Уилям Фокнър
Това вечерно слънце (4)

IV

Нанси ни изгледа. Млъкна и ни изгледа. Седнал в скута й Джейсън протягаше право напред тънките си крачета.

— Мен тази приказка не ми хареса — каза той — Искам да си ходя у дома.

— Май ще е най-добре — додаде Кеди и стана от пода. — На бас, че вече ни търсят — и се отправи към вратата.

— Недей! — извика Нанси. — Не отваряй! — Скочи и настигна Кеди. Спря зад вратата, без да докосва дървеното резе.

— Защо пък? — опъна се Кеди.

— Ела при лампата — каза Нанси, — ще си поиграем. Няма защо да си ходите.

— Но ние трябва да си ходим — настояваше Кеди — И без това не се забавляваме. — И се върнаха с Нанси до огнището и лампата.

— Искам да си ходя у дома — каза Джейсън. — Ще ви се обадя.

— Знам още една приказка — рече Нанси. Стоеше близо до лампата и гледаше Кеди, както човек гледа изправена на носа му пръчка. За да види Кеди, трябваше да се наведе, но очите й сякаш гледаха пръчката на носа.

— Не искам да слушам — каза Джейсън. — Ще ритам по дъските.

— Ама тази е хубава — рече Нанси. — По-хубава от първата.

— За какво се разправя? — попита Кеди. Нанси стоеше до лампата и затуляше светлината с дългата си кафява ръка.

— Ще се опариш на шишето — извика Кеди. — Не ти ли гори на ръката?

Нанси погледна ръката си и бавно я отдръпна. Вперила очи в Кеди, тя не помръдваше; само дългата й ръка се гърчеше като завързана с връв за китката.

— Хайде да правим нещо друго — предложи Кеди.

— Искам да си ходя у дома — каза Джейсън.

— Имам пуканки — каза Нанси. Изгледа ни подред — най-напред Кеди, после Джейсън и накрая мен. После пак се обърна към Кеди. — Пуканки имам.

— Не обичам пуканки — рече Джейсън. — Обичам бонбони.

Нанси го погледна.

— Ти ще държиш ситото. — Ръката й продължаваше да се гърчи, дълга, хрома и кафява.

— Добре — съгласи се Джейсън. — Щом ми даваш, оставам. Кеди не може да го държи. Ама дадеш ли го на Кеди, тръгвам си.

Нанси раздуха огъня.

— Вижте Нанси как си пъха ръцете в огъня — каза Кеди. — Какво ти е, Нанси?

— Имам пуканки — каза Нанси. — Не са много. — И бръкна под леглото за ситото. Беше счупено. Джейсън се разплака.

— Сега не можем да си направим пуканки.

— И без това трябва да си ходим — каза Кеди. — Хайде, Куентин!

— Чакайте — спря ни Нанси, — чакайте! Аз ще го поправя. Защо не ми помогнете да го поправим?

— Ама мене май не ми се иска — каза Кеди. — Късничко е.

— Тогаз Джейсън. Я ела да ми помогнеш. Не искаш ли?

— Не — отвърна Джейсън, — искам да си ходя.

— Шшт — каза Нанси, — шшт. Гледайте сега, така ще го поправя, че Джейсън ще ни изпече пуканките. — Взе парче тел и поправи ситото.

— Няма да държи — каза Кеди.

— Ще държи — каза Нанси. — Стой и гледай. Хайде сега ми помогнете да обелим малко царевица.

И царевицата беше под леглото. Оронихме малко в ситото и Нанси помогна на Джейсън да го закрепи над огъня.

— Не пукат — каза Джейсън. — Отивам си у дома.

— Чакай малко — каза Нанси. — Ей-сега ще почнат. След това ще измислим нещо забавно. — Тя клечеше до огъня. Фитилът на лампата бе вдигнат толкова високо, че пушеше.

— Защо не го смъкнеш малко? — попитах аз.

— Добре е така — каза Нанси. — После ще го подрежа. Вие само почакайте. Пуканките ей-сега ще почнат.

— Не ми се вярва — рече Кеди. — И без това трябва да тръгваме. Ще се тревожат.

— Не! — извика Нанси. — Ей-сега ще запукат. А Дилси ще им каже, че сте при мене. Толкоз време ви работя. Какво, като сте ми дошли на гости? Само почакайте. Всеки миг ще започнат да пукат.

В очите на Джейсън влезе дим и той се разрева. Изпусна ситото в огъня. Нанси грабна мокър парцал и обърса лицето на Джейсън, но той продължаваше да плаче.

— Тихо — скара се тя! — тихо! — Но той не млъкваше. Кеди извади ситото от огнището.

— Изгорели са — каза тя. — Трябва да сложим нова царевица.

— Ти нали всичката сложи — каза Нанси.

— Да — рече Кеди. — Нанси я погледна. После взе ситото, отвори го, изсипа изгорелите зърна в престилката си и почна да ги пробира с тия дълги кафяви ръце, а ние като сме я зяпнали…

— Нямаш ли друга? — попита Кеди.

— Имам — каза Нанси, — имам. Не виждаш ли, тия не са изгорели. Трябва само да ги…

— Искам да си ходим — обади се Джейсън. — Ще ви обадя.

— Я тихо! — каза Кеди. Ослушахме се. Нанси бе вече обърнала глава към залостената врата, а в очите й червеният пламък на лампата. — Някой идва.

И тогава Нанси отново почна да издава оня звук. Седнала до огъня, провеси дългите си ръце между коленете и тихо зави. Внезапно лицето й се ороси на едри капки, които се стичаха по страните й и носеха по едно въртящо се клъбце пламък, почти искрица, угасваща с отлепянето на капките от брадата й.

— Тя не плаче — поясних аз.

— Не плача — каза Нанси. Очите й бяха затворени. — Не плача. Кой идва?

— Не знам — каза Кеди. Изтича до вратата и надникна навън. — Сега вече си тръгваме — рече тя, — татко пристига.

— Ще ви обадя — каза Джейсън. — Вие ме накарахте.

По лицето на Нанси водата продължаваше да се стича.

— Чуйте — каза тя, — кажете му. Кажете му, че ни е весело. Кажете му, че ще се грижа за вас до сутринта. Или му кажете да ме пусне при вас, на пода ще спя. Кажете му, Нанси не иска дюшек. И как ще се повеселим! Помните ли миналия път?

— Мен не ми е весело — каза Джейсън. — Ти си лоша. Пускаш ми пушек в очите. Всичко ще кажа.