. След миг протегна ръка — Добре…

Уорън не пое ръката му.

— Ела с мен у дома — каза той.

— А кой ще се грижи за този мръсник?

— Който иска.

— Някой ден ще ми падне! И тогава ще види дяволи по пладне!

— Джок! — прекъсна го Уорън.

— Не! — рече другият.

— Имаш ли палто?

— Разбира се.

— Лъжец! — И Уорън посегна да се съблече.

— Недей — каза другият, — не трябва. — И тръгна към машината. — Пак ще се видим — каза през рамо. Видяхме го как се качи, чухме как моторът се оживи, заживя отново. Пилотът махна с ръка, сковано и само веднъж. Двете глави в предната кабина останаха неподвижни. След това си отидоха, звукът умря.

Уорън се обърна.

— Ами какво ще правим с колата?

— Той ми даде четвърт долар да я върна в града — обади се едно момче.

— Можеш ли да караш?

— Да, сър. Нали аз я докарах. Казах му откъде да я наеме.

— На този, дето скочи ли?

— Да, сър — момчето отмести глава. — Само че малко ме е страх да карам. А вие сигурно няма да дойдете с мене.

— Защо те е страх? — попита Уорън.

— Този човек нищо не е платил, а мистър Харис искаше предплата. Каза на мистър Харис, че може и да не му потрябва, но ако я използват, щял да му даде не десет, колкото искаше мистър Харис, а двайсет долара. Поръча ми да я върна и да кажа на мистър Харис, че не са я използвали. Кой знае дали мистър Харис ще повярва. Може да се ядоса.