Уилям Фокнър
Това вечерно слънце (6)

VI

Оставихме я седнала пред огъня.

— Ела да залостиш — рече татко. Но тя не помръдна. Повече не ни погледна и остана да седи притихнала и неподвижна между огъня и лампата. Поехме по пътеката и след няколко крачки се обърнахме — през отворената врата видяхме, че още е там.

— Татко — обади се Кеди, — какво ще й се случи?

— Нищо — каза татко. Бе взел Джейсън на раменете си и сега Джейсън се намираше най-високо от всички. Спуснахме се в рова. Огледах се. Тихо. Там, където лунната светлина и сенките се сплитаха, не се виждаше нищо.

— Ако Джизъс се е скрил тук, ще ни види, нали? — попита Кеди.

— Няма го — рече татко. — Той отдавна замина.

— Вие ме доведохте — каза Джейсън отвисоко. Татковият силует на небето напомняше човек с две глави, едната голяма, другата по-малка. — Аз не исках.

Излязохме от другата страна на рова. Хижата на Нанси се виждаше и оттук, зърнахме отворената врата, но нея не видяхме — нали от умора бе седнала до огъня. „Уморих се — бе казала тя. — Какво съм аз? Една негърка. Виновна ли съм?“

Затуй пък я чухме. Щом излязохме от рова, и тя почна — оня звук, който бе уж песен, пък не приличаше на песен.

— Сега кой ще ни пере? — попитах аз.

— Аз не съм негър — обади се Джейсън отвисоко, откъм главата на татко.

— Ти си нещо по-лошо — каза Кеди. — Ти си портаджия. Сега да ни излезе нещо, ще пукнеш от страх. И от негрите си по-страхлив.

— Не съм — каза Джейсън.

— Ще ревнеш — каза Кеди.

— Кеди! — смъмри я татко.

— Няма! — каза Джейсън.

— Страхопъзльо! — каза Кеди.

— Кендис! — скара й се татко.